Джени Хейл
Лятната къща (2)

Втора глава

— Този човек иска да ме интервюира, но се притеснявам, че ще извърти думите ми, затова отказвам да разговарям с него — обясни Люк. — Следва ме навсякъде. Ти ме спаси.

Усмихна се и Кали затаи дъх.

Тя пъхна ръце в джобовете на шортите си, за да прикрие вълнението си и пръстта под ноктите, останала от работата в градината. Премигна бързо, опитвайки да се успокои.

Той погледна големия си часовник.

— Задържах те. Нека се реванширам. Ще те почерпя едно питие.

— Няма нужда, благодаря — отвърна тя, усмихна се мило и тръгна към вратата. — Беше ми приятно… да се запознаем.

Позволи си за миг отново да погледне лицето му, но бързо се обърна и продължи към вратата. Беше й горещо, цялата бе плувнала в пот. Нямаше никакво желание да седне съвсем близо до Люк Съливан, за да изпие едно питие с него. Искаше само да хапне нещо и да си вземе душ.

— Накъде беше тръгнала? — Той я изпревари и й отвори вратата. Излязоха заедно навън, където се носеше оглушителна шумотевица от туристите, а слънцето грееше ослепително.

— Канех се да си купя нещо за хапване и да се прибера у дома. Ремонтирам една ваканционна вила на Санд Дюн Роуд.

Двамата вървяха един до друг по тротоара, а Люк гледаше напред.

— Вила „Бийчкомбър“ — допълни тя, но никак не се изненада, че той не знаеше нищо за мястото. Години наред вилата не работеше. Въпреки това, притеснена заради неочакваната случка, продължи да говори: — Това е къщата на Алис Макфарлин.

Най-после в погледа на Люк проблесна искрица, сякаш се бе досетил за какво говори Кали.

— О, да, спомням си я. Жената беше доста ангажирана със случващото се в града, докато аз растях. Виждах я навсякъде… — Той не довърши думите си. Замисли се за нещо, но миг по-късно се върна обратно в реалността. — Както и да е. Какво ще кажеш да пийнем нещо?

— Работих в градината цяла сутрин. Мръсна съм и съм уморена — каза тя. Не искаше да бъде груба и да отхвърли любезното му предложение без никакво обяснение.

— И без това трябва да обядваш, нали? — Сините му очи я гледаха, а на лицето му грееше усмивка. — А аз те придърпах с мен и те вкарах в някакъв магазин. Моля те, позволи ми да те поканя на обяд. Това е най-малкото, което мога да направя.

Изражението му беше просто великолепно, но и мило.

— С удоволствие… — отвърна спокойно тя, макар да бе много напрегната. Преди да успее да довърши, той постави ръка на гърба й и я поведе през улицата.

— Ще те заведа на едно място, където правят най-вкусните бургери на плажа.

Спряха пред лъскав червен пикап, в чийто багажник имаше сърф. Мъжът й отвори вратата, а след това заобиколи и се качи от другата страна.

— Пикапът е много хубав — каза тя, докато се настаняваше на кожената седалка и закопчаваше колана.

— Не е мой. — Люк запали двигателя. — Взех го назаем, за да пренеса сърфа — обясни й и посочи с глава задната част на пикапа.

— Къде отиваме? — попита Кали, когато той потегли.

Подаде мигач и зави рязко наляво.

— На едно място, където никой няма да ни намери.

Очите на Кали се разшириха. Та тя дори не познаваше този човек. Да, беше виждала няколко реклами с него, но какво от това? Не знаеше нищо за него. Караше автомобил, който не беше негов, никой не знаеше къде е тя… Сложи ръка на бедрото си и я плъзна към мобилния телефон в джоба си, в случай че й потрябва. Люк можеше да се окаже убиец. Може би искаше да я отвлече, да я завърже за някоя палма и да я остави там на… дивите животни, които бродеха по плажовете на Северна Каролина. Тя се обърна дискретно назад, търсейки някакво въже на задната седалка, но той улови погледа й, а устните му се извиха във весела усмивка.

— Наред ли е всичко? — попита я и отново погледна напред към пътя. — Това заведение за бургери е страхотно. Малко е и е отдалечено, така че няма никакви репортери. — Специално подчерта последната дума, сякаш се бе досетил за мислите й. Кали се изчерви от неудобство. Той се засмя и отново я погледна.

Останалата част от пътуването премина в мълчание. Настроението на Кали постоянно се сменяше: в един момент изпитваше безкрайно неудобство, че той може би е успял да разгадае мислите й, а в следващия я обземаше паника, защото отива на обяд с Люк Съливан, а кракът й е изцапан с боя. Той спря колата пред малка барака и слезе. Кали се огледа крадешком в огледалото за обратно виждане, но това само я накара да се чувства още по-неудобно.

— Ще се отбия в дамската тоалетна — каза му, когато той й отвори вратата.

Кали остави Люк сам с хостесата, стигна тичешком до тоалетните и започна да рови в чантата си, търсейки пудра и червило. Завъртя крана, водата потече в умивалника и тя изми ръцете си. После разпусна косата си и прокара пръсти през нея. Погледна се в огледалото. Е, добре. И без това той вече я беше видял в този й вид — нямаше нужда да се притеснява. Някаква жена излезе от едната тоалетна и застана зад нея, за да изчака реда си на умивалника. Кали й кимна дружелюбно и отстъпи встрани. Написа съобщение на Оливия, за да й каже, че ще закъснее повече от очакваното, и изчака малко, но не получи отговор от приятелката си, затова тръгна към заведението.

Цялата задна част на постройката беше отворена към плажа. Имаше дълъг бар с лице към океана и покрив от тръстика, а наоколо висяха блещукащи лампички, които вероятно включваха, когато се стъмни. Люк й помаха от място в другия край на заведението. Слънцето осветяваше лицето му и то сякаш сияеше. Хостесата отвори вратата на Кали и тя тръгна към високите столове, подредени в задния край на помещението върху дървена платформа на плажа. Дъските бяха износени и покрити с пясък. Люк издърпа за нея един от столовете изпод бара.

— Нещо за пиене? — попита барманът. Носеше стара тениска с избеляло лого, а косата му, която беше малко по-дълга от обичайното, бе пъхната зад ушите му.

Люк изчака Кали да си избере питие, затова тя грабна менюто и зачете дългия списък с коктейли.

— Ами — започна тя, печелейки време. Отдавна не беше излизала на по питие с някого. — Ром с кола, моля — каза накрая, неспособна да избере някоя от многобройните напитки, изписани с електриковосин шрифт върху лъскавия лист. Все пак това не бе среща, помисли си. Най-добре бе да не усложнява нещата.

— Кокосов ром? — попита барманът.

Кали кимна.

— А за вас, господине?

— Една бира, моля — отвърна Люк и кимна към някакви бутилки, които явно бяха вносни. После се обърна към Кали: — По-рано спомена някаква вила — „Бийчкомбър“. Скоро ли ще отвори врати?

— Аз и приятелката ми Оливия смятаме да отворим в края на лятото — каза тя и се почувства по-спокойна. Темата беше приятна и лесна. Обичаше да говори за, „Бийчкомбър“.

Кали никак не харесваше тази част от срещите. Предпочиташе онзи етап, в който двама души се чувстваха достатъчно удобно, за да седят заедно на една маса и да се хранят, без да е нужно да запълват неловкото мълчание. Не обичаше да споделя информация за живота си, предпочиташе да я запази за себе си.

Барманът плъзна напитките им към тях по бара. Люк извади няколко долара от джоба си и ги пусна в буркана за бакшиши.

— Благодаря, човече — каза му барманът. — Готови ли сте с поръчките?

Кали не беше готова. Дори не бе разгледала менюто, с изключение на бързия поглед, който хвърли на питиетата.

— Какво си поръчваш обикновено? — попита тя Люк.

— Чийзбургер с бекон.

— И аз ще си поръчам същото.

Той я изгледа с любопитство.

— Огромни са — предупреди я, а по устните му заигра усмивка.

Изпиваше я с поглед, сякаш тя беше единственият човек на света. Кали се прокашля и сведе очи към менюто.

— Няма проблем. Ако не го изям, ще взема останалото за вкъщи.

Люк поръча на бармана два бургера, после завъртя стола си и се обърна с лице към нея.

— Ако утре е краят на света и имам право на едно последно ястие, ще избера този бургер.

— Ще избереш бургер за последно ястие в живота си? — попита изненадано тя. — Сещам се за безброй други неща, които бих предпочела пред бургера.

— Защото не си опитвала точно този бургер. — Той отпи от бирата си, а Кали положи усилия да не го гледа, защото се страхуваше да не ококори очи, пленена от привлекателността му. Разговорът вървеше леко, той не я засипваше с въпроси и това й харесваше.

— Много си уверен — каза тя, а забележката имаше предвид нещо повече от сигурния му избор на последно ястие.

Той задържа погледа си върху нея, после сведе очи към бирата си и отпи от бутилката.

— А ти какво би избрала?

— Не знам дали бих се тревожила точно за това. Щях да бъда заета с всички други неща, които искам да направя преди края. — Кали отпи от рома си и се наслади на кокосовия вкус. Хартиените фенери, които висяха от тръстиковия покрив точно над бара, затанцуваха на вятъра с шумолене. Подухваше топъл бриз, зад тях се носеше шумът на морето и тя усети как се отпуска.

Люк повдигна вежди, заинтригуван от думите й.

— Какво искаш да направиш, преди да умреш?

— Да се науча да плета.

Той се разсмя.

— Можеш да избереш най-трудното, най-недостижимото нещо на света, например скок с бънджи, планинско катерене, околосветско пътешествие. Но ти избра плетенето. Това е нещо, което можеш да направиш по всяко време, дори сега. На път за вкъщи ще ти купя книга с уроци по плетене. Хайде, можеш да се справиш и по-добре — подразни я той.

Кали се усмихна и се замисли.

— Може би да срещнеш световен лидер?

Тя поклати глава.

— Да плуваш с делфини?

— Престани — засмя се младата жена. — Опитвам се да измисля нещо, но ти ме разсейваш.

— Значи, не искаш обучение за клоуни?

— Не! Не искам нищо подобно — отвърна Кали през смях.

— Е, какво наистина би искала да направиш, преди да умреш?

— Бих искала да се сближа с майка си — отвърна тя и в мига, в който изрече тези думи на глас, усети как цялото й тяло пламна. Лековатото и спокойно поведение на Люк я беше предразположило, но тя не знаеше как да се разкрие пред непознат. Нещата, които би искала да направи, преди да умре, бяха съкровени желания, заровени дълбоко в сърцето й, и тя не беше сигурна, че е готова да ги сподели с някого. В ума й изникна мъглявият спомен как баща й ги напусна. Спомен, който с времето бе почти избледнял, но сега й припомни за повратната точка в отношенията с майка й. Всичко това я накара да се почувства напрегната.

Изражението му омекна и едва сега тя осъзна, че бе настръхнала. Забеляза, че бе отместила коленете си по-далеч от него и бе скръстила ръце пред гърдите си. Отпусна ръце и използва мига преди той да заговори, за да се успокои. Отпусна рамене и се наведе към него. Взе чашата си, за да са заети ръцете й, и разбърка питието с малката черна сламка.

— Защо не си близка с майка си? — попита внимателно той и се обърна към морето, сякаш този жест можеше да направи разговора по-лек. Яркото слънце танцуваше по водата и повърхността й блещукаше като диаманти на хоризонта. Тя не отговори и той отново се обърна към нея. — Можеш да ми кажеш — вдигна небрежно рамене Люк. — Аз съм чужд човек. Няма да има значение, ако знам, нали?

Отговорите изскочиха един след друг в ума й. Тя отпи от коктейла си с ром и кола. Майка й не бе до нея още откакто баща й си замина, когато Кали беше на осем години. Питаше се дали майка й съжалява, че се е държала толкова дистанцирано с дъщеря си след заминаването на баща й, дали се чуди защо Кали не може да прогони болката, както майка й очевидно бе направила; дали й липсва. Отвори уста да отговори, но в следващия миг замълча и преглътна думите.

— А ти какво искаш да направиш, преди да умреш? — попита на свой ред тя, за да смени темата.

— Искам да имам семейство и деца — каза той с усмивка. — Да пътувам.

Отговорите му я изненадаха. Мнозина искаха същите неща, но той бе необвързан млад мъж на прага на живота, и първото, което каза, беше семейство. Още повече че децата бяха огромна инвестиция от — емоционална и финансова гледна точка; изискваха време и внимание. Нито един от мъжете, с които Кали беше излизала, не бе споменавал за деца и тя никога не беше изпитвала желание да ги притиска по този въпрос. За нея бракът и децата бяха нещо много сериозно.

— Къде би пътувал? — попита го, придържайки се към по-лесната тема от разговора.

— Може би Малта. Белиз… на някое екзотично място — усмихна се той.

— И двете места са край вода — отбеляза Кали, успокоена, че той не се опита да измъкне още информация от нея. С него се говореше лесно, сякаш усещаше кога да се отдръпне и кога да тласне разговора напред. В мига, в който тя изпиташе неудобство, той веднага променяше темата.

— Не бих могъл да живея далеч от водата. Обичам я прекалено много.

— Аз също. Като дете очаквах с нетърпение посещенията ни тук. Копнеех да усетя пощипването на слънчевите лъчи по кожата ми и солта в косата ми. Прекрасно е.

— Вечер, след като цял ден съм карал сърф, лежа в леглото със затворени очи и сякаш все още съм яхнал вълните.

Кали познаваше това усещане. Самата тя често го изпитваше.

Люк се усмихна и продължи:

— Майка ми казваше, че това е чувството, което човек изпитва, когато океанът се настанява в душата му.

— Ммм, това ми харесва — отвърна тя. Цялото й напрежение и всичките й тревоги се стопиха.

Барманът пристигна с две чинии и ги постави пред тях. Взе няколко салфетки, сгъна ги и ги остави на масата помежду им.

Кали погледна огромния бургер.

— Предупредих те — каза Люк.

— Явно подцених думите ти, когато ми каза, че е голям.

— Ако успееш да го изядеш, ще получиш тениска. — Той посочи изложените на показ блузи в пастелни цветове, закачени на наклонената греда на покрива точно над бара. На всяка от тениските се виждаше надпис „Аз оцелях след плажния купон с бургери“, заедно с рисунка на бургера, който стоеше пред нея.

— Изглежда много съблазнително — отбеляза Кали, едва сдържайки усмивката си.

— Притежателите на такава тениска са като кралски особи.

— Ти имаш ли тениска?

Погледна я така, сякаш въпросът й бе нелеп.

— Разбира се, че имам! Ей там, на стената, виси моята снимка. — Той кимна към малко табло с пет снимки. Люк носеше тъмносиня тениска, облечена върху памучна риза с навити ръкави, а на лицето му грееше огромна усмивка.

— Е, това е голямо постижение — подразни го тя.

— Не го омаловажавай. Аз съм единият от петимата души в Аутър Банкс, успели да изядат цял бургер.

— Самохвалко — разсмя се Кали. — Не може да е чак толкова трудно.

Люк й хвърли предизвикателен поглед.

— Досега съм се справял само веднъж. Но сега хвърлям ръкавицата: един от нас ще си тръгне с тениска… и всички знаем кой ще е той.

Кали завъртя очи. Погледна малката салфетка, с която беше застелела скута си, убедена, че е съвсем недостатъчна. Пъхна палци под огромния сандвич. Едва успя да го обхване с пръсти, за да го вдигне и поднесе към устата си. Нямаше прибори, иначе щеше да го разреже на парчета. Огледа сандвича и обмисли задачата, пред която беше изправена. Опита да измисли стратегия как да отхапе хапка, в която да има хляб, месо, кашкавал, бекон, маруля, домат и лук, без съдържанието на бургера да опръска Люк, докато тя яде. С малко усилия успя да стисне бургера, като в същото време отвори широко уста и отхапа един залък. С пълна уста и издути като на катерица бузи, погледна Люк, за да види дали усилията му щяха да доведат до някакъв успех.

Изражението му ясно показваше, че му е забавно. Той отхапа от сандвича и задъвка.

— Вкусно — е призна Кали, след като преглътна. Избърса устата си със салфетката и отпи глътка от питието си. После се обърна към Люк и каза: — Мисля, че ще се справя.

Той вдигна изненадано вежди.

— Та бургерът е по-голям от теб! Мисля, че блъфираш, за да ме накараш да изям моя. Тази сутрин закусих омлет. Не бях подготвен за това. Не трябва да си ял преди бургера.

— Просто се страхуваш — отвърна тя, опитвайки се да прикрие усмивката си с каменно изражение.

— От теб ли? Ха! — възкликна той, но в погледа му се четеше симпатия.

Всичко това му допадаше.

— Не подценявай способностите ми — каза тя и отхапа отново. Този път хапката беше по-голяма от предишната. Преглътна и продължи: — Може и да изглеждам крехка и дребна, но съм пълна с енергия. Пък и не обичам да губя. — Кали изправи рамене, хванала бургера с две ръце.

Люк се усмихна, а на лицето му се появи изражението, което тя не можеше да разгадае.

— Какво има?

— Изцапала си блузата си с кетчуп.

Кали погледна надолу и видя огромно петно кетчуп, който се стичаше надолу по блузата й. Почувства се засрамена и унизена.

— Няма проблем — отвърна с престорено нехайство. — И бездруго ще се прибера с нова тениска.

Люк поклати глава и отново отхапа от бургера си.

— Изненадана съм, че досега не съм чувала за това място — каза тя, докато попиваше петното със салфетка. Но заведението не беше сред обичайните туристически атракции. Беше скрито от главния път и сред клиентите нямаше нито един човек, който да прилича на летовник. Гладис навярно не знаеше за мястото, защото рядко се хранеше навън. Предпочиташе да си готви.

На бара имаше група мъже, които като че ли бяха излезли от работа — бяха боси, работните им обувки бяха пъхнати под столовете им, а наблизо имаше чанта с инструменти. Мъжете се смееха и държаха бутилки с бира, облегнали лакти на бара. Вътре в заведението друга двойка разговаряше със сервитьорката и Кали разпозна жената от тоалетната. Сервитьорката беше издърпала един стол и разглеждаше бебешки снимки. Очевидно познаваше бебето, защото го наричаше по име.

— Харесвам мястото, защото е далеч от шумотевицата и оттук се разкрива прекрасна гледка — каза Люк и посочи с палец през рамо.

Кали се обърна, стиснала бургера в ръка. Плажът беше напълно празен — не се виждаше жива душа, с изключение на силуета на една платноходка в далечината. Ситният бял пясък се разпростираше докъдето й стигаше погледът.

— Плажът е частен и е на собственика на ресторанта. — Люк се изправи и й направи знак да го последва. Тя остави салфетката си на бара, надигна се от мястото си, наведе се напред заедно с Люк и видя малка къща насред пясъка. — Човекът живее ей там — обясни той, отново седна на мястото си и надигна бутилката с бира. Бризът духаше откъм морето, шумът на вълните се смесваше със звука на барабани, който се носеше от тонколоните. — В определени периоди от годината плажът е затворен, защото на него костенурките снасят яйцата си.

— Обичам животните — усмихна се Кали. Седна отново на стола си и отхапа от бургера. Щом преглътна, попита: — Имаш ли домашен любимец?

— Иска ми се да имам, но почти не се задържам у дома. Не бих искал животинчето да ме чака по цели дни и да търси вниманието ми, а аз да се прибирам само вечер и да имам съвсем малко време за него.

Тя за пореден път отхапа от бургера.

— Но ако някога имам домашен любимец, ще бъде куче — каза Люк. — Няма как да заведа котка на плажа, да й хвърлям пръчка и тя да ми я носи обратно.

Кали се засмя. Намираше се в някакво заведение, беше мръсна и облечена с работни дрехи, ядеше огромен бургер и разговаряше с този човек, сякаш го познава отдавна. Колкото повече мислеше за това, толкова повече губеше увереност. Обикновено първите срещи бяха неловки и неприятни, но по някакъв странен начин тя винаги беше спокойна: не се налагаше да се разкрива и това я караше да се чувства в безопасност. Разговорът винаги протичаше по установена формула. Но с Люк сякаш бе попаднала на непозната територия.

Сведе поглед към наполовина изядения си бургер. Започваше да й става тежко.

— Май вече не си толкова уверена в успеха си? — засмя се той, а шегата му прозвуча весело.

Кали кимна.

— Наистина се надявах да имаме еднакви тениски.

— Доста се постара — каза той с усмивка. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че веднъж доведох баба си и тя успя да изяде почти цял бургер?

— Какво? — попита Кали през смях. — Не знам кое е по-интересно: фактът, че си завел баба си в заведение за бургери или че тя е успяла да изяде почти целия сандвич!

— Тя беше интересна и забавна жена. — Люк избърса ръце със салфетката и отпи от бирата си. — Почина на осемдесет и седем години и ми се обаждаше всеки ден.

— Наистина ли? — Кали си спомни за своята баба и празнината, която остави смъртта й. Баба й винаги беше скалата, която обединяваше и крепеше семейството им. Особено след като баща й си замина. Кали имаше много спомени, свързани с нея: прекарваше целите уикенди в къщата й, двете се разхождаха заедно, печаха сладки. Дори бе започнала да я учи да плете, но Кали така и не успя да се поупражнява с нея. И досега не можеше да го стори. Липсваше й ужасно.

— Да. Казваше, че няма как да се забъркам в прекалено много неприятности, ако всеки ден трябва да говоря с баба си по телефона. Радвах се на обажданията й — каза той и се засмя тихичко. После отхапа още няколко залъка и отпи от бирата си. — След като тя почина, майка ми се зае с тази задача.

— Това е наистина мило. Иска ми се моята майка да ми се обажда по-често. — Кали съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Искаше да ги върне обратно, не можеше да повярва, че изобщо ги беше изрекла на глас, но разказът на Люк й се стори много близък. Винаги бе копняла да разреши проблема между себе си и майка си, но не знаеше как да го стори.

— Споменаваш майка си за втори път — отбеляза той, без да каже нищо повече. Кали се питаше дали бе доловил съжалението й за казаното. Един повей на бриза духна салфетката до чинията й и тя я затисна с чашата си.

— Най-добре е да си вървя — каза Кали. — Имам много работа вкъщи.

Люк, изглежда, остана изненадан и Кали се зачуди дали не е постъпила невъзпитано. Може би той искаше да остане още малко, да изпие още няколко питиета, но тя не бе планирала нищо от случилото се: нито обяда, нито разговора, нито срещата с него. Трябваше да си върви.

Люк извика бармана.

Помоли за сметката и за една от тъмносините тениски, които висяха от тавана. Кали остана изненадана, щом видя празната му чиния.

— Не мога да позволя да си тръгнеш без тениска като моята — обясни той и намигна весело. Барманът свали една тениска и я подаде на Кали.

— Благодаря — каза тя на Люк с усмивка на лице.

Сметката пристигна и Кали прибра остатъка от бургера си в кутия за вкъщи.

— Ако нямаш нищо против, преди да си тръгнем, ще поръчам сандвичи за съквартирантката ми и сина й. Помолиха ме да купя нещо за вечеря — обясни тя, протегна се през бара и взе едно меню.

Люк се изправи и започна да рови в джобовете си, а между веждите му се появи бразда. Погледна под стола си, а след това вдигна поглед към нея с покрусено изражение.

— Портфейла ми го няма.

— Какво? — попита тя иззад менюто.

— Ще изтичам до колата. Връщам се веднага.

Докато чакаше Люк да се върне, Кали поръча два бургера за вкъщи. Беше й приятно с Люк и нямаше търпение да се прибере и да разкаже на Оливия за случилото се. Тя нямаше да повярва, че Кали бе обядвала с мъжа от корицата на списание „Аутър Банкс Спорт“.

Люк се върна тичешком, но изглеждаше объркан и несигурен.

— Какво има? — попита Кали.

— Портфейлът ми не е в колата. Обадих се в магазина за сърфове — забравил съм го там, когато онзи репортер влезе.

— Слава богу, поне не си го изгубил — отвърна тя с облекчение.

— Да, но не мога да платя обяда.

— О! — засмя се тя. — Не се тревожи. — Извади портмонето от чантата си, докато четеше сумата за плащане. — Моля, добавете и сметката ми за поръчката за вкъщи — каза тя на бармана и му подаде кредитната си карта.

— Съжалявам! Чувствам се ужасно.

— Всичко е наред — успокои го тя.

— Не е! Поканих те на обяд и след това те накарах да платиш. Това е най-ужасната среща.

— Не е среща — отвърна бързо тя.

Той я погледна с любопитство.

— Нека ти се реванширам. Ще те изведа отново.

Кали изпита странно вълнение.

— Не е нужно да го правиш.

Барманът й донесе сметката, тя вписа бакшиша и се подписа.

— Позволи ми да го направя.

Кали имаше много работа в къщата. Не можеше да остави Оливия да се занимава с всичко. Времето вече ги притискаше, защото искаха да отворят „Бийчкомбър“ до началото на есента. Не можеше да си позволи да се разсейва.

— Не може да оставим нещата така. Моля те, позволи ми да се реванширам. — Той й се усмихваше по онзи негов начин, който разтуптяваше сърцето й.

Кали преглътна и се прокашля. Укоряваше се за онова, което се канеше да каже. Беше си забранила срещите. Прекалено заета беше.

— Добре — отвърна тя.

Усмивката на Люк стана още по-широка.

— Чудесно. Какво ще кажеш за утре вечер? — Извади телефона си от джоба. — Кажи ми адреса си и телефонния си номер. Живееш… в „Бийчкомбър“?

Кали му даде адреса и номера си, а той записа всичко в телефона си.

— Ще те взема в седем.

— Не е нужно. Може да се срещнем някъде.

— Няма проблем — отвърна той, сякаш всеки ден вземаше от домовете им момичета, с които току-що се е запознал. Но може и да го правеше. Люк взе кутиите й с храна.

— Ще те закарам до колата ти — каза той и я поведе към вратата на автомобила си.