Джени Хейл
Лятната къща (10)

Десета глава

— Виж това — извика Оливия от другата стая, щом доставчиците довършиха монтажа на уредите. Тя влезе в кухнята при Кали, стиснала в ръце старо сандъче, голямо колкото кутия за обувки. Беше кафяво на цвят, в средата му имаше ключалка, а пантите бяха потънали в прах.

Уайът застана до него с малък чук в ръце. И двамата носеха еднакви предпазни очила.

— Знам, че това не беше в плана за деня. Занимавах се със свалянето на вградените шкафове, докато работниците са тук, за да могат да запълнят дупките и да иззидат стената, ако е нужно. Аз свалях единия шкаф, а Уайът — другия. Виж какво намерихме. — И показа сандъчето на Кали.

— Беше на дъното на единия вграден шкаф — обясни детето.

— Явно дъната на всички шкафове са кухи. Махнахме последния шкаф и така получихме достъп до кухината — обясни развълнувано Оливия.

— Това съкровище ли е? — попита Уайът.

— Не знам — отговори Кали и седна на масата с чаша кафе. — Какво пише на месинговата табелка? — Посочи точно над ключалката.

Оливия остави сандъчето на масата, погледна табелката с присвити очи и прекара пръст по нея.

— Прилича ми на ФМ.

— Може би М означава Макфарлин. — Кали отпи от кафето си. Приготви го, докато чакаше доставчика да й даде да подпише документите. Топлата кремообразна напитка прогонваше всички болки от усилената работа предишния ден. — Ф може би е за Фредерик. — Тя разгледа ключалката. — Чудя се къде ли е ключът.

— Аз пък се чудя защо са оставили сандъчето тук, ако наистина е негово. Не е ли важно за него или за Алис? Освен ако не е празно… — Оливия вдигна сандъчето до ухото си и го разклати. — Като че вътре има нещо.

— Оставили са тук сандъчето и дневника, който ти намери. Какво ли още са оставили в къщата? — обади се Уайът.

Доставчиците се появиха в стаята, прекъсвайки разговора им, и подадоха на Оливия документ за подпис.

— Сигурна съм, че Алис ги е скрила, а след смъртта й никой не е знаел, че са тук.

— Фактът, че са били скрити, ме кара да се питам какво има в тях — рече тихо Оливия и повдигна любопитно вежди, докато се подписваше на документа. — Може би в сандъчето и дневника са скрити някакви семейни тайни — пошегува се тя. Остави сандъчето на пода в килера и затвори вратата.

Кали пристъпи към готварската печка, докато Оливия изпращаше доставчиците и им благодареше.

— О! Вече имаме печка! — възкликна развълнувано тя. Завъртя копчетата на чисто новата газова готварска печка, която току-що им бяха доставили заедно с огромен хладилник. Навярно техният адрес им беше първият за деня, защото пристигнаха още в осем и половина сутринта.

Доставчиците си заминаха и Кали отново седна на масата. Покри лицето си с ръце.

— Не трябваше да позволявам на Люк да стои до толкова късно снощи — каза тя, но сърцето й говореше съвсем друго нещо. Искаше й се той да беше тук сега и да я държи за ръка, както предишната вечер. Усмивката му вече й липсваше и тя нямаше търпение да го види отново по-късно вечерта.

— Не, струва ми се, че просто си се отпуснала и си позволила на нещата да следват естествения си ход — отбеляза Оливия с широка усмивка.

— Довечера сме на онова парти… — Кали вдигна чашата до устните си, за да не се усмихне.

— Всичко ще бъде наред. Уайът много се вълнува. — Оливия отвори хладилника и фризера и надникна в тях.

Някой почука на вратата и двете се спогледаха изненадано.

Оливия затвори фризера и се запъти към вратата, а в това време Кали се изправи и остави кафето си на масата. Не искаше тя да отвори вратата, в случай че на прага стоеше Люк, но притеснението и очакването не й позволяваха да седи на едно място. Затова се зае да бърше печката и новите гранитни плотове. Бяха се спрели на тях, защото карамелените и бледокремавите шарки им напомняха на мокрите зрънца пясък на брега след отлив. Кали трябваше да прави нещо, за да не мисли за предишната вечер.

Миналата седмица боядисаха кухнята в пясъчнорозово, а уредите от неръждаема стомана отлично пасваха на сребристите метални мидички, които бяха закачили по стената. Добавиха и състарени шкафове в бяло, като преди това свалиха старите от тъмно дърво, които вероятно бяха монтирани още през 70-те години. За пода подбраха нови жълтеникавокафяви плочки. Сега тя огледа помещението, доволна от резултата.

— Кали. — Оливия влезе в кухнята с някакъв мъж. Той имаше тъмна коса, беше слаб, а усмивката му можеше да накара всеки непознат да се почувства спокойно. — Това е Ейдън Паркър. Довършил е плановете за задните веранди.

Кали му подаде ръка.

— Много се радвам най-после да се запознаем — каза тя. В деня, в който Ейдън оглеждаше къщата за първи път, Оливия беше дошла с него. Кали все още бе в Ричмънд и беше казала на приятелката си да се довери на инстинкта си за плановете. Вярваше й безусловно и знаеше, че Оливия ще избере най-доброто за задните веранди. Когато дойде за първи път в „Бийчкомбър“, тя разбра, че е била съвсем права да се довери на приятелката си. Кали избърса ръцете си и се включи в разговора им: — Оливия ми е разказвала много за теб.

Ейдън хвърли весел поглед на Оливия.

— Това звучи малко страшничко — каза усмихнато той.

— Имайки предвид, че повечето ни общи случки са свързани с партита в колежа…

Оливия и Ейдън бяха състуденти и бяха живели в едно общежитие, но на различни етажи. Той бе първият човек, с когото Оливия се бе запознала в колежа, а срещата им беше точно на рождения й ден. Онази вечер Ейдън я бе извел на вечеря. Това се беше превърнало в техен ритуал и се повтаряше всяка година до завършването им. Но след това животът на всеки от тях бе поел в различна посока, а сега Оливия се радваше на възможността да го види отново.

Кали погледна приятелката си престорено сърдито, задето й беше спестила точно тези неща.

— Е, очевидно не ми е разказвала подходящите истории — отбеляза шеговито тя.

Ейдън се засмя и отново погледна Оливия. По дружелюбното му изражение ясно личеше, че общите им спомени и случки са били щастливи за него.

— Радвам се, че ми се обадихте да се заема с тази задача. Отдавна не съм бил в Аутър Банкс. Бях забравил какво прекрасно място е това.

— Идвал си тук на почивка ли? — попита Кали.

— Живях тук няколко години. — Той надникна през задния прозорец и смени темата на разговора: — Струва ми се, че мястото ще изглежда съвсем различно с новите веранди.

— Благодаря ти за изгодната оферта — каза Оливия.

Ейдън беше направил плановете безплатно. Затова плащаха единствено за работниците, което, предвид ограничения им бюджет, бе значителна сума, но крайният резултат щеше да бъде невероятен.

— Няма нужда да ми благодарите. Помагам на приятелка — усмихна й се той. — Ще изтичам до колата, за да си взема лаптопа. Трябва да направя някои изчисления и снимки. Щом приключа, ще ви покажа макет на готовите веранди.

— О, това би било чудесно — зарадва се Кали, но преди да успее да каже още нещо, се чу едно щракване, а след него се разнесе бръмчене. Най-прекрасното бръмчене на света. Тя изтича до отдушника на пода и стъпи върху него. Веднага усети хладния въздух по босите си крака. — Климатикът работи! — развълнувано извика на Оливия. Не можеше да сдържи радостта си. Тази сутрин работниците ремонтираха климатичната система. Всичко вървеше по план и Кали бе щастлива и въодушевена.

* * *

След като видя модела на завършените веранди, Кали остави Оливия да прави компания на Ейдън и се залови за работа в официалната дневна. Всички неравни места бяха загладени и вече бяха започнали с боядисването, така че й оставаше малко за довършване. Наля светлосиня боя във ваничка и плъзна валяка през нея, като го прекара напред-назад през ръба, за да отцеди ненужното количество боя. След това го прокара по стената, наблюдавайки как красивият цвят променя стаята пред очите й.

Вече бе приключила с другата половина на стаята, когато Гладис влезе. Беше й предложила да дойде, ако й доскучае, за да си побъбрят, докато Кали работи.

— О! Изглежда чудесно! — каза тя и влезе в стаята с несигурна крачка. — Ще стане прекрасно. Много се вълнувам от всичко случващо се: че живеете отсреща, от промените по къщата, от плановете ви да посрещате гости и от всички очарователни посетители, които вилата ще привлече… Всичко е чудесно! — възкликна Гладис и седна тежко на стола. — Дълго време къщата тънеше в тишина, след като Алис спря да посреща клиенти. Но я разбирах. Годините минаваха, тя остаряваше. Краката вече не я държаха както преди и просто вече не можеше да се справя с всички задачи.

— Намерихме още една нейна вещ — каза Кали и слезе от малката стълба, която използваше, за да боядиса перваза точно под тавана. — Поне си мислим, че е нейна. Става въпрос за едно сандъче.

— Така ли? — намръщи се Гладис. — Има ли нещо в него?

Кали поклати глава и отиде да вземе сандъчето от килера в кухнята, където го бяха прибрали.

— Погледни — подаде го тя на Гладис, щом се върна в стаята. Настани се на един стол, придърпа го по-близо до жената и завъртя сандъчето на другата страна. — Тук пише ФМ. Може би са инициалите на брат й.

Гладис потри ръце замислено.

— Звучи логично. Фредерик Макфарлин.

— Трябва да му го върнем — каза Кали и избърса инициалите, опитвайки безуспешно да почисти старата месингова табелка. Металът бе почернял от времето, блясъка, който тя се опитваше да възстанови, вече го нямаше. — Но миналата вечер намерих толкова много хора на име Фредерик Макфарлин. Как ще го открием?

Гладис пъхна коса зад ухото си с драматичен жест.

— Може би познавам някого, който ще ни помогне да се свържем с него.

— О, нима? — Кали взе валяка, но отново го остави.

— От време на време пия кафе в града с няколко дами и едната от тях — Аделейд Фостър, може би го познава. В миналото работеше с него, но оттогава измина много време. Той се занимаваше с различни битови ремонти. Ще я попитам дали все още пази телефонния му номер.

— Би било чудесно. — Знаейки, че може и да успеят да върнат сандъчето, Кали се почувства много добре. Навярно в него нямаше нищо ценно, защото в противен случай Фредерик щеше да го запази, но то бе обвито в загадъчност, тъй като беше скрито във вградените шкафове. — Можем да му върнем и дневника. Все пак е на сестра му.

— Надникнахте ли отново в него?

— Не.

Гладис кимна с разбиране. Навярно знаеше отношението на Кали към личните вещи и тайни. Сега се чувстваше виновна заради любопитството си.

— Не исках да те прекъсвам — каза възрастната жена и размаха ръце във въздуха. — Залавяй се с боядисването! — Остави сандъчето до стола си, а Кали продължи работата си. — Е, значи, прекарваш време в компанията на онзи млад мъж, Люк Съливан?

— Той е просто приятел — отговори Кали, но я заля вълнение и лицето й пламна. Гладис не каза нищо и тя се обърна към нея.

— Не прозвуча особено убедително — засмя се възрастната жена.

— Аз дори не го познавам. Запознахме се съвсем наскоро.

Гладис кимна.

— Той определено се интересува от теб. Личеше си по начина, по който те гледаше.

— Мислиш ли? — Кали си пое въздух и отново започна да боядисва, опитвайки се да сдържи нелепата си усмивка. Гледайки стената, попита с възможно най-небрежен и овладян тон: — Какво знаеш за него?

— Не го познавам. Но веднъж го видях да прави нещо много мило.

— О, нима? — погледна през рамо Кали, неспособна да скрие интереса си.

— Бях в един ресторант, който вече не работи. Той бе там с група приятели. Една възрастна жена от съседната маса плати и си забрави портмонето. Той забеляза, взе портмонето и изтича след нея. Наблюдавах го през големия прозорец на ресторанта. Затича след колата й по улицата, настигна я чак на светофара, направи й знак да спре и й подаде портмонето през прозореца.

— Много мило от негова страна — отбеляза Кали и едва сега осъзна, че се беше обърнала изцяло към Гладис, стиснала бояджийския валяк в ръка.

— Ти го харесваш — усмихна се жената.

Кали завъртя очи и се обърна към стената.

Гладис навярно усети нежеланието на младата жена да обсъжда въпроса, затова смени темата:

— Оливия спомена за някакво празненство за рожден ден.

— Да, тържеството е тази вечер.

— В дома на господин Съливан?

Е, явно на Кали й се беше сторило, че Гладис е сменила темата на разговора.

— Да. — Тя отново се обърна и този път остави валяка във ваничката. Не успя да сдържи усмивката си и каза: — Гладис, точно в този момент не мога да си позволя да се разсейвам с други неща.

— Ммм — кимна възрастната жена. Не беше нужно да казва каквото и да е, за да покаже на Кали какво всъщност мисли.

Кали поклати глава и се зае с боядисването. Наистина не можеше да си позволи да се разсейва, но това означаваше ли, че не го иска?

* * *

Кали разпусна косата си, която по-рано следобед бе хванала с шнола, докато още бе мокра след душа. Прическата й беше напълно безформена. Остави шнолата върху дневника на Алис и прокара пръсти през косата си, за да я разреши, но и това не помогна. Гладис, Оливия и Уайът бяха в кухнята на долния етаж. Преди няколко минути възрастната жена беше донесла кана с лимонада и пай с лайм.

Кали обмисляше какво да облече за партито и вече започваше да се тревожи, когато телефонът й звънна и на екрана му тя разпозна новия номер. Обаждаше се Люк.

— През целия ден ще идват гости. По кое време ще дойдете, за да кажа на Джули? — попита той след бърз поздрав.

Кали предположи, че той има предвид сестра си — Джулиет Съливан, за която бе прочела, че се е преместила в Ню Йорк, за да създаде собствена модна линия. Нейни дрехи се продаваха в няколко бутика в града. Според местните легенди, модната линия бе финансирана изцяло с парите на баща й, а тя все още не беше спечелила милионите, които му бе обещала. Но Кали бе прочела също и че няколко големи модни дизайнери са забелязали работата й и дрехите на Джулиет са стигнали до два магазина в Ню Йорк, така че може би тепърва я очакваше успех и тя щеше да върне парите на баща си.

Кали щеше да ходи на празненство в имението на Съливан. Вече бе обличала най-скъпата рокля, която двете с Оливия имаха във вилата, за срещата й с Люк. Какво щяха да облекат днес? Досега двете не бяха имали време да купят подарък на детето, камо ли да търсят подходящо облекло за себе си, а той искаше да знае кога ще пристигнат на тържеството. Тя погледна часовника.

— Защо си толкова тиха? — попита той.

— Ами… — Паниката завладя Кали и тя се отпусна върху надуваемия дюшек. Не знаеше какво да му отговори. Погледна отворения гардероб. Повечето им дрехи все още не бяха разопаковани.

— Какво има? — запита Люк, а тя остана изненадана от нежния тон на гласа му, сякаш той наистина се интересуваше и се тревожеше за нея.

Тя започна да стърже светлосинята боя, останала върху нокътя й, и се зачуди как да му обясни. Беше още по-разстроена, защото навярно той никога през живота си не се бе тревожил за подобно нещо. Ами ако си помисли, че тя просто си търси извинения и не иска да отиде на тържеството? Това изобщо не беше вярно, защото Кали копнееше да изведе Уайът и детето да се забавлява. А и честно казано, искаше да види Люк. Отпусна ръка в скута си и реши да бъде честна с него.

— Нямам подходящи дрехи за празненството в дома ти.

— Затова ли си толкова тиха и притеснена? Не ме интересува какво ще облечеш. Облечи каквото искаш… — каза той през смях.

— Люк… — Тя си пое дълбоко въздух, излегна се на дюшека и прокара ръка през разрошените си къдрици. — Оливия и Уайът също нямат какво да облекат. Дори не знам какъв е дрескодът. Как се обличат хората на подобни празненства? Малкото дрехи, които имам, са изпоцапани с боя, а роклята от срещата ни миналата вечер е за пране.

— Облечете нещо небрежно.

— Небрежните дрехи могат да бъдат много видове — елегантни или съвсем раздърпани, като на бездомна скитница — изстена Кали. — Не се шегувам, Люк. Трябва да отида на пазар.

— Допада ми видът на скитница. Мисля, че можеш да се справиш с него.

Тя завъртя очи и бързо скри усмивката си, въпреки че той не можеше да я види.

— Не. И без това трябва да отида да избера подарък за рожденика. Кажи ми за какво небрежно облекло става въпрос — рокли или къси панталони и тениски?

— Ще дойда с теб. И бездруго обещах на Джули да купя балони.

— Не е нужно да го правиш.

— Така ли? Е, добре тогава — подразни я той.

Кали мълчаливо седна на дюшека. Наистина искаше той да дойде с нея. Искаше да го види.

— Ще те взема след един час.

Тя не успя да сдържи щастливата си усмивка.

* * *

Магазините в Уейвс не бяха много, но имаше бутик на име „Шерис“, който наскоро бе отворил врати. Повече магазини имаше на север, в градчетата Нагс Хед и Дък. Както обещаваше рекламата, на витрината на „Шерис“ беше изложена модната линия на Джулиет. Магазинът се намираше в средата на единствения в града малък и наскоро реновиран търговски център на открито. Кали мислеше, че бутикът не е по джоба им, но все пак реши, че може да разгледат и да добият някаква представа, а след това да отидат в други магазини. Денят беше спокоен — нямаше репортери. Люк отвори вратата на магазина и направи път на Кали и Оливия, а Уайът вървеше зад тях. Бяха му обещали сладолед, ако изтърпи обикалянето по магазините. Виждаше се, че детето полага усилия да се справи.

Докато Оливия разглеждаше някакви блузи, Кали попита Люк:

— Е, какво би избрал ти?

Той беше облечен с бледосиня тениска със силно избеляло лого с лодка и къси панталони. Приличаше по-скоро на сърфист, отколкото на милионер. Бронзовият му загар и изсветлялата му коса говореха за дълги дни, прекарани на плажа. Какво ли би било усещането да прокара пръсти по ръката му? Кали отмести поглед. Кога за последно се бе чувствала по този начин? Дали изобщо някога се беше чувствала така?

Той я погледна. Очевидно всичко това не беше обичайно за него, но се опитваше да измисли нещо. Навярно очакваше просто да изкаже мнение за нейния избор, а не да се налага самият той да избира дрехи.

— Не е толкова трудно — каза тя. — Огледай се. Помисли си за някоя жена, която познаваш, и си представи какво би облякла тя за празненството. — Свали една блуза от закачалката и му я показа. — Би ли облякла това?

Люк я погледна в очите, после обходи с поглед лицето й.

— Не — отговори й с усмивка.

Тя остави блузата обратно на мястото й и взе друга.

— А това?

Той поклати глава.

— Добре тогава. Намери нещо, което би облякла.

Люк погледна Уайът, търсейки помощ от момчето, но то се беше настанило на един стол и се опитваше да подреди кубчето на Рубик. Погледна го и само сви рамене.

— Изобщо не ми помагаш — каза му Люк и се усмихна самодоволно. След това тръгна из магазина. Дръпна ръкавите на няколко ризи, за да ги огледа по-добре, после ги пусна, а дрехите се разклатиха на закачалките си.

Уайът се изкикоти.

Оливия беше споделила с Кали, че смята да похарчи повече пари, стига да си хареса някакви дрехи. Носеше в ръцете си две копринени блузи и ленен панталон. Кали не изпускаше Люк от поглед. Той се концентрираше върху задачата. Разглеждаше няколко ментовозелени блузи, присвил очи по онзи негов невероятен начин. Но в следващия миг нещо привлече вниманието му и той приближи до друг рафт.

— Ето това — каза й и извади рокля с презрамки.

Роклята беше мека, с женствена кройка и нежни цветя във всички нюанси на розовото. Имаше тънки презрамки и дължината й достигаше до коляното. Щеше да изглежда страхотно със сандалите на платформа с бадемов цвят, които Кали забеляза на витрината, и с чифт слънчеви очила в стила на Джаки Кенеди.

— Ще я пробвам — каза тя и взе роклята от ръцете му. Не можеше да сдържи усмивката си: без да го знае дори, Люк бе избрал дреха, която напълно отговаряше на характера и предпочитанията й.

Кали помоли продавачката да й даде подходящ номер сандали и влезе в пробната. Облече роклята и се огледа в огледалото. Стоеше й перфектно. Погледна етикета, за да види цената, и дъхът й спря. Струваше сто и петдесет долара. Но повече я разтревожи фактът, че роклята беше от колекцията на Джулиет Съливан. Няма да се появи на празненството, облечена в рокля на Джулиет! Щеше да изглежда сякаш се престарава с усилията си да се хареса на семейството.

Кали излезе от пробната и лицето на Люк светна.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза той.

Оливия си беше избрала тоалет от намалените колекции и сега търсеше нещо за Уайът. Погледна Кали и вдигна щастливо палци в знак на одобрение.

— И на мен ми харесва, но не мога да я купя. От колекцията на сестра ти е.

— Познаваш модната линия на сестра ми? — попита той предпазливо.

Оливия остави дрехите на касата и започна да пресмята на пръсти общата сума. Кали се питаше дали и приятелката й е шокирана от цените. Това беше единственият подобен бутик в района и Кали знаеше, че магазинът има клиентела — всички онези хора, които наемаха огромните нови вили по брега. Сградите буквално изяждаха крайбрежието с прекалено бързия темп на строителството им.

— Разбира се, че познаваме модната линия на сестра ти — намеси се Оливия. — Вие сте семейство Съливан, местните знаменитости — каза тя през смях. — Добре де, трябва да признаем, че обърнахме особено внимание на някои статии в няколко местни списания, които преди това едва ли щяхме да забележим.

Кали прехапа устна. Беше останала с впечатление, че Люк не обича репортерите и не е особено доволен от нещата, които пишат за него. Той не се усмихваше.

— Оливия, той ще си помисли, че го проучваме и следим! — възкликна тя и се обърна към Люк. — Но просто не можахме да се сдържим, искахме да разберем кой си. Струва ми се, че за първи път чух фамилията ти, когато бях на около дванайсет години. А онзи ден, когато казах на Оливия, че съм яла бургери с теб, вкъщи имаше няколко списания, затова просто прочетохме статиите в тях.

Люк изглеждаше слисан.

— И си мислите, че вече знаете всичко за семейство Съливан?

— Не! — поклати глава Кали. Чувстваше се ужасно. Представяше си какво би било усещането, ако някой има достъп до всякаква информация за теб. При тази мисъл потръпна.

Люк отвори уста да каже нещо, но замълча.

— Виж, знаем, че не трябва да вярваме на всичко, което четем във вестниците.

Той кимна бавно, после присви очи, но устните му започваха да се извиват в усмивка.

— Как се казва майка ми?

— О! — възкликна Оливия. — Това го знам! Лилиан!

— Оливия! — скара й се Кали. Поклати глава и се ухили широко.

Люк повдигна вежди.

— Кой е любимият ми цвят?

— Синьо? Не, червено? — Оливия смръщи лице замислено.

— Тя не знае — отвърна Кали. — Ние не знаем.

— Добре — усмихна се Люк. Оливия се засмя и тръгна към касата, а той се наведе и прошепна в ухото на Кали: — Любимият ми цвят е зеленият.

Ръката на Кали потрепна.

В гърдите й се надигна вълнение, сякаш току-що й беше поверил нещо важно.