Джени Хейл
Лятната къща (23)

Двадесет и трета глава

Минаха по моста от вътрешността към брега, но бяха принудени да останат на околовръстното. Позволиха им да продължат напред, след като доказаха, че са постоянни жители на района. Части от крайбрежното шосе се бяха срутили в океана. Водата почти изцяло се бе оттеглила, а морето, оставяйки след себе си локви и наводнени райони. Продължаваха да пътуват, надявайки се, че пътят до Уейвс ще е проходим. Всички в колата мълчаха и оглеждаха опустошението наоколо.

— Ще закарам първо вас — каза тихо Люк, стиснал здраво волана с две ръце.

Стигна до едно кръстовище и спря, за да се огледа за други автомобили. Светофарът не работеше, кабелът беше паднал на пътя. Люк се огледа във всички посоки, но улиците от двете страни бяха наводнени, така че нямаше никого. Той натисна газта и потегли.

— Насам положението е доста тежко — промълви и замълча. Кали се питаше дали в Уейвс беше също толкова зле.

Внезапно Люк спря отново.

— Шосето е блокирано от паднало дърво. Онази коля там не може да премине.

Кали видя шофьора на колата пред тях. Той беше слязъл от автомобила и с всички сили се опитваше да премести ствола. Но не успяваше да се справи, дървото се изплъзваше от ръцете му. На задната седалка на колата се виждаха деца.

— Останете тук. Ще отида да му помогна — каза Люк.

Скочи бързо от колата, преди някой да успее да каже нещо. Фредерик веднага го последва и остави Кали сама. Двамата поговориха с мъжа, докато той сочеше една от вилите наблизо. След това тримата мъже задърпаха ствола с всички сили и той най-после помръдна. Тримата застанаха от едната му страна и заедно го отместиха встрани. Мъжът стисна ръката на Люк.

— Прекарали са бурята в дома си — обясни той, леко задъхан, като се върна. — Жена му е бременна и на легло. Притеснил се, че пътят е блокиран от дървото, защото може да се наложи да я закара в болницата. Трябва да роди всеки момент. Помислили са си, че раждането може да започне по време на бурята, но са имали късмет да не се случи.

Кали поклати глава, останала без думи заради тежката ситуация на семейството. Люк и Фредерик се качиха в колата и потеглиха, притихнали в очакване на онова, което ги чакаше у дома.

Колкото повече пътуваха, толкова по-големи ставаха надеждите на Кали, защото бурята бе пощадила части от Аутър Банкс. Шосето бе напукано тук-там и на Люк му беше трудно да избягва големите пукнатини с тежкия автомобил, но той беше умел шофьор и се справи със ситуацията. Сърцето на Кали застиваше от мъка всеки път, щом зърнеше някакви щети. Не можеше да се надява, че бурята е пропуснала изцяло онази част от бариерните острови, където се намираше тяхната къща.

Минаха покрай една вила, чиято предна веранда липсваше, а част от покрива беше наклонена наляво. В двора стоеше възрастна жена, сам-самичка, и се опитваше да се справи с чувалите с отломки. Кали погледна притеснено Люк и той намали.

— Дали ще се справи? — попита той.

— Не мисля — поклати глава тя. — Трябва да й помогнем.

— Но ти трябва да провериш в какво състояние е вашата къща — погледна я той.

— Няма да променя нищо, ако пристигна малко по-късно.

По пътя си бяха видели хора, на които им беше трудно да се справят. След като научи историята на мъжа и бременната му съпруга, Кали се чувстваше длъжна да помогне.

Люк спря колата и слезе. Извади телефона от джоба си.

— Ще изпратя съобщение на Джулиет.

С крехките си ръце жената влачеше тежки чували. Забеляза ги, спря и се загледа в тях. Очите й се разшириха очевидно бе разпознала Люк.

— Здравейте — поздрави я той. — Люк Съливан.

Тя се огледа и остави чувалите до себе си. Вероятно се чудеше дали не участва в някаква скрита камера.

— Имате ли нужда от помощ?

Веждите на жената подскочиха изненадано, а на лица и й се разля облекчение.

— Да! — възкликна тя и притисна ръце към гърдите си. Звучеше съвсем объркано и замаяно. — Живея сама. Опитвам се да преместя всичко това. — И посочи купчината отломки край верандата.

— Ние поемаме оттук нататък. Как се казвате?

— Паула.

— Здравей, Паула. Това са Кали и Фредерик. Кажи им какво да направим. — Люк взе чувалите. — Къде да ги оставя?

— На улицата — отвърна тя и им се усмихна с благодарност. — Събирам всичко на купчина, докато успея да открия контейнера за смет или да се снабдя с нов. Моят беше отнесен от бурята.

Люк остави чувалите на улицата и тръгна към къщата заедно с Кали и Фредерик. Паула ги заведе при другата купчина дъски и останки.

— Всичко това трябва да се събере в чували, нали? — попита Люк.

— Да. Всичко, което се събира в чувалите. Внимавайте, защото по дъските има пирони. — Тя спря и погледна Люк. — Благодаря — каза искрено жената. — Аз ще бъда вътре, ще се погрижа за покрива. Ако ви трябва нещо, влизайте направо, без да се притеснявате. — Поколеба се за миг, очевидно все още шокирана от жеста им, но влезе в къщата веднага щом те се заловиха за работа.

Внимателно прибраха в чувалите всичко, което можеше да се събере в тях, а останалото натрупаха на купчина. Както Паула ги предупреди, дъските бяха изпочупени, назъбени, с пирони и остри трески, затова работеха бавно. Поведението на Люк беше изцяло делово, не спря нито веднъж, не ги погледна. Въпреки работата, Кали копнееше той да й даде дори и най-малкия знак, за да й покаже, че не я мрази. Но това така и не се случи.

През цялото време, докато работеха, Кали чуваше някакъв далечен звук, но не можеше да го различи заради грохота на океана. Изведнъж тя спря.

— Чухте ли това? — попита.

Люк и Фредерик също спряха работа и застанаха неподвижно. Чуваше се само шумът на океана.

— Какво чу? — попита Фредерик.

Тя наклони глава на една страна, наостри уши и зачака.

Нищо.

— Може би въображението ми си прави шеги с мен — каза, убедена, че наистина беше чула нещо. Но сега звука го нямаше.

Тя се наведе отново, взе една дъска и в този момент звукът пак се появи.

— Чухте ли го?

— Аз го чух — отвърна Люк, обърна се и тръгна в другата посока. Кали го последва.

Звукът ставаше все по-силен, вече звучеше като скимтене. Отидоха до съседния двор, където явно нямаше никого. Навярно собствениците все още не се бяха прибрали. Скимтенето се чу отново и Люк погледна под една от колите.

— Отдолу има куче — каза той. — Изглежда много уплашено. — Наведе се, а Кали надникна под колата. — Ела тук, момче — повика го нежно Люк и потупа с ръка по крака си.

Кучето приличаше на кръстоска между лабрадор и някаква друга порода — беше черно, с бяло петно на гърдите. Отново заскимтя, без да помръдне от мястото си.

— Ранено е — каза Кали. Докато растеше, си беше играла с много кучета и сега разбираше, че нещо не е наред. Кутрето не въртеше опашка, не можеше да вдигне глава, но очите му следваха Люк, докато той обикаляше около колата и се чудеше какво да направи. — Всичко е наред каза тя на кучето, за да го успокои. — Ще ти помогнем.

Люк легна по гръб и се пъхна под колата, за да го огледа по-добре. През цялото време говореше на кучето, казваше му какво ще направи и животинчето сякаш го разбираше. Навярно наистина го разбираше, защото спря да скимти и просто лежеше на мястото си. Фредерик изхвърли още два чувала на улицата и дойде при тях.

— Сигурно умира от глад — каза Люк изпод колата. Прокара нежно ръка по тялото на кучето. — Навярно се е пъхнало тук, за да се скрие от бурята. Или е било ранено и е търсило някакво убежище. — Позволи на кучето да подуши ръката му, но въпреки това то не помръдваше. Изглежда, не се страхуваше от Люк. Той опипа главата му и двете му предни лапи, а след това и единия крак. Щом стигна до долната част на крака му, кучето изджафка. — Да, ранено е.

— Ще попитам Паула дали познава собствениците му — обади се Фредерик.

Кали пъхна ръка под колата и нежно погали главата на кучето. То опита да се надигне, за да я поздрави, но отново се отпусна на земята.

— Всичко ще бъде наред — каза му нежно тя, а кучето си пое въздух, като че ли въздъхна с облекчение. Тя опипа шията му, търсейки каишка, но нямаше нищо.

— В колата има комплект за първа помощ. Кали, можеш ли да извадиш бинтовете? Ще се опитам да превържа крака на кучето, преди да го издърпам изпод колата, за да не го боли. Вземи и няколко летвички, за да направим шина.

Люк изпълзя изпод колата, извади ключовете си и й ги подхвърли. Кали ги хвана и се втурна към колата, за да вземе всичко необходимо. Докато вървеше, си мислеше колко много се бяха променили нещата, колко дистанциран беше Люк от нея. Копнееше отново да усети веселостта и игривостта му. Той беше тук, съвсем близо до нея, но сърцето й се свиваше от болка, че не може да види усмивката му.

Върна се бързо с бинтовете и летвите и застана до Фредерик и Паула, която се беше навела, за да огледа кучето.

— Нямам представа чие е — каза жената. — Съседите нямат никакви домашни любимци. Не съм го виждала досега.

Кали подаде на Люк нещата и докато той превързваше лапичката на кучето, то скимтеше, но му позволяваше да си върши работата.

— Кучето е голямо, но съдейки по размера на лапите му, сигурно е още кутре — каза той и нежно повдигна крака му, за да прекара бинта под него. Люк лежеше на една страна, а краката му се подаваха изпод колата.

След като превърза крака на кучето, той пъхна ръце под тялото му и внимателно го придърпа към себе си. Животинчето определено изпитваше болка и неудобство, движеше краката си, сякаш плуваше, но нямаше да може да излезе само, без чужда помощ. Опита да се изправи на крака, ала не успя. Люк го взе на ръце и седна на алеята пред къщата с животинчето в скута си.

— Женско е — каза той. — Сигурно е гладно и жадно, а кракът му не изглежда никак добре. Счупен е. Трябва да го заведем на ветеринар.

— Вие двамата го закарайте — каза Фредерик. — Кали ще го държи, докато ти шофираш. Аз ще остана да помогна на Паула.

Люк кимна и занесе кучето до колата. Изчака Кали да се качи и го остави нежно в скута й. Кучето вдигна глава към нея и едва сега Кали успя да я огледа. Беше черна, с бяла черта между очите, която се спускаше до бялата муцунка. Гърдите и лапичките му също бяха бели, ушите му висяха унило, докато я гледаше с доверие. Тя му се усмихна широко и кучето едва-едва размаха опашка.

— Всичко е наред — каза му Кали. — Хайде сега да се погрижим за крака ти.

Кучето отново размаха леко опашка.

— Толкова е сладка — каза тя на Люк. — Сигурно се е скрила от бурята и е стояла под колата през цялото това време.

— Може да се е скрила там по-късно. Но определено има нужда от помощ, при това бързо.

Кали гушна кучето, като внимаваше да не притиска счупената лапичка.

* * *

Оказа се, че кучето има нужда от системи и трябва да остане в клиниката един ден, за да се погрижат за него. Люк беше прав — крачето му беше счупено и щяха да го шинират. Никой не се беше обаждал на ветеринаря да съобщи за изгубено куче, затова Кали и Люк обещаха да се върнат за него, а той плати сметката за лечението. Остави телефонния си номер, а помощничката на ветеринаря зяпна цифрите, сякаш бе получила автограф от някоя знаменитост.

Докато пътуваха обратно към дома на Паула, Кали попита:

— Какво ще се случи с кучето?

— Предполагам, че трябва да получи някакво име.

— Мислиш, че ние трябва да я задържим?

— Ние ли? — попита той, без да отмества поглед от пътя.

Изборът на думи бе напълно несъзнателен, Кали не искаше да намекне нищо с тях.

— Мислех си, че ако никой не я потърси, мога да я взема в „Бийчкомбър“. Буквално се влюбих в нея. Но можем да си поделим грижите, ако и ти я искаш.

Кали си спомни, че на първата им среща Люк бе споделил желанието си да има куче. Копнееше за тези моменти, искаше те да се повторят отново, но се постара да не мисли за това.

— Можеш да я задържиш. Но в такъв случай ти трябва да й измислиш име. Как ще я кръстиш? — Той спря на едно кръстовище и се огледа, за да се увери, че пътят е проходим.

Кали се замисли. Никога не си беше представяла, че ще има куче — друго живо същество, което да разчита на нея. Беше ли готова за това? Можеше ли да му даде вниманието, от което се нуждаеше? Но бързо си спомни сладката муцунка на кучето и разбра, че така е било писано.

— Искам да я кръстя… — Изрече няколко имена наум. Кучето се беше появило в живота й сякаш от нищото. — Попи.

— Попи — повтори той, стиснал замислено устни. — Кутрето Попи. Харесва ми.

Докато пътуваха, нови мисли и тревоги нахлуха в ума на Кали: беше ли „Бийчкомбър“ подходящо място за семейно куче? Семейство… Дали в тази къща щяха да пораснат много деца? Уайът със сигурност щеше да се справи — той се държеше много зряло за възрастта си. Но други деца? Ами ако двамата с Люк можеха да имат свои деца и семейство, а тя бе пропиляла този шанс? Идеята да бъде щастлива и да даде всичко от себе си на някого другиго не й изглеждаше толкова чужда и далечна, докато не каза на Люк за Фредерик.

Пристигнаха пред къщата на Паула и Люк паркира зад джипа на Джулиет. Всички бяха слезли от колата и помагаха, с каквото могат, а децата си играеха с топка в двора. Фредерик беше изнесъл и последните отломки на улицата.

— Простете ми — каза Паула, когато дойде при Люк и Кали, — но изгарях от любопитство да попитам… Вие онзи Люк Съливан ли сте? От списанията?

Люк се усмихна любезно.

— Да.

— Мили боже! — възкликна смаяно жената.

— Знаете ли, той е човек, който спасява кученца и помага на хората. Няма нищо общо с нещата, които пишат за него в списанията — каза Кали с усмивка и хвърли предпазлив поглед към Люк.

Най-после погледите им се срещнаха, но само за миг. Той бързо се извърна към Паула и й се усмихна едва-едва.

— Ще остана тук. Има още много работа. Джули, ще закараш ли Кали и Оливия у дома?

Джулиет кимна и повика останалите.

— Люк, аз също искам да остана — каза Фредерик.

Люк се отдалечи и вдигна една греда, без да каже нищо.