Джени Хейл
Лятната къща (16)

Шестнадесета глава

Кали се прибра късно вечерта, след цял ден, прекаран с Люк, и дългото пътуване към къщи. Оливия и Уайът вече бяха заспали, затова тя тихо затвори вратата.

Двамата с Люк останаха на плажа чак до здрач. Вече беше почти осем и половина, когато той предложи да си тръгват, докато все още е светло, за да може да вижда пътя през плажа. Кали не можеше да отрече, че няма да има нищо против, ако не стигне до къщи; винаги можеха да използват одеялото в багажника. Но тя запази здрав разум и помогна да приберат всичко обратно в джипа. Картината обаче остана отпред при нея. Не искаше да я изпуска от поглед дори за миг, защото днешният ден щеше да остане един от най-прекрасните спомени в живота й, картината винаги щеше да й напомня за преживяването.

Кали включи лампата в стаята си и облегна картината на стената, възхищавайки се на красотата й. Беше изтощена след сърфирането, събирането на багажа и пътуването. Денят беше дълъг и прекрасен, а утре я очакваше много работа. Взе си бърз душ и се настани в леглото.

Умът й препускаше, припомняше си преживяната вечер, а въпросите изскачаха един след друг в главата й: за майка й, за живота й, за чувствата й към Люк… Изпуфтя и се обърна на една страна, но не можеше да заспи. Искаше й се да може да изключи мислите си, но нямаше как да го стори, затова стана и светна лампата. Обикновено четенето й помагаше да се успокои, но все още не си беше купила книга, защото не й оставаше време за това занимание, откакто бе пристигнала в „Бийчкомбър“. Затова взе дневника на Алис. Може би щеше да разсее мислите си, търсейки някаква информация за Фредерик.

Толкова беше уморена, че очите й се затваряха, но умът й отказваше да заспи. Кали отвори страницата, докъдето бе стигнала, и зачете:

Ами ако това дете не се чувства добре в неговия свят? Ако то трябва да бъде в нашия живот, в моя живот? За бога, аз съм негова леля, а той няма никаква представа! Това мило момче бе отнето от нас, от своето семейство — откраднато. Всеки път, щом си позволя да мисля за това, сърцето ми се къса. Когато съм навън, постоянно се оглеждам за него. Търся го във всяка бебешка количка, във всяка количка за пазаруване, на всеки ъгъл, но така и не успявам да го срещна. Не мога да го гледам как расте. Фредерик също не може. Не разбирам как брат ми може да живее с тази мисъл.

Момченце? Кали се вгледа в мрака навън. Вместо да я успокои, дневникът я беше объркал още повече. Изпитвайки силна вина, тя го затвори. Остави дневника и изгаси осветлението. Легнала в тъмнината, опита да се успокои и да не мисли за нищо друго, освен за задачите, които я очакваха на следващия ден.

* * *

— Колко е красива! — възкликна Оливия, докато разглеждаше картината. Облегна я на стената и взе кафето си от масата. — Може да я закачим тук, в дневната. Откъде я взе?

— Люк я нарисува.

Очите на Оливия се разшириха.

— Наистина ли? — Беше облечена с тениска, а косата й бе прибрана назад с шнола.

Кали кимна с усмивка, но в момента не мислеше за картината. Мислеше за вчерашния ден. Хвана се точно в мига, и който прокара ръка по устните си, преживявайки отново целувката му. Прокашля се притеснено.

— Харесвам го — призна тя.

Развълнувана усмивка грейна на лицето на Оливия.

— Знам, че го харесваш. Разбрах го веднага. — Тя остави чашата си на масата. — Толкова се вълнувам за теб! — И прегърна силно приятелката си.

— Малко е да се каже, че го харесвам. Той е един от най-прекрасните хора, които познавам. Разбира ме, държи се мило и грижовно.

— Радвам се, че го признаваш пред самата себе си. Почувствай го! Позволи на фойерверките да избухнат, защото са великолепни.

Кали кимна.

— Права си.

Някой почука на вратата и прекъсна разговора. Оливия помоли Кали да отвори и се втурна на горния етаж да се облече. Върна се, преди Кали да успее да стигне до вратата — беше навлякла чифт къси панталони и прокарваше пръсти през косата си, за да я разреши. Кали се ухили. Приятелката й определено изглеждаше доста развълнувана.

На прага стоеше Ейдън. В едната си ръка държеше защитна каска, на рамото му висеше компютърна чанта, в другата ръка стискаше саксийка с бяла орхидея в целофан.

— О, боже мой, Ейдън — възкликна Оливия, когато той й подаде саксията. — Орхидеите са любимите ми цветя.

— Спомням си — отвърна той с широка усмивка. — Ти беше единствената колежанка, която успяваше да запази цветята живи. Повечето от нас не можеха да се справят дори с онова растение, което Джо гледаше на прозореца си. Онова, което беше наполовина изсъхнало. Как се казваше?

— Филодендрон — разсмя се тя.

Кали знаеше, че орхидеите изискват специални грижи и са трудни за отглеждане, но Оливия се справяше отлично. Навлажняваше почвата им веднъж седмично с по три ледени кубчета и винаги знаеше къде е най-подходящото място с най-добрата светлина. Кали знаеше всичко това, защото Оливия беше най-добрата й приятелка. Но тя остана впечатлена, че Ейдън също го бе запомнил. Внезапно си спомни за близостта им на празненството и жестът му й се стори нещо повече от приятелско отношение.

— Бригадата пътува насам. Момчетата караха точно зад мен, така че скоро ще започнем работа. Отново ще се наложи да спрем електричеството.

— Няма проблем — каза Оливия. — Нека ти предложа разхладителна напитка. Ще стане много горещо, когато започнете работа. Какво да ти донеса? — Тя тръгна към кухнята и продължи да говори през рамо: — Имам студен чай, сода, мляко, вода…

— Студеният чай ми звучи чудесно.

Кали му предложи един от плажните столове и последва приятелката си.

— Ще помогна на Оливия. Заповядай, Ейдън, настанявай се.

Бързо отиде в кухнята.

— Оливия — прошепна настойчиво тя. — Забеляза ли онова, което видях и аз?

— Какво? — Приятелката й остави орхидеята на плота, извади една чаша от шкафа и я напълни с лед.

Кали се наведе към нея.

— Мисля, че Ейдън си пада по теб — прошепна.

Оливия отметна глава назад и се разсмя. Извади каната със студен чай от новия хладилник.

— Не ставай глупава — каза й, но тонът й беше малко по-несигурен, отколкото й се искаше. В очите й проблесна вълнение и тя бързо се обърна на другата страна.

— Донесе ти орхидея.

— Просто се държи мило — отвърна тя през рамо. — Познаваме се отдавна.

— Аз нямам приятели, които ми подаряват орхидеи.

— Грижовен е, откакто го познавам. Винаги е правил подобни мили неща за мен. — Остави каната обратно в хладилника.

— О, да, сигурно — подхвърли Кали.

Оливия взе чашата от плота.

— Моля те. — Тя стисна устни и излезе от стаята, но походката й беше някак игрива и весела.

Столът в дневната беше празен, а каската и чантата на Ейдън бяха облегнати на стената.

— Къде е той? — попита Кали.

Погледнаха в коридора, но там нямаше никого, а вратата на тоалетната бе отворена.

Кали дочу смях и отиде до прозореца. Ейдън и Уайът играеха навън, подаваха си топка. От време на време мъжът хвърляше топката високо във въздуха и я улавяше зад гърба си, а детето се смееше от сърце. Не беше нужно Кали да казва каквото и да е. Оливия веднага разбра какво мисли приятелката й. Тя също гледаше през прозореца със замечтано изражение. Кали знаеше, че Оливия се страхува от нова връзка — не е никак лесно, когато има намесено и дете. Но съдейки по лицето й, тя може би също изпитваше нещо към Ейдън.

* * *

— О, изглежда чудесно! — каза Оливия, когато Кали сложи последната възглавница на леглото.

Мебелите бяха пристигнали към десет часа и Кали работеше усърдно, нетърпелива да задраска още едно нещо в списъка със задачи. Щом приключи, й се струваше, че нещата малко по малко идват на мястото си.

Бяха нарекли стаята „Апартамент Ветроходни платна“, защото си имаше собствена баня и дневна. Преди няколко дни Оливия боядиса стените в бледозелен цвят, който приличаше на морска пяна. Бяха избрали състарено бяло легло, а над него закачиха подходящо огледало с формата на слънце. Спалното бельо беше чисто бяло, а върху него имаше декоративни възглавници в светлобежово и розово Кали сложи три морски фигурки на тоалетката.

Отстъпи няколко крачки назад и гордо огледа работата си. Мислеше си за всички хора, които ще отсядат в тази стая и ще й се наслаждават. Подръпна блузата си да се по разхлади — беше влажно и задушно.

— Как се справя Ейдън долу?

— Работниците свалиха всички прозорци в дневната, затова в момента климатикът не работи. Канят се да започнат къртенето на задната стена.

Ейдън беше настоял да запазят архитектурния стил на къщата и при прозорците отзад. Но реши да измести малко прозорците, преди да добавят френските врати, за да осигурят възможно най-добрата гледка.

— Мислех си нещо — поде Оливия някак прекалено небрежно, сякаш все още не го бе обмислила. — Може да излезем довечера — ти, Люк, Ейдън и аз. Ще бъде забавно.

— О, нима? — подразни я Кали.

— Като приятели!

Кали се ухили, но не каза нищо повече по темата.

— Да, може.

Беше оставила нещата просто да се случват и се носеше по течението.

* * *

Кали реши да поседне на плажа и да си почине след дългия ден. Взе дневника и излезе от къщата — все още нямаше книга за четене, а и изгаряше от любопитство. Какво лошо би станало, ако прочете дневника? Вероятно никога няма да открие Фредерик. С чаша вино в едната ръка и дневника в другата, тя пусна чантата си и се разположи на сгъваемия си стол. Откъм морето духаше познатият солен бриз.

Отвори дневника на страницата, до която бе стигнала. Късното слънце топлеше лицето й.

Днес го видях! Той е на осем…

Точно на възрастта на Уайът.

Рожденият му ден беше преди две седмици. Знам датата: 20 октомври. Предните му зъбки са пораснали — прекалено са големи за него, но го карат да изглежда по-голям. Русата му коса е по-светла, отколкото си мислех, като се има предвид цветът на лицето на баща му, но няма никакво съмнение. Много прилича на Фредерик. Минах бавно покрай него, а той изпусна бейзболната си топка. Вдигнах я, преди да се търкулне. Подадох му я, а той каза: „Благодаря“, и сърцето ми се разтопи. Майка му забърза по тротоара, но аз останах на мястото си и го наблюдавах, докато се скриха от погледа ми. Бях покрила главата си с шал заради вятъра и носех слънчеви очила. Не съм сигурна дали майка му ме позна, но бързаше толкова много, че едва ли ме забеляза. Въпреки това се радвам за шала. Но честно казано, не знам дали тя би ме познала.

Кали усети силна връзка с това момченце. Какво ли се беше случило с него? Водена от любопитство, продължи да чете.

Постоянно мисля за всички онези мигове, които съм пропуснала да изживея с племенника си. Фредерик може и да е решил да не му казва кой е, но аз нямах думата, а момчето е и мое семейство. Как ми се иска двамата да печем курабийки или да го гледам как отваря подаръците за рождения си ден. Можех да го водя на разходка до аквариума, да строим пясъчни замъци. Срещата ни миналия ден ме зарадва и натъжи едновременно. Чувствах се, сякаш си поемам дъх след дълго време, прекарано под вода, но сега изпитвам още по-голяма празнота. Той е толкави мило момченце. Иска ми се да го познавах.

Кали дълго стоя така, отбелязала с пръст мястото, до което бе стигнала. Гледаше замислено морето. Водата блещукаше на хоризонта. Нейният баща също беше пропуснал всички тези мигове с нея. Дали е имал същите мисли като Алис? А Фредерик? Защо той просто бе оставил детето си? Как хората можеха да постъпват по този начин?

Навън беше чудесно, но Кали трябваше да се прибере и да приготви вечеря — днес бе неин ред. Работниците вече приключваха, но утре щяха да завършват алеята, която се спускаше от двора до океана. Кали все още не беше поръчала растенията, нужни за озеленяването на двора. Изправи се, затвори дневника, сгъна стола си и тръгна към къщата.

* * *

— Няма да повярваш — каза Гладис. На масата пред нея стоеше празна чиния. Не бе позволила на Кали да сготви тази вечер и им донесе вечеря.

Изражението на лицето й подсказваше, че бе изчакала да приключат с яденето, за да им съобщи новината, защото не искаше нищо да ги разсейва. Уайът ловеше риба на брега, а трите дами пиеха вино. С оживено лице, Гладис бръкна в джоба на късия си панталон и извади листче хартия.

— Аделейд откри телефона на Фредерик — обяви тя и им подаде листчето през масата.

Кали притисна ръка към устата си и се вгледа в изписания на ръка телефонен номер.

— Хайде да му се обадим — каза тя.

— Сега ли? — попита Оливия, докато въртеше виното в чашата си. — Това е наистина важно за теб, нали?

— Да. Искам да му върна нещата, които му принадлежат по право. Може би дори не подозира, че Алис е притежавала това сандъче. Възможно е в него да има някакви ценни неща, лични вещи. — Тя отново се замисли за момченцето от дневника.

Гладис кимна към листчето хартия.

— Обади му се.

Думите й прозвучаха по-скоро като подкрепа към Кали, отколкото като любопитство да открият Фредерик.

Кали извади телефона от джоба си и бързо набра номера му. След две позвънявания някой вдигна.

— Ало?

Тя се прокашля, остави чашата си на масата и се поизправи на стола.

— Казвам се Кали Уийвър. Аз съм новият собственик на къщата на Алис Макфарлин… — Замълча, а настъпилата тишина й се стори някак обезпокоителна, затова бързо продължи: — Търся брат й — Фредерик. С него ли разговарям?

— Да — отвърна любезно той и тя издиша с облекчение.

Усмихна се развълнувано на Гладис и Оливия.

— Здравейте — каза малко по-ентусиазирано от необходимото. — Намерихме едно сандъче с вашите инициали. Решихме, че може би е ваше, и бих искала да ви го върна.

— О, много мило от ваша страна.

— Да, ами… не знаех дали си го искате обратно, или не.

Отново настъпи мълчание.

— Да, искам го — каза меко той. — Знам за кое сандъче говорите. Мислех си, че отдавна е изгубено, но Алис явно го е запазила. Радвам се, че го е направила.

— Можем да се уговорим да се видим и да ви го върна.

— Разбира се. Какво ще кажете за утре?

— Чудесно! Около два часа?

— Благодаря ви, че ще отделите от времето си.

— Няма за какво.

Кали не можеше да повярва. Щеше да върне сандъчето на собственика му. На това му се казва късмет!