Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (43)

Епилог

Ръката на Юджиния Стрейндж започваше да я боли. Братчето й се оказа много по-тежко, отколкото изглеждаше. Сега се беше облегнало назад в сгъвката на лакътя й, сякаш щеше да заспи, но то всъщност никога не заспиваше истински. Това беше ужасно дразнещо.

И наистина, в мига, в който тя спря да върви, малкият отвори очи и й се усмихна с беззъбата си уста. Колин беше наследил кафявите кадифени очи на майка си. Тъй като беше облечен със синя ризка, сега бяха придобили лек виолетов оттенък.

— Всички дами ще се влюбят в теб — каза му Юджиния.

Той въздъхна и затвори очи.

— Прав си — съгласи се тя. — Цялото това обожание е малко досадно. — Например знаеше, че в този момент в приемната има осмина джентълмени. Поуви не спираше да наднича в детската стая и мълчаливо да вдига пръсти, за да й покаже новата бройка.

Тя обаче не беше срещнала в Лондон нито един мъж, който да я заплени дотолкова, че да се отдели от Колин.

— Защо не заспиш? — запя му тя. — О, защо не заспиш?

Вратата се отвори и тя се обърна, като си мислеше, че е Поуви. Може би този път щеше да е вдигнал всичките си пръсти. Но вместо него видя баща си.

Той изглеждаше уморен, но щастлив, безкрайно щастлив. Юджиния имаше чувството, че скъпата й обожавана мащеха се е възползвала максимално от изчезването им след обяда. Не че Юджиния беше забелязала къде отиват, разбира се.

— И ти никога не спеше — отбеляза баща й, докато влизаше в стаята. — Беше ужасно бебе.

Юджиния изсумтя.

— Вие откъде знаете, лорд Стрейндж? След като прекарахте цялото ми детство в тичане из къща, пълна с ослепително красиви куртизанки и мъже от долно потекло?

— Мъже от долно потекло ли? — попита той. — Хайде, дай ми бебето.

Колин беше вдигнал глава и гукаше от мига, в който чу гласа на баща си.

— Тъкмо го приспивах — оплака се Юджиния, но му връчи малкия.

— Прекалено си хубава за детската стая — отбеляза баща й, след като я огледа от главата до петите. — Нова рокля? И… не искам да ставам неделикатен, дъще, но нали носиш нещо под нея?

Юджиния вирна нос.

— Това е най-новото творение на мадам Карам, татко, и е прекрасно. Ще съм ти благодарна, ако не го обиждаш. И ако не задаваш въпроси, които не те засягат — добави тя, но се усмихна, когато погледна към ослепителната си утринна рокля от фина копринена тафта. Платът се спускаше в права линия от бюста й, а после се издуваше в лек изящен набор на ханша.

— Е, добре, тръгвай! — подкани я баща й. — Джентълмените на долния етаж не чакат мен.

— Може и теб да чакат — измърмори Юджиния, като провери отражението си в огледалото в детската стая.

Баща й изсумтя.

— Много биха искали да се сближат с най-новия маркиз в Лондон — поясни Юджиния.

Но баща й не я слушаше. Той тананикаше на Колин и го люлееше по начин, който Юджиния си спомни почти инстинктивно. Тя се приближи и сложи глава на рамото му.

— Обичам те, татко.

— И аз теб, миличка — отговори той. — И аз.

Тя излезе от стаята и си помисли, че чудесно разбира, защо не се интересува от всички тези джентълмени долу в приемната. Защото нито един от тях не можеше да се мери с баща й, ето защо.

В коридора се размина с Хариет. Нейната скъпа миловидна мащеха не изглеждаше и наполовина толкова уморена, колкото баща й. Всъщност от нея се излъчваше някакво меко сияние, което накара Юджиния тайничко да се усмихне.

— Мисля, че татко най-накрая ще приспи Колим — прошепна Юджиния. — Аз така и не успях. Бях на път да се предам и да повикам бавачката му.

Хариет махна с ръка към приемната.

— Станаха дванайсет — прошепна тя в отговор.

Юджиния изстена, но се обърна и бавно заслиза по стълбите.

Хариет проследи с усмивка отдалечаването й. Нейното непохватно дете с голям нос се бе превърнало в най-ослепителната дебютантка от години насам. Всички изгодни партии — както и повечето неизгодни — бяха в краката й, нещо, от което Юджиния никак не се вълнуваше.

Джем, който тъкмо оставяше Колин в люлката, вдигна глава.

— Ти си цяло чудо — каза тихо Хариет, Колин леко изхърка и се обърна. Тя сведе поглед към него. — Толкова е красив, нали?

Джем я привлече в обятията си.

— Не колкото теб. Прилича на баща си. Отсега виждам бръчиците край очите му.

С любящ жест Хариет отметна косата от засмените му очи. Тялото й все още тръпнеше от удоволствието, което бяха споделили, и тя знаеше, че и той усеща същото.

— Помниш ли, когато се запознахме? Помислих, че си най-красивият мъж, когото съм виждала, при това, след като пристигнах в къщата ти не с друг, а с Вилиърс.

— Първата ми мисъл беше, че ако Вилиърс е решил да обърне резбата и да те прелъсти, ще го убия. Трябваше още тогава да разбера. Никога не съм се интересувал кой къде си намира удоволствието, а изведнъж се почувствах като куче, което не си дава кокала.

— Много странен кокал! — засмя се Хариет.

Той се притисна до нея.

— Трябва да кажа, че съм доволен, задето се отказа от панталоните.

— Не беше трудно, щом осъзнах, че всичко, което съм научила, докато носех панталон, мога да го правя и в рокля.

— Да, но никога не седиш тихо като истинска дама по време на вечеря.

— Наистина — ухили се тя.

— Освен това си най-добрият ездач в пет области, макар никой да не знае, че по здрач херцогинята препуска с всички сили, скандално обута в панталон.

— Да не забравим, че при последните ни две фехтовки те победих.

— Сега вече край — прошепна той и притисна длан към корема й. — Край на ездата и на фехтовката, Хариет.

— Поне за известно време — съгласи се тя и не успя да сдържи усмивката си.

— Как мислиш, откъде дойде това бебе? — попита той със страхопочитание.

— От там, откъдето обикновено идват бебетата.

Джем обожаваше смеха й.

— Но ние бяхме женени от години и нямахме деца. А после се роди Колин, а сега…

— Не мислех, че изобщо мога да имам деца.

Под ръката на Джем новият живот потрепна едва забележимо.

— Преди да те срещна, никога не плачех. Дори очите ми не овлажняваха — каза той обвинително.

Тя го целуна, а после пак и пак, докато накрая той вече не се чувстваше сантиментален, а изпълнен с жажда. Но не искаше да уморява Хариет, затова не доведе целувката до естественото й продължение.

— Поуви ми каза, че е пристигнало писмо от сестра ти — каза Хариет. — Мисля, че е щастлива в Лондон. Ти не мислиш ли?

Той кимна.

— Приятно й е да е икономка в дома „Магдалина“… и как говори за началника на речната полиция… Хариет, как мислиш, дали?… Може би?…

Хариет се ухили.

— Ще извади късмет, ако не я арестува. В писмото, което получих миналата седмица, се говореше за две млади жени, които измъкнала от някакъв бордей, доколкото разбрах.

— Тя невинаги е предпазлива, когато става въпрос за сигурността й.

— Каза ми, че носи по един нож във всеки ботуш — успокои го Хариет и го погали по бузата. — Очаквам всеки момент Юджиния да започне да носи оръжия. Тя обожава сестра ти, нали знаеш.

За миг той не каза нищо.

— Когато за пръв път те видях в онзи панталон, за нищо на света не бих могъл да си представя, че животът ни ще придобие такъв обрат.

Хариет се протегна. Тялото й беше приятно натежало от щастие. Бременността не я караше да се чувства нито заядлива, нито готова да повърне всеки момент. Вместо това цялата грееше от щастие.

— Аз те съсипах. Ти си живееше волно и щастливо като някоя въшка в юргана на кралицата, обкръжен от наложници, куртизанки и актриси…

— И нямах нищо общо с никоя от тях.

— Ти чакаше мен — отговори тя. — Нали разбираш, някой, който да е мъжът в семейството.

Вдигна поглед към него, но той се смееше.

Мълчаливо, разбира се.