Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (19)

Глава 18
Хариет е стъписана, втора част

След две минути вече влизаше в топлата конюшня. Усети миризмата на чисти коне, кожа и тор. Конете подадоха глави над преградите на клетките си и зацвилиха в молба за морков.

— Добър вечер, Ник! — поздрави тя, когато момчето се появи иззад един ъгъл в края на конюшнята. — Толкова си мил! След цял ден работа сигурно си много уморен.

— Това ми е доброто дело за днес, госпожице — отговори той. — Майка ми никога няма да ми прости, ако позволя да ви разкрият. — Той се поколеба.

Хариет му се усмихна.

— Сигурно искаш да ме предупредиш за домакинството на лорд Стрейндж.

— Всеки може да види, госпожице — заговори той възбудено, — че вие не сте от жените, които обикновено идват в тази къща. Това място не е подходящо за вас.

— Аз съм вдовица — каза тя. — Уверявам те, Ник, не съм стъписана.

— Едно е да сте омъжена — заяви упорито той. — Но вие сте дама, а една дама няма място тук.

Хариет не можа да сдържи усмивката си. Отлично знаеше, че Изидор би се съгласила от все сърце.

— Обещавам ти, че ако ме разкрият, няма да остана тук и минута повече — каза тя. — Сега по-добре ли се чувстваш?

После се наведе да го целуне по бузата, защото той беше…

Но всички мисли излетяха от главата й, когато вратата се отвори и в конюшнята връхлетя вихрушка от сняг и вятър. Хариет отскочи назад.

За миг Стрейндж остана на прага. После закрачи напред, като затвори вратата зад гърба си. Свали си ръкавиците — първо едната, после другата — с мълчалива прецизност, в която се таеше също толкова заплаха, колкото в ленивото скимтене на тигъра.

— Добър вечер — каза Хариет. — Мислех, че сте с гостите си, милорд.

— Подозирах, че трябва да ви държа под око — отговори той и обърна поглед към младия Ник. — Отивай си в стаята, момче!

Ник се поколеба и хвърли притеснен поглед към Хариет. Тя извади монетата, която му беше запазила.

— Благодаря ти за инструкциите, Ник. Много ти благодаря. Ще се видим утре.

— Но вие ще… — започна той, но млъкна. Очевидно не можеше да си позволи да загуби работата си; Хариет виждаше как по лицето му се борят рицарство и ужас.

— Тръгвай! — нареди Стрейндж. В равния му тон имаше някаква категоричност, която накара момчето да се обърне и да хукне.

Хариет се обърна към Стрейндж. Той и преди беше проявявал раздразнителност към нея, но сега в очите му пламтеше истинска ярост. Стовари ръкавиците върху дланта си със звук, който прозвуча като изстрел.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Хариет.

— Знаете ли, че всъщност си мислех обратното? — попита той. — Мислех, че трябва да ви наглеждам, да се погрижа да не се оставите да ви омотае някой от жалките негодници, които от време на време идват в тази къща. Но не си давах сметка, че може вие да преследвате невинните.

Хариет примигна насреща му.

— Да преследвам невинните ли? Не разбирам за какво говорите. Но съм оскърбен от думите ви, милорд.

— Оскърбен сте, значи! — подсмихна се подигравателно Стрейндж. — Хващам ви да целувате моето конярче, което е добро момче, и да му давате пари, а вие се оскърбявате?

Тя се намръщи.

— Той ми помагаше…

— Този вид помощ не е позволен в моята къща — заяви той с глас като леден нож. — Никога. При никакви обстоятелства. Разбирате ли?

— Аз…

— Едно просто „да“ или „не“ е достатъчно. Разбирате ли?

За миг Хариет остана неподвижна, опитвайки се да проумее дали разбира. Единствената възможност, която й хрумна, беше, че…

Тя остана с отворена уста. Почувства как очите й се разширяват.

— Не е възможно да… нали не… — запелтечи тя. — Вие, пропаднало чудовище такова!

За миг в конюшнята се възцари тишина, нарушавана само от тежкото им дишане. А после Стрейндж ненадейно отметна шава назад и избухна в смях. Шумът отекна в мертеците и накара конете да вдигнат глава.

— Вие сте абсолютен негодник! — отсече Хариет и понечи да го заобиколи. — Съзнанието ви е черно като нужник! Утре ще напусна този дом.

Той я хвана за ръката, без да спира да се смее.

— Не съм негодник, Хари. Не съм.

Тя го изгледа свирепо.

— Само на най-безнравствения разбойник изобщо би му хрумнала подобна мисъл — отсече тя и отблъсна ръката му.

Той още се смееше.

— Заради лицето ви е — каза той. В гласа му нямаше и капка съжаление.

— Заради лицето ми! — възкликна Хариет и почувства как бузите й пламват. — В лицето ми няма нищо, което да наведе, когото и да било на подобно заключение. Вие, сър, сте точно такъв дявол, какъвто казват, и бях абсолютен глупак да стъпя в имението ви. Още тази вечер си тръгвам!

— Не виждате ли — настоя той и отново я сграбчи за ръката, — че просто се опитвах да предпазя младия Ник? Вие сте дяволски красив за мъж, Хари. Това ме накара да изпитам подозрения, а наистина не трябваше. Вие не сте виновен, че сте се родил такъв.

— Самият факт, че изобщо сте си помислили подобно нещо…

— Аз съм голям човек. Организирах увеселение, за което дори не се преструвам, че спазва правилата на благоприличието. Естествено, че съм си го помислил. Освен всичко друго аз съм баща на едно прекрасно малко момиченце. Длъжен съм да мисля за такива неща.

Хариет потръпна.

— В такъв случай ви съжалявам. Защото моят баща и моята майка никога не са се тревожили за това.

— О, сигурно са се тревожили — отговори Стрейндж. — Да не са се тревожили за вас? С тази ваша красота? С тези ваши очи, така невинни и с този кафеникаво-виолетов цвят? — Устните му се извиха. — Със сигурност са се тревожили за вас, млади Хари. Прави чест на майка ви, че никога не сте се сблъсквали с нещо толкова грозно.

— Ако вие сте се сблъсквали, това е заради разпътния ви начин на живот — отсече Хариет. Струваше й се, че основите на яростта й се изплъзват изпод краката й. Само преди миг беше готова да напусне имението, а сега той я гледаше и на лицето му трептеше сянка на нещо, което я изпълваше със странно чувство. Приличаше почти на тъга. Но как бе възможно?

— Най-вероятно — каза той.

— Не бива да допускате около себе си такива хора! — тросна се тя. — Тогава няма да ви се налага да таите подобни обидни мисли.

— Винаги ще тая такива мисли.

— В такъв случай ви съжалявам — каза тя. — Аз познавам приятелите, които влизат в дома ми. Познавам силите и слабостите им. Няма нужда да се боя от тях.

— Никой не знае какво е скрито в сърцето на човек. Най-голямото зло често се крие зад най-хубавото лице.

През очите му премина нещо, което приличаше на болка, но той го прогони и на негово място пак се настани смехът.

— Не, вие наистина трябва да ми простите, млади Хари. Разбирате ли, наистина си мислех, че ви познавам. И яростта ми нарасна още повече, защото изведнъж си помислих, че съм сбъркал.

Хариет се усмихна, макар и малко сковано.

— Няма нищо.

Чарът на Стрейндж беше могъщо оръжие. Докато вървяха към къщата, той не спря да говори за маловажни неща. Хариет обаче усещаше леко гадене. Това място не беше за нея, не и след като Стрейндж предполагаше, че нещо такова може да се случи на малкия Ник. Трябваше да се махне. Дори трябваше да вземе Ник със себе си. Спокойно можеше да му предложи работа в имението си.

Там имаше шейсетина души персонал и нито един развратник, от когото момчето да се страхува.

Когато влязоха в къщата, тя се запъти към стълбите, но Стрейндж постави длан върху ръката й и я спря.

— Нали не сте забравили за Кити?

— Сигурен съм, че вие двамата можете да се забавлявате взаимно — отвърна Хариет не без известна грубост. — Ако обичате, бихте ли й предали извиненията ми?

— За да можете да се качите горе и да наредите на прислужника си да ви събере багажа?

Тя се поколеба. Това й се струваше толкова дръзко! Но защо да извърта?

— Да — отговори тя. — Не ми е тук мястото.

Той пусна ръката й.

— Аз, разбира се, не мога да ви спра. Сега ли ще се сбогувате с Вилиърс, или на сутринта? Той ме помоли да се отбия в стаята му тази вечер.

— В такъв случай ще дойда с вас и ще се сбогувам — отговори тя. — И ви благодаря за гостоприемството, милорд. Вие не сте виновен, че съм по-наивен, отколкото си мислех. Мястото ми е вкъщи.

— В провинцията ли? В провинцията ли живеете, Хари?

Тя кимна.

— Струваше ми се, че животът ми е скучен, но сега започнах да си променям мнението.

— Ще ми се да си промените мнението за Кити. Колко често се случва на човек да присъства на изпълнението на ангел?

Хариет не си направи труда да отговори. Той тръгна по стъпалата заедно с нея.

Стаята на Вилиърс беше тапицирана със синьо кадифе и се отличаваше с онова чувствено великолепие, което Хариет очакваше да види в салона на куртизанка. Херцогът лежеше на едно канапе до камината, облечен в роба от великолепен черен плат, избродирана с перли. Светлината на свещите хвърляше сенки върху лицето му, върху фината му роба и пищното кадифе на стените.

Когато Хариет и Стрейндж влязоха, Вилиърс остави книгата си.

— Слава богу, че се съжалихте над мен! — поздрави ги той. — Вече си мислех да изкуцукам до прозореца и да се хвърля в снега от скука.

— Уви, нося лоши вести — осведоми го Стрейндж и се просна в едно кресло. — Обидих младия Хари и той е решен да напусне къщата, защото съзнанието ми е черно като нужник. Нали ви цитирах точно, Хари?

Тя му се намръщи.

— Черно като нужник! — В очите на Вилиърс проблесна известен интерес. — Съгласен съм, съгласен съм! Какво, за бога, е предизвикало подобна проповед?

— Няма нужда да навлизаме в подробности — отговори сковано Хариет.

— Имам едно конярче, което е необичайно хубаво — заобяснява Стрейндж, без да й обръща внимание. — Боя се, че се усъмних в морала на протежето ти и го обидих с предположението, че се интересува от интимна връзка с момчето. В свое оправдание ще кажа, че видях да го целува. Толкова съм невинен, че никога не съм виждал мъж да целува друг мъж, освен във Франция, разбира се.

— Аз често целувам мъже — каза Вилиърс. — Просто за да ги притесня. Напомни ми да те целуна при следващата ни среща, Стрейндж.

— Нямам търпение — отговори Стрейндж.

— Наистина трябва да му простите — обърна се Вилиърс към Хариет. — Човекът живее в провинцията. Откъде да знае как се държат цивилизованите хора?

— Но той намекна, че… — започна Хариет.

Вилиърс вдигна ръка.

— Въпреки това. Хората не обичат да говорят за тези неща, скъпи Хари, но това не ги кара да изчезват. Стрейндж е прав да пази хората си — и конярчетата, и всички останали.

Казано така, Хариет не можеше да не се съгласи.

— Най-подходящото при тази ситуация — продължи Вилиърс — е да кажем на Стрейндж, че ако отново се направи на глупак по отношение на вас, ще го ударите така, че ще изпърди пушек.

— Ще изпърди пушек? — повтори Хариет и се засмя против волята си. — Искате да кажете, че ще пусне фишеци? Точно така.

— Само се опитай! — отвърна Стрейндж.

— Моля ви, не си тръгвайте тази вечер — добави Вилиърс. — За съжаление пътуването дотук ме изтощи, но днес следобед за пръв път почувствах искрица надежда, че може да успея да се излюпя от това проклето кадифено гнездо.

— Мислех, че харесваш апартамента — каза Стрейндж.

— Той е непростимо вулгарен — осветли го Вилиърс. — Синьо кадифе. Пфу!

— Тази вечер научавам толкова много неща! — отбеляза Стрейндж. — Но има още един малък проблем, който трябва да решиш, Вилиърс. Не мисля, че познаваш Грациите — прекрасна трупа от млади жени. Ако искат да ги рисуват, са съгласни. Ако поискаш от тях да пеят, да танцуват или да те вдъхновят по някакъв друг начин, могат и това да направят.

— Прекрасно! — отсъди Вилиърс. — Все още не съм готов за вдъхновение, но истински скърбя за тази загуба.

— В момента репетират вдъхновяващо изпълнение на мадригали, които ще пеят, облечени като ангели — продължи домакинът им.

— Представлението е предназначено за един епископ — добави Хариет.

— Боже, Боже, какви късметлии са понякога епископите! — отбеляза Вилиърс. — На мен никога не ми се случват такива вълнуващи неща.

— Точно там е работата — уточни домакинът им. — Една от Грациите, прекрасна млада жена на име Кити, предложи да изнесе частно представление за мен и Коуп. Тоест, смятам, че искаше да го предложи единствено на Хари, но аз успях да си проправя със сила място сред публиката.

— Колко грубо! — порица го Вилиърс. — Ставаш все по-голям провинциалист, Стрейндж. Ако някоя от младите дами ми предложи частно представление, в никакъв случай не го прави. Ще бъда принуден да те смажа. Госпожица Кити се е съгласила да пее за двама ви, така ли? Много предприемчива млада жена.

— Точно така — съгласи се Стрейндж. — Мина ми през ума, че може би младият Хари не е готов за някои от по-жизнерадостните аспекти на представлението на Кити.

— Когато си в Рим, прави като римляните — прекъсна го бодро Вилиърс.

Хариет го погледна и примигна. Не беше възможно той да предлага тя да…

— Cum in Roman, esit as il Romani — съгласи се Стрейндж на, както предположи Хариет, латински. А после се обърна към нея и й зададе въпрос, отново на латински. Абсолютно бедствие!

Хариет изпадна в паника. Не разбра нито дума, но, разбира се, като млад джентълмен трябваше да разбере. Всички джентълмени разбираха латински.

Вилиърс с лекота се намеси в разговора, като каза нещо на латински. Каквото и да беше то, накара Стрейндж да млъкне. Той кимна рязко. В очите му проблесна странен, див пламък, който леко изнерви Хариет, но поне спря да говори на латински и да очаква от нея отговор.

Хариет бързо погледна към Вилиърс. Не смееше да си придаде умолителен вид в присъствието на Стрейндж, но все по някакъв начин трябваше да избегне Кити. Защото беше очевидно, че това, което си бяха наумили Кити и Стрейндж — каквото и да беше точно, — не е нещо, в което тя иска да участва.

— Току-що потвърдих пред моя приятел Стрейндж, че, разбира се, искам вие, млади Хари, да станете истински мъж — каза Вилиърс.

— Да — потвърди Стрейндж. — Потвърди.

— И все пак…

— Точно така — съгласи се Стрейндж. Двамата се усмихнаха един на друг.

Кожата на Вилиърс беше толкова бяла, че изглеждаше синкава. Беше толкова изпит, че някои биха го нарекли измъчен, но някак отслабването само го правеше още по-мъжествен. Приличаше на свиреп лъв, временно затворен в клетка, пребит и изгладнял, но все още изключително опасен. С дива същност.

Стрейндж беше съвсем различен: слаб, но мускулест. Приличаше на човек, минал през ада — или през река от бренди — и излязъл на другия бряг помъдрял, заякнал и с невредимо чувство за хумор.

Ироничните линии край устата му ставаха по-дълбоки всеки път щом я погледнеше и тя най-накрая разбра как се нарича това чувство: смях. Изгаряше от желание да разбере какво си казаха двамата мъже на латински, но не можеше да попита.

— Е, Хари — поде Вилиърс, — искате ли да се заемете с младата Кити съвсем сам?

Предизвикваше я. Хариет го виждаше в очите му, забелязваше искрата на удоволствие, породена от факта, че я е притиснал.

Беше й казал, че мъжете говорят прямо и използват англосаксонски думи. „Съвкупление“ англосаксонска дума ли беше? Това беше единствената дума, която й идваше на ум, и й се струваше прекалено педантична.

Тя вирна брадичка.

— Нямам търпение да се срещна с Кити — каза тя. Насаме. — И се обърна към Стрейндж с демонстративно уважение. — Ако ме извините, милорд.

— Няма за какво — отговори незабавно Стрейндж и в очите му отново проблесна онзи странен смях. — Мисля, че с госпожица Кити ще си прекарате чудесно насаме, а аз просто щях да ви преча.

— Точно така — съгласи се Хариет.

— А не може ли да гледам? — попита той. — Имам една стая със скрита шпионка.

Тя примигна, но в гласа му звънтеше смях. Хариет започваше да разбира кога е сериозен и кога се смее.

— Престани да дразниш повереника ми — обади се Вилиърс. Сега гласът му звучеше по-уморено, отколкото преди миг. — В деня, в който се окажеш принуден да получаваш удоволствие от това да гледаш съединението на друга двойка, ще спра да идвам тук.

Стрейндж се засмя.

— Човек никога не знае. Мога да окуражавам Хари шепнешком от другата страна на завесата.

— Някои неща са инстинктивни — измърмори Вилиърс. Думите му се сливаха.

Хариет стана.

— Ще бъде много невъзпитано, ако накарам Кити да ме чака. На кое място уговорихте да се срещнем, милорд?

— Мислех, че ще ме наричате Джем.

— Правилно ли си спомням, че й казахте „в библиотеката“? Сега ме извинете, отивам при нея. И, разбира се, нямам търпение.

— Разбира се — изрече Стрейндж провлечено. — Кой млад мъж би имал? Кити е така зряла, така чувствена, така очарователна във всяко отношение. Желая ви прекрасна вечер.