Джени Хейл
Лятната къща (19)

Деветнадесета глава

— Харесвам Ейдън — каза Оливия на следващата сутрин. Двете с Кали седяха на кухненската маса, а веждите на Оливия подскачаха нагоре-надолу, докато държеше чашата с кафе пред лицето си, сякаш се криеше зад нея. Лицето й се изчервяваше дори само при мисълта за Ейдън. Но в следващия миг тя посърна. — Но се тревожа — добави, преди приятелката й да успее да покаже вълнението си.

— За какво? — Кали придърпа стола си по-близо и разбърка кафето си. Остави лъжичката до чашата, без да сваля поглед от Оливия.

— Той е чудесен мъж. Познавам го от години…

— Виждам, че той също те харесва, Оливия. Не е никак трудно човек да се досети.

Другата жена кимна.

— Но какво ще стане, ако си позволя да се влюбя и нещата не се получат? Как ще се отрази това на Уайът? Заради баща си той и без това няма особено добър опит с мъжете, а знам, че ще заобича Ейдън. Не искам да му отнема това, ако нещата между нас не се получат. Това би могло да доведе до разрив в отношенията ми с Уайът, а аз не съм убедена, че ще мога да го преживея. — Пое си дълбоко въздух и издиша, облегнала лакти на масата. — Струва ми се, че не си заслужава да рискувам. Разбираш ли?

Кали сложи длан върху ръката й.

— Ти си чудесна майка — каза й тя. — Грижиш се за него, правиш за него всичко по силите си. Но не можеш да предвидиш всяка пречка или проблем. Може би по този начин му отнемаш възможността да има в живота си мъж, който да го отгледа и възпита като баща, човек, който да е винаги до него. Може би му отнемаш всичко това, защото се страхуваш. Не бързай — остави нещата да се случват от само себе си, живей ден за ден. Така ще разбереш какво чувстваш и какво да правиш. Но не позволявай на страха да отнеме щастието, което двамата с Уайът заслужавате.

Оливия се изправи и прегърна Кали.

— Благодаря ти. Ти винаги знаеш какво да ми кажеш и как да ме успокоиш. Въпреки че все още не съм сигурна, ти ме накара да се замисля за много неща.

— Научих едно нещо: да оставям нещата да се случват. Не е нужно да проумееш и разбереш всичко още сега. — Кали допи кафето си и се изправи. — Е, трябва да се залавям за работа! — каза драматично. — Шпакловката ме очаква!

* * *

Някой почука на вратата и Кали спря работа и наостри уши. Тъкмо шпакловаше дупките от закачените картини по стените на горния етаж. Мебелите вече бяха пристигнали, а те не очакваха други посетители. Работниците вече бяха дошли. Те бяха започнали работа рано сутринта и отново бяха прекъснали електричеството, този път за последно.

— Кали! — извика Оливия от долния етаж. — Фредерик Макфарлин е тук!

Кали замръзна на мястото си. Започна трескаво да мисли, търсейки някаква причина да не слезе. Предишната вечер лежа до късно в леглото. Не знаеше какво да прави и се обвиняваше за проявеното любопитство. В такива мигове копнееше да поговори с майка си. Баба й винаги умееше да я изслушва — защо и майка й не беше такава? Защо Кали не можеше да вдигне телефона и да сподели с нея всичките си терзания? А сега Фредерик беше тук. Дали беше променил решението си за рисунката на стената?

— Кали?

— Идвам! — обади се тя, остави шпаклата и избърса ръце в тениската си.

Слезе по стълбите и видя Фредерик с голяма кутия в ръце, в която навярно носеше бои и други материали. Държеше и голяма плоска кожена чанта.

— Реших все пак да изрисувам онази стена — каза той. Очите му проблясваха и издаваха притеснението му.

Тя кимна и се усмихна. Внезапно усети някакво ощипване в рамото.

— Е! Наистина сте променили къщата. Все едно съм на съвсем различно място. — Той вдиша дълбоко и сякаш се поуспокои.

— Оливия. — Кали осъзна, че приятелката й не знае какво се случва. — Фредерик Макфарлин е художник и ще изрисува стената.

— О! — възкликна Оливия и стисна ръката му. Хвърли объркан поглед на Кали, но продължи да се усмихва. — Отлично! Приятно ми е да се запознаем.

— Ще ти покажа къщата.

Тя заведе Фредерик в дневната, а в това време Оливия попита беззвучно зад гърба му Какво става тук?, но Кали само поклати глава. Щеше да й обясни по-късно. Стига да измисли как да го направи, без да разкрие всичко.

— Е, имаш ли някакви идеи? — попита Фредерик.

— Искам бледосинята боя по стените да прелее в небе. Представям си нежна плажна сцена в долния край — може би пясък и мидени черупки. Нещо подобно.

Фредерик остави боите си на пода и заоглежда внимателно стената. Кали стоеше до него, замаяна от притеснение.

* * *

Кали остави Фредерик да работи и се зае да довърши шпакловането на стените на горния етаж. Щом приключи, слезе долу, спря в коридора и надникна в дневната. Видяното я разтърси подобно на електрически заряд.

— Леле! — възкликна тя, докато Фредерик нанасяше с гъба светлосенки по пясъка. — Невероятно е.

— Благодаря — отвърна той с широка усмивка. — Но това е просто пясък.

— Знам, но изглежда съвсем истински. — Тя приближи до стената и коленичи до него.

— Притеснявах се, че съм забравил как се прави — призна мъжът и добави сиво-кафеникава боя към жълтия цвят върху палитрата си. — Но се оказа като карането на колело качваш се и тръгваш. — Огледа получения цвят и добави малко бяло. — Преди години изрисувах стената на една дама, която имаше магазин на плажа. Тя влезе и се разплака. Едва не получих сърдечен удар! За мой късмет се оказа, че сълзите й са от щастие. Никога преди не бях изпитвал такова облекчение — засмя се той.

— Ха-ха. Много стенописи ли си нарисувал?

— Не, не много. Предпочитам картините. Не ги показвам на никого, докато не ги завърша. Има нещо специално в уединението — единствено моят поглед и моят молив да докосват листа. Понякога изобщо не показвам рисунките си на никого. Така ги чувствам по-близки до себе си. Но понякога ги показвах на Алис.

— Бяхте ли близки? — попита смело тя.

Фредерик плъзна четката по стената и нарисува една дълга линия. След това добави още няколко детайла и Кали осъзна, че това всъщност беше морска трева. Не можеше да повярва на очите си — изглеждаше толкова истинска.

— Много близки. Като млади бяхме постоянно заедно.

— Какво стана след това? Отчуждихте ли се?

Мъжът стисна устни.

— Не съвсем. Аз се преместих, а разстоянието се отразява на всяка връзка.

— А къщата от другата страна на улицата все още ли е твоя?

— Да. — Той добави още малко бяла боя. Движенията на четката изглеждаха някак хаотични, докато накрая изпод нея не започна да се оформя една мидена черупка.

— Може би си я давал под наем? — Кали харесваше Фредерик. С него се разговаряше лесно, точно както с Люк.

— Не. Просто я оставих. Както вече споменах, връщането тук е твърде трудно за мен. Има прекалено много спомени.

Той нарисува още една мидена черупка и Кали остана смаяна от лекотата, с която рисуваше, сякаш това не беше нищо особено.

— Не се чувствай длъжна да стоиш при мен и да ме забавляваш — каза той. — Много мило от твоя страна да ми правиш компания, но знам, че имаш цял куп задачи за вършене.

— Ще отида да свърша някои неща — усмихна се Кали. — И ще се върна. Ако имаш нужда от нещо, извикай Оливия, тя е горе. Искаш ли да ти направя чаша чай, преди да изляза? — попита го и се изправи.

— Би било чудесно — отвърна той с усмивка, която досущ приличаше на усмивката на сина му.

* * *

Кали бе изхабила шкурката си и сега тя беше гладка почти колкото стената. Цяла сутрин бе запълвала дупките в спалните и коридорите на горния етаж и закърпвала местата, пострадали при преместването на мебелите. Сега трябваше да отиде до Роданте, защото там имаше железария. През целия път тишината бе нарушавана единствено от радиото. Синоптиците продължаваха да следят бурята, а облаците все така покриваха небето и сякаш им се подиграваха.

Нямаше търпение да се прибере и да види докъде бе стигнал Фредерик с картината на стената. Кали се радваше, че той отново рисува и че е решил да го направи за първи път след толкова години точно в „Бийчкомбър“. Чувстваше, че по някакъв начин беше успяла да му помогне. Може би точно затова трябваше да открие сандъчето. Навярно нещата щяха да си останат както преди, но Фредерик е имал нужда да разбере, че може да се върне на това място, да проумее, че не е толкова страшно. Може би дори щеше да събере кураж да влезе в собствената си къща и да огледа вещите си.

Тя пристигна пред къщата и паркира зад джипа на Люк. Почувства се, сякаш милион иглички пробождаха кожата й. Остана зад волана, стиснала в ръце малката торбичка с покупки и портмонето си. Не знаеше какво да прави. Люк умееше да чете емоциите й, за него тя беше като разтворена книга. Знаеше, че ако се наложи да се изправи лице в лице с него, той веднага ще разбере, че нещо не е наред.

Обзе я паника. Ами ако Фредерик му е разказал всичко? Ако му е казал, че Кали знае? Ръцете й се разтрепериха. Двигателят на колата беше изгасен и вътре ставаше все по-горещо въпреки плътните облаци, така че щеше да се на ложи да излезе. В противен случай рискуваше да си докара топлинен удар. Кали отвори вратата и тръгна към къщата. Морският бриз погали кожата й, а торбичката зашумя от вятъра.

Пое си дъх, натисна бравата на вратата и отвори. Дочу гласа на Люк — невъзмутим, небрежен.

— Как направи онова огряно от слънцето стъбло? Смеси няколко цвята или използва само бяло?

Фредерик му обясни. Кали не чу нищо, умът й бе съвсем замъглен от тревога. Пристъпи тихо като котка и застана на вратата на дневната. Люк и Фредерик стояха рамо до рамо, обърнати с лице към стената и с гръб към нея. Приликата в телосложението им беше поразителна. Тръгна към тях, но някаква дъска на пода проскърца под тежестта й. Двамата се обърнаха едновременно — дори движенията им бяха еднакви. Тя се засмя насила.

— Хей — помаха й Люк.

Кали огледа извитите му устни, забеляза игривото му изражение. В поведението му нямаше дори и най-малък намек за някакви тревоги и притеснения. Хвърли бърз поглед на Фредерик. Той също се усмихваше, лицето му беше съвсем невинно, но очите му блестяха. Кали знаеше, че този миг е изключително важен за него, но просто не очакваше нещата да се развият точно по този начин.

— Реших да се отбия и да ви помогна — каза Люк. — След като отказа да се видим, защото имаш много работа. — Гласът му беше комично-драматичен.

Игрив, както винаги.

Но случващото се не беше никак забавно. Той стоеше пред родния си баща. А Кали беше свидетелка на всичко. Трябваше да наблюдава как се развиват нещата, изпитвайки огорчението, което знаеше, че ще усети самият той, когато научи истината. А това беше въпрос само на време, защото всички те нямаше как да продължат по този начин, нали?

— Шегувам се — отбеляза той и я откъсна от мислите й.

Кали погледна Фредерик, но предпазливият му поглед й показа, че е най-добре да продължи да крие истината. Пое си дълбоко въздух.

— Съжалявам — каза тя. — Но напоследък съм много заета и нямам време за нищо друго.

— Изглеждаш напрегната. Наред ли е всичко?

Страхът пулсираше във вените й, лицето й пребледня. Не можеше да пази тайни. Беше способна да крие своите собствени емоции и да не разкрива тревогите си пред хората години наред, но когато ставаше въпрос за подобна тайна, езикът на тялото й щеше да я издаде. А това беше най-голямата тайна, която някога й се бе налагало да пази. Искаше да разкаже на Люк, защото до този момент можеше да споделя всичко с него. Той беше единственият човек, който я караше да се чувства така, сякаш може да се разкрие изцяло пред него. А сега се налагаше да се затваря и крие.

— Кали, какво има?

Тя премигна бързо, за да се поуспокои.

— Нищо. Всичко е наред. Просто напоследък ми се струпаха много неща покрай ремонта на къщата. — Забеляза, че Фредерик бе свел поглед. Дали се чувстваше виновен за положението, в което се оказа тя? Вината не беше негова.

— Имаш нужда от почивка — отбеляза Люк и пристъпи към нея. — Нека те заведа на обяд. Нищо специално, просто някое място, където да си отдъхнем и да се отпуснем.

Тя поклати глава, но знаеше, че няма причина да откаже.

— Кали… — Той изглеждаше наистина загрижен, а това само усили още повече паниката й. Чувстваше се ужасно.

— Е, добре — отвърна му и повдигна вежди, опитвайки да си придаде безгрижен вид. Опита да се скрие, изпитваше колебание, но нямаше какво повече да направи. Ситуацията щеше да се влоши още повече, ако му кажеше истината точно сега. Трябваше да бъде силна. Двамата просто щяха да обядват заедно, да хапнат по един сандвич, да си поговорят за работа и да се приберат. Това беше всичко.

* * *

— Оливия ме запозна с твоя художник — каза направо Люк, когато Кали се качи в джипа. Сърцето й препускаше със сто километра в час и тя се страхуваше, че той може да види туптенето му през блузата й. Обядът нямаше да бъде никак лесен.

— Фредерик. Много е мил.

— Да, харесвам го.

Навярно Люк просто поддържаше разговора, но тя се хвана за думите му: той го харесваше. Изпълни я вълнение. Люк беше преживял единственото нещо, което тя копнееше да преживее с баща си — шанса да разговаря с него без никакви очаквания. А той дори не го знаеше.

— В първия момент малко се притесних от него — отбеляза Люк.

Кали рязко обърна глава към него.

— Защо?

Той й хвърли бърз поглед, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Оливия спомена, че имал цяла кутия, пълна със статии за мен и семейството ми. Чудеше се дали го познавам. Не знаеше за какво става въпрос.

Дишай, каза си тя. Усмихвай се.

— Мисля, че просто обича района. Израснал е тук и е собственик на къщата срещу „Бийчкомбър“. Струва ми се, че в кутията имаше и много други статии, а не само за вашето семейство.

Едва успяваше да изрече всичките тези думи. Малката благородна лъжа се плъзгаше по езика й като някаква змия. Усещането беше напълно непознато за нея. Тя преглътна шумно.

Люк отново я погледна; отговорът й изобщо не беше изяснил ситуацията. На лицето му се изписа несигурност. Кали искаше земята да се разтвори и да я погълне. Молеше се с цялото си сърце това да се случи.

Той паркира колата пред местния ресторант за морска храна. Вместо да слезе от автомобила, се намести на седалката и се обърна към нея.

— Държиш се странно — отбеляза. Преди Кали да успее да каже каквото и да било, той попита настойчиво: — Защо не искаше да ме видиш, когато ти се обадих?

Тя отвори уста, но оттам не излезе нищо. Лъжите, които бе изрекла, я бяха лишили от всякакви думи.

— Направил ли съм нещо?

Тя поклати глава.

— Аз можех да изрисувам стената — каза Люк. — Но ти дори не ме попита.

Между веждите й се появи онази гънка, която обикновено се получаваше, когато учеше за важен изпит в колежа или се тревожеше за него. Не разбираше какво говори той, защото продължаваше да мисли за Фредерик. В следващия момент обаче се замисли дали Люк не беше обиден, защото не го бе помолила да изрисува стената.

— Какво? — успя да каже тя.

— Наела си друг да го направи.

— Не съм го наела. Прави го като услуга.

— Защо?

Люк очевидно не вярваше, че тя бе намерила втори художник в Аутър Банкс, който би нарисувал нещо безплатно за нея, като услуга. Струваше й се, че сякаш крещи и лицето й: Защо не ми каза, че той ми е баща?!. Кали прехапа устна. Ставаше все по-горещо, тя имаше нужда от свеж въздух, защото в противен случай щеше да припадне. Отвори вратата и положи усилия да не вдиша жадно с отворена уста, когато морският бриз нахлу в колата.

— Кали, трябва да ми кажеш какво става, защото си мисля, че не искаш да ме виждаш повече. — Люк слезе, заобиколи колата и отиде от другата страна при нея. Отвори вратата и добави: — Дори и да е така, просто ми го кажи в лицето. Но ако е вярно, трябва да знаеш, че това ще ме съкруши.

Главата й беше замаяна, а тя се опитваше да отсее безбройните мисли в ума си.

— За какво говориш? — Кали се изправи, но се страхуваше, че краката й ще се подкосят. Затвори вратата и се облегна на нея.

— По цял ден стоя в офиса и мисля кога да ти се обадя отново — каза той. — Постоянно мисля кога ще те видя. Никога досега не съм срещал човек, който да ме кара да се чувствам по този начин. Не съм се разкривал така пред никого другиго. — Пристъпи към нея, а чакълът под краката му изхрущя и звукът отекна в ушите й. — Постепенно те опознах и мисля, че ти се чувстваш по същия начин. Не би го признала, но ти също се разкри пред мен. Кажи ми, Кали. Защо не искаш да ме виждаш?

— Искам… — Думите й заглъхнаха и не успяха да предизвикат въздействието, което желаеше да постигне. Двама души минаха покрай тях и ги огледаха с интерес. Кали не смееше да го погледне в очите. Истината бе, че тя копнееше да го види. И той беше прав: чувстваше се точно така, но сега, с тази огромна пречка между тях, нещата бяха много сложни. Не беше нейна работа да казва каквото и да било и се намираше в ужасна ситуация. Вдигна поглед към Люк — той стисна зъби, погледна на другата страна и поклати глава едва забележимо.

— Не разбирам защо се държиш така — рече тихо той.

— Не исках това да се случва. — Думите започнаха да се изливат от устата й. — Не се опитвах да срещна някого. — Това беше самата истина, но прозвуча, сякаш искаше да се разделят. — Нямах това предвид. — Тя съвсем се обърка. — Истина е, но…

— От какво се страхуваш? — попита я той, а в тона му се долавяше раздразнение. — Нима се страхуваш да се сближиш с мен?

— Не! — извика тя и се огледа да провери дали хората ги гледат. Но паркингът беше празен.

— От пресата ли се страхуваш? Бих могъл да се погрижа за това, но мислех, че сме изяснили този въпрос.

Кали не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да прави. Просто стоеше насред паркинга, неспособна да мисли за нищо.

Лицето на Люк се появи пред очите й.

— Това е, нали? — попита той. — Вярваш на всички онези неща, които прочете за мен. А сега… Сега, когато те опознах по-добре и знам, че обичаш уединението, мога да се обзаложа, че се притесняваш, че репортерите ще тръгнат след теб. — Той почеса лицето си замислено. После прошепна: — Не мога да повярвам. Имаш по-голямо доверие на медиите, отколкото на мен. — Думите му увиснаха във въздуха между тях, а болката му ясно бе изписана на лицето му.

Кали виждаше колко го наранява тази мисъл и това я съсипваше. Люк грешеше, но какво друго можеше да си помисли? Тя поклати глава.

— Е, добре, вярвай им, щом така искаш. Кали, няма да те моля да ме чуеш. Харесвам те много и исках да ти се доверя изцяло, но щом не можеш да превъзмогнеш всичко това, тогава сме в задънена улица.

Тя усещаше как той се отдръпва от нея и това я ужасяваше. Люк мислеше, че тя не му вярва заради статиите във вестниците. Всичко това я съсипваше.

— Наистина ти вярвам — изтърси тя, когато той тръгна към другата врата на колата. Спря и се обърна към нея. — Има причина за поведението ми в момента, но това няма нищо общо с теб и мен.

Люк се върна обратно при нея.

— Тогава какво има, Кали?

— Аз… не мога да ти кажа.

Той вдиша рязко.

— Не можеш да ми кажеш — ядосано изплю думите. Току-що каза, че ми имаш доверие, но не можеш да ми кажеш.

В погледа й проблесна поражение и тя бавно каза:

— Научих една тайна, която може да промени всичко. Толкова е голяма и важна, че не исках да те виждам, за да не се налага да я крия от теб.

— Виж. Мисля, че нещата между нас се развиват чудесно. Но не можем да продължим напред, ако не си откровена с мен. Можеш да ми кажеш всичко, независимо какво е то.

Ръцете на Кали започнаха да треперят, тя изпитваше леден хлад и празнота в гърдите си.

— Не знам…

Люк раздразнено отметна глава назад. Кали усещаше, че го губи. Сърдитото сиво небе над тях сякаш бе отражение на чувствата му. Не го винеше. Как биха могли да продължат напред, ако тя не му каже истината? Пред нея стояха два варианта: да му каже и да се надява заедно да се справят с това или да го изгуби. Но дали няма да постъпи егоистично, ако му каже истината? Той задаваше въпроси, но дали наистина искаше да знае отговорите?

— Ти не си човекът, за когото се мислиш. — Думите се понесоха във въздуха между тях, сякаш не бяха нейни.

— Какво? — намръщи се той.

— Знам от кого си наследил таланта си да рисуваш. — Цялото й тяло се скова. Наложи се да напрегне всичките си сили, за да продължи. Вече нямаше връщане назад.

— Какво искаш да кажеш?

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Спомняш ли си Фредерик Макфарлин?

— Да? — Покрай тях минаха няколко човека, но Люк не им обърна никакво внимание.

— Той е брат на Алис Макфарлин, жената, която е притежавала къщата преди нас. — Стомахът й се сви на топка, но продължи. Тя би искала да знае истината, ако беше на негово място. — Открих дневника на Алис Макфарлин. В него се говори за едно момче, което не познава баща си.

Люк стоеше неподвижно с безстрастно изражение.

— Оказа се, че това момченце вече е пораснало и аз го познавам. А Фредерик Макфарлин — художникът — е негов баща.

На лицето му се изписа съмнение.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Кали?

Тя преглътна шумно.

— Мислиш, че някакъв художник, изоставил детето си, е моя истински баща, защото имам талант за рисуване?

— Не казвам точно това. Но той е нарисувал картина на жена и нейното момченце на плажа в Корола. Жена, която е обичала да води там сина си.

— Ти си си изгубила ума.

— Не съм луда, Люк. Фредерик знае, че си негов син. Ти сам ми каза, че майка ти те е водила на онзи плаж. Спомняш ли си мъжа, с когото е говорила майка ти при едно от посещенията ви? Или пък деня, в който си изпуснал бейзболната си топка на улицата и Алис Макфарлин я е вдигнала? В дневника си тя споменава, че рожденият ти ден е на двайсети октомври… Защо, мислиш, си я виждал постоянно, когато си бил дете? Тя е твоя леля.

В очите му се четеше лека паника.

— Кали, спри! Престани да си фантазираш всички тези неща. Намекваш, че майка ми е била невярна на баща ми и че аз не съм син на мъжа, който ме е отгледал?! Помисли си хубаво, преди да продължиш.

Страхът в погледа му я разтърси — той винаги бе толкова сигурен в себе си. Кали копнееше да го прегърне и всичко да се оправи, но знаеше, че не може да направи нищо, за да поправи случилото се или да го промени. Можеха само да се изправят пред случващото се.

— Говорих с Фредерик. Той плака като бебе за теб. Прекарал е целия си живот без теб.

Люк не каза нищо, а тя се опита да разгадае мислите му, но той не позволяваше те да изплуват върху лицето му. Просто я гледаше, а тя чакаше. Ръцете й трепереха силно. Палците на Люк започнаха да барабанят ядно по краката му, той заобиколи колата и се качи в нея. Обядът им явно бе приключил още преди да е започнал. Кали също се качи и затвори вратата. Радиото работеше тихо, продължаваха да говорят за урагана и да отправят предупреждения към гражданите, но тя не чуваше какво точно казват. Насочи вниманието си към Люк, очаквайки неговия отговор. Ти нямаше какво повече да каже.

Той запали двигателя и потегли. Цареше пълно мълчание. Най-после пристигнаха пред „Бийчкомбър“, сякаш след цяла вечност. Кали изчака първо Люк да слезе от колата и го последва. Той заобиколи и тръгна към нея, но изражението му я слиса.

— Не мога да повярвам, че позволих всичко това да се случи — заяви той.

— Какво?

Той профуча покрай нея и се запъти към плажа. Кали го последва.

Стигнаха до задния двор на къщата и Люк се обърна рязко.

— Целта на цялото това нещо е Ейдън да получи фирмата, нали? — Той поклати глава, очите му блестяха ядно.

— Кой знае какво ще напишат вестниците, ако тази история излезе наяве. Планирали сте го внимателно, нали? За да може Ейдън да получи онова, което иска през всичките тези години! — И забърза гневно към плажа.

— Къде отиваш? — успя да попита тя. Остана шокирана от начина, по който той бе приел признанието й, и объркването й пречеше да намери точните думи.

Той продължи напред и Кали не успя да го настигне: крачките му бяха много по-големи и бързи от нейните.

Кали скочи на новата алея и спря само за миг, за да се закрепи на краката си. Сърцето й блъскаше като барабан в гърдите. Стигна до края на алеята и затича по пясъка.

— Люк! — извика, но мъжът не се обърна. — Люк!

Той вече бе стигнал до водата и тя изтича след него, препъвайки се по горещия пясък. Умът й препускаше трескаво. Люк не се обръщаше, вървеше с бърза крачка. Тя тичаше след него, а облаците над главата й бяха толкова тъмни, сякаш всеки момент от тях щеше да се изсипе дъжд. Силният вятър развяваше косата й.

— Оливия и Ейдън не знаят нищо! — изкрещя тя и спря да си поеме дъх. Чувстваше се напълно безпомощна. Люк забави крачка и спря, все така с гръб към нея. Останала без дъх, тя се молеше той да се обърне. Не искаше Люк да си мисли, че го беше предала по някакъв начин, защото тя никога не би го сторила.

Той бавно се обърна към нея и я погледна. Стояха далеч един от друг, а между тях мина една двойка на път към плажа. Кали не обърна внимание на неловките им усмивки. Люк дори не помръдна. Тя тръгна внимателно към него. Искаше да му покаже, че няма лоши намерения, че не иска да го нарани. Не тичаше, просто вървеше бавно към него и колкото повече приближаваше, толкова по-ясно виждаше лицето му. Очите му бяха пълни със сълзи. Знаеше, че той й вярва. Бягайки от нея, бе успял да обмисли думите й. Кали застана пред него. Разбираше болката му, защото я познаваше добре. Положи длани на лицето му и мълчаливо му показа, че ще бъде до него в този труден момент. Той се отдръпна и пое към къщата.

— Люк — извика го тя.

— Не мога — отвърна той и поклати глава, сякаш се опитваше да прогони от ума си информацията, която току-що бе научил. — Иска ми се да се разкрещя на майка ми заради постъпката й. Но в същото време се питам дали баща ми — онзи, който ме отгледа — знае за всичко това? Дали това е причината за строгостта и отношението му към мен през целия ми живот? Затова ли не иска аз да поема бизнеса му? Но никога няма да му задам тези въпроси, никога няма да разбера истината. Чувствам се като чужд човек в собственото си семейство.

— Люк — каза нежно Кали.

Той се извърна с гръб към нея.

— Животът ми е пълен фарс. Не заслужавам да управлявам фирмата на баща ми. Аз не съм негов син! Аз съм чужд в това семейство. А във вените на Ейдън тече същата кръв. Нищо чудно, че баща ми предпочита да даде фирмата на него.

— Сигурна съм, че никога не го е казвал. А животът ти е същият, какъвто винаги е бил — каза тя на гърба му. — Ти не си се променил. Едуард те е отгледал и възпитал. Той те е научил на своя начин на работа. Той те е научил да бъдеш мъж. Не е престанал да бъде бащата, който вече и е бил за теб. Но да, имаш право: във вените ти тече кръвта на друг мъж. Той не е бил част от живота ти. Но той също е добър човек. И до днес страда заради липсата ти в живота му. Не предпочиташ ли да го опознаеш, вместо да му обърнеш гръб и да не знаеш нищо за него?

Той не се обръщаше. Само прокара отчаяно пръсти през косата си.

— Люк, не е нужно да намерим решение точно в този момент.

— Не мога да остана. Не искам да говоря с никого. Всичко е прекалено сложно — отвърна й и се отдалечи.

А тя го остави да си тръгне.