Джени Хейл
Лятната къща (27)

Епилог

Кали впери поглед в огромния диамант върху пръста си. Това беше последният път, когато щеше да носи пръстена без халка до него.

Не очакваше Люк да й предложи точно в онзи момент — изненада я, както често правеше. Бяха отишли на къмпинг, а тя забеляза, че е донесъл буркани. Извади един от тях и й показа капака — беше пробил дупки по него, както тя правеше като дете.

— Ще ловим светулки — каза й тогава той, докато пиеха вино край огъня. Бяха навлезли дълбоко навътре в гората, където гъстите дървета криеха лунната светлина. Гледката беше пред очите й и до днес — тъмната шир пред тях, която внезапно плувна в светлина. Сякаш цялата гора блещукаше с премигващата светлина на светулките.

Тя улови една в ръката си и Люк й помогна да я пусне в буркана.

— По-късно ще я пуснем на свобода — рече той и хвана още една светулка. Когато се върнаха в лагера, целият буркан беше пълен със светулки. Остави го на малката масичка, която бе донесъл. Беше някак умислен и Кали го попита защо, а той отвърна: — Този буркан е символ на настоящето.

Тогава извади още един буркан от торбата и й го подаде. В него имаше нещо.

— Това е миналото — обясни й.

Кали развъртя капачката и извади черно-бяла снимка на баба си. Лицето й беше младо и красиво, косата й бе оформена в къдрици. Снимката загуби очертания пред погледа й. Тя прокара пръсти по гривната с диаманта, която носеше на китката си, неспособна да контролира емоциите си.

Когато най-сетне успя да прогони сълзите, Люк внимателно прибра снимката обратно в буркана.

— Имаме минало… — Той остави буркана на масата. После взе другия, който беше пълен със светулки, и развъртя капачката. Пусна светулките на свобода, а златните пламъчета изпълниха тъмното небе около тях. — Имаме и настояще… — В светлината на огъня извади трети буркан от торбата. — Надявам се, че имаме и бъдеще.

Вътре в буркана, завързан на червена кадифена панделка, беше пръстенът, който сега стоеше на пръста й.

Люк й обясни, че се е обадил на майка й и е отишъл чак в Ричмънд, за да поиска ръката на Кали от нея. След време майка й разказа, че Люк я е спечелил с чара си, накарал я е да се смее. Подарил й цветя и я завел на обяд.

* * *

„Бийчкомбър“ гъмжеше от хора, но този път всички стаи бяха заети от приятели и семействата им. Верандите, които Ейдън построи, бяха украсени с безброй свежи цветя — маргаритки и гайлардии. Във вътрешния двор грееха бели чаени свещи, поставени в буркани. От двата края на алеята, която водеше към плажа, бяха подредени бели сгъваеми столове.

— Готова ли си? — попита Оливия и оправи вратовръзката на Уайът. Той вече бе на десет години. Дългурестото момче беше облечено в смокинг и държеше пръстените.

Майката на Кали премигна няколко пъти и избърса сълзите си с носна кърпичка, докато стоеше до тях, облечена в бледорозова рокля. Беше прекарала една прекрасна седмица при Кали и Оливия, изпълнена със сладки приказки и последни приготовления за сватбата. Дъщеря й никога не я беше виждала да се усмихва толкова много.

Кали кимна, цялото й притеснение сякаш се стопи при мисълта да застане до Люк и да обещае да го обича завинаги.

Двамата заедно се смяха на заглавието в местния вестник: Хубавецът Люк Съливан най-после е укротен!. Вестниците не спираха да пишат за тях, след като научиха за връзката на Фредерик Макфарлин със семейство Съливан и след сливането на „Паркър Индъстрис“ и „Съливан Ентърпрайзис“, което стана факт след публичното обявяване на партньорството между Ейдън и Люк.

Сега медиите отново бяха изненадани от новината за сватбата. Но Люк беше прав, че пресата с радост ще отрази вълненията в семейството им: те се бяха превърнали в новите любимци на Уейвс и хората не можеха да им се наситят. Налагаше се Кали да настоява да плати кафето си в кафенето, защото собственикът отказваше да вземе парите й заради всички прекрасни неща, които бяха направили за градчето. Когато се разхождаха из града, хората постоянно спираха Люк на улицата, за да му благодарят и да му отправят благопожеланията си.

Люк бе направил дарение за справяне с щетите от урагана преди две години, но това съвсем не беше всичко. Той организира ежегоден търг, по време на който се продаваха десет от неговите сърфове, и даряваше всички събрани средства на благотворителната организация „Отведете ни у дома“. Други фирми също се бяха включили в инициативата и събитието се разрасна толкова много, че се превърна в ежегоден панаир и празник за града. Всяка година имаше увеселителни влакчета и люлки, щандове за местни продукти, захарен памук и светещи играчки за децата. Люк и Ейдън организираха цялото събитие, а градчето го обичаше и чакаше с нетърпение.

Кали надникна през френските врати, успя да зърне Люк и по цялото й тяло се разля топлина. Той не сваляше поглед от алеята и я чакаше. Музиката вече свиреше. Точно преди да се обърне, тя зърна Едуард и Фредерик. Двамата мъже бяха седнали един до друг и изглежда, си говореха.

— Време е — каза Оливия.

Кали взе букета си от гайлардии. Бялата й копринена рокля се спускаше до пода, а отзад имаше малък шлейф.

Слязоха на долния етаж и точно преди да излязат, тя взе кошничката, пълна с цветчета.

— Готова ли си? — наведе се и попита шепнешком.

Упражняваха се цяло лято. Подаде кошничката на Попи, която размаха весело опашка и я понесе в устата си. Уайът хвана бялата панделка, която служеше за каишка, и всички заедно излязоха в двора.

— Хайде, мамо — каза Кали на майка си. Тя се беше разплакала, когато дъщеря й я помоли да я заведе до олтара. Онази нощ говориха повече от час на фона на хубава музика, с по чаша вино в ръка.

Вратите се отвориха. Кали виждаше единствено лицето на Люк, блясъка в очите му и благоговението, което го заля, щом тя тръгна по алеята към своето бъдеще. Не можеше да си представи нещо по-хубаво от това.