Джени Хейл
Лятната къща (6)

Шеста глава

Няколко минути пътуваха по шосето, след това Люк спря на един паркинг до пристанището и изключи двигателя.

Извади телефона си и започна да пише нещо на него.

— Добре, поръчвам вечерята на готвача. Реших, че можем да хапнем омар фритата. Аз искам хайвер на моята порция. Как ти се струва?

Щом приключи с писането, Люк вдигна глава към нея.

Какъв омар? Кали не знаеше какво да отговори. Представата й за хубаво ястие беше салата, вместо пържени картофи.

Кали предполагаше, че ще седнат в някой плажен бар, подобен на мястото, на което обядваха, и ще пият пиня колада на фона на реге музика. Но сега започна да си представя как вятърът развява косата й, докато тя се опитва да се задържи на борда на някаква лодка, стискайки омар със сложно наименование или нещо друго. Люк й хвърли бърз поглед, очевидно очаквайки отговора й.

— Никога досега не съм яла такова нещо — призна тя. — Затова не знам.

В този миг сякаш му стана ясно и разбра какво има предвид тя, и Кали си спомни за статията, в която пишеше, че семейство Съливан е изгубило връзка с обикновените хора. Люк написа нещо друго на телефона си и отново я погледна.

— Коя е любимата ти морска храна?

— Винаги си поръчвам кюфтета от морски раци. С малко скариди. — Притеснена какво би могъл да си помисли за избора й, тя бързо добави: — И салата.

— Готово. Поръчах. — Той най-сетне спря да пише на телефона си и се усмихна. Прибра го в джоба си и я поведе към голямото пристанище. Тя вървеше до него, нетърпелива да види що за лодка има Люк.

Но определено не беше подготвена за онова, което видя. Посрещна ги мъж с тъмносиня морска униформа. Поздрави Люк, като се обърна към него с „господин Съливан“ и се представи като капитана. После отстъпи встрани и ги покани на борда на бяла луксозна яхта. Подовете бяха от лъскаво дърво, седалките бяха облицовани с бяла кожа, а на нивото на очите й имаше лампи, които осветяваха всичко. Водата, която обичайно имаше тъмносин цвят, през прозорците на лодката изглеждаше като тюркоазена ивица и беше в тон с декоративните възглавници. Външната палуба и вътрешността бяха свързани с извисяваща се арка. Люк я заведе до малкия махагонов бар, където ги очакваше барман, готов да им налее напитки от безбройните бутилки бира и твърд алкохол, които блестяха на стената зад него. Люк потупа с ръка бар стола и й направи знак да седне.

— Какво питие желаеш? — попита я той. Поведението му издаваше, че всичко това е съвсем нормално за него, а Кали се чувстваше ненамясто. Тя свали очилата си и ги остави на лакирания бар, за да огледа по-добре. В това време двигателят на лодката забоботи.

Кали все още очакваше да се събуди в прашната си стая, заспала от шума на океана, който долиташе през отворения прозорец. Но бързо осъзна, че това не е сън, когато Люк сложи ръка на гърба й и се наведе напред, за да си избере напитка. Тя не отговори, затова той предложи:

— Какво ще кажеш за мохито? В него има бял ром, мента и лайм.

— Звучи чудесно — отвърна тя, все още не знаейки какво да каже.

— Два пъти мохито, моля — поръча той на бармана.

Надул сирената си, огромният плавателен съд започна да се движи, излизайки от пристанището. Вече набираха скорост и се отправяха към открити води, когато напитките им бяха готови — сервирани в изстудени чаши, коктейлите бяха сладки като нектар, поднесени с кръгчета лайм, листа мента и лед. Бризът носеше прохлада в горещината на безмилостните лъчи на слънцето, което, изглежда, никак не бързаше да се скрие под хоризонта. Кали се радваше, че всяка вечер бе светло чак до девет часа, защото така можеха да работят по къщата, но жегата беше изтощаваща. Не и на борда на тази яхта, разбира се. Соленият въздух, в комбинация със студената напитка, правеше температурата идеална.

— Никога досега не съм се качвала на такава лодка — каза тя, опитвайки се да завърже разговор. Внезапно си спомни статиите в списанията. Не искаше да признае, че единствената лодка, на която се бе качвала, бе рибарската лодчица на дядо й. Всъщност досега не беше прекарвала кой знае колко време на плажа. Постоянно беше заета, работеше от девет до пет, но обикновено свършваше работа около седем и половина или осем вечерта. Сега обаче всичко това щеше да се промени. Къщата на плажа щеше да й позволи да прекарва повече време с Оливия и Уайът и да разбере какъв иска да бъде животът й.

— Вземи си чашата — каза с усмивка той и стана от стола. — Хайде да отидем на кърмата.

Кали го последва. Настаниха се на дълга, облицована с кожа пейка по цялата дължина на задната част на лодката. Кали прокара пръсти по набръчканата кожа на местата, където бяха зашити кожени копчета. Люк се отпусна на пейката, без дори да обърне внимание на възхищението, с което тя гледаше тапицерията. Той отпи голяма глътка мохито, а бризът развяваше косата му.

— Виж това — каза й, сякаш й показваше нещо, което бе виждал стотици пъти, и именно това беше атракцията, която показваше на всички хора, когато ги канеше на борда.

Кали проследи погледа му към морето, където няколко делфина плуваха заедно и скачаха над водата.

— О! Невероятно е! — възкликна тя развълнувано. Помълча малко, отпи от коктейла и едва тогава попита: — Къде отиваме?

— Просто ще се поразходим.

Люк се усмихна, протегна ръка на пейката зад нея и подпря единия си крак върху коляното на другия. Сложи си чифт дизайнерски слънчеви очила. Присъствието му, мястото, на което се намираха, нейната хубава рокля — всичко това й се струваше нереално. Кали не спираше да се чуди дали вчера я беше завел в онова небрежно заведение за бургери, за да я накара да се чувства удобно и спокойно.

Тя нервно отпи от коктейла си.

— С какво се занимава днес? — попита Кали, за да поддържа разговора.

— Купувах имоти — отвърна той. — Няколко хотела на бреговата линия.

— Няколко? — Значи, така изглежда един негов обикновен ден.

— Баща ми отдавна им беше хвърлил око. Помислих, че покупката им ще бъде добра инвестиция, а и ще го изненадам приятно.

Колко мило, помисли си тя, а на глас попита:

— Какво ще прави той с тях?

— Ще ги продаде. Рано или късно — отвърна Люк, сякаш отговорът бе очевиден. Прикривайки напрежението си, тя отново отпи от коктейла, а сладко-киселият му вкус освежи устните й.

— Господин Съливан — каза някакъв мъж, който се появи сякаш от нищото. — Вечерята ви е готова, господине. На палубата ли ще вечеряте, или в трапезарията?

— Тук, на палубата. Благодаря, Джеймс — отвърна Люк. Изправи се и й подаде ръка. Лодката беше достатъчно голяма, за да не се клати, но Кали леко се олюля при изправянето си, а и мохитото явно вече й оказваше влияние, затова с благодарност прие протегнатата му ръка.

В дясната страна на палубата имаше още кожени пейки, но и маса от тъмно дърво с четири стола. Люк издърпа един стол за Кали и тя отново забеляза, че жестът му не е преднамерен, а сякаш още от дете е научен да го прави. С интерес наблюдаваше поведението му в типичната за него среда. Яхтата нямаше нищо общо с огромните бургери, които ядоха вчера, седнали на покрити с пясък столове пред бара. Тя си напомни, че именно това е неговото ежедневие, а не бургерите. Той заобиколи масата и седна срещу нея. В това време човек от персонала сервира пред всеки от тях чаша с вода, платнени салфетки и сребърни прибори.

Сервираха първо на Кали, а след това и на Люк.

В неговата чиния имаше подложка от яйца с малко омар отгоре.

— Съжалявам, че ти предложих нещо, което не обичаш — каза той, забелязал любопитството й. — Това е омар фритата. Подай ми вилицата си, ще ти дам да опиташ. — Люк й се усмихна и тя непохватно взе вилицата. Подаде му я и той забоде малко от ястието, като внимаваше с хайвера върху хапката.

Кали взе вилицата и първо се вгледа внимателно в храната, преди да й мине през ум да я изяде. Хвърли поглед на мохитото, за да е сигурна, че има достатъчно количество, с което да преглътне омара, ако не й хареса. Беше доста капризна по отношение на храната, а тази не изглеждаше никак апетитно, но както се казваше: „Когато си в Рим, прави като римляните“.

— Ами… страхувам се, че няма да ми хареса.

Люк свали слънчевите си очила и ги остави на масата, сякаш искаше да я огледа по-добре. Все още се усмихваше, беше присвил очи заради слънцето и изглеждаше възхитително. Облегна се на лакти.

— Никога не съм виждал някого да се тревожи толкова много, колкото ти в момента — каза той, а в тона му се усещаше веселост. — Опитай го. — И кимна към вилицата.

Кали си пое дълбоко дъх и пъхна вилицата в устата си. Хайверът се разпука върху езика й, а вкусът му завладя сетивата й и изпълни устата й. Текстурата на хайвера, в комбинация с порестото яйце, я накара да потръпне. Преглътна бързо и отпи голяма глътка мохито. Ромът й се стори кисел заради сладостта на хайвера.

Люк отметна глава назад и се разсмя.

— Наистина е забавно — рече той, а очите му оглеждаха с нескрит интерес лицето й.

— Много ти благодаря, че сподели с мен този вкус — каза тя, щастлива най-после да види част от истинския му характер. Безгрижието му я успокояваше. — Сега ще хапна от моите кюфтета от раци.

— Знаеш ли какво? Никога не съм ял кюфтета от раци призна той.

— Какво? — Вилицата й спря във въздуха, а лицето й се изкриви. Не можеше да повярва. Как е възможно жител на Аутър Банкс да не е ял кюфтета от раци? — Аз опитах твоето ястие. Сега ти трябва да опиташ моето. — Кали взе вилицата му, забоде една хапка и му я подаде.

Люк лапна храната и задъвка, а веждите му подскачаха нагоре.

— Не е зле — отвърна той и кимна.

— Не е зле ли? Това е най-любимото ми ястие.

Той отново се усмихна, без да сваля поглед от нея.

— Е, разкажи ми за „Бийчкомбър“. Как се озова в Уейвс?

Докато се хранеха, Кали му разказа как години наред двете с Оливия се бяха възхищавали на къщата и как Гладис ги беше уведомила веднага щом я бяха обявили за продажба, но без да навлиза в подробности. Нямаше нужда той да познава толкова добре историята й, защото след всичко, което бе видяла тази вечер, Кали не вярваше, че нещата между тях могат да станат сериозни. Тя спря погледна пейката, разположена на носа на лодката. Стори й се, че точно това е мястото, на което бе застанало момичето по бански на онази снимка във вестника.

— Сигурен съм, че е много хубаво да работиш за себе си, да създадеш нещо от самото начало — каза той и изяде последните няколко хапки в чинията си. — Аз все още работя за баща си. Е, фирмата засега е на баща ми, но в крайна сметка аз ще поема управлението й.

Кали забеляза лека несигурност в погледа му, когато изричаше тези думи. Беше едва доловима и тя не бе съвсем сигурна дали бе видяла подобно нещо, но можеше да се закълне, че колебанието бе там.

— А ти искаш ли да поемеш фирмата? — попита го, преди да успее да спре думите.

— Да — отвърна той, но сякаш прекалено бързо.

Тя се вгледа в него за миг, опитвайки се да разгадае мислите му.

— Какво? — попита той, а раменете му се напрегнаха.

— Нищо. — Думите й прозвучаха някак меко и самата тя остана изненадана от тона си. Почувства се зле, задето го бе смутила с въпроса си. Не искаше да го прави. Но докато го наблюдаваше, той видимо се отпусна. Очевидно се опитваше да възвърне спокойствието си.

— Гледаш ме така, сякаш не ми вярваш — каза много по-спокойно той, а тя остана изненадана. Повечето й връзки бяха приключвали, защото тя винаги се затваряше в себе си и гаджетата й се оплакваха, че никога не могат да отгатнат мислите й.

— Не исках да прозвучи така — отвърна, опитвайки се да прикрие шока. — Как бих могла да не вярвам на думите ти? Та ние не се познаваме! — Може би беше разбрала погрешно езика на тялото му.

Той се усмихна, но в погледа му имаше лека несигурност и тя отново се запита дали предчувствието й не беше правилно. Но нямаше нужда да го притиска. Животът му си беше негова работа.

Тъкмо когато приключиха с вечерята, яхтата акостираше на пристанището, а двигателите забавяха ход. Люк се изправи.

— Ще ти взема още едно мохито. Връщам се веднага.

Той отиде на бара да поръча още два коктейла, а в това време капитанът успя да стабилизира напълно големия плавателен съд.

Кали се огледа. Лъскави платноходки от тъмно дърво се полюшваха във водата до тях, големите им бели платна бяха прибрани, а на бордовете им нямаше никого. Забеляза големите вили по брега. Простираха се докъдето й стигаше погледът, а карибските цветове, в които бяха боядисани, ги караха да приличат на наниз мъниста. Прозорците им гледаха към океана. Тя се запита дали платноходките принадлежат на обитателите на вилите.

Като дете, когато през лятото Кали посещаваше Аутър Банкс с Оливия и семейството й, идваха в Ейвън, за да гледат някой филм в дъждовните дни. По онова време не беше толкова застроено. Сега мястото се беше разраснало и въпреки че все още по бреговете на Аутър Банкс имаше места, където по-простият живот бе запазен, като Уейвс например, клиентелата вече бе съвсем различна.

Внезапно тя изпита тревога. Надяваше се, че все още има достатъчно хора, които с радост биха предпочели по-скромна квартира. Ремонтът и отварянето на „Бийчкомбър“ за посетители беше най-големият риск, който бе предприемала през живота си. Тук наистина се чувстваше по-свободна от всякога, но в крайна сметка трябваше да изкарва прехраната си. Дълбоко в себе си все още се колебаеше дали да не се върне на сигурната си работа от девет до пет, но всеки път, щом тази мисъл се прокраднеше в съзнанието й, тя надмогваше страха си и продължаваше напред.

Люк се върна и й подаде чашата с мохито.

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се. Благодаря за питието — каза тя и се изправи. Капитанът беше спуснал стълбата, за да може Кали лесно да слезе от борда.

Тя стъпи на покрития с износени дървени греди пристан, който водеше към няколко алеи по протежението на брега. Държеше внимателно чашата си, докато вървеше към място, осеяно с диви цветя, поникнали в песъчливата почва. Люк я следваше. Слънцето продължаваше да грее все така силно, въпреки че вече бе късно привечер. Редом с Люк тя тръгна по пристана, наслаждавайки се на гайлардиите, които растяха от двата му края. Приличаха на малки слънца: в средата цветчетата, наподобяващи маргаритки, бяха в тъмнооранжев цвят, а краищата им жълтееха. Цветята приличаха на разцъфнали огньове на фона на морския овес в пясъчен цвят около тях. Кали устоя на желанието да си набере букет, защото знаеше, че на борда няма къде да го сложи.

Обърна се към Люк. Сякаш бе излязъл от реклама на плажно модно облекло. Краищата на морскосинята му риза бяха пъхнати в панталона по един небрежен, но въпреки това перфектен начин, слънчевите очила висяха в ръката му. Той й се усмихна, а около очите му се показаха следите от безбройните дни, прекарани на слънце.

Кали нежно пъхна стъблото на едно цвете между пръстите си, а цветът му остана в дланта й.

— Красиви са, нали? Толкова са ярки.

— Никога досега не съм им обръщал внимание. Някакви плевели ли са? — попита той и се наведе да разгледа цветята отблизо.

— Не, това са диви цветя — обясни му Кали. Не се сдържа, откъсна едно цветче и го забоде в косата си, зад ухото.

На лицето му отново се появи любопитство.

— Ах. Сега, когато успях да ги разгледам отблизо, изглеждат много по-красиви.

Усмихна й се флиртаджийски и тя си спомни за смеха му, докато ядяха бургерите си вчера, преди да има реална представа за него. Но всичко онова, което видя тази вечер, промени представата й.

— Искаш ли да отидем до плажа? — попита той. Една платноходка подскачаше върху водата далеч към хоризонта, и морските вълни се разбиваха на брега, сякаш викаха лодката на сушата.

— Разбира се.

За нейна изненада, Люк й подаде ръка, за да й помогне да слезе по няколкото стъпала от пристана към покритото с цветя пространство, което водеше към брега. Тя пое ръката му, усети топлината на кожата му, нежното му докосване и спокойствието на пръстите му. Жестът беше изцяло приятелски, в същото време Кали го почувства толкова интимен, че трябваше да се сдържи да не преплете пръсти в неговите, а вместо това да държи ръката му небрежно.

— Като деца често палехме огньове на този плаж — каза той, докато вървяха. — Всяка вечер тук се събираха поне петнайсетима тийнейджъри, насядали в кръг около огромен огън. В петък след училище мятахме плажните столове в багажника и идвахме тук.

Кали си представи група тийнейджъри от богати семейства, облечени с поло ризи и къси панталони, да се смеят, скрили се зад дизайнерски слънчеви очила.

— Е, значи, отдавна водиш момичета тук — пошегува се тя.

— Разбира се — продължи играта той. — Но вече вдигнах нивото. Сега им предлагам мохито вместо ягодово вино в картонени чаши.

— Аз също пиех ягодово вино! — разсмя се тя. — Вмъквахме го тайно в къщите на приятелите ни. Един от тях имаше по-голяма сестра, която ни купуваше виното. — Поклати глава при спомена. — Прекарвахме най-хубавите си вечери с пакет чипс и картонена чаша с ягодово вино.

— Може би ще успея да намеря пакет чипс на лодката каза той и се престори, че тръгва обратно.

Кали се засмя и го дръпна към плажа.

Отидоха до водата, където вълните се разбиваха в брега седнаха на сухия пясък. Вълните мокреха краката им. Кали събу сандалите си.

— Да, отдавна не съм идвал на този плаж — призна той.

— Кой е човекът, с когото си бил тук за последно?

Люк стисна устни, докато се опитваше да си спомни. След малко на лицето му се появи крива усмивка.

— Сали Йохансен. Бях на осемнайсет. — Той се разсмя, после се обърна към Кали. — Сега Сали Йохансен е омъжена и има шест деца, родени през една година.

— Еха! — Тя осмисли думите му. — Помисли си само, това можеше да бъдеш ти!

— Искам голямо семейство, но не мога да си представя да имам шест деца, при това на толкова близка възраст. Боже мой, това е много работа.

— Да, така е.

— Но сигурно е много забавно — продължи той, а Кали забеляза, че беше преместил стъпалото си по-близо до нейното. Разделяше ги само тънка пясъчна ивица.

— Да си женен за Сали Йохансен ли?

— Не — избухна в смях той. — Да имаш толкова много деца. Можеш да си направиш собствен отбор по плажен волейбол.

Кали също се разсмя, а след това двамата потънаха в щастливо мълчание.

— Аз нямам братя и сестри, единствено дете съм — каза тя и го погледна. — Винаги съм искала да имам сестра или брат. Понякога се чувствах много самотна.

— Ммм — кимна Люк. — Аз имам сестра и сега сме много близки, но докато растяхме, постоянно се карахме. Гонех я из цялата къща, исках да я гъделичкам, макар да знаех, че тя мрази това. Защо децата правят такива неща?

Кали се усмихна.

— Не знам. Но се обзалагам, че сега това е един забавен спомен и за двама ви. Иска ми се аз също да можех да споделя такива неща с някого. С най-добрата ми приятелка Оливия сме много близки, като сестри.

— Имате ли забавни случки?

Кали се загледа в морето и опита да си спомни някоя случка.

— Веднъж й погодих номер, замразих сутиена й. Напълних едно пликче с вода и го пъхнах в сутиена й. На сутринта се беше превърнал в леден блок.

Двамата се разсмяха.

В следващия миг погледите им се срещнаха. Той се наведе към нея. Тя видя изражението му и за свой ужас осъзна, че може би ще се опита да я целуне. Заглавията на вестниците просветнаха пред очите й като на кинолента и тя осъзна, че бе свалила гарда. Отдръпна се рязко назад и едва не разля мохитото от чашата си.

Люк спря, очевидно изненадан от реакцията й, но не се издаде. Изглеждаше объркан и Кали се запита дали някога му се е налагало да се потруди, за да спечели някое момиче. Няма да се хвърли на врата му само защото има хубава водка и чифт слънчеви очила, които струват повече от месечния наем на предишния й апартамент. Изражението му показваше, че няма лоши намерения. Дори изглеждаше леко огорчен.

Кали се усмихна в опит да го успокои и да прикрие яда си, задето той си беше помислил, че тя с лекота ще се предаде пред чара му. Но в същото време й харесваше да го извади от зоната му на комфорт.

— Какво ще правиш утре? — попита той, а в погледа му отново проблесна интерес.

— Ще работя по къщата.

Люк сведе поглед към пясъка, но бързо възвърна самообладанието си и се усмихна. Дали си мислеше, че тя отхвърля евентуално предложение да се видят отново? Но отговорът на Кали беше напълно искрен. Погледът му срещна нейния, той наклони глава на една страна, докато очевидно се опитваше да стъпи на тази нова за него територия.

— Бих искал да помогна — каза й, а думите му я изненадаха.

Дали блъфираше, предизвикан от нейната съпротива спрямо опитите му за сближаване?

— Двете с Оливия се справяме сами, но все пак благодаря за предложението. — Нямаше смисъл да губи времето и на двама им. Вече беше прекарала достатъчно дълго на борда на тази яхта, играейки неговите малки флиртаджийски игри. — А и започваме работа много рано сутрин.

Без да обръща внимание на намека й, че не би могъл да се събуди и приготви навреме, той каза:

— Говоря съвсем сериозно.

Тя се усмихна мило, за да не го обиди — все пак не беше направил нищо лошо. Но каза:

— Аз също. — Тонът й беше директен и съвсем ясен.

— Най-добре да се връщаме на лодката — каза той и погледна през рамото на Кали. — Там май има фотограф.

Той се изправи и се обърна с гръб към мъжа с голям фотоапарат, облечен с панталон и риза. Съдейки по облеклото му, едва ли бе дошъл да поплува. Такъв ли живот водеше Люк? Нима го преследваха и дебнеха дори в най-интимните му моменти?