Джени Хейл
Лятната къща (21)

Двадесет и първа глава

Пътуваха почти четири часа и пристигнаха в Ричмънд привечер. Всички бяха гладни и уморени от пътуването. Почти през цялото време мълчаха. Тишината беше нарушавана единствено от новините по радиото — повтаряха една и съща информация, а след около час получаваха нови сведения за времето и ги съобщаваха.

Кали изпитваше огромна несигурност, имаше чувството, че ще се пръсне. От време на време поглеждаше Люк, но той не отвръщаше и не откъсваше очи от пътя. Тя не знаеше какво да каже, защото Фредерик също беше в колата, а все още не го бе уведомила, че Люк знае всичко. Устата й беше пресъхнала, а ръцете й бяха леденостудени от притеснение.

Преди да прекосят щатската граница и да влязат вън Вирджиния, спряха за кратка почивка. Кали забеляза, че Лилиан остана в колата. Може би беше видяла Фредерик, макар че на тръгване се бяха качили бързо в колите. Как ли се чувстваше, виждайки го отново след толкова години? Дали отношенията им бяха добри? Все пак тя беше скрила истината от Люк.

Дали Люк вече бе поискал обяснение от майка си? Кали искаше да му зададе всички тези въпроси, но мълчеше. Непроницаемото изражение на Люк я тревожеше. Копнееше да може да отгатне мислите му, както го правеше преди, но той очевидно нямаше да й позволи да го стори. Дори не беше погледнал набързо Фредерик в огледалото.

След почивката не спряха повече, докато не пристигнаха пред хотел „Бъркли“. Люк извади куфарите и ги подреди на тротоара, а пиколото паркира джиповете. Времето в Ричмънд също не беше хубаво, но валежите от урагана обхващаха района чак до Вирджиния и покриваха всичко със ситния си ръмеж. Кали се премести на сухо под голямата зелена тента над входа на хотела.

Чувстваше се странно да се завърне отново в Ричмънд, при това с Люк. Беше живяла наблизо през целия си съзнателен живот. Майка й беше в същия този град. Предишната й работа бе надолу по улицата, а апартаментът й се намираше на „Табако Роу“^[1] покрай река Джеймс. Безброй пъти бе минавала покрай хотел „Бъркли“, но за първи път щеше да отседне в него. За първи път се чувстваше като гост в този град.

Хотелът беше прекрасен. Сградата бе историческа забележителност, а елегантността й не можеше да се сравни с нищо друго на същата улица. Намираше се на павирано шосе, над входа се простираше голяма тента, а на вратата стоеше усмихнат портиер в костюм, който веднага им се притече на помощ. Всичко това беше съвършено различно от плажната атмосфера, която оставиха у дома.

Двата автомобила бяха паркирани един зад друг, успоредно на тротоара, а Лилиан, която бе слязла от колата да помогне за разтоварването на багажа, преди да завали, сега се опитваше да извади куфара си от багажника.

— Нека ти помогна — каза най-после Фредерик и пристъпи напред, а думите му тежаха от всички неизказани мисли.

Лилиан застина. Очевидно едва сега разбираше кой е мъжът, пътувал с Люк в продължение на четири часа. Изглеждаше така, сякаш току-що бе видяла призрак. Всъщност, помисли си Кали, тя наистина виждаше призрак от миналото си. Очите й се наляха със сълзи, но тя премигна няколко пъти, за да ги прогони, и се прокашля, сякаш за да отклони вниманието от реакцията си. Изправи рамене, но емоциите заливаха лицето й. Кали отмести поглед за миг. Чувстваше се като натрапник, а главата й тежеше от тревога.

Фредерик мълчаливо взе куфара на Лилиан и с неловка усмивка го подаде на пиколото. После влезе в хотела и остави Лилиан на тротоара. В този момент Ейдън и Люк се върнаха.

Всички се събраха на тротоара и Люк ги поведе навътре, за да се регистрират и получат ключове от стаите си. Лобито на хотела беше декорирано в тъмно дърво и мебели в строг класически стил. На прозорците висяха светлокафяви завеси с перфектни дипли, а дамаската на мебелите беше в тъмнооранжеви и тъмнобежови нюанси. Люк отиде до рецепцията и започна да разговаря със служителката. Всичко около заминаването им и пътуването им се случи толкова бързо, че Кали изобщо не се беше замислила как ще разделят стаите, затова бе попитала Люк, а той предложи да се погрижи за това и да вземе ключовете. Сега тя се безпокоеше как щяха да се разпределят.

— Реших, че семейството ми трябва да е заедно — започна той. — Затова сложих мама, Джулиет и Мичъл в едната стая; ти, Оливия и Уайът сте в другата, а Фредерик, Ейдън и аз сме в третата. — Погледът му спря върху Фредерик и на Кали й се стори, че му е изключително трудно дори да го погледне. Люк изглеждаше много напрегнат и несигурен.

Това беше единственият начин да се разпределят в трите стаи, но Кали се тревожеше за Люк и Фредерик.

— Няма да кажа или направя нищо, което да го разстрои — каза й равно той. Макар да беше объркан и отчаян, с лекота разчете мислите й.

— Знам — отвърна тя с въздишка.

Рецепционистката даде ключовете на Люк и му обясни, че стаите са готови. Той й благодари и раздаде ключовете.

— Нека се настаним и след това да слезем за вечеря — каза той на групата и всички се насочиха към асансьорите.

Вратите се отвориха, те натрупаха куфарите вътре и багажът им изпълни почти цялото пространство, така че не остана място за всички.

— Ще изчакам следващия асансьор — каза Люк.

— Аз също — рече Кали и пристъпи към него. Навярно щеше да го накара да говори с нея, ако останеха насаме поне за миг.

Тя се взираше в затварящите се врати и не знаеше как да започне, а сърцето й биеше силно. Времето й беше ограничено, а трябваше да разбере какво се случва в ума му.

— Ама че каша — каза най-после тя и вдигна поглед към него.

Люк вдиша шумно. Изглежда, нямаше никакво желание да говори с нея. Но след миг неочаквано проговори и Кали подскочи.

— Знаеш ли, нещата вървяха чудесно преди всичко това. — Потри очи, за миг притисна слепоочията си с пръсти и бързо отпусна ръцете си.

— Не можех да скрия истината от теб — промълви тя. Ако беше на негово място, щеше да иска да знае всичко.

— И кой го казва? — едва не избухна той. — Ти ли? Ти ли трябва да вземаш решения, които засягат моето семейство? Ако не се беше набъркала в живота ни, сега нямаше да преживяваме всичко това.

Вратите на асансьора се отвориха със свистене. Люк влезе и натисна копчето. Кали се качи бързо, докато мислите й бясно препускаха.

— Значи, предпочиташ да бях запазила тази информация за себе си? Важна информация, която не засяга мен?

— Предпочитам да не си беше навирала носа в това.

Двамата стояха в асансьора, потънали в мълчание. Може би той имаше право. Ако не беше прочела дневника на Алис и не бе отворила сандъчето, сега нямаше да се намира в тази ситуация. Нейното любопитство беше причината за всичко. Заля я непосилна вина. Само ако беше успяла да премълчи и да не казва нищо на Фредерик, решението щеше да бъде в неговите ръце. Вратите на асансьора се отвориха, Люк излезе и тръгна към стаята си. Кали пристъпи в коридора и се облегна на стената, за да се поуспокои.

* * *

Кали влезе в банята. Не искаше да слуша новините за урагана. Информацията я притесняваше и изнервяше толкова много, че не издържаше повече. Изкъпа се, изсуши си косата, гримира се отново, за да скрие сълзите си. Когато излезе от банята, освежена и облечена в чисти дрехи, се почувства малко по-добре.

— Мой ред е — каза Оливия, изправи се и изпъна гръб.

Кали кимна и включи телевизора. Кадрите изглеждаха наистина обезпокояващи без звук, а тя трябваше да разбере какво се случва. Вятърът се беше усилил, както и мъртвото вълнение в морето. Говорителят стоеше пред огромна карта, на която ураганът беше изобразен с огромен червен кръг. Движеше се към Аутър Банкс.

— Информацията за този ураган не е преувеличена обяви той. — Приближава Аутър Банкс и се движи много бързо. Националната метеорологична служба предупреждава за катастрофални вълни в района на бариерните острови в Северна Каролина, ако прогнозите се окажат верни. Местните жители трябва да се евакуират незабавно. Моля ви, отнесете се сериозно към бурята и се махнете оттам, преди да е ударила. Веднага напуснете застрашените райони.

Оливия изпрати съобщение на Гладис, за да й каже, че са добре, и отиде да си вземе душ. Кали и Уайът не сваляха очи от телевизионния екран, но нейният ум бе зает с други мисли. Чудеше се дали да каже на Фредерик, че Люк знае истината, преди всички да попаднат в неловка ситуация. Но това би означавало да продължи да се меси, а тя вече бе оплескала достатъчно нещата. Сега трябваше да мисли и за Лилиан. Дали тя щеше да каже нещо? Кали не искаше да се бърка, особено след онова, което Люк й каза, но се чувстваше ужасно, криейки от Фредерик. Може би трябва да изчака Фредерик да повдигне въпроса? Или Лилиан? Пое си дълбоко въздух и издиша, а главата й запулсира от болка.

— Добре ли си, Кали? — попита Уайът, а малкото му личице се намръщи разтревожено.

— Да! — Излъга го, но цялата потръпна, защото се налагаше отново да лъже. — Просто се притеснявам заради бурята.

Тя отново насочи вниманието си към телевизора. Говорителят посъветва жителите на засегнатия район да се обадят на семействата си, за да им кажат дали са добре. Майка й изобщо не се беше обадила, за да провери как са. Кали не искаше да мисли за това, но така стояха нещата. Сега, когато знаеше истината за Фредерик и Люк, не спираше да си мисли за времето, което двете с майка й бяха пропуснали, за всички мигове, които са можели да преживеят заедно, но не са.

— Ще изляза в коридора, за да се обадя по телефона — каза на Уайът.

Момчето кимна и тя излезе в коридора, но остави вратата открехната. Не знаеше какво точно да каже на майка си, искаше просто да поговори с нея. Набра номера, телефонът звънна три пъти и тя чу познатия глас. Кали и до днес си спомняше за хубавите години, преди баща й да замине, когато майка й често й пееше преди лягане, за да я приспи.

— Мамо? Аз съм, Кали. — Облегна се на стената и прокара ръка по шарения тапет.

— О, здравей. Как си?

— Добре съм. Просто исках да ти се обадя и да ти го кажа. Чу ли по новините, че ураганът се е насочил към Аутър Банкс? Евакуирах се, така че не съм в опасност. — Не искаше да й казва, че е в Ричмънд. Все още не беше готова да я види, а и не разполагаше с времето, от което се нуждаеше за подобна среща. Просто имаше нужда някой да я успокои.

— Радвам се да го чуя — каза майка й. За изненада на Кали, гласът й не звучеше кухо, какъвто си го спомняше.

— А ти как си? — попита тя.

— Добре съм. — Но едно нещо не се беше променило, нежеланието й да изпада в подробности. Кое я караше да се чувства добре или зле? Липсваше ли й Кали? Чувстваше ли се самотна? Никога не казваше.

— Радвам се, че си добре — каза Кали, ала не знаеше как да продължи. Но в следващия момент внезапно осъзна какво иска да сподели с нея. Знаеше, защото това бе едно от нещата, които научи от Люк: ако споделяш неща за себе си и се разкриваш пред хората, за тях е по-лесно да направят същото. — Запознах се с един човек — каза на майка си и очите й се наляха със сълзи.

— О, така ли?

— Да. Казва се Люк Съливан. Той е един от най-добрите хора, които някога съм срещала. — Сърцето й копнееше отношенията им в момента да бяха по-различни, но думите се изливаха с такава лекота, че тя не можеше да повярва. Защото всичко казано беше истина. — Бих искала да се запознаеш с него някой ден. — В мига, в който го каза, Кали внезапно изпита силен страх, че може би майка й няма да има възможност да се срещне с Люк, защото той няма да й прости за ситуацията, в която се намираше заради нея.

— Да, някой ден. — Майка й не казваше много, но Кали можеше да се закълне, че чува усмивката й от другата страна на линията. Отдавна не я беше виждала да се усмихва.

— Наистина ли си добре? — попита я.

— Да, добре съм.

Кали се оттласна от стената и отиде до вратата на стаята.

— Трябва да вървя. Исках просто да ти кажа, че съм в безопасност. Ще се чуем пак, нали?

— Добре, скъпа.

Кали затвори и се върна в стаята. Оливия излезе от банята, облечена небрежно, с рокля с презрамки и сандали.

— Какви са последните новини? — попита тя и пооправи къдриците си с пръсти.

— Евакуацията продължава — отвърна Кали.

— Видях телевизор във фоайето. Можем да следим новините по време на вечерята — каза Оливия, но гледаше приятелката си с любопитство, с обърната настрани глава, и Кали знаеше, че тя бе усетила нещо. — Какво има?

— Много неща — отговори Кали, след като Уайът влезе в банята. Раменете й увиснаха пораженчески, от очите й внезапно рукнаха сълзи.

Оливия се втурна към нея и хвана ръката й.

— Можеш да ми кажеш. — Накара я да седне, а на лицето й се четеше искрена загриженост. — Заради бурята ли се тревожиш?

— Да. Но не е само това. Обадих се на майка си — започна тя, но преди Оливия да каже каквото и да било, всичко, което Кали криеше в себе си, се изля неочаквано. — Трябва да ти кажа нещо за Люк.

По телевизията съобщаваха последните новини за бурята, а дъждът чукаше по прозорците. Кали седна, кършейки ръце от отчаяние, и разказа на Оливия цялата история.

— Боже мой! — каза накрая Оливия, притиснала устата си с ръка. Грабна кутията с носни кърпички, подарък от хотела, извади една и я подаде на приятелката си.

Тя само кимна в знак на благодарност. Чувстваше се ужасно. Опитвайки да се успокои и да спре сълзите си, Кали избърса очите си и се прокашля.

— Не мога да се изправя пред всички тях — каза притеснено тя.

— Разбира се, че можеш. Аз ще бъда с теб. — Телефонът на Оливия светна. Получи съобщение от Ейдън, в което й пишеше, че вече е долу, и предлагаше да й поръча питие.

Уайът влезе при тях, а Кали отново избърса очите си. След това прокара пръсти през косата си и вдиша дълбоко.

— Готова ли си? — попита Оливия.

Кали кимна и грабна чантата си на излизане, а Уайът ги последва. Какво ли щеше да се случи, когато всички седнат заедно на масата? Как щеше да се държи Люк с нея пред останалите?

Слязоха долу и отидоха в ресторанта. Всички бяха сериозни и угрижени. Мичъл си играеше със своите фигурки, събаряше ги мълчаливо от масата с една салфетка от плат Ейдън гледаше нещо на телефона си, Джулиет седеше до него и разговаряше с другите с разтревожено изражение, Лилиан седеше срещу Фредерик. Стиснала менюто в ръцете си, тя предпазливо вдигна поглед.

Люк явно също беше пристигнал току-що, защото целуна майка си по бузата, след това дръпна един стол и седна. Кали забеляза, че си избра място далече от Фредерик и избягваше да го поглежда.

— Предвид всичко случило се — каза Джулиет от единия край на масата, докато сервитьорката им наливаше вода, — успяхме да се организираме доста бързо. Някой успя ли да чуе нещо за бурята по новините?

Ейдън прочете набързо на глас най-важната информация от телефона си.

— Бурята е ударила Уейвс — каза той и направи знак на Оливия да седне на стола до него. Уайът отиде при Мичъл и двете момчета веднага се засмяха и заговориха. — Но се движи бързо. Очаква се още тази вечер да излезе в океана. Метеоролозите смятат, че вече губи скорост.

Люк бавно разгъна салфетката си, сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си и си търсеше някаква работа.

— Слава богу — каза Джулиет. — Но какво ще стане, ако ураганът не отслабне и разруши къщата? Къде ще отидеш, Люк?

Лилиан отпи глътка вода и внимателно остави чашата на масата, поклащайки глава.

— Имаме много приятели във вътрешността. Сигурна съм, че някой от тях ще ни приеме в дома си за ден-два, докато се организираме. Ще намерим място за Люк, докато ремонтират къщата, за да може да управлява яхтената компания. — Лилиан погледна към Кали. — Ами вие? Имате ли към кого да се обърнете, ако щетите са по-големи от очакваното?

— Могат да се обърнат към мен — обади се Фредерик. — Ти също, ако имаш нужда от нещо. Знаеш, че винаги съм на разположение за теб. — Думите му бяха смели и директни, привличащи вниманието.

Лилиан бутна чашата си, водата в нея се разплиска и се разля по бялата покривка. Люк впери поглед в мокрото място със стиснати зъби. Джулиет и Ейдън се вгледаха във Фредерик с объркани и любопитни изражения.

— Съжалявам — каза Лилиан, докато попиваше разлятата вода, а гласът й прозвуча като придихание.

Под масата ръцете на Кали започнаха да треперят неконтролируемо и тя ги сложи на коленете си. Погледна Люк, но той продължаваше да се взира в мокрото петно върху покривката.

— Сега ли да им разкажем, Лилиан? — попита Фредерик за ужас на Кали. Сякаш киселина разяждаше стомаха й.

Очите на Лилиан се разшириха от изненада. Настъпи зловещо мълчание. Единственото движение на масата беше обезумелият поглед на Лилиан, който се стрелкаше панически към Фредерик и след това отново встрани. Беше толкова тихо, че дори и мушичка да бръмнеше, щеше да се чуе.

— Не е нужно да го правите — каза Люк, без да отмества поглед от масата. След миг вдигна глава. — Вече знам всичко. — Думите му прозвучаха някак съкрушено, прекалено тихо за неговия характер, сякаш истината го бе съсипала.

Наклонила глава настрана, Джулиет гледаше с напълно объркано изражение. Ейдън наблюдаваше с любопитство. Фредерик не откъсваше поглед от Люк, сякаш можеше да види душата му — същата онази душа, която самият той бе създал, която бе част от него.

Очите на Лилиан отново се напълниха със сълзи и тя ги спря върху сина си, сякаш с погледа си можеше да изтрие всичко, което си мислеше, че той знае.

— Какво… какво знаеш? — попита го почти шепнешком.

Люк подпря ръка на масата, а лицето му беше съвсем близо до това на майка му.

— Вярно ли е? — попита я, без да обръща внимание на нейния въпрос. — Съвсем спокойно можете да обсъдите всичко на масата. Всички сме едно семейство.

Той не я обвиняваше, а я подкрепяше. Искаше да й покаже, че е до нея, както тя винаги беше до него през всичките тези години, но в същото време болката, която изпитваше, беше видна за всички.

Кали не можеше да откъсне поглед от него, защото бе смаяна от изражението му. Не се чувстваше на мястото си след коментара му, че всички са едно семейство, но бързо прогони тази мисъл.

Оливия стана от масата и отиде при децата.

— Вие двамата бяхте много послушни днес. Хайде да отидем да ви купим по една близалка, докато чакаме вечерята.

— Можем да ядем сладки неща преди вечеря? — възкликна Уайът, развълнуван от предложението на майка си.

— Да. Заслужавате го.

Джулиет й благодари с поглед.

Оливия изведе децата и Лилиан си пое дълбоко въздух.

— Джулиет. Ейдън. Трябва да ви кажа нещо — започна тихо тя, така че да я чуват единствено хората на тяхната маса. — Новината ще бъде истински шок за вас.

И Лилиан започна да им разказва за Фредерик.

— Не можах да повярвам на ушите си, когато чух, че Кали, новата приятелка на Люк, е купила къщата на Алис Макфарлин — каза тя и се усмихна извинително на Кали — Къщата е много хубава.

Лилиан кимна към Фредерик, но не го погледна в очите. Той седеше напълно неподвижен, застинал като камък, но тъгата, която Кали видя на лицето му при първата им среща, отново се бе завърнала. Той очевидно се тревожеше.

— Двамата с Фредерик се познаваме много добре. Той е брат на Алис.

Ейдън се обърна към Фредерик, а след това отново към Лилиан.

— Той се премести преди години и аз не съм го виждала оттогава. До днес.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката им.

— Може ли да изчакате няколко минути? — помоли я Люк.

Жената се отдалечи, а очите на Лилиан се зачервиха.

Сълзи започнаха да се стичат по лицето й, а тя ги избърса със салфетка.

— Аз постъпих грешно — каза тя с треперещ глас. — Сгреших.

Замълча, а още една сълза се търкулна по лицето й. Фредерик изглеждаше така, сякаш копнееше да отиде при нея и да я прегърне, но не помръдна от мястото си.

— Едуард постоянно отсъстваше и вечно беше зает с работата си. Тъкмо беше създал фирмата си във Флорида. Все още нямахме жилище там, затова аз останах тук, но зимите в Аутър Банкс бяха безкрайно дълги и самотни за мен, а той бе погълнат от работата си. Бракът ни се рушеше. Аз бях самотна. Опитах се да му го кажа. Обичах да се разхождам по брега, за да прояснявам мислите си, но и това не помагаше. Не знаех как да постъпя и смятах, че скоро ще се наложи да повдигна темата за развод — каза тихо тя. — Един ден се разхождах по плажа и срещнах сърфист. — Постави ръце върху приборите, сякаш искаше да ги подреди върху масата, после вдигна поглед към Фредерик и се усмихна притеснено. — Наблюдавах го известно време, докато се потапяше под вълните и отново изскачаше изпод водата и ги яхваше. Движенията му бяха грациозни и красиви, някак успокояващи. След известно време той излезе от водата и притича по пясъка, хванал сърфа си подмишница. Косата му беше мокра, а на лицето му грееше най-красивата усмивка. Никога преди не бях виждали някой да ми се усмихва така.

Най-после погледна Фредерик в очите и я видя: онази негова усмивка. Окуражена от него, тя продължи:

— Той ми кимна за поздрав и извади сандвич от малка хладилна чанта, която беше сложил върху едно одеяло, постлано върху пясъка. Покани ме да седна на одеялото, за да не стоя права. След това отвори стъклена бутилка със сода и ми я подаде. После махна с ръка и влезе отново във водата.

Тя остави салфетката в скута си. Ръцете й трепереха неспокойно.

— Помниш ли този ден, Фредерик?

— Разбира се — отвърна той с дрезгав глас и се прокашля.

Джулиет седеше на ръба на стола си с отпусната уста и леко повдигнати вежди и слушаше внимателно. Погледна колебливо към Люк, но сведеният му поглед й каза всичко, което искаше да знае. Фредерик скръсти ръце върху масата, а неудобството му беше очевидно. Въздействието на историята върху Джулиет никак не му се нравеше. Ейдън също не изглеждаше много по-добре. Беше прегърнал Джулиет с една ръка, устните му бяха стиснати, веждите — смръщени.

— Щом излезе от водата, си поговорихме и той ми каза, че идва да кара сърф всеки ден, когато не работи в малкия си магазин за сувенири в града. Каза ми, че ако ми доскучае, мога да отида на плажа, да намеря одеялото и да седна на него, за да погледам вълните. Обясни ми, че самият той обича да го прави понякога… Трябваше да се досетя какво щеше да се случи. — Лилиан поклати глава. — На следващия ден отново отидох на плажа и потърсих одеялото. Знаех, че не бива да го правя, но онази сутрин се обадих на Едуард и му казах, че не ми харесва да живеем разделени и аз… Не се бяхме виждали от няколко месеца. Попитах го дали мога да отида във Флорида при него. Той каза… — По лицето й проблесна гняв, но бързо изчезна. — Е, няма значение какво ми каза. Не можеше да се върне. Беше убеден, че ако издържа още известно време, ще се радваме на голям успех и ще пожънем плодовете на труда му. Когато затворих телефона, се чувствах по-зле от всякога. Именно тогава реших да се разходя до плажа. Имах нужда да видя приятелско лице.

— Никога не си ми казвала това — обади се Фредерик, изпънал покровителствено рамене. Очевидно реакцията на Едуард не му се бе понравила дори след толкова години.

— Защо да го правя? — попита тя. — Но когато те видях — сърфиста, който ми се представи като Фреди… — Усмихна се, а в очите й бликнаха сълзи. Обърна се към останалите на масата: — Забелязах, че беше донесъл цяла купчина книги. Стояха върху одеялото. Поздрави ме от водата и дойде да ме види. „За теб са — каза ми той. — Надявах се, че ще се върнеш.“ Доста време след това го попитах, защо.

Те се гледаха един друг. Между тях имаше нещо повече, нещо специално. Дори и сега, след всичките тези години.

— Казах ти, че се надявах да се върнеш, защото никога преди не бях виждал толкова красива жена, която да изглежда толкова тъжна — каза Фредерик. — Още в онзи момент разбрах, че искам да видя усмивката ти.

Тя скри лицето си в ръце, потърка очи и едва тогава вдигна поглед.

— Разговорите с теб бяха толкова лесни и приятни. Беше мил, внимателен. Изведе ме на разходка. Ядохме сладолед, спомняш ли си?

Кали също познаваше загрижеността и вниманието, когато беше в компанията на Люк. Колкото повече Лилиан разказваше за Фредерик, толкова повече разбираше, че Люк прилича на истинския си баща. Приликите я смаяха. Люк цял живот се бе старал да живее като човека, който всъщност не беше. Ако не беше научил истината за Фредерик, може би щеше да приема различията си с Едуард за свои недостатъци. Но той бе перфектен такъв, какъвто беше.

— Знаеш защо ти разказвам всичко това, нали? — попита тя Люк.

Всички на масата бяха притихнали в очакване на отговора.

— Защото в очите ти виждам същите емоции, които видях в погледа на Фреди, когато му казах, че няма да се виждаме повече: разочарование, гняв, тъга. Този уникален коктейл от емоции, които човек изживява едва няколко пъти през живота си. Люк, толкова много приличаш на Фреди, че понякога това ме съсипва.

Лицето на Люк беше тъжно, Кали не го бе виждала толкова тих преди.

— Нощта, която прекарах с Фреди, беше магична. — Тя протегна ръка през масата и стисна ръката на Фредерик. — Бяхме се виждали много пъти и аз вече го познавах прекрасно. Той беше онова парченце, което ми беше липсвало през годините. Отнасяше се с мен като истински джентълмен и аз не можех да повярвам, че се бях озовала в тази ситуация, че си бях позволила да последвам сърцето си, без да помисля, защото се влюбвах в него.

Тя му се усмихна срамежливо.

— На следващата сутрин осъзнах какво съм сторила и му казах, че трябва да сложим край на това. Обичах го, но му казах, че съм допуснала най-голямата грешка в живота си, защото се чувствах самотна, и дълбоко съжалявам за това. Тръгнах си, твърдо решена да не говоря с него никога повече. След два дни Едуард ми съобщи, че се прибира у дома. Извини ми се, че не е проявил повече разбиране, но ми обясни, че е бил затрупан с работа. И обеща, че ни кога повече няма да ме остави сама. — Тя пусна дланта на Фредерик и скръсти ръце. — Толкова много години таях вината вътре в себе си, че сега тя тежи като камък върху сърцето ми.

Навън заваля проливен дъжд, започна да се стича по прозорците, а тропането на капките по покрива звучете като рева на тълпа по време на спортно събитие. Изливаше се силно и бързо, подобно на емоциите, които обхващаха събралите се около масата хора. Всички мълчаха, но по лицата им можеха да се разчетат безброй мисли наведнъж.

Лилиан заговори отново.

— Когато разбрах, че съм бременна — прошепна тя, защото в този момент в ресторанта влезе едно семейство, знаех, че трябва да съобщя на Фреди. Бях сигурна, че Едуард няма да се усъмни, но изпитвах истински ужас да му кажа. Преброих дните и знаех точно кога се беше случило. Нямаше как да го скрия от Фреди. Уговорихме се да се видим, за да обсъдим какво да правим.

На лицето на Фредерик изплува тъжна усмивка.

— Спомням си този ден. Сякаш бе вчера. Ти беше толкова красива, а аз не вярвах, че ще те видя отново. Бях безумно щастлив, когато ми се обади.

Лилиан го погледна, сякаш искаше да го утеши, а в очите й ясно се виждаше болката й заради мъката, която му бе причинила. Тя се обърна към останалите:

— Съобщих му новината съвсем тихо и после казах… — Потръпна, болката се усещаше в думите й. — … Казах му, че съм мислила много и че най-доброто за нашето дете би било да има всички възможности, които парите могат да му осигурят. Парите, които Едуард можеше да му даде и които Фреди нямаше. Казах му, че ако се върна при Едуард и двамата отгледаме Люк като наш син, Фреди никога не трябва да разкрива истината и да говори за това.

— Аз се съгласих — обади се Фредерик. — И си тръгнах. — Думите му прозвучаха така, като че ли и до днес се изненадваше от тях. Потри с ръка брадичката си, сякаш се опитваше да прогони мъката. — Не исках да се съгласявам, но не можех да принудя Лилиан да приеме желанията ми. Щом предпочиташе да бъде с Едуард, вместо с мен, аз бях съгласен. Исках тя да бъде щастлива. Бях млад. В онзи момент изобщо не разбирах какво означава да имам син. Но бързо започнах да проумявам всичко. В мига, в който тя си тръгна, аз бях съсипан.

— Смятах, че мога да му дам цялата любов, от която се нуждае, и парите, необходими, за да постигне успех в живота си. Но парите невинаги са по-доброто решение — каза Лилиан. — Трябваше да разбера това още тогава, но ми отне време да осъзная какво бях направила. А после вече бе късно. — Гласът й заглъхна, а когато вдигна чашата, за да отпие глътка кафе, ръцете й трепереха.

Две жени влязоха в ресторанта, отидоха до масата в ъгъла и щастливо прегърнаха хората, които вече се бяха настанили там. На Кали й се струваше, че онази маса беше друг, съвсем различен свят. Болеше я за това семейство, за Люк, копнееше той да я погледне, за да може да го утеши. Но той не сваляше поглед от Лилиан, а раменете му бяха изпънати и видимо напрегнати.

— Фреди искаше да види Люк. — Лилиан се усмихна през сълзи и се обърна към Фредерик. — Казах ти, че идеята не е добра, но и преди ме беше водил в Корола, затова знаех, че плажът е отдалечен и уединен. Никой нямаше да ни види. Онзи ден аз си играех с Люк, а ти седеше върху дюната и рисуваше. Беше постелел на пясъка онова одеяло, което си спомнях толкова добре. — Обърна се към останалите и продължи: — Но той наблюдаваше Люк — гледаше как се смее, как тича наоколо и гони чайките, как строи пясъчни замъци. И до днес си спомням погледа му и виждам усмивката на лицето му, докато гледаше как Люк си играе… Денят беше прекрасен, а Люк се бе изморил от игри и заспа по пътя към къщи. Преди да си тръгнем, Фредерик попита дали ще дойдем отново. Беше ми толкова трудно да му откажа. — Гласът й затрепери отново, но тя продължи: — Аз бях направила своя избор, бях решила да обичам Едуард и веднъж вече бях допуснала огромна грешка. Нямаше да я повторя.

— Но сега вие с Едуард сте разведени — намеси се Ейдън, а думите му прозвучаха по-скоро като въпрос. Защо Лилиан не бе казала истината още тогава? Защо не беше открила Фредерик?

— Връщайки се назад във времето, аз знам, че моята изневяра е била симптом на нещо много по-голямо. Въпреки че полагах извънмерни усилия, нещата не се получаваха.

Дадох всичко от себе си. Но ако трябва да се върна назад и да преживея всичко отново, бих променила много неща. Фреди е живял без сина си, Люк не познава баща си, а Едуард беше лъган през цялото време. Страхувах се, че всички те ще ме презират — обясни тя, а главата й увисна унило.

— Но, мамо — обади се Джулиет. — Никога ли не си се питала дали нямаше да е по-добре да бъдеш мразена от всички, отколкото да криеш тази огромна тайна през всичките тези години? Нима Люк и татко нямат право да знаят истината?

Лилиан стисна очи.

— Да, разбира се, че си го мислех. Всеки ден. Но се страхувах. Не знаех как да оправя нещата, след като години наред бях постъпвала грешно. Съжалявам.

— Не знам какво да кажа! — отвърна Джулиет и поклати глава, докато се опитваше да проумее чутото. Обърна се към брат си с разтревожено изражение, устните й затрепериха. Люк я прегърна и погали косата й.

После се изправи, отиде при майка си и я прегърна. Тя нежно го пропъди и Кали се досети, че Лилиан се притеснява да не рухне и да избухне в плач пред всички. Но Люк я задържа в прегръдката си и тя го целуна по косата. Докато се връщаше на мястото си, той погледна бързешком Фредерик, който избърса сълзите си.

Лилиан взе вилицата си от масата и започна да я върти притеснено в ръката си.

— Тревожа се какво ще последва сега. Трябва да кажем на Едуард.