Алма Катцу
Глад (9)

Осма глава

Индианските територии

Скъпи Чарлс,

 

Пиша ти от неизвестната пустош отвъд Форт Бриджър — може би от планините Уасач? Не съм сигурен — както не съм сигурен и дали изобщо някога ще прочетеш това писмо. След премеждията от изминалите няколко седмици има само едно нещо, в което съм сигурен: длъжен съм да запиша онова, което съм научил. Ако това писмо все пак достигне до теб, Чарлс, не се опитвай да тръгнеш след мен. Аз продължавам единствено в името на науката и истината.

Точно преди да замина от Форт Ларами, си намерих местен водач — млад индианец от племето пайути, на седемнайсет години, на име Томас. Мисионерите са го покръстили и са му дали това име преди шест години, и оттогава той е живял единствено сред белите хора. Каза ми, че познава племето уашоу от околностите на езерото Тръки, което се опитвам да открия, нещо повече — тъй като при мисионерите, които го бяха отгледали, беше живял и един сирак от това племе, той щеше да може да общува с тях. Беше чувал и за племето анауаи, но сякаш не искаше да говори за това.

Можеш да си представиш радостта ми, че съм успял да си намеря водач, който познава околността и това племе, и дори говори техния език. Не бяха минали и пет дни, откакто напуснахме Форт Ларами, и Томас се изправи пред първата възможност да се докаже, когато нашата малка група попадна на отряд ловци от племето пайути. Индианците биха дружелюбни и по-късно споделиха вечерята си с нас около лагерния огън. Отговориха и на въпросите ми за племето анауаи. В действителност моят интерес към тях сякаш разпали чувствата им. Индианците се опитаха да ме убедят да не се срещам с това племе, защото е особено опасно.

Доколкото успях да разбера от превода на Томас, индианците от племето анауаи бяха обърнали гръб на традиционните си божества и вече се кланяха единствено на някакъв вълчи дух, който обитавал тяхната долина. Пайутите твърдяха, че индианците от племето анауаи имат склонност изведнъж да освирепяват и да се изпълват с неутолима жажда за кръв. Приписваха им всякакви чудовищни жестокости, но след това ми беше трудно да проследя нишката на техния разказ, тъй като Томас вече не успяваше да превежда думите им както трябва.

Фактът, че тази необичайна информация странно напомняше за историята за човешките жертвоприношения на Фарнсуърт, затвърди решителността ми да не се отказвам от търсенето на истината. Неособено изненадващо, останалата част от групата не споделяше моята охота. Ти познаваш тези хора — Нюъл, Андерсън и братята Манинг — едри и корави мъже, които никой не би си помислил да обвини, че са страхливци. Накрая успях да ги убедя да продължат заедно с мен до Форт Бриджър, като изтъкнах, че керванът също ще мине оттам, така че винаги могат да се включат обратно в състава на вашата експедиция.

След като успокоих останалите, Томас ме дръпна настрани. Забелязах, че той също е изплашен. Младежът заяви, че желае да се върне. Аз му напомних, че му плащам за неговата служба и уговорката ни е за всичко или нищо: ако искаше да види и един-единствен цент от мен, трябваше да ме заведе до края. Както можеш да си представиш, той не остана доволен от думите ми, и поиска да му дам оръжие, предвид опасността, която ни грози. Но и преди това беше толкова стреснат, че не бях убеден дали няма да открие огън по първата срещната мишена — включително и по мен самия. Освен това трябва да си призная, че бях чувал твърде многобройни истории за индиански водачи, които са се обръщали срещу работодателите си, макар и Томас да не приличаше на такова момче, и в крайна сметка му отказах. Изтъкнах, че непрестанно е обграден от въоръжени мъже и ние ще се погрижим за безопасността му. При все това, когато стигнахме до Форт Бриджър, той беше все така притеснен.

За пръв път в живота си изпитвам такова щастие при вида на западнала дупка като Форт Бриджър. Както ще видиш, това място няма нищо общо с Форт Ларами. Джим Бриджър, единият от собствениците, тайно ми довери, че благосъстоянието на форта е понесло тежък удар още миналата година, когато проходът Гринуд изведнъж стана особено популярен. Оттогава керваните на заселниците, потеглили към Орегон, просто ги заобикаляли. Фортът беше заприличал на изоставен призрачен град.

На следващата вечер, когато всички седнахме в стаята на Бриджър с една бутилка долнопробен домашен алкохол, най-сетне разбрах какви са действителните мащаби на катастрофата. В момент на пиянска искреност Бриджър ни разказа за инцидент отпреди шест години, когато отряд златотърсачи се беше изгубил в териториите, които междувременно станаха известни като прохода Хейстингс. Някои казвали, че са умрели от глад, други твърдели, че са ги изклали непредвидимите индианци от племето анауаи. Бриджър се сближил със златотърсачите, когато минали през неговия форт, и потеглил след тях, за да ги потърси. Задачата изглеждала безнадеждно трудна: територията била огромна, а неговият отряд разполагал с твърде ограничени ресурси. Вече се канели да се откажат, когато един от златотърсачите с несигурни крачки влязъл в лагера на спасителния отряд. За съжаление, горкият човек бил изгубил ума си, след като живял като див звяр в гората, и не бил в състояние да разкаже на никого какво се е случило с останалите.

Тази история ми направи злокобно впечатление. Напомни ми за нещо, което Луис Кесибърг бе споделил с мен — за собствения му чичо, който също беше изчезнал безследно по тези места преди много години.

Междувременно бях започнал да си създавам отрицателно мнение за Бриджър. Цените в неговия форт са безбожни, а стоката му е долнокачествена (лепкаво брашно, развалено месо, разводнен алкохол). Гарнизонът от форта още преди няколко месеца бил прехвърлен в по-оживения Форт Хол, така че Бриджър и неговият партньор Луис Васкес останали сами. Според мен и двамата са се предали на отчаянието.

След опита с ловния отряд от племето пайути и разказите на Бриджър, на следващата сутрин ме изпълваше несигурност, когато потеглих от форта, придружаван единствено от Томас. Бързо се убедихме, че пътят наистина е много тежък. Бриджър ми разказа, че Лансфорд Хейстингс наистина е бил в неговия форт, но заминал, за да преведе керван от фургони през прохода. Експедицията се движеше на около една седмица пред нас, така че се опитахме да се водим по следите им, но горите и храсталаците по пътя бяха твърди гъсти. От време на време попадахме на някоя стара индианска пътека, но само за да открием, че рязко свършва в каньон или на ръба на висока скала. Беше трудно да се придвижваме на коне, а щеше да бъде почти невъзможно да го правим с фургони. Задачата ти да попречиш на кервана да поеме по този маршрут, е от съдбоносна важност. Тук няма да откриете нищо друго освен лишения и провал.

Отне ни цяла седмица, но в крайна сметка двамата с Томас успяхме да прекосим планините. Бяхме изгубили всякакви следи от кервана, предвождан от Хейстингс, и с изострено внимание се надявахме да зърнем някакво доказателство, че са минали оттук, или да чуем човешки глас — каквото и да е, което да ни покаже, че не сме сами. Но колкото по-дълбоко навлизахме в гората, толкова по-откъснати от всичко се чувствахме. Парадоксално, в същото време ме измъчваше крайно необичайното и непоносимо силно усещане, че ни наблюдават.

Томас беше стреснат като заек и започнах да се тревожа за разсъдъка му. Снощи, докато седяхме заедно край лагерния огън, го притиснах да ми каже какво има, и той си призна, че когато беше превеждал думите на индианците от племето пайути, не ми беше казал цялата истина. Пайутите наистина ни бяха предупредили да стоим по-надалеч от племето анауаи от езерото Тръки, но за тяхната свирепост имало друга причина. Те отвличали чужденците, за да ги принесат в жертва на този вълчи дух.

Томас ми призна колко съжалява, че не ми е казал това по-рано, но се беше страхувал да не настоявам да проверя лично каква е истината, така че в крайна сметка да донеса гибел и на себе си, и на него. Томас не криеше, че ме смята за луд човек, когото е невъзможно да вразуми. Започнах да изпитвам вина за неговите притеснения. Все пак е само едно момче на седемнайсет години, което се бои за живота си.

Вече се канех да развържа кесията си, за да му платя дължимото и да го освободя от задълженията му към мен, когато чухме някакъв шум в храсталаците. И двамата скочихме на крака. Аз протегнах ръка към пушката си, а Томас извади от огъня горящ клон.

Шумоленето продължи в храстите навсякъде наоколо. Томас вдигна горящия клон над главата си като факла. Сетне точно пред нас се разнесе силен пукот — като от масивно тяло, което отпуска цялата си тежест върху изсъхнал клон. Вдигнах пушката си и я насочих право натам.

— Покажи се! — креснах в мрака.

В отговор чух стъпки, които се втурнаха право към мен. Вече се канех да стрелям, но в същия миг Томас се извърна и хукна да бяга през гората. Беше невъоръжен (в паниката си беше захвърлил дори факлата) и аз се почувствах длъжен да го последвам, за да го защитя. Поех след шума от Томас, който тичаше през гората отпред, но през цялото време чувах и как някой друг на свой ред тича след мен. За броени минути изгубих всякаква следа от момчето в мастиления мрак. Но шумът зад гърба ми ставаше все по-силен и идваше все по-близо, така че в крайна сметка, от чувство за самосъхранение, аз се обърнах и стрелях на сляпо в тъмното. Пламъчето от изстрела на пушката ми освети нещо сред дърветата и аз стрелях още веднъж. Този път чух болезнено квичене, определено от животински произход, и когато очите ми свикнаха с мрака, различих блясъка на жълти очи и зъби; но след това притежателят им, каквото и да представляваше, се изгуби от поглед. Тогава се съсредоточих изцяло върху онова, което ми подсказваше слухът, като се опитвах да определя дали нещото не ме заобикаля, за да ме нападне отново от друго място, но всички шумове изведнъж замряха.

От нападателите не беше останала и следа — както и от самия Томас. Тази вечер той не се върна повече в лагера. Не знам какво е станало с него.

Ти вече познаваш моя магарешки инат, Чарлс, така че сигурно няма да се изненадаш от решението ми да продължа по пътя си към езерото Тръки. Вече съм стигнал твърде далеч, за да се върна. Може би смяташ, че действията ми са прибързани и рисковани — и си прав, разбира се. Но аз и преди съм попадал в подобни ситуации и съм оцелявал. Продължавам напред, за да търся Томас, но освен това търся и истината.

Бог да те поживи и да ти помага,

Едуин, твой приятел