Джени Хейл
Лятната къща (17)

Седемнадесета глава

Кали лежеше в леглото си, стиснала дневника в ръце. Чувстваше се виновна дори за това, че беше у нея сега, когато вече бе открила Фредерик. Нямаше причина да чете повече. Утре щеше да му го върне. Преди това си беше позволила да прочете няколко страници, защото се надяваше да го открие, и ето че вече се бе свързала с него.

Тя остави дневника на тоалетката и се опита да заспи. Но не спираше да мисли за мъжа, с когото трябваше да се срещне на следващия ден. Кой беше той? Какво би казала Алис? Затвори очи и се обърна на другата страна, за да не гледа дневника. Но колкото по-дълго лежеше в леглото си, толкова повече се ядосваше на Фредерик, задето беше изоставил детето си. Пулсът й се ускори, тя посегна към тоалетката и грабна дневника. Надяваше се да успее да го разбере малко по-добре, затова отвори тетрадката. Сгуши се под тънкото одеяло и зачете под светлината на малката лампа до дюшека.

Говорих с Фредерик. Пихме кафе и аз изчаках подходящия момент, преди да повдигна темата. Обикновено разговорите за сина на Фредерик са забранени. Той веднага се затваря в себе си. Но този път беше различно. Отново видях момчето — виждала съм го много пъти и от това не ми става по-леко. Беше на кръстовището до новия хотел, колата му беше препълнена с най-различни неща и аз си помислих, че може би заминава в колеж. Завърши гимназия това лято. Отидох да гледам завършването му, видях как се качи на подиума и получи дипломата си. Фредерик не ми каза, че смята да отиде, но го видях — беше най-отзад. Попитах го дали някога му се е искало нещата да се бяха развили по друг начин, а той отвърна: „Нещата са такива, каквито са, затова няма смисъл да мислим за нещо, което не може да се случи“. След това стана от масата и излезе от стаята.

Изгаряща от раздразнение, на Кали й се искаше веднага да отиде при Фредерик и да го разтърси. Ами ако синът му се питаше откъде идват ръстът или чертите му? Нямаше ли право поне да знае? Тя изпуфтя ядосано, взе дневника и реши да продължи да чете. Но не беше подготвена за онова, което предстоеше.

Момчето си дойде у дома. Не знам защо го наричам „момчето“. Може би, ако изрека името му, нещата ще станат прекалено истински и аз няма да издържа. Той си дойде у дома от колежа и отново е в града.

Сега вече е лъскав и наперен, също като семейството си.

Кали спря, задържа поглед върху последното изречение, а зъбчатите колелета в ума й се задвижиха. Поклати глава, прогони мисълта и продължи нататък.

Сега е на възраст, когато се чувства непобедим, способен да завладее целия свят. Предвид възпитанието и богатството на семейството му, вероятно наистина ще го направи.

Една мисъл се опитваше да си проправи път в съзнанието на Кали. С треперещи пръсти тя отгърна следващата страница.

Но когато го погледна, аз продължавам да виждам лицето на Фредерик и усмивката на малкото момченце, което преди толкова години изпусна бейзболната си топка. Иска ми се един ден той да разбере, че съм била до него през цялото време, че съм гледала футболните му мачове и концертите на хора, в който пееше, че се разхождах по плажа, преди да стане собственост на семейството му, и го гледах, докато строеше пясъчни замъци. Наблюдавах го как расте и се превръща в младия мъж, който е сега. Всеки път, когато мога, се опитвам да му изпратя обичта си под формата на бързи погледи и усмивки. Всеки път, когато имам тази възможност. Той е моето семейство, а аз винаги подкрепям семейството си.

Когато се запозна с Люк, той спомена Алис Макфарлин и каза: „Виждах я навсякъде“.

Побиха я ледени тръпки. Боже мой!

Тя стана и слезе в кухнята. Носеше дневника със себе си. Извади ножа от шкафа и взе сандъчето от килера. Пъхна ножа в ключалката и го завъртя, но не успя да отключи. Огледа сандъчето и ключалката не й се стори кой знае колко сигурна. Ако натиснеше по-силно, сигурно щеше да го отвори. Грабна друг, по-остър нож. С трепереща ръка го пъхна в ключалката и започна да натиска, да върти и бърника с върха му. Напразно.

— Какво правиш? — попита Уайът със сънено изражение, влизайки в кухнята.

Кали подскочи и хвърли ножовете в шкафа.

— О, просто исках да видя дали ще успея да отворя това нещо — каза възможно най-спокойно. Ръцете й трепереха, сърцето й блъскаше в гърдите. Усмихна се насила заради Уайът и пъхна сандъчето обратно в килера. — А ти защо не спиш?

— Жаден съм — отвърна детето, почеса се по врата и се прозя.

— Ще ти налея вода. Можеш да отнесеш чашата в стаята си. Как ти се струва?

Той кимна и стисна зъби в опит да потисне поредната прозявка.

* * *

Мисълта за това беше абсурдна. Просто си въобразяваше. Но докато на следващата сутрин лежеше на дюшека, Кали не можеше да прогони от ума си онези думи в дневника. Очите я боляха, не спа никак добре. Погледна часовника — десет часът! Беше проспала половината ден! Стисна очи и се опита да проясни ума си. Сякаш бе изгубила способността си да разсъждава трезво.

Отвори прозореца и вдиша дълбоко сутрешния въздух. Облаците се струпваха над къщата. Затвори го заради горещината и слезе долу.

— Добро утро, поспаланке! — поздрави я Оливия.

Двете с Гладис сортираха чинии и ги подреждаха в големите шкафове, които бяха монтирали за посудата на гостите. Е, Гладис повече говореше, докато Оливия сортираше, но на нея й харесваше да се занимава с такива неща. Гладис и Кали го знаеха, което може би бе причината Гладис по-скоро да помага, отколкото наистина да сортира чиниите.

— Добро утро. — Тя взе една чаша от шкафа и си наля портокалов сок. — След малко ще ви помогна, само първо да хапна.

— Не се тревожи. Най-добре закуси навън, преди да се разрази бурята. Топло е, но морският бриз е приятен.

— Да, ще го направя — кимна тя.

— Какво ще кажеш да дойда с теб? — Гладис стана и се протегна. — Така Оливия ще може да работи на спокойствие. Цяла сутрин не спирам да й надувам главата с празни приказки. Изглеждаш ми уморена и недоспала. Нека ти приготвя сандвич с яйце. Излез навън и седни. Жегата ще прогони умората ти.

— Няма проблем да си направя закуска сама — каза Кали и отпи от сока.

— Моля те, нека възрастната жена се почувства нужна — отвърна Гладис. Вече вадеше тиган от шкафа и включваше газовия котлон. Малкото синьо пламъче изскочи и се възпламени под тигана.

— Добре — съгласи се Кали и тръгна към задната веранда. — Благодаря ти.

— Не се безпокой, няма проблем.

Кали излезе на верандата и отвори мрежестата врата. Чашата й със сок вече се запотяваше от безмилостната жега. Днес горещината беше тягостна и потискаше всички въпреки плътните облаци на небето. Тя седна на ръба на алеята и остави чашата на една от дъските. Новото дърво беше с жълт цвят. Щеше да отнеме малко време, преди дъските да се състарят, но солта със сигурност щеше да помогне това да се случи по-бързо. Вълните се разбиваха на брега, а пръските се разхвърчаваха сърдито при всеки грохот. Кали вдигна поглед към облаците. Независимо че бяха доста плътни, те не успяваха да попречат на ярките слънчеви лъчи и тя съжали, че не бе взела слънчевите си очила.

Гладис имаше право. Навън Кали се почувства много по-добре, свежият въздух успя да прогони тежките й мисли. Вероятно си правеше погрешни заключения от прочетеното в дневника. Нямаше логика, но тя не разсъждаваше трезво заради късния час и сънения си ум. Замисли се дали да не сподели терзанията си с Гладис, защото през годините именно тя бе човекът, с когото разговаряше. Двете с Оливия бяха единствените, които знаеха истинските чувства на Кали към майка й и трудните им отношения след смъртта на баба й.

Можеше да разпита Гладис за Фредерик… Но пък, от друга страна, щеше да се срещне с него след няколко часа, така че може би тогава щеше да намери отговори за всички свои въпроси.

— Пфу! Вятърът става все по-силен — каза Гладис, докато вървеше боса по алеята. В ръката си държеше чиния с горещия сандвич. Остави я в скута на Кали. — Заповядай. Държиш ли я?

Тя кимна в отговор.

— Изглеждаш ми угрижена и уморена.

— От виното снощи е — отвърна, преди да отхапе от сандвича си и да благодари на Гладис с топла усмивка.

Възрастната жена седна до нея.

— Може да е от приближаващата буря. Понякога чувствата ни се влияят от атмосферното налягане. Аз винаги съм най-креативна точно преди буря. — Погледна океана. — Мисля, че точно заради бурята Оливия се е заела да подрежда къщата. Летните гръмотевични бури карат човек да иска да се скрие на някое уютно място. Оставих я да подрежда килера на горния етаж. Вече приключи с всички онези чинии — засмя се тя.

Кали се усмихна.

— Нещо те тревожи — отбеляза Гладис. — Какво има?

Кали сведе поглед към изядения наполовина сандвич.

— Истината ще те освободи и ще те накара да се чувстваш по-добре — каза Гладис с разбираща усмивка.

— Просто си мислех за Фредерик Макфарлин. Добре ли го познаваше?

Гладис поклати глава.

— Прекарваше много време сам, а когато бяхме млади, в началото на трийсетте ни години, той просто изчезна. Веднъж попитах Алис къде е, а тя отвърна, че се е преместил да живее другаде. Въпросът, изглежда, я разстрои доста и аз реших, че не е моя работа, затова не попитах нищо повече. Тя не говореше по темата и се затваряше в себе си.

Помълчаха известно време, докато Кали изяде сандвича си.

— Как е майка ти? — попита Гладис.

Въпросът на Гладис очевидно бе свързан с последния й коментар за Алис и нейната склонност да се затваря в себе си. Кали не искаше да го признае, но това бе самата истина. Тя не се беше карала с майка си, нямаше нищо против нея; двете просто се бяха отдалечили една от друга. Колкото повече време прекарваше Кали с Оливия и нейното семейство, толкова по-близка ставаше с тях и толкова по-малко мислеше за нежеланието на майка си да поддържа връзка с нея.

— Добре е, предполагам.

— Предполагаш? — попита нежно възрастната жена. Знаеш ли, хрумна ми, че трябва да я поканиш на откриването на „Бийчкомбър“. Сигурна съм, че ще се гордее с теб.

Кали само кимна, не беше в състояние да каже нищо. И тя си мислеше за това. Изпитваше огромна вина, която не можеше да определи съвсем точно. Знаеше, че трябва да се интересува от майка си, и наистина искаше да я кани на подобни събития, но дори и крехките им отношения се бяха пропукали.

Гладис сложи ръце на коленете си, разпери пръсти за опора и с мъка се изправи на крака.

— Е, трябва да вървя — каза тя. — Днес смятам да изчистя къщата. След това ще се отбия в къщата на дъщеря ми. Искам да съм сигурна, че всичко е наред, в случай че бурята се окаже по-силна от очакваното.

Гладис усещаше кога трябва да прекрати разговорите за майката на Кали и в момента правеше точно това.

Кали взе празната чаша и чиния и също се изправи.

— Да, знам. Вече става късно, а искам да засадя онези храсти, преди да завали. Следобед ще занеса сандъчето на Фредерик.

* * *

Уайът излезе навън с горда усмивка на лице. Кали беше взела от магазина поръчаните храсти и сега ги засаждаше в двора. Застанала на колене, изцапана до лакти, тя почти приключваше с работата. Вдигна поглед към детето. Беше засадила цял ред храсти покрай новата алея, а през последните няколко минути небето тътнеше.

— Познай какво направих — каза Уайът. — Успях да отворя сандъчето. В него има разни неща.

Кали се вторачи в него, ръцете й не помръдваха, а въпросите от предишната нощ отново изникнаха в главата й. Не знаеше как да постъпи. Не беше сигурна дали иска да рови в живота на Фредерик, но знаеше причината за тази своя несигурност: страхуваше се какво може да открие за момченцето. Преглътна тревогата си, свали ръкавиците и бавно се изправи.

— Хайде, ела! — Уайът я хвана за ръка и я задърпа по алеята.

Влязоха вътре и Кали огледа съдържанието на сандъчето. Изпитваше желание да защити вещите, не искаше да ги размества. Оливия също дойде и погледна любопитно кутията, след това поздрави Уайът, задето бе успял да я отвори. Кали внимателно извади малък скицник и го остави нежно на масата. Имаше лист с програма на тържество по случай дипломирането на учениците от местна гимназия… Отново погледна в сандъчето и извади цял куп изрезки от вестници и списания. Притаи дъх — всичките бяха за семейство Съливан.

Оливия изглеждаше объркана.

— Колко странно — отбеляза тя, но Уайът я попита нещо и тя насочи вниманието си към него.

Кали не ги слушаше. Дишаше бързо и плитко. Бавно извади изрезките и взе скицника. Преглътна и го разгърна. Щом видя рисунките, сърцето й се качи в гърлото. Една от тях беше на някакво куче на улицата. Отгърна на другата страница: морски пейзаж. Рисунките бяха прекрасни.

— Той е художник — прошепна на себе си тя, опитвайки се да възстанови дишането си.

Уайът искаше да покаже нещо на майка си.

— Ей сега се връщам — извика Оливия, докато детето я дърпаше нанякъде.

Кали отгърна на другата страница. Наложи се да се подпре на стола, за да не падне. Там имаше рисунка на диви коне и жена в гръб, която гледаше океана. До нея стоеше малко момченце. Кали си припомни гласа на Люк, докато той й разказваше за плажа с конете: Майка ми ме водеше тук, когато бях дете.

Затвори скицника. Трябваше й малко време, за да осъзнае всичко. Цялата трепереше от студ.

Пъхна всичко обратно в сандъчето и затръшна капака. Завъртя ключалката, докато успее да го затвори. Огледа го, за да се убеди, че не си личи, че е отваряно — изглеждаше добре. Сърцето й препускаше в гърдите, пръстите и бяха ледени въпреки горещината, а устата й бе пресъхнала Кали прибра сандъчето обратно в килера и затвори вратата. Задържа ръка върху бравата на вратата, сякаш се страхуваше сандъчето да не изчезне. Внезапно проехтя силен гръм и разтърси цялото й тяло.