Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (42)

Глава 41
Откровения… за бащи и за бордеи

Заедно сложиха Юджиния да си легне, при което дочуха изпод завивките тихо отчаяно мяукане. Спасиха котенцето и го пратиха обратно при майка му. А после Хариет се сети да повдигне повторно завивката и откри един печален инцидент, свързан с въпросното животинче.

След влизането и излизането на прислужничките Джем я подпря на стената в коридора.

— Без теб нямаше да се справя — промълви той с дрезгав глас.

— Напротив, щеше и си го правил — отговори Хариет, без да се преструва, че не знае за какво говори той. Имаше чувството, че до края на живота си може да отговаря на неизречените му мисли. — Ти си чудесен баща.

Той поклати глава.

— Имам нужда от теб. Аз не мисля за такива неща като плъхове, котешка урина и рухващи кули. Моят баща… моят баща не се интересуваше много от нас и мисля, че точно затова не знам какво правя.

Не пожела да й каже нищо повече и вече беше полунощ и той лежеше на леглото с все още бурно надигащи се гърди, когато Хариет се опря на лакът и каза:

— Искам да знам защо се ядоса толкова, когато ме завари в конюшнята с Ник.

Той затвори очи, за да покаже, че не й обръща внимание, но Хариет имаше един голям страх и искаше да го изрече на глас.

— Някой наранил ли те е, когато си бил момче? — попита тихо тя.

Той рязко отвори очи.

— Слава богу, не!

Тя зачака.

— Но можеше да се случи. Всеки, който можеше да разкаже някоя интересна история и умееше да се шегува, беше добре дошъл в къщата ни. Понякога оставаха седмици наред и баща ми смяташе, че това е много забавно. Казваше, че сме късметлии.

— Във Фонтхил ли живеехте?

— Не, в Линкълншър. Един от онези мъже беше изверг на име Сатауей. Сестра ми беше на тринайсет. Може би на дванайсет. Не помня.

— О, не! — възкликна Хариет.

— След няколко седмици си тръгна, но беше вече късно. Тя роди дете.

— И после?

— Детето умря, защото той я беше заразил със сифилис. Болест.

Хариет преглътна. Джем не каза нищо повече.

— А после я е отвлякъл друг мъж?

— Да.

— Тя скоро след това ли почина? — осмели се да попита Хариет.

— О, не. Не е мъртва.

Тя сложи глава на гърдите му, но той просто продължи да я гали по косата.

— Може наистина да решиш, че не искаш да се омъжиш за мен — каза накрая той. — И…

Тя вдигна глава.

— Нима просто ще ми позволиш да си тръгна?

В очите му грейна усмивка.

— Какъв негодник съм аз — да ти причинявам такова нещо!

Тя се претърколи отгоре му, сякаш беше легло.

— Ти си всичко за мен, Джем Стрейндж. Не смей да се опитваш пак да ме отпратиш. Никога.

— Сестра ми държи малък, доста изискан бордей в Белфаст, графство Антрим, Ирландия. Много е щастлива, или поне така казва в писмата си. Нарича се „Калинката“ — добави той.

— „Калинката!“^[1]

— Съжалявам, че реагирах така, когато нарече гостенките ми с тази дума. Те, разбира се, наистина са такива.

За миг Хариет застина неподвижно, докато истината за живота на Джем се разкриваше пред очите й в цялостна картина.

— Как би могъл да не ги приемеш? — възкликна пламенно тя. — Аз просто не разбрах. Ти си чудесен мъж. Знаеш ли го? Гордея се с теб.

Устата му се изкриви в гримаса.

— И с какво се гордееш?

— Не би могъл да отблъснеш жена, която ти напомня за сестра ти, нали?

Той преглътна.

— Не.

— Баща ти жив ли е?

— Би било хубаво, ако беше умрял от гузна родителска съвест, нали? — Устата му пак се изкриви и гърлото на Хариет пламна. — Умря преди четири години, след като се напи и реши да докаже, че може да върви по каменната ограда около градината с билки в къщата си в Бат. Оказа се, че не може.

Тя отново го целуна.

— Но след като ти си тръгна, осъзнах, че съм създал Фонтхил заради него… Той беше този, който все ми повтаряше, докато бях дете, че къща, пълна с леки жени, бордей, е раят за мъжа.

— Ти си създал къщата, но никога не си се възползвал от този неин аспект — каза бавно Хариет.

— Не исках да се възползвам от жени, които са принудени да продават услугите си, за да сложат храна на масата.

Хариет отново отпусна глава на гърдите му и се заслуша в стабилните удари на сърцето му.

— Пак можем да помагаме на жени в беда — каза тя. — По всевъзможни начини. Просто може би не в къщата си.

— След като си тръгна, осъзнах, че Фонтхил буквално се е превърнал в бордей. Аз притежавам бордей. Аз, който никога не съм стъпвал доброволно в бордей, не и откакто баща ми ме вкара насила, когато бях на тринайсет.

— Фонтхил не е бордей — възрази Хариет.

— Но почти — каза той с глух, безжизнен глас.

— Не — настоя категорично тя и седна, за да може да го погледне в очите. — Сестра ти ръководи бордей. Ти не. Имаше чудесно, жизнерадостно увеселение в дома си, на което канеше всевъзможни хора — от учени до певци. И ако някои от тях са завързали приятелство под твоя покрив, ти никога не си печелил от това. Те са печелили.

Той не каза нищо.

— Играта не зависеше от присъствието на жени, които да предлагат забавления — каза тя внимателно.

— Аз съм ужасно неизгодна партия, Хариет — измърмори той. — Сигурна ли си, че ме искаш?

Тя не можеше да продума — сърцето й преливаше от любов.

— Ти си… — започна тя и преглътна — … мой. В сърцето си аз съм една скучна вдовица от провинцията.

Той се претърколи толкова бързо, че устните му заглушиха думите й.

— Ти си моята Хариет — най-интелигентната, забавна и остроумна жена, която съм срещал някога. И макар че това няма значение — единствената жена, която ме е докарвала до лудост от страст по красотата й.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ти искаш ли такъв списък?

Той поклати глава.

— Тези неща не ме интересуват, стига да мислиш… — но не можа да го облече в думи.

— Ти си всичко за мен — прошепна тя и очите й се наляха със сълзи. — Обичам всяка частица от теб, от бръчиците край очите ти до налудничавите ти архитектурни планове, великодушието и добротата ти. Ти си чудесен баща, който никога не е проявил неуважение към собствения си баща, като се е отрекъл от неговата представа за рая, но все пак си се погрижил Юджиния да има покрив над главата си, сигурност и любов. Приемаш в дома си всяка жена с минало като на сестра ти, но никога не си се възползвал от тях. Как бих могла да не те обичам?

Сега Хариет плачеше, а той я целуваше. Но и той искаше да каже нещо, затова я накара да спре да плаче и да го изслуша.

— Бенджамин е бил глупак, Хариет. Глупак. Никога не съм срещал друга жена, която да е жизнерадостна, красива и чувствена като теб. Но това, което обичам най-много у теб, е вроденото ти чувство за справедливост, ясната преценка, която ти позволява да виждаш хората такива, каквито са, все едно дали са престъпници или глупаци като мен, Вилиърс и Нел…

След това наистина не остана почти нищо за изричане. Затова заговориха с ръце. И с устни.

А накрая и с най-големия дар: с телата си.