Джени Хейл
Лятната къща (7)

Седма глава

— Какво е казал? — попита Оливия, докато слизаше от стълбата, поставена в средата на стаята. Снощи си бе легнала, преди Кали да се прибере, а тази сутрин се бе събудила рано.

Кали вдигна поглед към полилея с висящи стъклени мъниста и черупки от морски таралежи, който бяха открили в един магазин в Мантео, докато пътуваха насам. Вчера извикаха електротехник, който го монтира, а Оливия избърса отпечатъците от пръсти по стъклото. Беше изчакала Кали да си е вкъщи, защото не искаше да се катери по високата стълба, без някой да я държи. Трябваше да стъпи на най-високото стъпало, за да стигне до осветителното тяло. Полилеят блещукаше и осветяваше спалнята, а Кали си представяше тънките бели покривки и пердета и акцентите в пясъчни нюанси, които щяха отлично да подхождат на неговия бледозелен цвят.

— Мисля, че декоративни възглавници в морскозелено ще изглеждат много добре, след като сложим завивките. Може би и един ратанов стол в ъгъла… Да, Люк предложи да дойде и да помогне с ремонта.

— Стори ми се, че точно това чух. — Оливия беше сложила ръце на кръста си и я гледаше с разширени очи. — Как бихме могли да изглеждаме секси и привлекателни, след като сме изпотени и покрити с прахоляк и боя?

— Изобщо не ме е грижа как изглеждам пред него. И бездруго му отказах — обясни Кали и едва се сдържа да не завърти очи. Разказа на Оливия за евентуалната целувка. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че според него тя е едно от онези момичета, които се хвърлят в обятията му. Е, тя не е като тях.

Оливия стисна устни, сякаш се опитваше да сдържи думите си.

— Какво има? Просто го кажи.

— Люк Съливан се е опитал да те целуне и ти не си му позволила? Да не си си изгубила ума? — Тя стисна раменете на Кали и я раздруса игриво. — Струвало си е да го целунеш само за да разбереш защо всички онези манекенки и актриси искат да излизат с него. Разочарована съм от теб.

— Само ми се стори, че ще ме целуне. Пък и независимо дали е знаменитост, или не, няма да позволя да ме целуне някаква луда глава, която си мисли, че може да ме омае с разходка с луксозната си яхта.

Оливия поклати глава.

— Защо вчера аз не отидох да купя обяд вместо теб? Аз със сигурност щях да го целуна.

Кали се засмя и угаси осветлението. На стената се появи тъмносиня ивица — отражение на слънчевата светлина, която преминаваше през многоцветния стъклен слънцеуловител, който Гладис им беше дала.

— Нямаш никакъв срам — каза шеговито на приятелката си.

— Права си. Нямам срам. Но! Винаги мога да го кажа, защото излизах с Тони Реймос.

— Та ти беше на двайсет! — каза Кали и избухна в смях.

Една вечер Оливия се беше обадила на Кали, за да й разкаже, че по-рано през деня е срещнала Тони Реймос в местния търговски център. Били се държали за ръце и си разменили телефонните номера. Онази вечер Кали лежа на пода в стаята си в продължение на цял час, долепила телефонната слушалка до ухото си, докато Оливия й разказваше всички подробности за прекрасното момче, с което бе прекарала деня, след като майка й я беше оставила, за да напазарува.

— Няма никакво значение. Излизала съм с известен мъж.

Кали се преви от смях.

— Бях забравила тази история. Той не е известен. Той е актьор, за когото почти никой не е чувал. Разбира се, това е чудесно, но в никакъв случай не е известен.

— Снимаше се на заден фон в онази реклама за носни кърпички. Излъчваха я в национален ефир!

Кали отново се разсмя. Двете заедно слязоха на долния етаж. Днес Кали имаше много работа. Смяташе да свали старите тапети в хола и да боядиса стените в светлосиньо.

Надяваше се да наеме някого, който да нарисува нещо на едната стена — нежна и ефирна картина, която да превърне помещението в идеална плажна дневна.

* * *

На прозорците нямаше нито пердета, нито щори и ярката слънчева светлина огряваше целия хол и се отразяваше в дървения под. Но това беше добре, защото работниците бяха спрели електричеството, за да монтират новите веранди, а Кали трябваше да се приготви за свалянето на тапетите. Задачата беше наистина трудна, дори обезкуражаваща, но когато си разпределяха работата, едната от тях трябваше да се заеме с това, ето защо Кали сама изяви желание, за радост на Оливия.

В замяна на това пък Оливия обеща да готви цял месец, след като им монтират кухненските уреди, но Кали я успокои, че всичко е наред. След това й изброи любимите си ястия, за да се пошегува с нея. Кали обичаше да готви и увери приятелката си, че ще се заеме и с тапетите, и с готвенето.

Останала насаме с мислите си, Кали се постара да не се фокусира върху трудната задача, която й предстоеше. Застла парцали по земята, за да предпази пода, покрит с прах — нямаше нищо общо с лъскавия дървен под на лодката на Люк. Докато придърпваше единия парцал по пода, за да покрие единия ъгъл, тя се улови, че мисли за усмивката, която грееше на лицето му, докато говореше за ягодовото вино. За начина, по който челото му леко се сбръчкваше, когато повдигаше вежди, за промяната в лицето му, когато на него се появяваше усмивка…

— Приготвих ти разтвора. Оставих кофата на алеята пред къщата. Едва го пренесох през улицата, нямах сили да го кача по всичките тези стълби — каза Гладис и театрално се отпусна на единствения стол в стаята. Кали беше оставила стола специално за нея, защото Гладис щеше да я напътства в работата.

Тя бе настояла лично да приготви разтвора за свалянето на тапетите, вместо да го купуват. Кълнеше се, че малко вода с течен омекотител за дрехи върши чудеса.

— Можехме да го приготвим тук, но в този случай трябваше да донеса безброй опаковки с омекотител. Не знаех кой вариант е по-добър, затова накрая избрах да донеса само една кофа.

— О, трябваше да ми се обадиш да ти помогна. Аз щях да донеса кофата.

Гладис постоянно им помагаше. Когато обявиха „Бийчкомбър“ за продажба, Оливия сподели с Кали, че няма пари, които да вложи в покупката. Кали искаше да помогне, но не разполагаше с достатъчно средства, за да покрие първоначалната сума, както и всички други разходи по покупката и ремонта на къщата. Оливия дълго се измъчваше от мисли, докато накрая не каза на баба си, че няма да е възможно да купят имота.

Но Гладис все пак ги покани да го разгледат, обяснявайки им, че може просто да й дойдат на гости. И по време на вечерята тя остави на масата пред тях един чек — половината от първоначалната сума. Обясни на Оливия, че това е наследството й, и й каза, че е най-добре да го използва в точния момент.

Именно при посещенията си в дома на Оливия Кали бе научила как членовете на семейството се грижат един за друг. А постъпката на Гладис беше още един пример за това. Цялата отговорност и работата лежаха на плещите на Оливия и Кали, но парите не ги трогнаха толкова много, колкото самият жест на Гладис.

— Никак не харесвам тапети — отбеляза Гладис и стана да оправи един от парцалите, с които Кали бе застелела пода. — Създават куп неприятности. — Тя се вгледа неодобрително в стария тапет с флорални шарки. — Когато ти омръзнат след време, не може просто да ги махнеш, без да си създадеш още допълнителна работа.

Кали се усмихна.

— Ще се придържаме към боята — съгласи се тя.

— Имаш ли електрическа шлайфмашина? Това лепило за тапети направо съсипва стените.

— Да — отвърна Кали. Свали последния ключ за осветлението и го остави на купчината в средата на стаята. — Отивам да взема кофата. Връщам се веднага.

— Къде е Уайът днес? — попита Гладис, когато младата жена се върна с огромната кофа и я остави върху един парцал. Разтворът в нея се разплиска.

— Оливия му купи ново хвърчило. Двамата са навън, занимават се с хвърчилото.

— Браво на нея! Знам колко е трудно да му намира занимания. Ще изляза да й помогна, но първо ще ти обясня какво да правиш и малко ще си почина.

С усмивка на лице, Кали взе шлайфмашината и започна да шкурка стената с леки кръгообразни движения.

— Довечера и двете ще сте уморени след толкова много работа. Мисля, че ще имате нужда да изпънете крака и да си починете. Аз ще приготвя вечеря и ще хапнем заедно. Какво ще кажеш? — попита Гладис и се намести по-удобно на стола. Усмихваше се и очакваше отговора й, а в погледа й се четеше познатата майчинска загриженост.

— На мен ми звучи чудесно, но попитай и Оливия! — Кали отлепи едно парче тапет и продължи да шкурка. — Но не се престаравай заради нас.

— Продължавай да шкуркаш на онова място. Няма да си създаде неприятности. Какво е положението с вътрешния двор? Масата е все още там, нали? Може да вечеряме навън. Чух, че времето ще е прекрасно днес.

Гладис постоя още няколко минути, даде й малко напътствия и излезе да помогне на Оливия с Уайът.

* * *

Кали ахна от изненада, когато излезе навън. Не можеше да повярва какво е направила Гладис, докато тя си вземаше душ. Раменете и ръцете я боляха от смъкването на тапетите, с което се беше занимавала цял ден, но бе успяла да свали почти всичко. Не беше спирала дори за да хапне. Освежаващият бриз духаше мократа й коса. Тя погледна Оливия, която се усмихваше, седнала на един от люлеещите се столове на Гладис.

— Всички работихте много днес. Реших, че почивката ще ви се отрази добре.

Гладис бе окачила бели лампички по навеса на вътрешния двор и беше донесла три люлеещи се стола. Беше почистила правоъгълната маса и я бе застелела с карирана покривка в синьо и бяло. В средата на масата беше сложила свещи. Кали пристъпи, възхитена от аранжировката.

— Прави се много лесно — обясни Гладис. — Това е любимата ми украса за маса на открито. Просто няколко буркана и вази. Пълня ги с морски пясък и слагам свещи в тях. Харесвам белите свещи за плажа — създават драматична обстановка. — Тя намигна на Кали и започна да маха похлупаците на чиниите. — Седни на люлеещия се стол. Ние с Уайът поемаме нещата в свои ръце.

Изпълнен с гордост, Уайът стоеше прав, с кухненска ръкавица на мидички на едната ръка, готов да сервира чиниите на масата.

— Сигурна ли си, че нямате нужда от помощ? — попита Кали, докато сядаше на един от столовете. Пясъкът под него скърцаше, докато столът се люлееше.

— Уайът държи всичко под контрол.

Оливия извади бутилка вино от кофата за лед в краката й.

— Милата ми баба е помислила за всичко — каза тя и посочи бутилката. — Искаш ли една чаша?

— Разбира се! — отвърна през смях Кали и придърпа стола си по-близо до приятелката си, докато Оливия наля вино в една от чашите, които Гладис донесе от къщата. — Знаеше ли, че подготвя всичко това? — попита тя, взе чашата си от Оливия и й кимна в знак на благодарност.

— Не. Очевидно двамата с Уайът са направили всичко, докато ние с теб работехме. Той вече си изкара двайсет долара.

— Платила му е? — възкликна Кали и се засмя.

— Разбира се, че му платих — обади се Гладис. — Младежът трябва да събере пари за новите риболовни принадлежности, които иска да си купи от рибарския магазин. Остави последното ястие на масата, докато Уайът подреждаше внимателно чиниите и сребърните прибори. — Знаете ли, че всъщност донесох виното за себе си? Затова най-добре ми налейте една чаша, преди да го изпиете — пошегува се. — Имам още вино у дома. — Тя включи малкото радио, усили звука и се настани на масата.

Оливия й подаде пълна чаша.

— Уайът, разбрах, че имаш списание с всички принадлежности, които искаш да си купиш. Защо не изтичаш да го донесеш и да ми покажеш какво ще си купиш с тези двайсет долара?

— Добре, бабо! — Уайът свали кухненските ръкавици и ги остави внимателно при похлупаците, после изтича в стаята си да донесе списанието.

— Момчето цял ден ми помагаше с готвенето — каза Гладис и поклати нежно глава. — Е, вероятно помогна и това, че първо опекохме десерт и той през цялото време похапваше шоколадови бисквити.

— Бабо, ще го разглезиш — каза Оливия. — Но съм ти много благодарна за всичко. Какво щяхме да правим без теб?

Гладис вдигна чашата си.

— За семейството — каза тя. Лицето й бе поруменяло от късното слънце. Оливия и Кали също вдигнаха чашите си.

Кали беше безкрайно благодарна за присъствието на Гладис в живота си. Когато нейната баба почина, в живота й остана една празнина, която преди това бе изпълнена със стари истории и нежен смях. Баба й беше силата, около която се крепеше всичко в живота на Кали, а когато старицата почина, сякаш всичко се разпадна и семейството й се разпръсна, като всеки от тях пое в своя посока.

И досега си спомняше първия път, когато й хрумна, че Гладис може да запълни тази празнина. Кали беше едва деветгодишна. Тичаше по алеята към къщата на Гладис, когато се спъна, падна и обели коляното си. Тогава Гладис я прибра в къщата и я сложи да седне на стол в кухнята. Превърза коляното на Кали, а тя й благодари. Без дори да трепне, Гладис отвърна:

— Така постъпва семейството, ние се грижим един за друг.

Наскоро изгубила баба си, тези думи донесоха дългоочаквано облекчение на Кали. Детското й сърчице копнееше за някого, който да се грижи за нея.

Дори и сега, когато Оливия и Кали отдавна бяха пораснали, Гладис продължаваше да се грижи за тях.

* * *

Вече бяха на третата бутилка вино. В чиниите им имаше остатъци от вечерята: скариди и наденички, бекон, аспержи с прошуто и хрупкав домашен хляб. Бяха затиснали списанието на Уайът с кофата за лед, за да не го духне вятърът. Кали бе подпряла брадичката си с ръка, облегната на лакът, а нежният шум на океана и изпитото вино я приспиваха и й беше трудно да държи очите си отворени. Уайът си играеше с радиото, а трите жени си говореха на масата.

— О! — възкликна Гладис и протегна ръка към момчето. — Остави радиото на тази станция.

Ръката на Уайът застина на копчето.

— Увеличи го. Това са Ела Фицджералд и Луис Армстронг. — Гладис затвори очи и започна да се полюшва в такт с музиката. — Това е една от най-любимите ми песни: Dream a Little Dream of Me. Чували ли сте я?

Кали кимна. Дрезгавият глас на Армстронг и плавните височини на Ела Фицджералд бяха могъщи, отнасяха мислите й, а музиката изпълваше цялото й съзнание. Полъх на вятъра духна краищата на покривката, но тежките чинии не позволяваха тя да отлети от масата.

— Веднъж я видях на летището — каза Гладис, а почти празната й чаша се поклащаше между пръстите й. — Знаете ли, че е родена във Вирджиния? Понякога Вирджиния ми липсва, но магията на това място винаги връща мислите ми обратно тук. Нима съществува по-прекрасно място от това?

— Трябва да потърсим звезден прах — оживи се Уайът.

— Изглежда, тази вечер всичкият звезден прах е в морето — отвърна Гладис и посочи блестящия Атлантически океан. Лунната светлина танцуваше по водата и я караше да блещука.

Слънцето беше залязло, восъкът от свещите капеше върху пясъка във вазите, а белите лампички светеха над главите им. Старото дърво на навеса не се виждаше в мрака.

Уайът все още стоеше до радиото, но вече започваше да се отегчава.

— Какво има? — попита Гладис с широка усмивка и несигурно наклони глава към него. Беше пийнала малко повече вино от обикновено, но по-рано вечерта каза, че всеки има нужда да разпусне от време на време, за да не избухне. „Животът се крие точно в тези моменти — беше им казала тя. Моментите, в които не мислим за нищо и не правим и планове за бъдещето.“

— Как е възможно някой да танцува на тази песен? — попита объркано Уайът, стиснал устни.

Гладис остави чашата си на масата, отиде при момчето, хвана го за ръце и го издърпа да се изправи.

— Ето така.

Сложи малката му ръка на гърба си, хвана го за другата и двамата започнаха да се поклащат в такт с музиката. В началото той, изглежда, не проявяваше никакъв интерес, докато тя не го завъртя бързо. Тогава Уайът се разсмя. Отскубна се от нея и поиска разрешение да влезе вътре и да играе с конструктора си. Тя го пусна да върви и отново седна при Оливия и Кали.

— Радвам се, че сега живеете толкова близо до мен — каза тя. — Понякога се чувствах доста самотна. Алис беше чудесна съседка, но нищо не може да се сравни с това.

Думите на Гладис напомниха на Кали за Алис Макфарлин и дневника.

— Чудя се дали Алис Макфарлин се е чувствала самотна тук?

— Тя имаше брат — Фредерик. Той живееше в малката къща точно до моята, но преди десетилетия се премести. Оттогава къщата му стои празна, няма наематели. Предполагам, че все още е негова, но не съм съвсем сигурна.

Оливия остави чашата си на масата и попита:

— Знаеш ли къде е той сега?

Гладис поклати глава и сложи ръце на коленете си.

— Не съм го виждала от години. Живееше тук, но един ден просто изчезна. Алис избягваше темата, когато се опитвах да я питам за него, затова не повдигнах повече въпроса. Но заминаването му е странно, защото двамата с Алис изглеждаха близки.

— Намерих дневника на Алис — каза Кали. — Чудех се дали брат й би искал да го получи.

— О, нима?

— Не сме го чели. Е, прочетохме съвсем малко — рече Оливия и си сипа още вино.

Кали извади телефона си.

— Ще потърся името му в интернет. Може би ще успея да го намеря и да му дам дневника. — Виното й беше подействало доста отпускащо. Тя присви очи, за да види по-добре малките букви на екрана. Написа името му и натисна бутона за търсене. След малко изсумтя и вдигна поглед.

— Има двеста четиресет и трима души на име Фредерик Макфарлин.

Оливия потърка лицето си с ръка и кожата й се зачерви.

— Може би в дневника пише нещо, което ще ни помогне да го открием.

Изпитото вино я караше да се чувства сантиментална и Кали реши да се възползва от момента.

— Аз ще се заема с това — каза тя, изправи се бавно от стола си и влезе вътре.

Уайът беше почти заспал на дивана. До него на пода се издигаше висока кула от „Лего“. Тя се усмихна и го попита дали иска да излезе при тях, но той само се прозя, поклати глава и отвърна, че майка му е разрешила да спи на дивана, докато те се приберат.

Кали взе дневника от тоалетката си и слезе долу. Излезе отново вън, а Оливия и Гладис я наблюдаваха с интерес, докато тя се настаняваше в люлеещия се стол. От радиото звучаха още стари песни. Сигналът не беше много добър, чуваше се пукот и песните постоянно прекъсваха, затова тя завъртя антената. После започна да разглежда дневника, търсейки някаква информация за местонахождението на Фредерик. Видя името му на една страница и каза:

— Добре, тук може да пише нещо. — И зачете: — Фредерик не трябваше да разговаря с онази жена.

Вдигна глава и всички помълчаха в продължение на един кратък, драматичен миг, но после Гладис й направи знак да продължи да чете.

Откакто се запознаха, тя му причинява единствено скръб. Опитах да му го кажа, но той не иска да ме чуе. Погледът му грее. Но Фредерик си е такъв. Каза ми, че я обича. Не мога да повярвам. Никога преди не ми е споделял за друга жена, а сега обича единствената жена, която не трябва. Каква ирония!

— Бабо, знаеш ли коя е жената, за която пише Алис? — попита Оливия с разширени очи.

Гладис поклати глава, озадачена от чутото.

На Кали й се струваше нередно да продължава да чете на глас на Оливия и Гладис. Сериозността на ситуацията й подейства отрезвяващо, но те настояваха да им каже какво пише по-нататък.

— Ние ще запазим тайните й — обеща Оливия, щом усети страховете на приятелката си. — Знаеш, че е така.

Кали видя разбиране в погледа на Оливия. Приятелката й знаеше отлично как се отнася тя към споделянето на лични неща. Знаеше, че това я кара да се чувства неудобно. Но Оливия и Гладис бяха напълно искрени. Затова Кали бавно продължи да чете.

Напоследък Фредерик е унил и потиснат, а аз не мога да го гледам такъв. Поканих го на вечеря, за да го разведря. Гледахме стари филми, както правехме като деца, а след това играхме карти. Победи ме с две на едно. Позволих му да победи в последната игра, но не му казах. Изглеждаше щастлив, затова не посмях да го разстроя. Обичам го толкова много. Искам той да е щастлив.

Трите жени стояха мълчаливо около масата. Луната светеше толкова силно в мастиленочерната нощ, че хвърляше сенки върху пясъка.

— Алис беше прекрасна жена — наруши мълчанието Гладис.

Кали кимна, затвори дневника и го притисна към гърдите си. Не научи нищо за Фредерик, но сякаш опозна Алис малко по-добре. Радваше се, че домът на Алис сега бе неин.