Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (11)

Глава 10
В която се кроят планове за съблазняването на лорд Стрейндж

Хариет погледна отражението си и се почувства така, сякаш бе изпила прекалено много шампанско. От огледалото я гледаше красив млад мъж. Наистина красив. Носеше кадифен тъмнолилав жакет, над който се разливаше море от фина кремава коприна. Малките еполети на раменете придаваха форма на силуета му, а жакетът се завързваше отпред по начин, който (съвсем случайно) прикриваше гърдите на така наречения мъж.

Но това, от което Хариет не можеше да откъсне поглед, беше лицето й. Като жена никога не се беше чувствала красива. Винаги се чувстваше притисната от тежестта на огромните прически, изисквани от модата, от обръчите и множеството фусти, от начина, по който корсетът повдигаше гърдите й и ги караше да изглеждат по-едри, отколкото бяха.

Но с прост панталон, кадифено сако и прибрана с лента коса лицето й се откриваше.

Хариет не спираше да го гледа. Без всички тези напудрени къдрици, извисени над челото й, лицето и изглеждаше едновременно деликатно и силно. Начинът, по който прислужникът на Вилиърс бе оцветил веждите й, показваше, че очертанията им са като изящни крила, които подчертават очите й. Открай време харесваше цвета на очите си, но смяташе, че изглеждат избледнели до същото вяло кафяво като всичко останало у нея. Но сега те отразяваха цвета на жакета й и изглеждаха почти пурпурни. Екзотични. По нищо не приличаха на нея.

Единственият проблем бяха… задните й части. Хариет се обърна, за да погледне отражението им в огледалото.

Не можеше да повярва, че дори се замисля за възможността да излезе от стаята в този вид. Панталонът прилепваше плътно по тялото й. Отпред това беше едно, но когато изви врат, за да се види отзад, почувства, че получава сърцебиене. Хълбоците й… хълбоците й се очертаваха. Много ясно.

Бяха закръглени. Оказа се, че имала закръглен ханш. Кой да знае? С всички тези фусти и обръчи никога не бе поглеждала ханша си. Но това беше положението.

Опита се да си представи мъжки ханш, но не си спомняше да е виждала такъв, който да е толкова… толкова заоблен като нейния.

Дали всички щяха да разберат още в мига, в който влезеше в трапезарията? Ако откриеха тайната й, щеше да й се наложи да се върне към огромната перука и обръчите. Само при мисълта за това я побиха ледени тръпки. Не можеше да го направи. Все още не. Не и когато се чувстваше красива, могъща и свободна — за първи път в живота си.

Хариет изпъна рамене. Ако някой изкажеше предположението, че е жена, тя щеше да отрича до последно. За миг се поколеба и се зачуди дали да не добави още малко подплънки отпред.

Не можеше да си спомни и как изглежда предницата на мъжките панталони. Някога беше ли поглеждала истински мъжко тяло?

Очевидно не. Най-вероятно щеше да е по-добре да е дискретна за големината на пръта си, поне докато получи възможност да проучи мъжките панталони.

Тя излезе от стаята си с бойна крачка, но се поколеба, когато стигна до стълбището и осъзна, че лорд Стрейндж стои в подножието му, сякаш я чакаше.

Разбира се, не я чакаше. Навярно поздравяваше тук всичките си гости. Раменете му бяха удивително широки за човек с толкова тесни бедра. Това, което Хариет наистина искаше да види, бяха задните му части, но той се бе облегнал на парапета и се взираше напрегнато в лист хартия.

Хариет слезе по стълбите с възможно най-сигурна походка и изпъна рамене. Когато стигна до площадката, направи приемлив поклон, като размаха ръка пред подвитото си коляно, точно както я беше учил Вилиърс.

— Добър вечер, милорд — каза тя с дълбок глас.

Лорд Стрейндж вдигна глава.

— Господин Коуп — поздрави я той и сгъна листа.

— Ако ме насочите към салона си, ще се присъединя към другите ви гости. — Чуваше смях и гласове, които идваха от другия край на коридора.

— Лично ще ви заведа — каза той. По някаква причина беше раздразнен, но не изглеждаше да подозира, че тя всъщност е жена, затова Хариет изпита прилив на триумф. Без да се замисля, посегна да поеме ръката му, после бързо отпусна своята. За щастие той не забеляза грешката й, защото беше зает да прибира листа в джоба на жилетката си.

— Какво разглеждате? — попита Хариет и се отдръпна леко, за да не се докоснат раменете им.

— Каталог за една разпродажба. Току-що пристигна от Лондон. Някой си Бълок продава колекцията си от колибрита.

— Какво прелестно име — „колибри“! — каза Хариет, преди да осъзнае, че мъжете не употребяват думата „прелестно“. — Искам да кажа, че името е забавно… заради книгите^[1] и тъй нататък. — Дърдореше като абсолютна глупачка.

— Колибрито е малка птица от двете Америки — отговори лорд Стрейндж, без да обръща внимание на глупавия й коментар по техен адрес. — Любопитно ми е какви са.

— Колко птици има в тази колекция?

— Двеста трийсет и две.

— Толкова много! Мъртви?

Той я стрелна с бърз поглед.

— И още как. Препарирани са.

Тя се сдържа да не потръпне. Мъжете обичаха да убиват какви ли не създания и да ги препарират. От време на време дори Бенджамин беше ставал от шахматната дъска и бе тръгвал да кръстосва горите с пушка на рамо.

— Чудесно! — възкликна тя възможно най-сърдечно. — И аз обичам да стрелям яребици.

Саркастичните бръчици в ъгълчетата на устата му станаха по-дълбоки. Навярно й се смееше, но не каза нищо. Стигнаха до вратата на салона и един лакей я отвори.

Стрейндж спря пред прага и кимна и на Хариет да стори същото.

— Господин Коуп.

— Милорд?

— Вилиърс ме помоли да се грижа за вас. Ще се постарая да съм в течение къде се намирате, но трябва да ви помоля и вие да ме потърсите, ако се случи нещо, което ви кара да се чувствате неудобно.

Хариет на практика почти подскачаше от въодушевление — толкова гореше от желание да види нещо ново, все едно дали щеше да я накара да се почувства неудобно, или не.

— Благодаря ви, лорд Стрейндж — каза тя. — Заповядайте. — И посочи към вратата.

След като цял живот бе влизала в стаите преди мъжете, сега искаше той да мине пръв. За да може да огледа задните му части.

Той я стрелна с поглед, в който се четеше нещо странно, но тя не можа да разбере какво.

— Не прекалявайте с лудуването.

— Ще положа всички усилия да го избегна — отвърна тя с леден тон.

— Чудесно.

Той й обърна гръб и влезе в салона, при което Хариет остана разочарована.

Жакетът му стигаше доста под задника. Вярно, беше великолепен. Ръкавите бяха обсипани с фина бродерия в металически цвят. Ръкавите му завършваха с дантели в матово златисто. Тази комбинация му придаваше мрачния блясък на крал на пиратите, помисли си тя, потръпвайки.

Той беше точно такъв, какъвто можеше да се очаква да бъде човек с неговата репутация: опасен, навъсен, навярно уморен от всички оргии, в които бе участвал. Приличаше на човек, който никога не се изненадва. Дори и чувствената извивка на устните му показваше, че е опитал всички удоволствия, които може да му предложи животът.

Наистина жалко, че жакетът му беше толкова дълъг. Панталонът му беше тесен като нейния, само че от още по-фин плат, а краката му бяха далеч по-мускулести. Всъщност мускулите на Хариет бяха нищо в сравнение с неговите. Тя остана запленена. Как беше възможно никога да не е забелязвала мъжките крака?

Той се обърна и я измери с безразличен поглед.

— Елате тогава. Вилиърс казва, че трябва да се превърнете в мъж, а моята къща със сигурност е най-доброто място за такава промяна.

Хариет зяпна от изненада.

— Нима е казал…

Лорд Стрейндж сви рамене.

— В това няма нищо смущаващо. Всички сме били момчета. — Той я измери с поглед от глава до пети. — Знам всичко за майка ви и че ви е държала плътно до себе си. Фактът, че ви е липсвала мъжка компания, си личи по начина, по който вървите. И говорите.

— Той ви е казал?

— С него сме стари приятели.

Хариет едва не се задави.

— Ще ви помогна — продължи лорд Стрейндж и се извърна настрана. — Утре. Довечера се опитайте да не се забравяте. Имате ли френско балонче?

Хариет го погледна и примигна.

— Какво?

— Френско балонче — повтори той нетърпеливо. — Моля ви, кажете ми, че знаете какво е това?

Тя поклати глава и той издаде нещо средно между стон и въздишка.

— Утре ще ви кажа. Довечера се опитайте да не влизате в ничие легло, разбирате ли?

— Да — едва успя да изрече тя.

— Проклет да съм, ако нямате стойка на жена! — В гласа му прозвуча истински ужас.

Хариет изпъна рамене.

— Така е по-добре — каза неохотно той. — Владеете ли шпагата?

Тя поклати глава.

— Утре ще ви науча как да се дуелирате. Трябва да се движите като мъж, а не като женчо. Може би ще ви помогне, ако хванете оръжие в ръка. — Но не изглеждаше убеден. — И за бога, не забравяйте, че мъжете не се усмихват един на друг така, както се усмихвате сега.

— И защо не? — попита Хариет и усмивката й се стопи. И бездруго не беше истинска, тъй като арогантността на Стрейндж наистина започваше да я дразни.

— Изглеждате като човек, който си прекарва времето в някое кресло! — изръмжа й той.

Тя примигна.

— Вижте, в момента се намирате в неизгодно положение.

Тя сложи ръце на кръста си, но веднага ги остави да паднат, когато той я погледна с отвращение.

— Повярвайте ми, наистина е така.

— Можете поне да уточните за какво ме критикувате.

Той стисна зъби.

— Позволете ми да се изразя по следния начин: природата се е отнесла сурово с вас. Не сте виновен вие.

— Как така сурово? Какви ги говорите?

— Миглите ви са прекалено дълги — каза Стрейндж и се наведе към нея. — А вашите… вашите… — Той махна с ръка към фигурата й. — Вие просто нямате мъжка физика.

Хариет осъзна, че в гърлото й напира смях, но изписа на лицето си изражение на яростно достойнство.

— Уверявам ви, че природата ми е дала всичко необходимо, за да изпълнявам ролята на мъж.

— Нямах това предвид! — увери я той, ужасен.

— Добре — отговори Хариет. А после, за да демонстрира думите си, демонстративно оправи предницата на панталона си, както бе виждала да правят мъжете стотици пъти.

— Утре ще го обсъдим — отговори той и отстъпи назад. — Вилиърс ме помоли да ви помогна и наистина ще ви помогна. Но задачата ще бъде ужасно трудна. Не виждам защо да не започнем, като ви представим на някоя жена.

— И сам ще се справя.

Той изсумтя, извърна се и заоглежда тълпата. Събралите се не приличаха на пропадналите хора, които бе описала Джема. Всъщност не изглеждаха по-различни от гостите, присъствали на бала на Дванайсетата нощ. Разбира се, не носеха костюми, макар че малко встрани стоеше млада жена, която сякаш бе облечена като пастирка. Но никоя пастирка в земите на Хариет не носеше рокля с деколте до кръста.

Стрейндж проследи погледа й.

— Добър избор — похвали я той. — Избрахте дама, която навярно с радост ще ви посвети в тайните на мъжествеността. И мисля, че дори може да не ви зарази с нещо. Просто недейте да изглеждате нетърпелив, за бога. Никоя жена не иска да легне с мъж, който пъхти край полите й.

Хариет преглътна. Нещата се развиваха по-бързо от очакваното.

— Хайде — подкани я той и тя го последва.

Само след секунда вече се покланяше пред младата пастирка със златисточервеникава коса и гърди, които сякаш щяха да изскочат от костюма й. Всъщност младата дама беше точно от жените, които обикновено караха Хариет да се чувства ужасно невзрачна.

— Мога ли да ви запозная с госпожица Нел Гейл? — каза Стрейндж. — Госпожице Гейл, господин Коуп.

Обикновено жена като госпожица Гейл щеше ужасно да се изнерви, ако се случеше да говори с херцогиня. Но ако по някаква случайност действително погледнеше Хариет, незабавно щеше да я определи като жена, която не може да представлява заплаха за нея, но не може и да й бъде довереница. След това госпожица Гейл щеше да направи непохватен реверанс и да се отдалечи с грациозна стъпка, за да се посмее в компанията на по-интересни жени — жени, които обичаха и привличаха скандалите.

Но изглежда господин Коуп не беше толкова застрашителен, колкото една херцогиня, и определено беше по-интересен. Хариет стигна до този извод, защото госпожица Гейл — или Нел, както бързо ги помоли да я наричат — незабавно предприе сложна маневра с хълбока, от която гърдите й стряскащо подскочиха.

След няколко минути Стрейндж се отдалечи, а Хариет, за своя изненада, заговори с Нел за костюма й. Оказа се, че бил за пиеса, за която репетирала.

Беше учудващо забавно. Нел притежаваше голяма дарба. Хариет цялата се разтресе от смях, докато събеседницата й имитираше ужаса на някаква скована матрона, когато кучето й се изпишкало върху робата на лорд-канцлера. И двете приеха да изпият по чаша вино и не след дълго се настаниха задушевно на един диван до стената.

Хариет се чувстваше толкова добре, че почти забрави, че е облечена като мъж, освен когато кръстоса крака. Това се оказа така забавно, че тя не спря да ги кръстосва и разделя, докато Нел не я попита дали не си е навехнала глезена.

— Не — отговори Хариет, като отново си спомни, че трябва да направи гласа си по-дълбок.

— Сигурно сте нервен, щом това ви е първата нощ тук — каза Нел окуражително. — Не се тревожете. Изобщо не е толкова лошо, колкото си мислех, преди да дойда. Очаквах да видя оргия пред очите си.

— Хмм! — измърмори Хариет. — Аз също, разбира се.

— Е, вие сигурно я очаквате с нетърпение — все пак сте мъж — отбеляза Нел, усмихна се и на бузите й грейнаха възхитителни трапчинки.

— Всъщност не — дръзна да каже Хариет.

— Мисля, че с вас сме на една и съща възраст — каза Нел. — Или може би аз съм малко по-голяма. Ще стана ваша учителка, защото виждам, че не сте съвсем готов за този живот.

— А вие готова ли сте? — попита Хариет.

— Ако ме питате дали съм куртизанка, не, не съм — отговори Нел, без да се смущава. — Актриса съм. Лорд Стрейндж е собственик на театър „Хайд Парк“ и обича последните репетиции да се провеждат във Фонтхил. И просто за да знаете: лорд Стрейндж не допуска в къщата си истински жени от занаята. Тук хората се отдават на какви ли не лудории — продължи тя и понижи глас, — но никой не плаща на никого, ако разбирате разликата.

Хариет я разбираше.

— Какво мисли семейството ви за посещението ви тук?

— Аз почти нямам семейство — отговори Нел и на бузите й отново грейнаха трапчинките. — Значи мислите, че не съм добро момиче, нали, Хари? — Защото още отначало беше спряла да се обръща към Хариет с „господин Коуп“.

Хариет не можа да сдържи усмивката си. Никога не бе срещала човек като Нел — някой, който да е така бодро греховен.

— Не се налага да ставам куртизанка — продължи събеседницата й. — Аз съм много добра актриса. За нищо на света не бих искала някой мъж да ме издържа — на мъжете не може да се разчита. Спокойно мога да ви кажа, тъй като виждам, че все още не сте били в Лондон, че смятам един ден да бъда сред водещите актриси. Но дори сега печеля нелошо.

— Мога да си представя — отговори Хариет.

— Тук има само един мъж, когото наистина харесвам — сподели Нел и се наведе поверително към Хариет.

Хариет леко въздъхна от облекчение. Не беше сигурна, че е готова да отблъсне евентуално нападение от страна на Нел. Определено остана с впечатлението, че ако Нел реши да сподели нечие легло, мъжът няма да има избор.

— Стрейндж. Но е невъзможно да направя първия ход. Сигурна съм, че мога да го накарам да ме обикне. Видяхте как ме гледа, освен това ви доведе право при мен. Мисля, че тайно изпитва чувства към мен, но не знае как да ги изрази.

— Мислите, че не може да изразява чувствата си? — попита Хариет със съмнение. Стрейндж й беше направил впечатление на човек, способен да изрази всяко чувство. Всъщност само при мисълта как Стрейндж изразява желание коленете й леко омекнаха. Той щеше да погледне към жената и тя щеше… тя щеше да…

— Мисля, че ме желае, ако това не ви шокира прекалено, млади Хари — не спираше да бъбри Нел. — Но аз съм млада и красива, а той е стар, нали разбирате.

— Колко е годишен?

— Трийсет и две — отговори Нел. — Проверих в онази книга с рождени дни и видях, че е на трийсет и две. Наистина е много стар. Знаете ли, чух, че имал дъщеря, но никога не съм я виждала. Имала блестящ ум и говорела с математически уравнения.

Стрейндж беше пет години по-голям от Хариет. Това не й звучеше като стар. Напротив.

— Проблемът е там, че той почти не общува с жените — казваше Нел. — Цяла седмица го наблюдавам, откакто дойдохме тук.

— Никога не общува с жените ли? — попита Хариет. — Мислех си, че е пословичен с връзките си.

— Наистина е пословичен, но не мога да разбера защо. Е, да, само като го погледнеш, можеш да разбереш, че е имал любовници — каза Нел. Говореше изключително прямо и това се стори много чаровно на Хариет. Никоя жена във висшето общество не говореше така.

— Може би наистина си има любовница — предположи Хариет. — Погледнете го.

Стрейндж танцуваше с по-възрастна жена, която беше красива по някакъв ужасяващ начин.

— Госпожа Камингсуърт — каза Нел и подви устна. — Тя е направо древна. Ако той я погледне с интерес, тя направо ще припадне. Но няма да я погледне. Вижте му лицето. Слуша я, но не се интересува. Често изглежда така.

Вярно беше.

— Странно — отбеляза Хариет. — Кога е починала съпругата му?

— Преди осем години. Умряла е при раждането. Едва ли е възможно все още да скърби за нея. Освен това всички знаят, че е имал връзка с Корисанд дьо Грамон.

— Сегашната лейди Федрингтън?

— Да. Тя вече не идва тук, но очевидно, преди да се омъжи, е била толкова отчаяно влюбена в Стрейндж, че заплашила да скочи от някой мост, ако той не легне с нея.

— И?

— Легнал. Но после казал, че ако някой го принуди да прекара втора нощ с нея, той ще скочи от някой мост. — Нел леко потръпна. — Какво предизвикателство! Знам — просто знам! — че ако успея да го вкарам в леглото си за една нощ, мога да го накарам да ме обикне.

Хариет си помисли, че Нел е приятна, забавна актриса. И че ако Стрейндж някога се озове в леглото й, ще се отегчи.

Не можеше да каже откъде го знае.

— Питам се коя е тази — каза остро Нел.

Хариет вдигна глава и видя Изидор в ръцете на Стрейндж. В сравнение с Нел Изидор беше като ярък пламък. Нел беше хубава; Изидор беше красива. Нещо повече: у Изидор имаше нещо диво, което караше наблюдателите да си мислят, че всеки момент ще хвърли дрехите си, ще направи нещо дръзко, ще целуне мъжа пред себе си.

Хариет усети пробождането на завист. Тя самата нямаше никакъв шанс да заинтригува мъж като Стрейндж, но как би могъл да устои на Изидор? Не можеше. Нямаше да й устои.

— Вижте само как му се усмихва! — възкликна Нел. — Скоро ще разбере, че Стрейндж не се поддава на такива очевидни тактики. Той не е… — и млъкна.

Косата на Изидор беше събрана на висока кула от къдрици; ако лицето на Хариет изглеждаше невзрачно под такава прическа, лицето на Изидор ставаше още по-красиво. Сякаш някоя кралица бе влязла в залата и бе избрала своя принц.

Всички ги наблюдаваха. Всички очи видяха как Стрейндж й се усмихна в отговор, как само след секунда избухна в смях заради нещо, казано от нея.

Хариет въздъхна вътрешно. Разбира се, Изидор й беше казала, че възнамерява да флиртува със Стрейндж. А Изидор все още не беше срещала мъж, когото да не може да заплени.

Изглежда, Стрейндж все пак беше мъж като всички останали.

Тя хвърли бърз, таен поглед към Нел. Горката Нел… устата й се бе превърнала в мрачна сурова линия.

— Тя ще го грабне, преди аз изобщо да имам възможност — измърмори Нел. — Не е честно! Знам, че мога да го накарам да се смее. Смятах да му изпратя писмо. Но не можех да се сетя как да му го пратя. Само като погледнете господин Поуви, ви става ясно, че той никога няма да предаде на господаря си писмо от дама. Но моето щеше да е различно! Наистина можех да го накарам да се влюби в мен, за разлика от всички останали, които го искат само защото е толкова богат.

Тя изсумтя.

— Дори не ме интересува, че е богат.

Хариет я потупа по ръката.

— Всичко е заради начина, по който се движи! — продължи Нел. — Не знам защо, но просто не мога да спра да го гледам. И как изглежда развеселен, подигравателен, сякаш всичко на този свят се случва само за негово забавление. Той е недостъпен, нали разбирате? Искам да го накарам да оживее, да се събуди, да погледне към мен. Искам да…

— Утре имам урок по фехтовка с него — каза Хариет.

— Какъв сте късметлия! — промълви Нел. — Толкова искам да го видя с меч в ръка!

Хариет си помисли, че думите й са двусмислени, но не беше сигурна.

На танцовата площадка Стрейндж се поклони пред Изидор. Тя му обърна гръб, сякаш той не съществуваше, и полетя право в ръцете на друг мъж. Типично в неин стил! Тя никога, никога не позволяваше мъж, на когото бе хвърлила око, да разбере, че се интересува от него.

За миг Стрейндж действително застина. Изражението му беше неразгадаемо.

— Вижте само! — възкликна Нел и пръстите й се забиха в ръката на Хариет с такава сила, че й причиниха болка. — Тръгна си. Може би все пак не се интересува от него.

— Може би — съгласи се Хариет.

— Сега танцува с лорд Уинамор — продължи Нел. — Той е абсолютно покварен, ако ме разбирате. Чух, че вкарал три от Грациите едновременно в леглото си!

— Грациите?

— Музикална трупа — сбърчи нос Нел. — Осем са. Трябва да призная, че пеят много добре. Но прекарват почти цялото си време по гръб. Значи утре ще упражнявате фехтовка със Стрейндж?

— Да — отговори Хариет.

— Значи можете да му предадете писмо от мен.

— Аз…

Пръстите върху ръката й я стиснаха още по-здраво.

— Нали ще му го предадете? Цяла нощ няма да спя, ще го напиша и призори ще го пъхна под вратата ви. Нали ще му го предадете? Моля ви? Като приятел?

Приятели ли бяха?

— А в замяна аз ще направя нещо за вас — продължи Нел, пусна ръката на Хариет и се отдръпна назад. — Интересувате ли се от жени?

Хариет така се стресна, че остана с отворена уста.

— Толкова сте невинен! — поклати глава Нел. — Въпросът е съвсем честен, Хари. У вас има нещо, което много ще се хареса на определен тип мъже.

Хариет преглътна с усилие.

— Така ли?

— Предполагам, това означава, че харесвате жени?

— О, определено! — запелтечи Хариет. — Определено! Разбира се. Винаги!

Нел се засмя, но смехът й беше приятен.

— И аз ще направя нещо за вас, Хари. Предайте писмото ми на Стрейндж — и се погрижете да го прочете, — а аз ще ви запозная с една от Грациите. С една много дружелюбна Грация, ако ме разбирате.

— Няма нужда! — отвърна припряно Хариет. — С най-голямо удоволствие ще занеса писмото. Какво смятате да му напишете?

— Ще му кажа да ме посети в стаята ми! — оживи се Нел. — Мъжете обичат жените да са много откровени за тези неща.

Хариет хвърли поглед към Стрейндж. Той танцуваше с млада жена, която му се усмихваше широко. Беше изящно облечена с рокля от кремав сатен, избродирана с цветя, които блестяха под горния слой от набран, огненочервен газ. Хариет усети пробождането на чисто женски копнеж.

— Виждам какво си мислите! — изкикоти се Нел. — Не можете да си я позволите. Това е София Графтън. Тя е чудовищно екстравагантна. Чух, че понякога ходела при търговците и плащала по трийсет-четирийсет гвинеи за палто от зимна коприна, а после купувала още две-три. И дори не носи допълнителните — просто ги дава на камериерките си. Има цели четири камериерки! Можете ли да си представите?

— Но нали казахте, че във Фонтхил нямало жени от занаята? — попита Хариет със съмнение.

— Не и ако държите строго на определението — отговори Нел. — Но няма да успеете да спечелите София Графтън с предложение за пари, ако това си мислите. В момента я придружава лорд Чайлд — вижте го там, в края, говори с една от Грациите.

Въпросната Грация имаше тежка прическа, същинска кула от коса с шест-седем гребена, затъкнати под различен ъгъл.

— Според мен София Графтън на мига ще захвърли Чайлд, ако Стрейндж прояви интерес.

— Точно това имам предвид — каза Хариет. — Не съм сигурна, че едно обикновено писмо, с което го каните в леглото си, ще свърши работа. Госпожица Графтън със сигурност вече му е отправила подобна покана, писмена или не.

Нел изглеждаше засегната.

— За нищо на света не бих се сравнила със София Графтън! Тя със сигурност е най-малко на двайсет и шест. Сигурна съм, че има бръчки около очите. Само я погледнете. Тя е от жените, които по цял ден се излежават на дивана и въздишат. Не е много забавна в спалнята, ако ме извините, че се изразявам така свободно, Хари.

Хариет разбра какво точно има предвид.

— Но все пак си мисля, че лорд Стрейндж е получавал много такива покани. Трябва някак да го заинтригувате. Да изпъкнете.

Нел замълча за миг.

— Сетих се! Мога да се боядисам цялата златна и да облепя тялото си с перли. Новата секретарка на лорд Стрейндж е французойка и ми каза, че французойките го правят понякога.

— Но… — подхвана със съмнение Хариет.

— Мога да накарам да ме отнесат в спалнята му и да се престоря на статуя! — продължи Нел ентусиазирано. — А после статуята може да оживее! И да направи такива неща, които той никога няма да забрави! — Сега се усмихваше широко. — Това би било типично в Шекспиров стил. Шекспир е написал пиеса, в която една статуя оживява, нали знаете?

Хариет започваше да изпитва голяма симпатия към Нел. Никога не беше срещала човек като нея.

— Какви неща имате предвид? — попита заинтригувано тя.

Но беше забравила, че е облечена като мъж, и Нел избухна в смях.

— Ще трябва да ви ги покаже някоя друга жена, скъпи мой Хари.

— Според мен, ако се боядисате в златно, ще бъде лепкаво и неудобно — каза Хариет. — И макар да си мислите, че нямам опит, Нел, това не е точно така.

Нел избухна в смях.

— Вие сте истински женкар, Хари! Само като ви погледна, го разбирам!

— Искам да кажа, че не ми звучи много удобно някой да ви люби, ако имате залепени перли по тялото си. Нито пък някой да целува златна боя.

— Без целувки, така ли? — попита ужасено Нел.

— Предполагам, че устните ви няма да са боядисани — отстъпи Хариет, — но не вярвам Стрейндж да ви целуне някъде другаде.

Нел се нацупи.

— Може и да замислям нощ, която Стрейндж да помни цял живот, но със сигурност не смятам да се откажа от собственото си удоволствие.

— Напишете му писмо, което да го заинтригува — предложи Хариет. — Накарайте го да се чуди коя сте. Може би с някоя гатанка или нещо подобно.

— Гатанка ли? — попита Нел. — Знам единствено гатанката за пилето и яйцето и забравям кое, кое е.

— Тогава може да не е гатанка, но какво ще кажете за поема? Някакви стихове, които той да не успее да разбере веднага?

— Не ме бива много в поезията — отвърна Нел със съмнение. — Нали разбирате, мога да чета и пиша. Но поезията е малко… — Тя погледна към Хариет. — Вие може да напишете поемата.

— Това си е вашето съблазняване, Нел.

— Но той изобщо няма да разбере! И мисля, че сте прав. Погледнете го само.

Стрейндж все още танцуваше със София Графтън.

— Изглежда отегчен — продължи Нел. — Дори ако София облепи цялото си тяло с перли, пак ще е отегчен.

Хариет бе принудена да се съгласи. Стрейндж приличаше на човек, който е преспал с много жени и е загубил интерес към това занимание, със или без перли. Хариет си беше мислила, че и тя е загубила интерес към леглото след смъртта на Бенджамин. Сега обаче не можеше да спре да се взира в мускулите на Стрейндж и да се пита…

— Надявам се, че това изражение в очите ви е заради София — подметна Нел. — Защото в противен случай наистина сте извадили лош късмет. Никога не съм чувала и дума, че Стрейндж ляга с мъже, ако простите прямотата ми.

— Наистина ли смятате, че не мога да си я позволя? — попита Хариет, влагайки в гласа си нотка на копнеж.

— Никога — отговори Нел. — Не и ако баща ви няма четирийсет мелници или нещо от този род.

Хариет поклати глава.

— В такъв случай дори не я поглеждайте — посъветва я Нел. — Мислете си за бръчките й! А дотогава може да ми помогнете за писмото, което ще напишем на Стрейндж.

— „Ние“ ли? — попита Хариет.

— „Ние“, или по-скоро вие — осветли я Нел. — Колкото повече си мисля за това, толкова по-добре ми звучи предложението ви, Хари. Вие, разбира се, ще напишете писмото, защото можете да го накарате да прозвучи интригуващо, интелигентно и загадъчно. Ако остане на мен, аз просто щях да го помоля да ме посети в стаята ми. Уверявам ви — добави тя, — че това действа на повечето мъже.

— Сигурна съм — отговори Хариет. — Но аз не мога да напиша вашето писмо, Нел.

— Напротив, можете! В замяна ще ви представя на любимата си Грация. Казва се Кити и е прекрасна. Ако беше актриса, щях ужасно да й завиждам.

— Значи Грациите не са актриси?

— О, не! Внимавам да не разпитвам прекалено какво правят по време на представленията си — ухили се Нел. — Те позират за картини на разни джентълмени. Ако човек има достатъчно пари, може да ги наеме всичките да му позират едновременно.

— Голи ли? — изписка Хариет.

Нел се ухили.

— Че как иначе?

Как иначе, наистина? Хариет се почувства запленена от това колко открити изглеждаха отношенията между мъжете и жените в света на лорд Стрейндж.

— Мисля, че се покриват тук-таме с прозрачни шалове. Но това, което ще ви осигуря… — продължи Нел и направи пауза, за да подсили ефекта — … е лична среща с Кити. Обикновено тя играе Ерато… и знаете ли какво вдъхновява?

Хариет поклати глава.

— Еротичната поезия! — продължи весело Нел. — Очевидно знае безброй такива стихове и може да рецитира на три езика.

— Ето това е! — възкликна Хариет.

— Кое?

— Еротична поезия. Трябва да му изпратите такива стихове. Това ще го заинтригува.

— Не и ако си помисли, че съм Кити. За вас Кити ще е идеална, но прекалено много се кикоти. Не мисля, че Стрейндж…

— Можем да изясним този въпрос — каза Хариет. — Но не виждате ли колко добре ще се получи? Вие можете да му изпращате по един-два стиха, а после да си уредите среща. Тогава ще можете да направите всички онези неща, за които не желаете да ми разкажете, и вече няма да имате нужда от писма.

— Вие сте чудесен, Хари! — възкликна Нел. — Просто чудесен! И е толкова полезно, че знаете за този вид поезия. Предполагам, защото сте мъж. Никой мъж не ми е писал поезия. — Изглеждаше тъжна и замечтана.

— Никога не съм чел поезия — каза Хариет без усуквания.

— О! Няма значение — увери я Нел и я потупа по ръката. — Ще помоля Кити да ви даде някои от книгите си. Мисля, че винаги пътува с тях. Можете да изберете нещо от тях.

— Не трябва ли вие да изберете поемата? — попита Хариет.

— Нямам време — отговори Нел припряно. — Утре рано сутринта имаме репетиция, нали разбирате. Всъщност е време да си лягам. Ще помоля Кити още тази вечер да ви донесе някоя книга с поезия. Затова си помислете, Хари! И нали на сутринта ще дадете писмото ми на Стрейндж?

Тя целуна Хариет по бузата и си тръгна.