Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (23)

Глава 22
„Положи ме на земята и в бордея заведи ме“.^[1] Или не

 

8 февруари 1784 г.

Когато се събуди следващия път, Джем не стоеше до леглото й. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от песента на птичката, кацнала на един клон пред прозореца й. А после се разнесе шумолене на хартия, Хариет вдигна глава и видя, че Изидор е седнала пред камината и чете книга.

Тя седна в леглото и се протегна.

Изидор погледна към нея и каза:

— Когато видиш косата си, сигурно ще изпищиш. Просто те предупреждавам.

— Цял живот съм живяла с тази коса. Камериерката ми я укротява, като я завързва на опашка, когато е мокра.

— Ти май си прекарала много вълнуваща нощ — каза Изидор и остави книгата си. — Би ли ми разказала какво се случи? Чух за нашествие от плъхове, за пожар и че нашият домакин бил изчезнал. Звучи като ужасна пиеса. С изключение на плъха. Това звучеше ужасно реално.

— Наистина имаше плъх, в спалнята на дъщерята на Стрейндж.

— Пфу! — измърмори Изидор. — Не мога да понасям плъхове. Веднъж отседнах в странноприемница, която гъмжеше от плъхове. Тъкмо вечеряхме, когато видях, че под съседната маса подскачат три-четири плъха. Изобщо не се страхуваха от нас.

— Помислих, че има пожар, но нямаше. И наистина не можахме да намерим лорд Стрейндж. Не си беше в леглото.

Когато изрече тези думи, Хариет почувства, че гърдите й се свиват, сякаш бяха пълни с малки камъни.

— Питам се с кого ли спи — каза Изидор. — Предполагам, че си има любовница. Тук има много жени. В салона на дамите продължавам да срещам нови лица.

Хариет не каза нищо. Изпита ужас, когато установи, че все още иска Джем, дори сега, когато знаеше, че си има любовница.

— Ти си много странна жена — подметна неопределено Изидор и отново взе книгата си.

— Какво четеш?

— Онази книжка на Макиавели, „Владетелят“. Описва как италианските владетели са успявали да запазят властта си. Майка ми казва, че в нея се споменавало за някакъв далечен роднина, затова реших да я прочета.

— Твоят роднина владетел ли е бил?

— Не. Доколкото разбирам, е бил подчинен на някакъв владетел и отровител по съвместителство — поясни Изидор. — Моето семейство изобилства от хора с какви ли не таланти.

— Моето семейство изобилства от хора, които са досадно добродетелни.

Изабел обърна една страница от книгата си, но вдигна глава.

— Досадно добродетелни?

— Точно така.

— Може да ти се падам някаква далечна роднина. Установих, че това гостуване в дома на лорд Стрейндж никак не ми харесва. Снощи лорд Роук ми каза нещо удивително за кайсиите, напоени с бренди.

— И какво е то? — попита Хариет.

— Беше намек от физическо естество — отговори Изидор. — Аз се оттеглих в салона за дами, където започнах разговор с една дама, цялата наплескана с мазила. И с буйна златиста коса, която се издигаше като кула над раменете й.

— Косите на всички се издигат като кули — измърмори мрачно Хариет. Не можеше да се каже, че гори от желание да се върне в херцогското имение и отново да започне да си прави прически. — Например Джема. Веднъж ми каза, че имала петнайсет панделки в косата.

— Не е същото. В косата на тази дама можеше да се побере цяло гнездо плъхове, без никой да разбере.

— Каква противна мисъл!

— Знаеш ли кое ми се струва най-странно? Стрейндж дори не харесва повечето от гостите си и в никакъв случай не им знае имената.

— Откъде знаеш?

— С него обикаляхме помещението и някои от гостите му бяха принудени да му се представят. Това ми се стори ужасно грубо.

— От страна на Стрейндж ли?

— Щом си прави труда да кани хора, не трябва ли да отдели време да ги поздрави, когато пристигнат?

— Сигурно трябва.

— Вчера пристигна една трупа жонгльори. Доколкото разбирам, имат някаква връзка с един театър на Стрейндж в Лондон. Трупата се състои от шумни момчета, на които не им е мястото в официални всекидневни. Дори не бяха облечени подобаващо.

— Как им се стори всекидневната?

— Бирата много им хареса — отговори Изидор. — И го поздравиха за пая „Клокочене и цвърчене“, поднесен на вечеря. Доколкото знам, на мен не са ми поднасяли това ястие.

— Според мен е достойно за възхищение — каза Хариет.

— Защо? — попита Изидор без заобикалки.

— Защото не решава кого трябва да покани само въз основа на произхода или общественото му положение.

— Тогава защо не отвори хотел? Лично аз никога не съм отсядала в хотел, защото свекърва ми е непоколебимо убедена, че дамите не бива да стъпват на места, които приемат пари срещу подслон. Но това, което видях снощи, много ми напомни на хотел. Или може би на бордей, да говорим откровено. Безплатната храна на Стрейндж предизвика голяма радост, а Грациите си спечелиха одобрение, при това доста бурно.

— Кога искаш да си тръгнем? — попита Хариет, защото знаеше точно в каква посока отива този разговор.

— Мислиш ли, че ако заминем утре сутрин, ще изглежда невъзпитано и припряно? На закуска всички бодро сравняваха различни истории за ухапване от плъх. Не искам да научавам чак толкова много за животинското царство.

— Не може ли да изчакаме още един ден? — попита Хариет. — Съгласих се да предавам на Стрейндж бележки от Нел и утре трябва да съчиня последния куплет.

— В сравнение с теб изглеждам толкова улегнала! Ти действително си се заела да съблазняваш Стрейндж, макар и от името на друга жена. Звучи като комедия, написана от Шекспир.

— Може би трябва да съобщя на Нел, че Стрейндж си има любовница.

— Мислиш ли, че я интересува? — попита Изидор и в гласа й се появи остра нотка.

— Може би не — призна Хариет.

— Нехайността, с която тези хора се впускат в любовните си връзки, не ми харесва.

— Тяхното поведение не е толкова различно от това на Джема — каза отбранително Хариет. — Поне от това, което чух за любовните й истории, докато живееше в Париж.

— Напротив, съвсем различно е. Да, Джема имаше една-две връзки. Но поведението й изобщо не крещеше: „Не ме е грижа! Искам удоволствие заради самото удоволствие!“ Знаеш ли, Хариет, досега не съм се замисляла особено за съпруга си, Козуей. Защо да мисля за него? Аз изобщо не го познавам. Но сега разбирам, че ако е като Стрейндж, просто няма да мога да го понеса.

— Да е като Стрейндж ли? — Сърцето на Хариет заби лудо. Да има съпруг като Стрейндж… с тази негова дива красота, с усмивката му, със стегнатите мускули и смеха в очите му, с тази негова чиста гениалност…

— Точно така. Никога да не знам в чие легло може да бъде. Предполагам, че Стрейндж ще се възползва от предложението на Нел. Доколкото разбирам, тя цели една нощ на удоволствие, а не брак. — В гласа й звучеше унищожително презрение.

— Да — отговори Хариет. — Но храни амбиции да се омъжи за него.

— Той никога няма да се ожени за нея. Никой мъж няма да се ожени за жена, която го е пуснала в леглото си.

— Не можеш да си сигурна! — възрази Хариет. — Знам за много дами, чието първо дете се роди подозрително рано.

— След като бракът вече е бил уговорен.

— Не във всички случаи — каза Хариет.

— Е, добре — отстъпи Изидор, — както казах, започнах да ставам тесногръда. Превръщам се в една от онези свирепи стари херцогини, които смятат, че всички останали са неморални. — Тя изгърби рамене. — Такива събирания просто не ми допадат. Снощи преживях домогване…

— С кайсиите, напоени с бренди?

— Жонгльорите. В един момент ужасно се напиха. Аз си седях отстрани, до стената, с една от Грациите и обсъждахме френските балончета — към които не проявявам и най-малък интерес, Хариет, уверявам те, — когато двама жонгльори се приближиха, погледнаха към нас и казаха: „Положи ме на земята и в бордея заведи ме.“ Момичето, с което говорех, реши, че това е много смешно. Не спираше да се кикоти.

— О, Изидор, съжалявам!

— А после започнаха да ни сравняват. Единият каза, че приличам на девица, и Грацията се разкикоти. После другият се засмя и ми каза да легна, защото щял да ме развълнува. Знаеш ли какво означава това, Хариет?

— Не.

— Каза, че тази вечер той щял да легне с мен, а приятелят му можел да ме вземе утре. И знаеш ли какво? Мисля, че Грацията малко се ядоса. Тя искаше тези пияни глупаци да желаят нея.

— О, Изидор! — възкликна Хариет. — Това е ужасно! Как се изплъзна?

— По-пияният ме сграбчи за ръката и ме дръпна да се изправя. Държах се толкова глупаво! Изобщо не можах да се сетя какво да кажа или направя.

Хариет я прегърна през раменете.

— За щастие той падна на пода. И просто остана да лежи там.

— Къде беше Стрейндж?

Изидор сви рамене.

— Дойде господин Поуви, а те започнаха да го ругаят и казаха, че бил надуто магаре. Поуви не се притесни особено и накара двама лакеи да ги извлекат навън.

— Защото и Поуви, и лакеите са свикнали — въздъхна унило Хариет.

— Искам да се прибера вкъщи — каза Изидор.

Хариет я прегърна.

— Утре си тръгваме. Ще дам останалата част от поемата на Стрейндж наведнъж. Кажи на Лусил да ни събере багажа и веднага тръгваме.

— Съжалявам. Знам, че ти е приятно да си мъж.

— Това не можеше да продължи вечно.

Като всичко останало в живота. Нищо не продължаваше вечно.