Джени Хейл
Лятната къща (12)

Дванадесета глава

— Вижте ги — възкликна Оливия през смях и посочи към надуваемия замък. Люк и Кали тъкмо се връщаха от плажа.

Мичъл и Уайът подскачаха весело, издигаха се във въздуха и се приземяваха, изпълнявайки някакъв измислен от тях номер, докато другите деца се бяха скупчили около тях. Двамата подскочиха, докоснаха пръстите на краката си, после отново се издигнаха във въздуха и се превъртяха. Оливия и Джулиет снимаха с телефоните си и се смееха.

— Изглежда забавно — каза Люк и пропълзя в замъка. Едва успя да мине през малката врата.

Когато се изправи, момчетата изкрещяха весело.

При всеки скок тежестта на Люк запращаше двете деца във въздуха, а те се смееха с цяло гърло. Кали също се засмя, когато Люк скочи и докосна пръстите на краката си като Мичъл и Уайът. Двете деца се превиваха от смях.

— Хайде, ела и ти! — извика я той, стигна с подскоци до стената и доближи лицето си до нейното. Разделяше ги единствено мрежата. — Знаеш, че искаш да го направиш.

Кали поклати глава.

— С рокля съм. Много скъпа рокля.

— Предизвиквам те.

— Върви — насърчи я Оливия.

— Няма да правя никакви номера. Просто ще подскачаме леко и спокойно — каза Люк и направи физиономия на момчетата, които отново започнаха да се кикотят. Няколко от другите деца ги наблюдаваха с интерес.

Кали се колебаеше. Нямаше никаква причина да влезе в надуваемия замък. Не беше облечена подходящо. Беше отделила прекалено време на прическата си, за да я съсипе със скачане в детски замък…

— Моля те, Кали — обади се Уайът с широка усмивка на лице, а очичките му гледаха умолително.

Детето беше прекарало само толкова много дни, докато тя и Оливия работеха, ходеше с тях, когато се налагаше да купуват разни неща за къщата, и не се беше оплакало нито веднъж.

— Добре — каза тя под одобрителните викове на Люк, Уайът и Мичъл. Подаде мохитото си на Оливия, събу сандалите си и се покатери внимателно до малкия вход, а след това пристъпи несигурно върху замъка, който се клатеше на всички страни.

Люк я хвана за ръце и й помогна да се изправи стабилно. Държеше я здраво, но тя усещаше топлината и симпатията му. Уверената му усмивка се върна на лицето му и сърцето й заби лудешки. Бавно, без да пуска ръцете й, той заподскача нагоре-надолу съвсем леко.

— По-високо! — изкрещя Уайът.

— Почакай. Първо трябва да свикне — извика Люк през рамо.

Докато подскачаха, хванати за ръце, Кали започна да се чувства по-стабилна и да свиква с движението на замъка под краката си. Другите деца скачаха около тях. Люк навярно усети, че тя вече бе по-спокойна, защото скочи високо и я изстреля във въздуха. Тя пусна ръцете му и стисна роклята си. Спуснаха се отново надолу и тя трябваше пак да се хване за него, за да се задържи на краката си. Хвърли му игрив, но предупредителен поглед.

— Съжалявам — каза той и преглътна усмивката си. Кали продължаваше да стиска ръцете му, а лицето му беше съвсем близо до нейното. Тя го пусна и приглади роклята си.

— Направете го отново! — каза Уайът, ухилен до уши. Подскачаше в кръг около тях и пляскаше с ръце.

— Снимах ви! — извика Оливия.

— Чудесно — разсмя се Кали.

Люк подскочи отново и я изстреля нагоре. Приземиха се и Кали го побутна весело, а той падна театрално по гръб, гледайки момчетата с ококорени очи.

— Тя е много силна — заяви той със сериозен тон, а от смях Уайът едва успяваше да си поеме въздух.

Люк се изправи и пристъпи към Кали.

— Ще ви оставим да поработите още малко върху номера си. Аз ще помогна на Кали да се върне на твърда земя.

Уайът и Мичъл нададоха недоволни възгласи, а след това отидоха при другите деца.

Кали слезе внимателно, обу сандалите си и прокара пръсти през косата си. Престори се на ядосана, но знаеше, че Люк вижда истинските й чувства. Подаде й чашата с мохито с дяволита усмивка. После посочи с глава надуваемия замък.

— Погледни.

Оливия и Джулиет се качваха вътре. Кали се разсмя и покри устата си с ръка. После погледна към Люк, но той изглеждаше някак замислен.

— Искам да ти покажа нещо — каза й, сякаш тъкмо бе решил нещо. — Ела с мен.

Тя се огледа наоколо.

— Не трябва ли да останем на празненството? — Не искаше да обсебва цялото му внимание.

— Мисля, че ще се справят и без мен — отвърна шеговито той.

Люк заобиколи къщата и пое към тенис корта, скрит зад зеленината на двора. Продължиха надолу по алеята и накрая стигнаха до голям гараж. Беше с размера на плевня, а четирите двойни врати гледаха към океана. Бяха отворени. Направи знак на Кали да влезе вътре. Тя пристъпи в гаража и онемя при вида на стените, по които висяха сърфове. Всичките бяха боядисани в ярки цветове и изрисувани с цветя, геометрични фигури, вълни и морски създания.

— Люк, невероятни са — възкликна. — Какво е всичко това?

— Аз ги нарисувах — отвърна той и едва сега тя забеляза, че я наблюдава. — Разгледай ги.

Кали прокара ръка по единия от сърфовете, който все още стоеше върху работни стойки. Цветовете бяха толкова ярки и красиви, че едва не я оставиха без дъх. Една вълна се разбиваше на плажа в електриковосин цвят с перфектни светлосенки, които я правеха толкова истинска, че на младата жена й се струваше, че може да усети пръските вода по кожата си.

— Защо никой не е написал статия за това? Фантастично е.

Огледа сърфовете, които висяха от гредите на покрива. Други бяха закачени по стените или лежаха на пода.

— Защото никой не знае за тях. Създадох марката „Солени приливи“, но все още не съм изработил нищо с нея. Виждаш ли логото? Аз го измислих. — Той почука с пръст точно под рисунката на един от сърфовете, насочвайки вниманието й към надписа Солени приливи, изписан на два реда. Една от буквите беше изобразена под формата на малка вълна.

— Защо не си изработил нищо с тази марка? — Неспособна да овладее любопитството си, тя отиде при друг сърф и прокара пръсти по гладката му като стъкло повърхност.

Люк си пое дълбоко дъх.

— Баща ми смята, че това е загуба на време, когато трябва да управлявам милиони долари в бизнеса с недвижими имоти. Прекарвам по-голямата част от времето си във фирмата, той ме учи как да я управлявам, за да мога да поема бизнеса. Най-добре е да не се разсейвам с други неща, затова пазя малкото си хоби в тайна.

Кали не можеше да си представи как е възможно да пази това в тайна. Талантът му беше безспорен и тя се сещаше за безброй възможности. Не познаваше сърф индустрията, но не се съмняваше, че творенията му ще се продават добре. Самите рисунки бяха невероятни, истински произведения на изкуството.

— Наложително ли е да поемеш бизнеса?

— Искам да го направя. Както вече казах, искам да го кажа, че може да ми се има доверие. — Преди тя да успее да възрази, той я хвана за ръка и я заведе до една работна маса. — Погледни — рече й и й показа голяма рисунка с молив. — Това е цветето, което сложи в косата си онази вечер, когато вечеряхме на яхтата. Ще направя шаблон, за да го нарисувам на някой от сърфовете.

— Казва се гайлардия — усмихна се тя. Струваше й се, че онази вечер беше преди цяла вечност. Толкова много неща се бяха случили оттогава, а тя никога не си бе представяла, че ще стои тук с него и ще изпитва вълнение всеки път, щом той я погледне.

Вятърът се усили, нахлу в гаража и вдигна рисунката във въздуха. Люк я хвана и я затисна с една кутия боя. Всички врати бяха отворени, за да се проветрява, докато рисува, и в гаража ставаше постоянно течение.

Коса влизаше в очите й и тя си помисли, че Люк ще прибере непокорните кичури зад ухото й. Но той обхвана лицето й с ръце и я погледна със сините си очи така, сякаш се канеше да я целуне. След последния път, когато се бе отдръпнала, сега Кали се притесняваше, че може би той няма да опита да го направи. Тя искаше да го целуне, но всичко се случваше много бързо и не беше сигурна дали е готова за това. Притесняваше се какво ще последва, ако го допусне до себе си. Погледна го в очите, искаше да му сподели как се чувства, но вместо това отмести поглед и моментът отмина. После се усмихна и го погледна. Той също се усмихваше.

— Най-добре е да се връщаме на празненството — каза Кали.

— Да, така е.

Когато се върнаха при другите, от надуваемия замък продължаваше да се разнася детска глъч и смях. Оливия тръгна към тях, почти подскачайки от вълнение.

— Вижте кого намерих! — извика тя. Държеше подръка Ейдън Паркър.

— Познавате ли се? — попита Люк. Бяха застанали до един фокусник, който жонглираше с кегли за боулинг, докато караше акробатичен велосипед с едно колело. Около него се беше събрала тълпа от деца и родители. Те отстъпиха встрани, за да направят място на фокусника.

— С Оливия учехме заедно в колежа — обясни Ейдън. — Използвам празненството на Мичъл, за да съчетая работата с удоволствията.

— Той е архитектът, който работи по „Бийчкомбър“ — добави Оливия. — А вие отдавна ли се познавате?

— Цял живот. Ейдън е мой братовчед. — Люк го потупа по гърба. — Сега ли пристигна? Хайде да си вземем нещо за пиене.