Алма Катцу
Глад (41)

Четирийсета глава

Стентън беше остарял само за една седмица. Очите му бяха почти ослепели от блясъка на снежната покривка, а тялото му бе изтормозено от пътя — необятна, безкрайна поредица от възвишения и падини, съвършено еднакви под бялата пелена. По негова преценка вървяха около десет часа на ден, но сякаш изминаваха само по няколко мили. Щеше да мине повече от месец, докато стигнат до мястото, където можеха да открият помощ.

Имаха провизии за пет дни, така че бяха започнали да се хранят само вечер.

Мери отброяваше изминалите дни, като връзваше възли на едно парче връв — дълга кафява нишка, която беше откъснала от ръба на полата си — и сякаш с всеки нов възел пристягаше все по-здраво нещо, което пърхаше в гърдите на Стентън — някаква миниатюрна частица от него, която продължаваше да се вълнува от мисълта за любов. Беше изумен, че тя изобщо е в състояние да връзва възли, че пръстите й все още могат да се свиват по този начин, докато неговите пръсти, болезнено чувствителни и почернели от измръзването, често оставаха безполезни дори след като ги беше сгрял на огъня.

Вечер събираше дърва, като надвиваше изтощението си с упорито животинско желание за живот. Спяха седнали един до друг, сгушени до огъня, когато изобщо успяваха да заспят. Чарлс, Еди, Франклин Грейвс и Джей Фосдик се редуваха да остават на пост през нощта, макар че силите на Грейвс бързо го напускаха и понякога едва успяваха да го разбудят на зазоряване.

Огънят обикновено разтопяваше снега под себе си. До сутринта хората от отряда се озоваваха на дъното на яма, дълбока по шест стъпки и повече, и изкачването по стръмните бели стени изразходваше енергия, която не можеха да си позволят да пилеят. Стентън живееше в страх от деня, когато някой от тях щеше да се окаже твърде отслабнал, за да успее да се изкачи.

От няколко дни не бяха виждали следи от вълците — и от всякакви други зверове.

Но когато силите им започнаха да гаснат, Стентън долови промяна около себе си. Започна да чува шумове в гората — шепот, съсък на пъргаво движение между мъртвите дървета. Знаеше, че хищниците следят ранени и умиращи животни в очакване на мига, в който сами ще паднат на земята. Хората от отряда със снегоходките умираха — бавно, но сигурно — и заразените вълци бяха подушили миризмата на наближаващата смърт.

Поредното време на мрак, преобразен в пейзаж от заслепяващо бяло: Стентън приветстваше нощта дори само защото му даваше шанс да даде малко почивка на очите си. Често се чувстваше така, все едно очите му кървят или някой ги гъделичка с нож; веднъж Еди съвсем беше ослепял, макар и временно, и се наложи да се държи с една ръка за колана на Стентън, докато го следваше.

Мери се свлече на мястото до него. Свиха се под едно и също мръсно одеяло, макар и от това да нямаше почти никаква полза. Струваше му се, че вече непрекъснато е мокър, непрекъснато му е студено, непрекъснато е гладен.

Лицето й беше изгоряло от слънцето, а кожата на носа й се белеше. Тя бръкна в джоба си и извади парче сушено говеждо.

— Хайде на вечеря — каза тя.

Винаги казваше така, макар че това бе единственото им хранене за деня.

— Яж бавно — добави тя.

— Колко ни остава?

Болеше го, когато ядеше. Стомахът му се свиваше едновременно от глад и пристъпи на гадене. Зъбите му звъняха от студ и бяха започнали да се разпадат, след като твърде дълго време бяха живели с твърде малко храна.

— За колко дни ще ни стигне още?

Тя поклати глава.

— Не мисли за това сега. Все ще намерим нещо.

Небето бързо притъмняваше, но огънят отказваше да се разгори; дървата бяха мокри. Първо Еди се пробва с кремъка и огнивото, след него Стентън и Джей. Стентън се отдръпна и видя как слънцето потъва зад планините, видя как дневната светлина се разтапя и се оттича от небето и на мястото на изтощението му се надигна първичен страх.

— Вземи брадвата — нареди той на Джей. — Отсечи някое дърво. Отсечи клони, отсечи каквото и да е.

Сетне се отправи към гората, като подтичваше, въпреки хватката на снега, който се вкопчваше в краката му. Едва преди час му се беше струвало, че няма да може да направи и една крачка повече, но сега тялото му сякаш бе наелектризирано от страха; ако нямаха запален огън, нямаха никакви шансове. Щяха да замръзнат, докато спят. Освен това огънят държеше на разстояние вълците — или каквото и да беше онова, което ги преследваше.

Ударите на брадвата отекнаха в низината. Но бяха бавни, твърде бавни. Дори Джей да успееше да отсече някое дърво, нямаше да смогнат да го нацепят навреме. Стентън се хвърли в дълбоките сенки на горичка от мрачни, надвиснали вечнозелени дървета. Приведе се под клоните им, като опипваше земята под тях в търсене на достатъчно сухи дърва, за да горят; откри съчки и подпалки, но нищо друго, което щеше да им свърши работа за повече време. Продължи да търси, докато изгуби лагера от поглед, отчаян и почти изгубил здравия си разсъдък — от снега, от безкрайното катерене, от глада и безсмислената битка, която не спираха да водят ден след ден.

Под голям бор намери дърва, които бяха останали почти недокоснати от природните стихии, заслонени от купола, който образуваха клоните на дървото над тях. Събра толкова, колкото можеше да носи; щяха да им стигнат за един час или малко повече — достатъчно, та Джей да нацепи някое и друго дърво.

Той се обърна, за да се върне в лагера, и в този момент забеляза движение с периферното си зрение. Бързо, като вълк, тичащ между дърветата.

Но не бяха вълци.

Зърна друга сянка, друго нещо, притичващо около него.

Пусна дървата в снега, като задържа само една борова цепеница. Сетне удари с кремъка си срещу нея. „Запали се, проклета да си!“ Разхвърчаха се искри, които се посипаха по снега, без да запалят нищо. Пръстите му бяха вкочанени и тромави. Едва не изпусна кремъка, но го улови в последния момент.

И чу нещото зад гърба си едва броени секунди преди да забие зъбите си във врата му.

Извърна се и размаха цепеницата на сляпо, като тояга. Чу как се удари в нападателя му и видя нещо тъмно и разкривено, наполовина човек и наполовина звяр, което се отдръпна назад сред дърветата.

Някакъв демон. Чудовище.

Нямаше друга дума, с която да го нарече.

Стентън се втурна да бяга — доколкото можеше в снега, дълбок до коленете. По лицето му се стичаше пот и мигновено замръзваше, като опъваше бузите му и разкривяваше устата му в зловеща гримаса.

Паниката бушуваше в него, примесена с изумление.

Тамсен беше казала истината.

Внезапната яснота на осъзнаването го прониза като леден скрижал — и сякаш едновременно накара сърцето му да спре и разпръсна облаците над мислите му. Понякога истината беше такава. Истината не беше спасение, както му бе казал веднъж неговият дядо, а точно обратното: нещо ледено, което кара човека да се скове от ужас.

Но сега мислите му препускаха, а кръвта течеше прекалено бързо във вените му. Той се бореше да си поеме дъх, докато напразно опипваше зад гърба си за пушката. Къде беше пушката му?

Значи никога не са били глутница заразени вълци, които са ги дебнели, нападали са добитъка им и са се криели сред дърветата. Така ли?

През цялото време са били тези… неща.

Не. Не. Разумът му го предаваше. Той забави крачка и погледна с присвити очи обратно към дърветата.

Сенките се стрелкаха между тях, преобразени от снежната нощ.

Къде беше пушката му?

Едва тогава си спомни, че я бе подпрял на дънера на едно дърво в началото на гората. Щеше да му се наложи да тича, за да стигне до нея. Снегът вече стигаше до над коленете му; мракът се беше спуснал съвсем.

Хвърляше цялата си тежест във всяка следваща крачка. „Не се обръщай, просто тичай.“ Кръвта му кънтеше в ушите. А после го чу: влажно задъхано дишане, възбудено и накъсано, сякаш нещото, което го преследваше, бе принудено да си поема дъх през лепкава, прогнила влага.

Чуваше го все по-близо. То го настигаше.

Каквото и да го беше нападнало, каквото и да беше видял, то беше истинско. Те бяха истински.

„Съжалявам.“ Не знаеше за какво — за това, че не беше повярвал на приказките, които разпространяваше Тамсен сред кервана? За това, че не ги беше защитил?

За целия си живот, който не беше пропилян в грях, не съвсем, а в задушаващата прегръдка на вярата в съществуването на греха?

Вече виждаше пушката си, а зад нея различаваше и тънка струйка дим, което означаваше лагерен огън. Може би все още не беше твърде късно за него.

До пушката му оставаха броени стъпки, когато нещото скочи. Той почувства остро и болезнено опарване по прасеца си; все едно някой бе притиснал нагорещен до червено ръжен в плътта му. А сетне и изгаряща болка в десния си прасец, така че се отърколи в снега като бебе. Опита се да пропълзи напред на колене, но нещо го беше сграбчило за краката и го теглеше назад. Усети още един удар отзад по главата, а болката бе толкова силна, че сякаш го заслепиха светкавици.

Не можеше да умре по този начин.

Не и сега.

Още не.

Пръстите му едва достигнаха до приклада на пушката. Подхлъзнаха се по него, но не успяха да го уловят. Но създанието вече го беше докопало и го беше захапало за глезена — и Стентън изстена от ужас, когато видя човешки очи и човешка уста…

Каквото и да беше това нещо, някога то е било човешко същество.

Но създанието вече не беше човек. Зъбите му не бяха човешки; Стентън усети как се забиват дълбоко в кожата му, в мускулите, и между тях се показва нещо мокро и ужасяващо, което нямаше какво да е друго — освен език.

Той ритна нещото с всичка сила в лицето. То не го пусна, но за миг замря и той успя да се извърти и да достигне пушката си.

Сетне отново се претърколи по гръб, вдигна оръжието пред гърдите си и стреля право в очите на създанието.

Чудовището го пусна. Стентън не изчака да види дали е мъртво. С усилие се изправи на крака и когато отпусна тежестта си на десния, го прониза толкова силна болка, че пред очите му причерня. Видя как още от тях се събират между дърветата. Стреля отново, на сляпо, като не беше сигурен дали изобщо се цели в сенките. Спря на снега, като трепереше и губеше кръв, и ги видя да се прегрупират — като тъмен поток от тела. Отново вдигна пушката си, когато внезапно движение го накара да се обърне: едно от тях се беше нахвърлило върху него от лявата му страна, от засада, и преди да успее да се прицели, го повали по гръб в снега, а пушката изхвърча от ръцете му.

Вонеше на труп, оставен твърде дълго на слънцето. Но пръстите му бяха студени, хлъзгави и влажни — от гнилоч. Той се задави от миризмата. Опита се да го отхвърли от себе си, но беше затиснат под него и нямаше сили да се съпротивлява. Устата на нещото сякаш се отвори двойно по-широко, като долната му челюст се откачи като на змия. Той зърна зъби, остри като гвоздеи и твърде, прекалено много — и дългия лъскав тъмен тунел на гърлото му, и ужасяващия език, който шибаше насам-натам като сляпо животно в търсене на плячка.

А сетне сякаш експлозия раздели челото му на две. Нещото се изпъна назад — Стентън усети вкус на повръщано — и се отдръпна, а половината му лице висеше като счупена щора. Но продължаваше да се движи. Беше живо.

Разнесоха се викове. Мери се озова до него, на колене в снега, като го дърпаше. Плачеше и крещеше.

— Защо ни остави? Нали знаеш, че е опасно? Какво си мислеше? Защо тръгна сам?

Уилям Еди стоеше зад него, стиснал димящата си пушка. Но очите му не се откъсваха от крака на Стентън, а изражението му не лъжеше.

— Лошо, а? — каза Стентън. — Чудовищата ме докопаха.

Думите изскочиха от устата му, преди да си даде сметка колко налудничаво звучат.

Но дали наистина беше налудничаво?

Може би това бе проклятието на тези планини — те първо принуждаваха човека да полудее, а след това обръщаха собствената му лудост срещу него самия, облечена в плът.

Като някакво библейско наказание.

Мери продължаваше да го стиска за ръката, все едно той можеше да се изправи на крака и да си тръгне оттам.

Стентън усещаше болестта, която навлизаше в тялото му, като някаква тъмна, хлъзгава и чужда тръпка по вените си — толкова ледена, че го изгаряше. Колко ли време щеше да мине, преди да го преобрази? Няколко дни? Една седмица? Поне дотогава щеше да е мъртъв вече, замръзнал от студ или разкъсан от чудовищата, след като се върнат.

Но дори това да не беше болестта, вече нямаше никакво значение. Беше толкова тежко ранен, че нямаше как да го върнат в лагера или да го пренесат достатъчно близо до ранчото, за да доведат някого на помощ.

— Тръгвай — рече той на Мери. — Бягай. Има и други. Всеки миг ще дойдат.

— Не мога да те изоставя — отвърна тя.

Дали изобщо му вярваше? Дали беше възможно да го разбере? Беше прекалено студено, за да заплаче, но дори на мътната светлина от далечния огън — значи все пак бяха успели да го запалят — болката се четеше ясно по лицето й. Нито една част от него не беше останала недокосната от тази болка.

— Трябва — рече той и се обърна към Еди.

Напрежението и ужасът продължаваха да се разнасят в него, така че главата му се въртеше, сякаш всеки миг щеше да повърне. Трябваше да отпусне глава, поне за малко…

— Тръгвайте. Отдалечете се колкото можете повече от това място.

Еди вдигна пушката на Стентън.

— Искаш ли да ти я заредя?

— Не, вземете я с вас. Ще ви потрябва. Аз ще се оправя.

Сетне се обърна към Мери:

— Хайде, тръгвай. Искам да останеш жива, Мери. Иначе няма да има никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.

Но тя не помръдваше от мястото си до него.

— Няма да те изоставя. Няма.

Гласът й звучеше така, все едно се пропукваше лед; все едно се пропукваше самата тя. Всички се пропукваха.

Устата му започна да пари и се овлажни. Очите му се замъглиха и пред тях се появиха искрици. Бледото лице на Мери му се струваше твърде близо. Ужасно му се искаше да я целуне.

Но си нямаше доверие да го направи. Кой знае какво щеше да му донесе вкусът на устните й.

Кой знае какво щеше да стане с нея, когато във вените му бушуваше този внезапен глад.

— Тръгвайте — рече той за последен път с финален прилив на увереност, който отне всичките му сили.

Зарадва се, когато Еди я улови под мишниците и я дръпна, за да я изправи на крака. Нямаше да има сили да я накара да си тръгне още веднъж. Може би щеше да я помоли да остане с него. Може би щеше да започне да я умолява да легне на снега до него и да го прегърне, докато не дойдат зверовете, за да ги разкъсат.

Може би щеше да започне да я целува, докато самият той не я разкъса. Заби пръсти в снега, като се опитваше да охлади все по-силната горещина във вените си, от която изгаряше целият.

Още дълго време продължи да чува виковете й, докато тя повтаряше името му и умоляваше Еди да я пусне. Най-сетне гласът й отслабна като свиренето на вятъра сред далечните върхове.

Той изчака, докато вече не можеше да направи разлика между двете, преди да бръкне в джоба си. Беше донесъл със себе си две неща — сантиментални капризи. Едното беше кесийката му за тютюн, в която носеше последната стиска златна Вирджиния. Наложи се силно да дъхне в шепите си, за да ги събуди за живот; едва тогава внимателно извади една хартийка и положи последните си късчета тютюн в нея. Облиза крайчеца на хартийката и я сви между палеца и показалеца си. Успя да накара кремъка да хвърли една искра и имаше късмет да я улови. Внимателно я разпали до пламъче. Дръпна дълбоко и напълни дробовете си с ароматен, топъл дим. Добре. Едно последно хубаво нещо в живота му.

Жегата вътре в него вече го поглъщаше изцяло, но той се опита да успокои ума си. Спомените се носеха през него като сенки над водата: дядо му, който обикновено беше толкова строг и неумолим, веднъж бе дал утеха в скръбта на мъж от своето паство, който бе изгубил жена си. Дъждът, който биеше по покрива на къщата на Лидия, когато бяха на тавана, тя се притискаше в него и косата й го погъделичка по лицето, когато се наведе да го целуне. В онзи миг животът му можеше да свърши и той нямаше да има нищо против. Беше я предал и оттогава се беше борил да поправи грешката си; и може би в крайна сметка точно това бе неговото покаяние. „Божиите мелници бавно мелят, но мелят на ситно.“ Запита се къде ли беше Едуин Брайънт; надяваше се да е добре.

Не си позволяваше да мисли за Мери — все още не.

Най-сетне изпуши цигарата до пръстите си и я пусна в снега. От другия си джоб извади малък револвер. Със седефена дръжка, красив като бижу. Беше го запазил у себе си с мисълта, че е съвършеният спомен от Тамсен Донър. Красива, но смъртоносна. Провери дали е готов за стрелба.

И едва след това затвори очи и си представи лицето на Мери. Привика го от мрака на съзнанието си и го задържа пред вътрешния си взор — като ярко грейнала звезда, като последния си спомен.

Револверът бе малък, така че се оказа удобно да пъхне дулото между зъбите си.