Джени Хейл
Лятната къща (24)

Двадесет и четвърта глава

Спряха пред „Бийчкомбър“ и слязоха от колата. Все още духаше силен вятър, докато вървяха към къщата.

Джулиет и Лилиан останаха с децата, а Оливия, Ейдън и Кали отидоха да проверят дали „Бийчкомбър“ беше пострадала от бурята. Заобиколиха и отидоха отзад. Водата се бе отдръпнала, така че вървяха без проблеми. Новата алея беше разрушена. Всички цветя и храсти бяха пострадали, а дворът бе подгизнал и пълен с отломки.

— Всичко това може да се ремонтира — окуражи ги Ейдън.

Кали се обърна да огледа къщата и увереността й се изпари. Новите веранди бяха изтръгнати. Част от дървения материал беше отнесена от бурята, а друга висеше опасно от подпорите. Облицовката липсваше на някои места. Тя премигна в опит да сдържи сълзите си, които напираха в очите й. Откриването беше само след седмица. Нямаше начин да ремонтират всичко навреме. Беше рисковано да отворят врати по време на сезона на ураганите, но се бяха надявали на най-доброто, осъзнавайки, че това е единствената им възможност да си върнат част от вложените в ремонта средства. Преглътна, но не успя да прогони заседналата в гърлото й буца.

Оливия силно стисна ръката й, а сълзите на Кали бързо потекоха по лицето й.

— Хайде да заобиколим отпред и да влезем, за да проверим какво е положението вътре — каза меко Ейдън.

Качиха се по стълбите, Кали извади ключовете си от джоба и отключи вратата. Събу се на верандата, Оливия и Ейдън направиха същото. Предната част на къщата не беше пострадала, новата рисунка на стената и мебелите бяха непокътнати. Вътре беше задушно, защото бяха изключили климатичната система, преди да заминат, но всичко изглеждаше наред. Кали изпитваше облекчение с всяка следваща стъпка.

Докато не влязоха в кухнята.

Таванът откъм външната стена беше пострадал от водата, новата боя се бе напукала под напора на теча. Трябваше да иззидат наново цялата стена и да закърпят тавана. Кали прехапа треперещата си устна. Първото впечатление беше най-важното. Отзивите на клиентите можеха да направят бизнеса им успешен или да го съсипят. Всичко трябваше да бъде перфектно за откриването, ако искаха да успеят. По лицето й се стекоха още сълзи.

— Можем да го оправим — каза Ейдън.

Тя поклати глава, прокашля се и опита да преглътне сълзите.

— Много мило от твоя страна — каза и погледна Оливия.

— Притеснявам се, че нямаме време…

— Знам, че ще е трудно, но положението не е толкова тежко, колкото ви се струва. Просто ще трябва да ангажираме всички с ремонта. — Ейдън хвана ръката на Оливия.

— Ще отворите навреме. Обещавам ви.

* * *

Макар че Люк бе изпратил съобщение на братовчед си, за да му каже, че всичко е наред, Ейдън настоя да отидат при него и да се уверят, че няма нужда от помощ. За Кали беше трудно и болезнено да остави „Бийчкомбър“, но в момента не можеше да направи нищо и трябваше да изчака пристигането на бригадата на Ейдън.

Домът на Люк също бе пострадал. Гаражът беше наводнен, затова избутаха водата навън с големи четки. По терасата имаше малко щети, а Ейдън помогна да преценят реалното положение. Градината също имаше нужда от грижи. Лилиан беше успяла да спаси няколко по-малки растения, но дворът се простираше чак до плажа и площта бе толкова голяма, че приливът беше достигнал доста навътре.

Денят беше дълъг. Всички се събраха в дневната на Люк. Бяха капнали от умора. Лилиан заговори първа.

— Обадих се на баща ти — каза тихо на Люк, но така, че всички да я чуят. — Не можех просто да чакам и да гледам как ти отнема всичко. Казах му, че ако продължава така, ще те изгуби.

Тя се облегна на стената и вдигна поглед към тавана.

— Когато се роди, той нае кола да ни закара у дома и ти говореше през целия път. — Погледна сина си в очите. — Помагаше ти, когато правеше първите си крачки, протягаше ръце към теб… Прекарваше часове наред с теб навън, учеше те да караш колело и те държеше да не паднеш. В онзи ден ти не искаше да се прибираш и той остана навън с теб, доволен от постоянството ти. Спомняш ли си?

Люк кимна. Настъпи дълга тишина, сякаш и двамата обмисляха значението на случващото се.

— Какво ти каза? — попита накрая Люк.

— Той просто е уплашен и наранен. Познавам го достатъчно добре. Усещам тъгата в мълчанието му.

Люк си пое дъх.

— На всички ни се събра много. Нека опитаме да се отпуснем и да сме благодарни, че бурята пощади домовете ни. Какво ще кажете да разпуснем малко? — Той стисна горната част на носа си и присви очи, сякаш се опитваше да облекчи болката, която изпитваше. Стана и отиде в кухнята. — Кой иска чаша вино? — извика откъм големия кухненски остров, който разделяше стаите.

Всички кимнаха уморено. Джулиет и Люк сервираха напитките, а Лилиан поднесе плато с няколко вида сирена и крекери. Бяха се разделили на групички и си говореха, разположени по диваните в просторната дневна. Изражението на Люк отново бе безстрастно, сякаш не искаше да мисли за нищо.

Кали отпи глътка вино. Седеше тихо на дивана и се усмихна едва забележимо на Ейдън, когато той предложи на Оливия да заведе Уайът на миниголф, след като всичко това приключи. Забеляза, че Фредерик и Люк разговаряха спокойно за кучето. Очевидно бяха започнали да се опознават взаимно, докато работеха в дома на Паула. Това се виждаше от лекотата, с която си говореха сега.

След известно време, когато виното вече си беше свършило работата и всички се бяха поотпуснали, Фредерик седна и прокара ръце през косата си. В този момент Кали си представи как бе изглеждал той на младини. Силната прилика с Люк беше съвсем очевидна.

— Донесох нещо — каза той и разговорите секнаха. Усмихна се напрегнато и извади същата онази чанта, която носеше, когато пристигна в „Бийчкомбър“. Кали забеляза, че я взе със себе си, когато се евакуираха, но не я беше отварял досега.

Всички се насъбраха около него и насядаха по диваните. Чантата беше плоска, затова в нея не можеше да има дрехи. Той я сложи в скута си, отвори я, извади няколко големи листа хартия и ги остави на масичката за кафе. Кали затаи дъх.

Лилиан се надигна да погледне и сложи ръка на сърцето си: това бяха рисунки с молив, на които бе изобразена тя. Вятърът развяваше косата й, тя носеше големи слънчеви очила, усмихваше се. На друга рисунка Люк си играеше с бейзболна топка — беше на около седем години. На трета се виждаше жена в гръб, седнала на застлано на брега одеяло. На друга рисунка същата жена се беше облегнала на един сърф.

— Боже мой! — възкликна Кали. Не можеше да откъсне поглед от рисунките по масата.

— Алис неизменно присъстваше в живота на Люк, докато той растеше, но аз също бях там. — Фредерик погледна Люк, лицето му беше съвсем открито и уязвимо след това признание. — Не ходех да го виждам толкова често като нея, защото всеки път сърцето ми се късаше от мъка. Но въпреки това бях там. Продължих да ходя в Корола, присъствах на бейзболните му мачове, гледах го как язди и се учи да кара сърф. Ходех всеки път, когато успявах да събера сили за това, но сетне се чувствах съвсем празен.

Люк се обърна към Фредерик и Кали за първи път видя нежност в погледа му.

Лилиан прегърна и двамата с треперещи ръце. На лицето й грейна облекчение, сякаш от плещите й бе паднал тежък товар, носен години наред. Фредерик сложи ръка на рамото й, пръстите му се плъзнаха към шията й и той я прегърна. Люк стоеше до него. Сякаш времето беше спряло. Всички те изпитваха болка, бяха наранени, животът им се бе променил и никога повече нямаше да бъде същият, но така беше редно. Това трябваше да се случи преди години.

Мигът отмина, Лилиан се отдръпна и попита притеснено:

— Какво ще кажем пред медиите?

— Не ме интересува — отвърна Люк. Поведението му беше властно и уверено. Той очевидно бе взел решение. Нямаше намерение повече да се крие и да се страхува от медиите.

* * *

Притиснала телефона до ухото си, Кали се беше излегнала върху надуваемия дюшек и гледаше новата боя по тавана и вграденото осветление, монтирано на отбелязаните от Оливия места. След дългия ден едва държеше очите си отворени, но имаше още нещо, което искаше да свърши. Не можеше да се сдобри с Люк, ако преди това не оправи отношенията си с един друг човек.

Тази вечер Кали се увери колко права бе Гладис, когато й каза, че истината ще я направи свободна. Допускайки Люк в живота и мислите си, тя се беше научила, че да си откровен с някого, прави всичко по-лесно и не е толкова страшно, макар че досега вярваше точно в противното. Затова сега трябваше да признае пред самата себе си, че майка й и липсва. Липсваха й дните отпреди животът им да стане толкова сложен и сега тя щеше да се опита да оправи всичко.

— Ало? — обади се майка й.

— Здравей. Кали е.

— О, здравей, Кали. Какво е положението с къщата? Наред ли е всичко?

Кали се чувстваше виновна, че беше в един град с майка си, но не се бе опитала да се види с нея. Нещата се бяха развили толкова бързо, че тя не беше готова за тази среща. Но сега вече бе напълно готова. Майка й не я подкрепи особено, когато тя се раздели с Кайл — всъщност не бяха обсъждали темата, което доста нарани Кали. Но сега разбираше, че може би майка й щеше да я подкрепя повече, ако Кали можеше да й прости.

— Има някои щети — отвърна тя. — Но вече ги ремонтираме. Благодаря ти, че попита.

— Това е чудесно. Радвам се, че се обади, за да ми кажеш.

Кали седна на дюшека.

— Не се обаждам за това.

— О, така ли?

— Да, мамо. Обаждам се да разбера как си, какво правиш. — Стисна чаршафа на топка в юмрука си, пусна го и го приглади. Пръстите й трепереха от притеснение. Никога досега не беше предприемала подобна крачка.

Настъпи мълчание и Кали усети, че майка й се опита да разгадае мотивите й. Но истината беше съвсем проста. Кали имаше един-единствен мотив: Люк беше пропуснал много мигове с Фредерик и нямаше как да върне времето назад. Тя не искаше същото да се случва с нея и майка й.

— Знам, че не сме особено близки…

— Така е — пророни майка й с треперещ глас. — Ще ти разкажа. Често съм сама. Преди си мислех, че самотата ще ми помогне, ще ме накара да се чувствам по-добре и да разбера от какво имам нужда. Копнеех за тишина, за спокойствие, но сега, когато имам всичко това, то ми се струва ненужно. Мисля си за теб… Чудя се как си.

— Не е нужно да си сама. Можеш да дойдеш при нас, когато пожелаеш. Имаме достатъчно място.

Майка й не отговори, затова Кали добави:

— Пък и морският въздух ще ти се отрази добре, ще избистри ума ти. Говоря от личен опит.

Чу как майка й си поема дъх и се усмихва.

— Може и да го направя.

— Имаш номера ми. Добре дошла си, когато пожелаеш, само се обади да ни предупредиш.