Джени Хейл
Лятната къща (18)

Осемнадесета глава

Дланите на Кали бяха изпотени от едночасовото шофиране. Сандъчето и дневникът на Алис лежаха на предната седалка до нея. Не беше споделила с Оливия подозренията си за Люк, нито пък й бе казала за рисунките в скицника.

Беше поканила Фредерик в „Бийчкомбър“, но той бе отвърнал, че няма достатъчно сили да дойде. Не можел да се изправи пред къщата и всички спомени. Сега Кали разбираше причината за това — не ставаше въпрос единствено за загубата на Алис. Водеше вътрешна борба със себе си дали да спомене на Фредерик за подозренията си за Люк. Как би могла да повдигне този въпрос? Коремът й се сви. Можеше просто да му даде сандъчето и да си тръгне. Но нали по-рано Гладис й каза, че истината ще я направи свободна? От друга страна, какво би могла да донесе тази истина?

Докато Кали шофираше, небето придобиваше все по-застрашителен сив оттенък, а светкавиците проблясваха изпод облаците. Синоптиците наблюдаваха бързо придвижващ се ураган от четвърта степен, който тръгваше от брега на Кингстън, Ямайка. Движеше се към източното крайбрежие, но те не бяха сигурни дали ще поеме към океана. Кали не искаше да се тревожи излишно — подобни бури не бяха рядкост през есента и местните жители знаеха как да се подготвят за тях. Но тази не губеше сила, докато се движеше, а и все още беше лято. Все още не беше дошъл сезонът на този вид бури. Според прогнозите, ако ураганът удари Съединените щати, беше възможно да засегне пряко и Аутър Банкс. Верандите на „Бийчкомбър“ нямаше да бъдат готови преди бурята, но работниците щяха да приключат със стените, а и вече бяха монтирали новите капаци на прозорците, които да защитават къщата от урагани. Десетилетия наред сградата устояваше на бурите.

Дъждът започна да се сипе по предното стъкло на колата: първо една голяма капка, след това две, после още няколко, сякаш облаците опитваха да се сдържат до последно, но дъждът се изплъзваше от хватката им. В следващия миг внезапно заваля проливно. Не се виждаше нищо. Проехтя силен гръм, а Кали пусна чистачките и включи фаровете. Валеше косо и тя нямаше почти никаква видимост. Включи аварийните светлини и намали, стиснала волана с две ръце.

Притесни се, че може да пропусне правилната отбивка, защото никога досега не бе карала по този път, а и видимостта беше ограничена. Затова реши да отбие и да изчака пороя да намалее. Погледна сандъчето и дневника на предната седалка. Какво правя?, помисли си.

Замисли се за Люк. Той не беше имал думата по този въпрос, поне до момента. Дали подозираше нещо? Беше й разказал за трудните си отношения с баща му — Едуард. Това със сигурност щеше да съсипе непоправимо връзката между тях. Може би трябва просто да остави сандъчето на прага и да забрави за всичко. Да. Така е най-добре. Ако Фредерик иска да бъде част от живота на детето си, самият той трябва да го реши, а не Кали.

Беше съвсем близо, дъждът вече намаляваше, но тя седеше като парализирана в колата си. Тогава си спомни думите на Алис в дневника: Той позволява на сърцето си да го води, винаги е искрен, скача, преди да осъзнае последиците от действията си. Кали погледна в огледалото и потегли. Въздухът беше натежал от влага.

След минути спря пред малка тухлена къща. Зеленината в двора не беше много, но пък беше добре поддържана. Паркира на павираната алея зад бял седан. Дъждът беше намалял до ситен ръмеж. Капките замъгляваха стъклото й, а тя се поколеба отново. Пое си дълбоко дъх, взе нещата от седалката и слезе от колата. Притича бързо до входната врата и остави сандъчето на покритата веранда. Внимателно постави дневника върху него. От притеснение стомахът й се беше свил на топка.

Вратата се отвори и тя подскочи. Пред нея стоеше висок мъж с тъмна коса, която на слепоочията вече бе започнала да посивява. Сините му очи я гледаха с интерес и той се усмихваше с позната усмивка. Беше я виждала толкова много пъти на лицето на Люк. Това потвърди всички нейни съмнения. Паниката се надигаше у Кали и тя се опитваше да контролира дишането си.

— Вие ли сте Фредерик Макфарлин? — попита, макар вече да знаеше отговора на въпроса си.

— Да — отвърна той. Щом видя сандъчето, усмивката му изчезна и на лицето му се появи загрижено изражение. После се отърси от мислите си, погледна я и отново се усмихна.

— Аз съм Кали Уийвър.

— Моля ви, влезте.

— О, не, няма нужда. Не искам да ви безпокоя.

— Не ме безпокоите. Нека ви почерпя с нещо за пиене след целия път, който изминахте.

— Аз не бива… трябва да се връщам вкъщи.

— О, сигурна ли сте? — Лицето му помръкна. — Наистина не ме притеснявате.

Кали знаеше, че трябва да си върви, но милият му поглед я накара да размисли. Тя взе сандъчето и дневника и го последва вътре. Не знаеше защо, но очакваше да попадне в ателие на художник. Интериорът комбинираше различни стилове и декорация: над дивана стояха дървени фигурки на вълни и риби, имаше снимки на водопади и един въздушен кадър на морски бряг. Кали приближи една картина — съдейки по видяното в скицника, явно не бе рисувана от него, но тя не беше сигурна в това.

— Какво да ви предложа? Кафе? Или вода, чай…

— Чаша вода, моля — отвърна тя.

Фредерик излезе от стаята и тя се огледа, надявайки се да открие някакво доказателство, което би отговорило на въпросите й. На стената висяха няколко снимки в рамки, но всички бяха на някакви места, които Фредерик навярно бе посещавал. В ъгъла имаше стойка за списания, пълна с книги. Лавицата над малката тухлена камина бе празна.

Той се върна в стаята, остави на масата чаша с вода и лед, и седна на стола точно до сандъчето.

— Значи, сте купили къщата на сестра ми?

Кали приседна на дивана срещу него.

— Да. Възхищавах й се още от дете.

— Отново ли ще я отворите за гости? — Той прокара ръце по подлакътниците на стола и Кали се зачуди дали жестът му не издава напрежение.

— Планираме да го направим — кимна тя. — Другият собственик е най-добрата ми приятелка, Оливия Диксън. Може би сте я срещали? Тя е внучка на Гладис Диксън.

— Гладис Диксън? — Разговорът явно беше приятен за Фредерик, раменете му се отпуснаха леко и Кали усети как собственото й тяло също се отпуска.

— Да, от трийсет години живее в къщата срещу тази на Алис.

— О, Гладис! — спомни си той. — Много мила дама. Отдавна не живея там. — Погледът му спря върху сандъчето.

— Мисля, че след ремонта къщата ще ви хареса. Изчистихме всичко. В момента правим веранди на задните стаи и пребоядисваме. Много бих искала да нарисуваме нещо на стената в предната стая. Все още не съм намерила човек, но имам някого предвид.

Цялото му внимание бе насочено към сандъчето и Кали не беше сигурна дали изобщо я е чул. Фредерик се наведе напред и прокара пръсти по капака.

— Отворено е!

Тя остави чашата си на масата.

— Да. Много съжалявам. Уайът, синът на Оливия, го отвори, а аз нямам ключ и не успях да го заключа.

Фредерик остави сандъчето на масата и се вторачи в затворения капак.

— Погледнахте ли какво има вътре?

— Не трябваше да го правя… — притесни се Кали. — Фредерик, наистина много съжалявам. Това не е моя работа.

Главата й туптеше от напрежение. Какво трябваше да направи сега? Да му каже, че познава Люк, или просто да избяга?

Мъжът бавно отвори капака и извади скицника, който стоеше най-отгоре. Разгледа внимателно конете, нарисувани с перфектни движения на молива. Прокара пръсти под ръба на листа и разтвори съвсем леко следващата страница, разкривайки единствено женски пръсти. Но така и не отгърна листа.

Кали усети как сърцето й се качва в гърлото.

— Ваши ли са тези рисунки?

— Да — премигна бързо той и отмести поглед.

— Все още ли рисувате?

— Не.

Тя се прокашля.

— Трябва да вървя. Съжалявам.

Той вдигна поглед.

— Моля ви… — Очите му бяха широко отворени.

Най-добре беше да си тръгне още сега, преди нещата да се усложнят, но не можеше да го остави в това състояние изглеждаше толкова тъжен. Кали отново седна на дивана.

— Защо не рисувате вече? — смело попита тя.

Той не каза нищо. Кали посегна към чашата, надявайки се, че ръката й няма да се разтрепери. Отпи глътка вода, за да спечели време. Не знаеше какво да прави. Нима беше честно от нейна страна да стои тук и да се преструва, че не знае нищо? Този мъж определено не беше баща, който не се интересува от детето си. Той бе съкрушен от загубата му.

Тя събра сили и каза:

— Аз просто… познавам един художник и съм силно впечатлена от него. Смятам, че би било голяма загуба, ако спре да рисува. — Наведе се напред. — Той ми нарисува конете в Корола. Заведе ме там и ми разказа, че майка му го е водила на онзи плаж като дете.

Фредерик изглеждаше така, сякаш някой бе забил юмрук в корема му. Лицето му пребледня.

— Люк?

Кали кимна.

Без да сваля поглед от нея, той отвори на следващата страница. Най-после откъсна очи от нея и погледът му спря върху жената на листа. Мълчаливо разглеждаше рисунката. Кали не каза нищо. Отново отпи глътка вода. Наблюдаваше го и чакаше отговора му, който му беше толкова трудно да изрече. Вълнението му беше огромно.

Той се прокашля.

— Това е последната ми рисунка. — Наклони глава назад, сякаш за да спре сълзите, с които бяха пълни очите му. Премигна няколко пъти, за да ги прогони. — Завърших я и си тръгнах от жената, която е на нея. За да не тревожа Люк, казах просто: „Денят е много хубав“. Тя ми се усмихна. Беше довела Люк на плажа, за да го видя. За да видя и нея. — Затвори очи, сякаш нахлулите спомени можеха да му донесат спокойствие. — Попитах я… — Отново отвори очи и погледна Кали, ръцете му трепереха върху коленете. Попитах я дали според нея в бъдеще ни очакват и други такива хубави дни. Тя сви устни и каза само: „Едва ли“. Нямаше да му каже за мен. Решението й бе категорично. Това беше последният път, когато нарисувах нея и сина й.

— Вашият син.

Фредерик сведе глава и неочаквано зарида. Кали не знаеше какво да стори. Изправи се, остави чашата и го прегърна. Гърбът му се надигаше и отпускаше, докато плачеше. Сърцето й се късаше от мъка заради този мъж. Тя грабна една кърпичка от кутията на малката масичка до тях и му я подаде.

— Той има вашата усмивка — каза му, но това само още повече го разстрои.

Майката на Люк го е водила на този плаж не само веднъж. Може би е променила решението си и се е върнала? Може би е чакала Фредерик, а той не е дошъл? Кали седна на пода пред него и се опита да го накара да я погледне.

— Вие го обичате. Защо не му казахте истината? — Усещаше как сълзите напират в очите й. Причината затова бе, че искаше да зададе същите тези въпроси и на своя баща.

— Сложно е — отвърна той и опита да се успокои, но без особен успех.

Тя взе чашата с вода, избутвайки собствените си емоции обратно там, откъдето се изляха.

— Исках само да ви върна сандъчето и да си тръгна. Но усещам, че трябва да ви го кажа — вече знам част от вашата история. Исках да ви открия и си помислих, че може да намеря някаква информация в дневника на сестра ви, затова го прочетох. В началото дори не предполагах, че става въпрос за човек, когото познавам.

Фредерик изглеждаше несигурен, но в същото време така, сякаш години наред е носил на плещите си тежък товар и сега няма търпение да сподели с някого другиго, който да му помогне да реши проблема.

— Макар че това навярно няма да промени нищо, все пак не е нужно да го преживявате съвсем сам. Знам, че не сте споделяли много с Алис — тя е писала за това в дневника.

— Защото тя ме съдеше. Беше ми ядосана, задето се отказах толкова лесно от него, но тя не знаеше, че всяка вечер заспивах разплакан. Не се ожених и нямам други деца. Нямах желание да създавам семейство, след като изгубих него и Лилиан, защото знаех, че имам син, но не ми позволяват да съм част от живота му.

— Защо? Кой е казал това?

— Лилиан.

— Защо единствено тя е имала думата по този въпрос?

— Аз бях просто един беден художник. Нямаше какво да им предложа. Тя изневери на съпруга си. В случай че той бе научил за станалото, това със сигурност би довело до тежък развод. Лилиан щеше да изгуби всичко. Но тя ми каза, че съжалява за действията си. Изпитваше огромна вина и каза, че до края на живота си ще бъде перфектната съпруга, за да му се реваншира. Съгласихме се да запазим всичко в тайна. Така животът на Люк щеше да бъде много хубав. Аз не можех да му предложа нищо. Той учеше в най-добрите училища, получи най-доброто образование и възпитание, което парите можеха да му осигурят. И сами виждате докъде успя да стигне и какъв е той днес.

Тя стоеше мълчаливо и осмисляше думите му. Но в същото време усещаше, че Люк трябва да научи истината.

— Казахте, че той рисува? — попита Фредерик с интерес.

— Да, удивителен художник е — кимна Кали.

Мъжът сложи пръсти на устните си и вдигна поглед към тавана. Болката отново се появи в очите му. Страданието му беше толкова силно, че тя копнееше някак да му помогне. Помисли си за Люк и страстта му към рисуването. Спомни си как целият грейваше, когато говореше за рисуването, колко развълнуван беше, докато рисуваше конете специално за нея. Дори не можеше да си представи болката, която Фредерик е изпитал, когато е сложил край на страстта си.

— Значи, е нарисувал конете за вас? — попита той и я изтръгна от мислите й. Остаряващите му очи внезапно се оживиха.

Кали кимна.

— Преди време ги нарисувах за Лилиан. — Той протегна сбръчканите си пръсти и ги огледа, сякаш дори и сега, след толкова години, все още виждаше боята под ноктите си. — Чудя се какво ли е направила с картината. — Устните му увиснаха надолу. На лицето му се изписа несигурност.

Какво ли е направила Лилиан с картината? Дали я е скрила някъде, или я е изхвърлила? Или може би я е закачила на стената, за да й напомня за случилото се…

— Понякога обмислям пак да започна да рисувам — призна той. — Но творчеството е много деликатно нещо. Изкуството изразява чувствата ни и душата ни. Някога аз изразявах любов и щастие. Но без тези две неща не можех повече да рисувам. След като тя и Люк излязоха от живота ми, дни наред се взирах в бялото платно, а боята се стичаше от четката, капеше по обувките ми, но нищо не излизаше изпод ръката ми. Затова просто спрях.

Кали погледна сандъчето, което стоеше на пода.

— Вие ли сте запазили всички онези изрезки от вестници? Или Алис?

Фредерик вдигна поглед и потри наболата си брада със сухите си пръсти, при което се разнесе стържещ звук.

Поклати глава, сякаш това нямаше никакво значение.

— Да, аз изрязах статиите. Аутър Банкс ми липсва толкова много. Липсва ми рисуването. Липсва ми и Люк. Иска ми се да имах достатъчно сили, за да съм близо до него. Но колкото повече време минава, колкото повече остаряваме и двамата, толкова по-трудно става, защото пропуснатите години се множат.

Очите му отново се напълниха със сълзи, носът му се зачерви, лицето му пламна. Той отмести поглед, а устата му затрепери. Мъката, трупана през всички тези години, излизаше на повърхността. Сърцето на Кали се късаше. Фредерик беше живял далеч от дома си, далеч от Люк, от Алис, от страстта си…

— Искате ли да изрисувате стената в „Бийчкомбър“? — чу се да пита тя, а последната дума излезе от устата й, преди да успее да я затвори. Какви ги говореше? Не трябваше да го казва, но знаеше защо го направи: така той можеше да се върне на мястото, което обичаше, и да бъде близо до момчето, което беше изгубил. Де да беше толкова лесно…

— Съжалявам — отвърна той. — Не мога да го направя.

Кали кимна. Чувстваше се като пълна глупачка. Как й хрумна да му го предложи? Как би обяснила на Люк, ако Фредерик се появи в къщата и истината излезе наяве? Как би оправдала факта, че самата тя го беше поканила? Изпита огромно облекчение, че той отказа.

През целия път обратно към къщи Кали постоянно си спомняше части от разговора си с Фредерик. Те се стрелкаха в ума й и я караха да подлага на съмнение всичко, което бе казала и направила. Не трябваше да се меси. Ако цялата тази история излезе наяве, тя може да разбие живота на Люк, да не говорим за живота на Лилиан. Нима наистина е възможно? Надяваше се, че не е. Обеща си да не казва нито дума на никого. Нямаше да каже и на Оливия, а това й тежеше изключително много, защото винаги споделяше всичко с най-добрата си приятелка. Но предвид отношенията на Оливия с Ейдън, тя не можеше да рискува и да говори с нея. Ала най-голямата й тревога бе как ще се изправи отново пред Люк. Как би могла да го погледне в очите, знаейки истината, но криейки я от него? Колкото по-дълго шофираше, толкова повече се разстройваше. Мислите й я измъчваха. Искаше й се никога да не беше откривала сандъчето и дневника.

* * *

— Е, какво стана? Срещнахте ли се? — попита Оливия, докато им наливаше по чаша вино и се взираше в мрака през прозореца, сякаш се опитваше да открие някакви промени във времето навън. По радиото звучеше последна информация: бурята набираше скорост, противно на всеобщите надежди.

Едва сега Кали осъзна, че Ейдън също е тук. Тя насочи вниманието си към големия кръгъл часовник, който сложиха над масата. Сърцето й биеше по-бързо от стрелките му. Ейдън беше влязъл в къщата преди малко и вече се бе настанил на масата с чаша вино. Тя му се усмихна, но не каза нищо, запазвайки мислите си за себе си. Дали Оливия му беше разказала за сандъчето и статиите за семейство Съливан, които откриха в него? Приятелката й приготвяше вечеря и си подсвиркваше. Готвеше пилешко с лимонов сок и прочутия си крамбъл.

— Е, какво стана? — погледна я Оливия през рамо. — Срещна ли се с Фредерик? — попита отново.

— Да — отвърна Кали.

— Какви бяха всички онези неща в сандъчето?

Кали се усмихна притеснено.

— Оказа се, че вещите в сандъчето не са толкова важни.

Чувстваше се ужасно, че се налага да наговори тези неща на приятелката си, но нямаше как да признае истината пред Ейдън, независимо колко много й се искаше да го стори.

— Каза ли нещо за сина си?

На Кали й се искаше да не беше споменавала пред Оливия за прочетеното в дневника, но любопитството й бе надделяло и тя бе споделила с приятелката си.

Ейдън я наблюдаваше иззад чашата си. Изобщо не забелязваше терзанията и притесненията й, нито реакцията на тялото й. Усещаше болка в раменете, горещина пропълзяваше по врата й.

— Не, това не е моя работа — отвърна спокойно тя.

Взря се през прозореца и огледа нещата, които работниците бяха оставили, след като преди няколко часа приключиха работата за деня. Бяха наели бояджии за дневната заради сводестите тавани. Очакваха пристигането на нови мебели — днес й се обадиха за доставката. Бригадата на Ейдън довършваше работата по верандите и разширението в задната част на къщата.

— Люк се обади — каза Оливия. — Не е успял да се свърже с теб, затова се обади на Ейдън да попита дали си тук.

Всички усилия, които Кали бе положила, за да прогони днешния разговор от мислите си, се изпариха при споменаването на името му: Люк. Той щеше да пита къде е била цял ден. Дали Оливия му беше казала? Нещата излизаха извън контрол. Трябваше й малко време да помисли за случващото се. Внезапно усети погледа на Оливия върху себе си и провери телефона си.

Имаше две пропуснати повиквания. И двете бяха от него.

— Обади му се — насърчи я Оливия. — Стори ми се, че искаше да ти каже нещо.

— Добре — отвърна Кали и се усмихна насила.

* * *

— Нека се видим утре — каза Люк. Гласът му звучеше безгрижно и весело, както винаги. — Искам да те видя.

Кали лежеше по гръб на дюшека с разпиляна върху възглавницата коса. Тя също искаше да го види, но се страхуваше да не каже нещо, което не трябва. Страхуваше се, че думите може да се изплъзнат от устата й.

— Не мога — отговори. — Имам много работа по къщата.

— Работата няма да избяга — настоя той. — Само два часа, какво ще кажеш?

— Съжалявам. Не мога.

— Добре, тогава ще дойда да помогна.

— Не, Люк — отвърна Кали, полагайки усилия да не звучи прекалено отчаяно. — Трябва да се концентрирам, а ти ме разсейваш.

Тя чу пуфтенето му и си представи усмивката на лице то му.

— Разсейвам те? — Гласът му беше гладък като коприна.

Завладяна от безсилие, тя зарови глава във възглавницата. Помълча известно време и накрая каза:

— Да. Разсейваш ме. А сега ме остави да работя!

И бързо затвори, преди да е успял да я убеди да се видят. Обясни му, че ще работи до късно тази вечер и през целия следващ ден. Ръцете й трепереха. Поклати глава, чудейки се как ще се справи с всичко това.