Джени Хейл
Лятната къща (9)

Девета глава

— Чаках ви да приключите… Но вие целите сте мокри! — възкликна Оливия с усмивка на лице, надничайки от прозореца на горния етаж. От къщата се носеше силна музика. Червените й къдри висяха над главите им перфектно оформени — влажността все още не беше успяла да ги съсипе. Обикновено към обяд Оливия прибираше с фиби необузданите си кичури, които не се поддаваха на никакъв контрол. Сега гледаше Кали по онзи техен начин, който използваха, когато някоя от тях знаеше какво си мисли другата. — Можете ли да дойдете вътре? Имам нужда от помощ.

Кали и Люк се качиха по стълбите до верандата. Люк посегна през нея и отвори старата врата с мрежа. Пантите скърцаха, а мрежата беше скъсана в долния край. Влязоха в дневната и той спря на мястото си. Помещението беше с перфектна форма и структура — имаше висок сводест таван с вентилатор и голям прозорец, който заемаше част от задната стена и през него се разкриваше великолепна панорамна гледка към морето. Единствената промяна, която Кали и Оливия искаха да направят в тази стая, бе да разширят прозореца и да добавят френски врати, които да водят направо на новите веранди. Искаха също да махнат вградените рафтове, които разделяха дневната от кухнята.

В средата на дървения под Уайът строеше огромно съоръжение, като използваше зъбни колелета и други разноцветни елементи. Момчето пусна едно топче от върха, за да изпробва построената от него конструкция. Люк се наведе, за да я разгледа отблизо.

— Какво строиш? — попита той.

— Двойна писта за изстрелване на топче. Виж това — каза Уайът и сложи ново топче в горния край. Докато топчето се търкаляше надолу, той премести някакъв лост и смени посоката му.

— Страхотно е — отвърна Люк с огромна усмивка. — Може ли аз да построя нещо?

Очите на Уайът се разшириха от вълнение.

— Разбира се!

Люк бръкна в кутията и зарови в нея. Гледаше ту кутията, ту пистата. Откачи няколко елемента, смени посоката на пистата и добави няколко зъбни колелета.

— Хайде да видим дали ще се получи. Колко топчета имаш?

— Четири — отговори момчето и му подаде топчетата.

Люк ги пусна по пистата едно след друго, а лъскавите топчета се търколиха мълниеносно. В следващия момент се блъснаха в зъбните колелета и се изстреляха в четири различни посоки, като всички изскочиха от пистата едновременно.

— Леле! — възкликна Уайът, възхитен от видяното. Той наклони глава на една страна, за да разгледа по-добре новите елементи, които Люк добави.

— Трябва да помогна на майка ти — каза му Люк и се изправи. Разроши косата на момчето и последва Кали.

Усмихна й се, а тя трябваше да си поеме въздух, за да се успокои. Лекотата, с която общуваше с деца, го правеше още по-привлекателен. Кали се прокашля.

— Уайът все още не се е запознал с други деца — обясни му тихо, докато двамата излизаха от стаята. — Ще се запознае с много хора, щом започне училище, но ми е мъчно, че прекарва лятото сам.

Люк се замисли. След миг, докато изкачваха стълбите, той каза:

— Племенникът ми навършва осем години. Тържеството по случай рождения му ден ще бъде в моята къща. Защо не дойдете всички заедно?

— Просто споделях притесненията си. Нямах намерение да се натрапвам.

— На група осемгодишни деца? Съмнявам се, че ще се натрапите — отвърна той.

Кали го заведе в стаята на горния етаж, в която работеше Оливия. Люк не сваляше поглед от нея. Изражението му разкриваше как би изглеждало лицето му, когато се отпусне след бурен смях или пък когато научи някоя добра новина. Изглеждаше мило и съвсем искрено.

— Имам нужда от малко помощ с измерването — каза Оливия през стиснатия молив в устата си. В стаята продължаваше да звучи силна музика. Огледа Кали и Люк, а след миг погледът й спря върху приятелката й и Оливия се засмя. Беше се покатерила на стълбата и отбелязваше разстоянието по тавана, но не успяваше да стигне по-нататък. Спря и извади молива от устата си. — Трябва ми някой по-висок човек. Люк, можеш ли да се качиш на онази щайга там? Би трябвало да издържи тежестта ти.

Кали грабна дървената щайга, в която държаха някои от вещите на Оливия, след като се преместиха, и я плъзна по голия под към Люк. Това беше стаята, в която Кали спеше временно, докато ремонтират постоянните си спални. Надуваемият дюшек беше избутан до стената, а завивките не бяха сгънати, защото сутринта тя нямаше време за това, след като Люк я събуди.

В стаята нямаше почти нищо — нито щори, нито пердета, нито мебели, с изключение на малката тоалетка, която бе купила от един магазин за антики. Доставиха я на следващия ден. Беше бледожълта на цвят, имаше извити навън крака, но останалата й част бе съвсем изчистена на вид. Кали си представяше цялата стая в жълто и кремаво, с нежни бели морски звезди в кошници от светло дърво и дървени декорации по стените.

Оливия премести стълбата на друго място. Люк хвана единия край на ролетката и я опъна по тавана.

— Искам да изчисля колко вградени лампи можем да сложим в тази стая. Доста е голяма, а централната лампа в средата не успява да я освети достатъчно добре.

Двете бяха обсъждали да монтират вградени лампи във всички стаи за гости. Смятаха да сложат ключове за регулиране на светлината, така че гостите, които се прибират късно, да могат да използват меко осветление в съответствие с настроението си. „Бийчкомбър“ трябваше да създава уют на гостите си, да им предоставя спокойствие и да им помага да избягат от стреса и напрежението на ежедневието. Вилата нямаше да бъде луксозна и шикозна, но за сметка на това щеше да бъде спокойно и сигурно място, осигуряващо перфектна почивка след дълъг ден на плажа.

— След като измеря, може да разгледаме плановете по време на вечеря — каза развълнувано Оливия. — Люк, искаш ли да се присъединиш към нас? — Преди той да успее да отговори и въпреки предупреждаващия поглед на Кали, тя добави: — Няма да е нищо специално, навярно ще си поръчаме пица, но ще ни бъде приятно да останеш.

— С удоволствие — отговори той и намигна на Кали.

Кали се опита да не мисли за суматохата, която той създаваше. Присъствието му я разсейваше. Беше убедена, че той просто си играе на котка и мишка, нищо повече от това. В противен случай защо щеше да си губи времето в нейната малка плажна вила? А тя кръжеше около него. Навярно той искаше точно това.

Но в следващия миг погледът й спря върху дневника, който стоеше на тоалетката. Алис се бе чувствала самотна в тази къща, а днес тя беше изпълнена с толкова много смях. Независимо какви бяха мотивите му, днес си прекараха много добре.

— Е, тогава най-добре да се залавяме с шкуркането и боядисването на стените — каза Кали, опитвайки се да прикрие мислите си.

* * *

— Защо, за бога, го покани на вечеря? — попита Кали, надничайки през прозореца, докато Люк и Уайът си подаваха топка.

Бяха приключили с работата за деня и Люк предложи да заведе детето навън да поиграят и да му помогне да хване малко риба, докато Кали и Оливия изчистят. Сутринта беше дошъл в къщата с бански под дрехите, а по-късно съблече изцапаната с боя риза. Кали се опита да не гледа загорялата му от слънцето кожа. Люк подаде топката на момчето, тя се издигна високо във въздуха и падна право в ръцете на Уайът. Когато детето улови топката, мъжът вдигна победоносно ръце.

— Той е много мил — отговори Оливия и се облегна на рамото на Кали. — А и ти имаш нужда от някой мил човек и живота ти.

Думите й изненадаха Кали. За какво говореше приятелката й?

— Много ти благодаря, но мога сама да вземам решения и да правя избор — каза тя. Тонът й беше закачлив, въпреки че искаше да даде на Оливия да я разбере съвсем ясно. Знаеше, че приятелката й се опитва да помогне, но Кали нямаше нужда от това. Беше си добре и сама.

— Той дойде да помогне, донесе закуска, боядисваше цял ден, довърши свалянето на тапетите в дневната… Мисля, че те харесва.

Кали се обърна рязко.

— Мисля, че е отегчен. Пък и какво значение има? И без това съм прекалено заета и нямам време за тези глупости. Имаме бизнес, който трябва да управляваме.

Оливия се усмихна многозначително на Кали, сякаш отлично знаеше за какво става въпрос. Това само я ядоса още повече, защото приятелката й всъщност не знаеше.

— Не се страхувай да пробваш отново — каза й Оливия.

— Дори и да е неочаквано. И не се страхувай да се разкриеш пред някого. Знам, че ти е много трудно, но, Кали, наистина трябва да допускаш хората до себе си. Мисля, че на него ще му хареса, ако го направиш.

Кали прехапа устната си, не знаеше какво да отговори.

— Ти си много забавна, Кали. Трябва да позволиш на хората да го видят.

Оливия погледна над рамото й през прозореца и се разсмя толкова силно, че бързо сложи ръка пред устата си, за да прикрие смеха си.

Уайът плуваше, а Люк го наблюдаваше от плажа. С големи букви на пясъка пишеше: Кали! Ела отвън!

Кали отново погледна Оливия.

— Той само отвлича вниманието ми — каза тя неособено убедително.

— От какво? — попита Оливия с добродушно изражение. Хвана игриво ръката на Кали и каза: — Хайде да излезем. — Взе три бутилки бира от хладилната чанта и отварачката и тръгна към вратата.

Кали си пое дълбоко дъх и я последва. Независимо кое според Оливия беше добро за нея, тя никога нямаше да се довери на човек, когото познаваше съвсем отскоро и който нямаше никаква причина да присъства в живота й. Според статиите, които бе прочела, Люк бързо губеше интерес и тя нямаше да позволи да я нарани.

Двете отидоха на плажа, Люк взе бутилките от Оливия и ги отвори. Пъхна капачките в джоба си и им подаде по една бира.

— Здравей — каза той на Кали с топла усмивка. — Видя ли съобщението ми? — Посочи с глава към пясъка.

— Едва забележимо е — отговори тя. Люк изглеждаше наистина възхитително, усмивката му надничаше иззад бутилката, докато той отпиваше от бирата. Наложи й се да положи големи усилия да прикрие собствената си усмивка. Той беше толкова чаровен, че Кали трябваше да отпие глътка бира, за да отмести поглед от него.

— Хубава блуза — отбеляза той, самодоволно ухилен.

— Другите са изпрани.

Тя погледна тениската с надпис Аз оцелях след плажния купон с бургери. Беше й много дълга, почти покриваше шортите й.

Уайът дойде при тях, целият мокър.

— Мамо, видя ли как застанах на ръце? Направих го, преди една вълна да ме събори.

— Да, видях! — отговори развълнувано Оливия. Грабна една хавлия от плажната чанта, която Люк беше взел с тях, и зави Уайът, но той веднага я захвърли.

— Ела до водата да ме гледаш.

— Добре — съгласи се Оливия и се усмихна на Кали и Люк. Взе хавлията, постели я на пясъка край водата и седна на нея с гръб към тях.

— Благодаря ти, че ми позволи да остана за вечеря — каза Люк, стиснал бутилката бира в ръка. — Днес много се забавлявах.

— Изненадана съм, че не си зает с голямата си фирма — отбеляза Кали. Чудеше се как той има време да прекара с тях цял ден, предвид информацията, която бе прочела за империята на семейство Съливан и отношението на баща му към работата. Припомни си прочетеното: … слухове относно мотивите на неговия син — Люк. Дали той притежава енергията и уменията да управлява толкова голяма фирма?.

— В момента съм в отпуск. Е, поне така се предполага, но ми се обади адвокатът и настоя да се видим заради няколко имота. Затова прекъснах почивката си и се отбих тук, за да потуша най-големите пожари. — Преди тя да заговори, Люк продължи: — Но баща ми задължително работи всеки ден от седмицата, независимо от случващото се. — Той се намръщи. — Вярва, че човек печели милион долари, ако работи, без да спира, по всяко време на денонощието. Предполагам, че трябва да му вярвам, защото определено е доказал този факт. Моят метод на работа е различен от неговия, но аз също работя усилено.

— Не исках да прозвучи като намек, че не работиш — побърза да каже Кали. Почувства се виновна за думите си. Помисли си, че той ще каже нещо забавно и отново ще стане весел и закачлив, както обикновено, но в следващия момент си спомни реакцията му на лодката миналия ден.

Люк отпи от бирата си, после погледна бутилката й и за нейно облекчение, усмивката се върна на лицето му.

— Бирата ти ще се стопли.

Тя надигна бутилката и отпи голяма глътка.

— Работата е хубава — добави той по-спокойно. — Не искам да прозвучи по друг начин. Обичам това, което правя.

— Как минава един твой ден? — попита Кали. Уайът и Оливия се върнаха при тях. Момчето не можеше да си поеме дъх, уморено от плуването. Зае се да се бърше с хавлията, а Оливия се включи в разговора.

— Обикновено рано сутрин тичам. Започвам работа в осем. Излизам за дълъг обяд и се връщам около три часа. Понякога, когато е необходимо, работя до късно вечер. Ако имам време, след работа се занимавам с различни неща карам сърф, ходя на партита…

— Аз обичам партитата! — извика Уайът усмихнат и дойде при тях.

— Да, забавни са — съгласи се Люк. Очевидно му харесваше да говори с него. Държеше се чудесно с детето. — Ако майка ти няма нищо против, бих искал да те поканя на рождения ден на моя племенник утре вечер. Искаш ли да дойдеш?

Уайът се обърна към Оливия. Очите му се бяха разширили от вълнение и той я гледаше усмихнато.

— Може ли, мамо?

Оливия остана изненадана от поканата за тържеството. Премигна учудено, очевидно й беше трудно да осмисли всичко.

— Утре ли? Аз… ох… Да, разбира се. Ако Люк и семейството му нямат нищо против.

— Сигурен съм, че никой няма да има нищо против, но все пак ще се обадя на сестра ми.

Кали знаеше какво си мисли Оливия. Погледът й издаваше, че в момента през ума й минават хиляди мисли. Кали можеше да ги отгатне: Какво ще облека? Какво ще облече Уайът? Какъв подарък ще купя на дете от богато семейство, което си има всичко?.

* * *

Някой почука на вратата. Кали отвори, очаквайки лицата, но на прага стоеше Гладис, прегърнала огромна тюркоазена саксия с нарисувани по нея жълти и лилави цветчета. Те бяха в тон с високото лилаво цвете, засадено в саксията.

— Донесох ви нещо — каза тя, докато Кали й помагаше да остави тежката саксия на верандата. — И се отбих да видя Уайът — добави. — По-рано днес ми изпрати съобщение, че трябва да дойда и да го видя как плува срещу вълните. Увери ме, че вече е истински професионалист.

— Сама ли пренесе тази тежка саксия през улицата? — попита я Кали.

— Всяко момиче трябва да прави кардиотренировки по един или друг начин! — отвърна Гладис, намигна й и влезе в къщата. — Здравей, Уайът!… О! — Тя се прокашля и приглади ризата си, когато Люк застана до Кали.

— Люк Съливан — представи се той и й подаде ръка.

Гладис се ръкува с него и го огледа любопитно.

— Не исках да ви прекъсвам. Дойдох да помогна на Кали с пицата. Реших, че е доставчикът.

Гладис бавно обърна глава към Кали и едва забележимо повдигна вежди.

— Съжалявам — извини се тя. — Но Кали не ми е казала, че вече има приятели тук. Останах изненадана. Хубаво е да видя нови хора в къщата.

Бе успяла да преодолее първоначалния си шок, но погледът й подсказваше на Кали, че по-късно трябва да й обясни случващото се. Съдейки по реакцията й, Гладис очевидно знаеше кой е Люк.

Той излезе на верандата и се наведе да разгледа саксията.

— Прекрасна е — каза, прокарвайки пръсти по цветчетата. — Вие ли я нарисувахте?

Гладис кимна.

— Много ми допадат сенките по венчелистчетата.

— Е, това е нещо, което направих за забавление — отвърна небрежно възрастната жена, очевидно развълнувана от интереса на Люк точно като Кали. — Това растение привлича пеперудите и мирише на бонбони.

Уайът се наведе да го помирише.

— Какво става тук? — появи се и Оливия. — О! Саксията е прелестна.

— Благодаря ти, миличка. Радвам се, че ти харесва. — Гладис натисна леко почвата в саксията, разместена при пренасянето й през улицата, после изтупа полепналата по ръцете й пръст. — Засадих четири такива за мен и реших да направя една саксия и за вас. Цветето е много нежно. Ако дъждът реши да ни удостои с присъствието си, най-добре е да го приберете вътре, особено ако е много ветровито.

От пристигането си в „Бийчкомбър“ Оливия и Кали имаха голям късмет с времето, но Гладис ги бе предупредила и Кали знаеше, че е въпрос единствено на време, преди да се наложи да преживеят следобедните гръмотевични бури след горещ ден.

— Е, няма да оставам, щом имате компания. Исках просто да се отбия и да ви дам цветето. Уайът, някой друг път ще ми покажеш как плуваш.

— Остани, ако искаш — каза Оливия. — Поръчали сме пица, ще има достатъчно за всички.

— О, не. Насладете се на вечерята си. Аз трябва да почистя бъркотията в задния двор. Може да завали. — Тя се обърна към Уайът: — Миличък, утре можеш да ми покажеш номера с плуването.

Гладис отвори вратата и излезе на верандата.

— Моля те, мамо, нека й покажа сега, може ли? — попита детето.

— На плажа няма никого, Уайът. Опасно е — вълните вече са много високи. Ще й покажеш утре.

— Аз мога да отида с него — обади се Люк.

— Благодаря ти, Люк, но не искам да те ангажирам с това. Уайът, време е за вечеря. Това може да почака до утре.

Момчето се натъжи, но кимна разбиращо.

— Наистина — каза Люк. — Няма проблем. Ще го заведа навън да покаже на баба си как плува. Ще ни отнеме пет минути, нали, Уайът. — Той намигна на момчето.

— Добре — съгласи се Оливия. — Пет минути и се прибираш. Не карай Люк да стои отвън цяла вечер.

— Вие двамата с Люк се пригответе — каза му Гладис усмихнато. — Аз ще дойда след минута.

— Слушам, госпожо! — извика Уайът, мина покрай Люк и двамата излязоха през задната врата. Момчето не спираше да говори.

— Не ми се искаше да излиза толкова късно — каза Оливия. — Понякога не се страхува от нищо. Това ме тревожи.

— Той знае, че не трябва да плува сам — успокои я Гладис. Винаги го правеше. — Каза ми, че не му е позволено да влиза във водата, ако с него няма възрастен. Доста е разумен за осемгодишно дете.

— Това е добре. Просто не искам да прецени погрешно разстоянието от брега и да влезе прекалено навътре в морето. Никога досега не е живял край океана.

— Ти си добра майка.

Гладис не каза нищо повече, но последвалата тишина подсказа на Кали какво има предвид. Гладис винаги подкрепяше Оливия, помагаше й по всеки възможен начин, след като бащата на Уайът ги напусна. Неведнъж Оливия беше споделяла опасенията си, че момчето расте без баща. Това я тревожеше. Щеше да бъде много по-лесно, ако в живота му има мъж, който да го води на плажа, да плува с него, да го вдига на крака, когато някоя вълна го събори, да го хвърля във въздуха и да си играе с него.

През годините Оливия говореше откровено за ситуацията, ала никога не търсеше съжаление, затова не казваше на никого, когато имаше нужда от нещо. Но Гладис винаги беше до нея. Тя бе посъветвала внучката си да не крие миналото от Уайът и да отговаря на всички негови въпроси, защото, както Гладис обичаше да повтаря: „Истината ще ни освободи“.

— Радвам се, че е близо до нас — призна Оливия, когато баба й излезе. — Ще е добре за Уайът някой от семейството да е край него, докато ние двете с теб работим. Люк също много помогна днес. Справя се отлично с децата.

Кали кимна.

— Всичко ще се нареди. Досега имахме много работа по къщата. Ще стане по-лесно, когато приключим и я отворим за гости. Но си права. Прекрасно е, че Гладис е тук. Спомням си как идваше на гости. Започваше да ми липсва още щом си заминеше. — И се усмихна при този спомен.

* * *

Кали донесе на Люк още една бира. Празната кутия от пица все още стоеше на масата между чиниите им. Тя събра празните съдове и се канеше да ги внесе в къщата, но Люк я помоли да ги остави. Затова Кали струпа всичко на купчина в края на масата. Оливия беше завела Уайът да се изкъпе и да се приготви за лягане. Все още не бе заваляло, затова двамата бяха останали навън. На масата гореше свещ, а те си говореха.

— Влажно е — каза Кали и отпусна глава назад, за да усети вятъра по лицето си. — Напомня ми за нощта, когато получих телескоп за рождения си ден. Чаках до късно да се стъмни, за да мога да наблюдавам звездите и Луната. Мама ме извика няколко пъти, но аз не й обръщах внимание, запленена от телескопа.

Люк се беше подпрял на лакът, а очите му блестяха, пълни с интерес.

— Бях го насочила към един красив кратер на Луната и тогава я чух да върви през тревата. — Кали все още помнеше онази вечер. Единствената светлина идваше от верандата, около лампата кръжаха насекоми, имаше лек вятър, точно както сега. — Щом я чух да идва, аз се притесних, защото най-после осъзнах, че ме беше викала да се прибирам. Очаквах да е ядосана и да ми се скара. Но тя не го стори. Усмихваше се. Застана зад мен, придърпа косата ми от врата и прошепна в ухото ми: „Какво виждаш?“.

Люк се усмихна, сякаш му беше хрумнало нещо, и я извади от спомените й.

— Какво има? — попита тя.

— Представях си какво е видяла майка ти — каза той. — Вероятно е гледала през прозореца и те е наблюдавала как се занимаваш с телескопа, напълно сериозна и погълната от него. Видях същото това изражение, докато боядисваше. Затова не се е ядосала. Сигурен съм, че е разбрала, че не си я пренебрегнала нарочно.

Завладяна от носталгия, Кали отвърна:

— Сигурно си прав. Никога досега не бях мислила за това. Просто си спомням усмивката й и съм щастлива, че имам този спомен. Мама не се усмихваше често, след като баща ми замина, и аз се стараех да не забравя усмивката й. Показах й Луната и двете останахме навън до късно. Гледахме звездите, наслаждавахме се на момента, без да бързаме заникъде. Не си спомням какво точно съм видяла през телескопа, защото беше отдавна, но и до днес си спомням усмивката й.

— Това е прекрасна история — каза Люк.

Те замълчаха, чуваше се само тътенът на морето.

— Тази вечер океанът е бурен — най-после наруши мълчанието Кали и се обърна към водата. Държеше бутилката бира в ръка, но не пиеше. Притесняваше се, че изпитото количество я бе направило прекалено откровена и може би щеше да му признае, че го намира за страхотен.

— Идеален е за сърф — отговори Люк. Пламъкът на свещта танцуваше пред погледа му. Въздухът бе натежал от жега, небето беше черно, без помен от светлина, облаците се трупаха над главите им. Той отпи от бирата си, остави бутилката на масата и я погледна със сините си очи. — Карала ли си сърф?

Кали поклати глава, насочила поглед към океана. Не смееше да го погледне в очите, защото се страхуваше от познатото вълнение, което навярно щеше да изпита. Не можеше да си позволи тези чувства, защото след това щеше да страда. Но все пак се обърна към него. Каза си, че ако това наистина беше просто игра за него, той със сигурност беше добър актьор. Дори не искаше да си помисля колко богат опит имаше в ухажването.

— Бих искал да те заведа на сърф. Какво ще правиш утре?

— Ако ходим на рождения ден на племенника ти, ще трябва да купя подарък и да си избера дрехи — отвърна тя, променяйки темата на разговора.

Чу се пукот, а след това гръм. Те се стреснаха. Едва тогава Кали забеляза черните облаци над главите им, скрити в тъмнината на нощта. Морето ревеше сърдито.

След това настъпи зловеща тишина, нарушавана единствено от шума на вълните. В следващия миг няколко големи капки дъжд с тропот паднаха на масата. Кали се изправи, събра празните чинии, а Люк духна свещта. Дъждовните капки започнаха да падат все по-често.

— Бързо! Вземи онези плажни кърпи! — извика Кали през смях въпреки бързането и посочи хавлиите, които Оливия бе метнала на няколко стола да съхнат след плуването на Уайът.

Тя хвърли празната кутия от пица в коша за боклук на двора и остави чиниите на масата, за да не й пречат да побегне към къщата. Капките бяха последвани от пороен дъжд, чийто шум я накара да си спомни за рейнстиковете^[1], с които си играеше като дете. Люк бързо грабна кърпите и ги метна на ръката си.

Двамата изтичаха до задната врата.

— Заключено е! — каза невярващо Кали. — Сигурно Оливия е заключила по навик. Винаги го прави — обясни тя и почука на вратата, но никой не отвори. — Сигурно е горе с Уайът. Ще трябва да заобиколим и да влезем от предната врата.

Слязоха от верандата и се втурнаха в дъжда към предната част на къщата. От небето валеше порой и Кали не виждаше добре. Тя все още не познаваше мястото достатъчно и не можеше да тича с лекота в тъмното, затова се спъна в нещо. Но преди да се строполи на земята, усети как две силни ръце я хванаха, повдигнаха я и едва не спряха дъха й. Всичко приключи много бързо, преди тя да успее да осъзнае случващото се, и двамата отново тичаха през двора, но този път Люк стискаше ръката й. Кали се движеше слепешката, шумът от дъжда и тътенът на гръмотевиците отекваха в ушите й, сетивата й бяха изострени и нащрек. Люк стискаше ръката й силно, но нежно, и я водеше през мрака, карайки я да се чувства в безопасност. Чуваше дишането му — насечено и бързо. Стигнаха до предната врата и бързо изкачиха няколкото стъпала. Тъкмо в този миг отекна поредната гръмотевица.

Поривите на морския вятър ставаха все по-силни, а къщата започна да се олюлява. Беше проектирана по този начин, за да издържа на силните атлантически бури. Въпреки че знаеше това, Кали все пак се тревожеше. Опита се да прогони тези мисли, отвори вратата и двамата едва не паднаха вътре.

Стояха в коридора, мокри до кости. Погледът на Люк се плъзна по тялото й, но той бързо се окопити и отново погледна лицето й. Усмихна се и каза:

— Забравих свещта.

Пусна кърпите на пода и двамата се засмяха тихо, все още леко задъхани.

— Няма нищо — отвърна Кали. Взе една кърпа от коша, в който ги държаха. — Ето, вземи това. Постели я на седалката на колата, за да не я намокриш. Ще ми я върнеш на тържеството.

Думите й, изглежда, леко го разочароваха и Кали се зачуди дали не се е надявал да остане още малко. Люк пристъпи към нея и я погледна в очите.

— Тази вечер ми беше много приятно и забавно — каза той, а думите му бяха натежали от неизказани мисли.

Дали изпитваше същото като нея? Тя не се бе чувствала по-жива, както преди малко, докато двамата тичаха в мрака. Наведе се леко напред, телата им бяха съвсем близо едно до друго. Кали се питаше дали той отново ще опита да я целуне? Но дали тя го искаше? Ами ако просто беше прекалено развълнувана от случилото се? Отстъпи назад.

— Можеш ли да шофираш в това време? — попита го.

Люк си пое въздух с леко несигурно изражение.

— Да, това е просто буря — отвърна той, докато бършеше косата си с кърпата. — Вероятно ще премине, преди да се прибера у дома.

— Добре — каза тя с многозначителна усмивка. — Ще се видим утре вечер.