Алма Катцу
Глад (29)

Двайсет и осма глава

Жегата от началото на есента най-сетне се беше прекършила и от север повяха свежи ветрове, които издухаха праха от завивките и покривалата на фургоните и вдъхнаха нов живот на експедицията. Стентън ги беше намерил и провизиите бяха разпределени. Тамсен трябваше да се почувства малко по-добре. В последно време другите рядко срещаха погледа й, а в очите им се четеше някакъв огън и погнуса, но тя беше способна да изтърпи това. Нямаше нищо против да я изолират или да я мразят, стига да беше с децата си.

Мъчителните кошмари, изпълнени с хора с корава, напукана, нечовешка кожа, които изгарят живи — и за милия Халоран, преобразен в нещо грозно и страховито, което се опитва да я сграбчи в глада си — трябваше да утихнат. Но не стана така. Не знаеше на какво да вярва: дали заплахата, на която беше станала свидетел — онези пълзящи, танцуващи сенки — наистина съществуваха, или бяха налудничавата фантазия на ум, отровен от ужасна тайна, почти толкова чудовищна, колкото създанията, които й се беше сторило, че вижда?

Определено нямаше как да се довери на Елита, която продължаваше да дърдори за гласовете на мъртвите на всички, нито на по-малките момичета, за да подкрепят нейните твърдения. А и те също не знаеха какво са видели — за тях всичко беше неясен облак от движение и паника, който избухна в огън и дим.

Във въздуха вече се усещаше радостна тръпка, но това я тревожеше — напомняше й за лекомислието на комарджия, останал с една-единствена монета. Тамсен знаеше, че надеждата е опасно нещо — особено когато попадне в отчаяни ръце.

Планините Сиера Невада, вече разтворили прегръдки за първите изкушения на зимата, все така се извисяваха пред тях, обгърнати във вечнозелено и дълбоки виолетови оттенъци, увенчани с бяло. Тя се изумяваше от факта, че всички останали сякаш забравяха за очевидното: планините, както повечето красиви неща, бяха смъртоносни.

Тази вечер се напрягаше да чуе всеки случаен шум. Неспокойно се въртеше под сватбената си завивка, легнала на твърдата земя, и в напрегнатия си полусън чу гласове, които се надвикваха някъде близо до палатката. Тя разтърси Джордж за рамото — как успяваше да спи толкова дълбоко този човек? — и протегна ръка за дрехата си. Когато излезе, Джордж сънливо я следваше по петите.

Изненада се, когато видя Чарли Бъргър — наемния водач, когото бяха сложили на пост пред палатката — да се бори на земята с Уилям Пайк, един от зетьовете на Лавина Мърфи. В началото Тамсен се притесняваше да пътува заедно с мормони, защото беше чела във вестниците за безмилостната борба за власт върху няколко градчета в Мисури и дори в Науву, Илинойс — не толкова далеч от Спрингфийлд. Но челядта на Мърфи беше дружелюбна и вежлива, и никой от тях не се беше опитал да проповядва вярата им сред останалите. Уилям Пайк — параходният инженер, женен за една от дъщерите на Лавина — беше един от последните хора, които Тамсен би заподозряла в кражба. Но как иначе да си обясни това, че го бяха задържали пред палатката им посред нощ? Дали не беше заради провизиите? Всички бяха обзети от параноя за дажбите си.

Но в мига, в който видя Тамсен, Пайк се изтръгна от хватката на Бъргър и се нахвърли върху нея. Бъргър едва успя да го улови отново, а по бузата на Тамсен пръсна малко от топлата слюнка на Пайк.

— Къде е? — изкрещя срещу нея той. — Какво си направила с него?

Ако Тамсен не го познаваше, щеше да реши, че Пайк е пиян. Косата му беше разрошена, а лицето му — почервеняло и мокро от сълзи. В цялата тази случка нямаше никакъв смисъл. Вече си даваше сметка, че хората от семейство Мърфи и семейство Пайк нямаха нужда да крадат храна; като се има предвид положението на всички останали, те все още разполагаха със сравнително сносни запаси. Освен това мъжът й крещеше така, все едно тя бе взела нещо от него.

— Какви ги говори, за бога? — попита Джордж, като разтъркваше очите си с юмруци, за да се разсъни.

Джейкъб, братът на Джордж, както и Бетси, жената на Джейкъб, се бяха показали от палатката си, а Бетси се беше извърнала, за да прошепне на някое от децата им да се връща в леглото.

Пайк се извъртя в ръцете на Бъргър и отново се опита да стигне до Тамсен, като ровеше с крака в пясъка, за да се отскубне.

— Знам, че си го омагьосала, за да се отървеш от него, точно както направи с другите!

— О, не — промърмори Джейкъб. — Пак тези глупости.

— Господ ни наказва за това, че сме те подслонили сред нас!

Пайк се блъсна с цялата си тежест в Бъргър и успя да освободи дясната си ръка, за да я протегне към джоба си.

— Магьосница жена да не оставяш, така пише в Библията!

Той измъкна малкия си пистолет с къса цев и го насочи срещу Тамсен.

В следващия момент тя вече се беше стоварила на земята, а устата й беше пълна с пръст. „Сигурно съм простреляна“, помисли си тя, макар и да не изпитваше болка. Съпругът й беше застанал над нея. Тя бавно осъзна какво се е случило: Джордж я бе блъснал на безопасно място, за да се изправи срещу Пайк, невъоръжен и по долна риза. Тялото й потрепери, за да я предупреди какво става. Беше нападната. Мъжът й се беше изправил да я защити, без да се поколебае. От обичайното му самохвалство не беше останала и следа.

Това не беше първото нападение срещу Тамсен, разбира се, но досега винаги го правеха единствено с думи. Само с подозрителни погледи, високомерие и злобен шепот. За пръв път се случваше да стигнат толкова далеч, и тя беше разтърсена от това преживяване.

Пайк продължаваше да държи пистолета си, но явно още не беше стрелял, а примигваше объркано при вида на този нов развой на събитията. Но преди някой да каже още нещо, отекна изстрел: Чарли Бъргър беше прострелял Уилям Пайк в гърба.

По лицето на Пайк се изписа пълно изумление и той падна на колене. На бялата му риза изби червено петно, отпред на гърдите, откъдето беше излязъл куршумът.

Тамсен ахна, като се опитваше да се изправи. Момичетата вече се бяха събудили и плачеха.

— Не излизайте! — изкрещя тя, когато видя лицата на някои от тях да надничат от палатката.

— Какво, по дяволите…? — изрева в същото време Джейкъб.

Двамата с Донър се втурнаха към Пайк и го положиха да легне по гръб. Очите на младия мъж бяха изцъклени и се взираха в нощното небе, без да го виждат.

Тамсен видя другите да бързат към тях, след като бяха чули изстрела. След миг на това място щеше да се събере тълпа, щяха да се разнесат гневни викове и да завалят нови обвинения. В това време Уилям Пайк трескаво се опитваше да достигне джоба на панталоните си с дясната си ръка. Какво търсеше толкова отчаяно — още един пистолет? Дали не искаше да я убие, дори това да му струва последният дъх?

Тамсен, застинала, проследи как той бръкна в джоба си — и извади оттам броеница. Беше от дървени мъниста на връв — толкова често използвана, че боята по мънистата се беше изтрила. Значи дълбоко в сърцето си бе останал католик, дори след като бе станал част от семейството на Лавина, в което стриктно се изповядваше мормонската вяра. Той въздъхна с облекчение, когато Тамсен сложи броеницата в ръката му и му помогна да я обгърне с пръсти.

— Надявам се, че Лавина ще ми прости — изпъшка той, като вдигна броеницата към сърцето си.

После застина и не помръдна повече.

Тамсен се отпусна назад, премаляла. Какво го беше накарало да я нападне? Пайк изглеждаше като последният човек от тази експедиция, готов да застреля някого в съня му. Тя избърса слюнката от бузата си и вдигна очи към тълпата, сред която стоеше Мери Грейвс и с изумление се взираше в нея.

Хариет Пайк, съпругата на Уилям, си проби път между зяпачите част от секундата преди майка си, Лавина. И двете жени паднаха на колене до убития, а Хариет го сграбчи за ризата и се зае да го разтърсва, все едно това можеше да го върне към живота.

— Уилям! Какво направи? — изкрещя тя с болезнено прегракнал глас, все едно беше пила луга.

Лавина прегърна Хариет, за да я успокои, но тя продължаваше да се тресе цялата.

— Момчето им е изчезнало — обърна се Лавина към Джордж.

Продължаваше да притиска Хариет за ръцете, а тя виеше толкова силно, че гласът на майка й почти не се чуваше.

— Уилям се събуди посред нощ и видя, че го няма. Науми си, че твоята жена е виновна за това.

Тя хвърли поглед към Тамсен, преди да продължи:

— Ние го умолявахме да се опомни, но той не искаше да ни чуе. Когато излезе, ние си помислихме, че отива да търси момчето. Нямахме представа, че ще дойде тук.

— Изчезнало е дете… — повтори Джордж, сякаш се пробуждаше от някакъв унес.

— Хенри, моят внук. Само на една годинка — отвърна Лавина, като с мъка сдържаше сълзите си.

— Намерих това — обади се Хариет.

Тя извади нещо от джоба си и го вдигна в отворената си длан, така че всички да го видят. Тамсен веднага го разпозна: беше един от талисманите, които бе дала на децата си, за да ги носят за защита. Талисман за късмет. Струваше й се абсурдно, че подобна примитивна и безвредна дрънкулка може да предизвика такъв страх и подозрение. Освен това амулетът не доказваше вината й; като нищо можеше да е изпаднал от джоба на някоя от дъщерите й, но Тамсен не посмя да го каже, защото по този начин можеше да прехвърли вината върху тях.

— Отричаш ли, че това е твое? — настоя Хариет, като протегна талисмана срещу Тамсен.

Тамсен запази мълчание. Щеше да бъде също толкова опасно да отговори.

Но за нейна изненада, Мери Грейвс си проби път през събралата се тълпа, а по лицето й се четеше негодувание.

— Това е абсурдно! — заяви тя. — Как е възможно подобна играчка да представлява доказателство, че мисис Донър има нещо общо с изчезването на вашето дете? Всеки може да го е оставил там. Например някой, който не я обича.

Тамсен забеляза как Пеги Брийн и Елеанор Еди се свиха, когато усетиха обвинението в думите на Мери Грейвс.

— Млъкни вече — нареди Франклин Грейвс, като се появи изведнъж до дъщеря си и грубо я разтърси, за да я накара да замълчи.

Но Чарлс Стентън — висок, силен и решителен — протегна ръка към Мери, за да я подкрепи. Когато го видя, Тамсен почувства болезнен копнеж в гърдите си. Очевидно вече беше запленен от Мери. Тя го беше изгубила напълно заради това момиче, и макар че сама се беше отказала от него, все пак я болеше.

— С цялото ми уважение, мистър Грейвс — рече Стентън, — не бива да говориш така на дъщеря си. В това, което казва, има здрав разум — повече, отколкото съм чул от когото и да било от вас тази вечер.

Франклин Грейвс го изгледа втренчено, а в очите му се четеше истинска ненавист.

— Как смееш да ми говориш по този начин? Би трябвало да те…

Но преди пререканието между двамата да достигне нови висоти, Джордж прекъсна Грейвс, като застана пред Тамсен и я защити с едрото си тяло.

— Чуйте ме, всички… Не си права, мисис Пайк. Жена ми беше заедно с мен в палатката ни през цялата вечер, уверявам те в това. И няма как да е оставила този предмет във вашия лагер. Кълна се. Но сега трябва да се съсредоточим върху задачата да открием момчето.

— Не и ти — отвърна Франклин Грейвс. — Ти няма да правиш нищо подобно. Вече се отървахме от Рийд, когато властта му замая главата, а сега изглежда, че ти си следващият. Няма да търпим убийци сред нас, независимо по каква причина.

Джордж се изду като пуяк. Тамсен го беше виждала такъв и друг път, когато се канеше да смъмри някой прислужник или да скастри глупавия проповедник в Спрингфийлд.

— Това са пълни глупости! — прогърмя той.

Гласът му проехтя над главите им, като звучеше по-уверен от всякога през последните няколко месеца.

— Няма да се хабя да защитавам Тамсен — вече съм го правил в толкова много други случаи. Колкото до Уилям Пайк…

Джордж замълча, застанал над тялото на мъжа, до което продължаваше да ридае жена му. Тежко преглътна и огледа лицата на хората от събралата се тълпа.

— Пайк беше добър човек. Но го е направил от страх. Ето това се случва, когато се поддадем на страховете си. Разкайвам се, но никога няма да съжалявам за това, че съм защитил жена си.

Чарлс Стентън пристъпи напред.

— Изчезнало е дете — рече той. — Не бива да продължаваме да си крещим и да се обвиняваме, докато не го открием.

Но сякаш в отговор на думите му, всички заговориха отведнъж: Пеги Брийн се разсъска, Патрик Брийн се втурна да защитава жена си, Джейкъб Донър застана между семейство Брийн и брат си, а Хариет Пайк продължаваше да вие над проснатото тяло на мъжа си. Накрая гласът на Франклин Грейвс отново се извиси над всеобщата какофония. Той размаха пръст срещу Донър:

— Стига толкова! Вярвам, че говоря от името на всички, когато казвам, че повече няма да се занимавам с Донър… с цялото ви семейство, с цялото ви богатство и арогантност, а сега и с това! Вие продължавате да си мислите, че сте нещо повече от всички останали — и сега още един човек е мъртъв! Питам ви, кой ще бъде следващият?

Тълпата беше притихнала, заслушана в думите на Грейвс, и по тялото на Тамсен пробяга тревожна тръпка.

— Дотегна ми! От този момент нататък ще стоите настрана, ако не искате да пострадате!

Той рязко замахна с ръка във въздуха, все едно искаше да прекъсне всички връзки с тях.

За миг Джордж Донър изглеждаше поразен от ужас, а лицето му пребледня до бяло, когато си даде сметка какво означаваше това — нещо, което Тамсен вече беше осъзнала. Семейство Донър щяха да се превърнат в парии за всички останали от кервана — щяха да ги оставят да се грижат сами за себе си, точно както бяха направили с Рийд — и всичко това бе по вина на Тамсен. Но той бързо се окопити и прегърна жена си с ръка, за да я защити.

— Щом казваш, нека бъде така — рече той и обърна гръб на тълпата.

„Не го правете — това е смъртна присъда.“ Думите отекнаха в главата на Тамсен, но тя не знаеше със сигурност за кого са предназначени — за онези мъже, които се канеха да потеглят в тъмното, за да търсят изчезналото дете, или за хората от собственото й семейство.

Защото, ако онези създания, които я бяха обградили в падината, бяха истински, и ако все още ги дебнеха някъде там, щяха да са притаени като вълци в очакване те да сторят точно това: да се разделят на все по-малки и по-малки групи, така че да станат още по-беззащитни. Тя и семейството й не бяха в безопасност сред тази ненавистна тълпа, но нямаше да бъдат в безопасност и без тях.

И въпреки това тя си замълча. Защото може би се заблуждаваше. Защото дори да имаше право, никой нямаше да й повярва: на вещицата, която говори за фантасмагорични заблуди. Мислите й звучаха абсурдно дори на нея самата, кошмарно необясними, като някаква лъжа, предназначена единствено да сплашва и да манипулира. И какво наказание щяха да й определят тогава?

 

 

И тъй, когато керванът продължи напред, семейство Донър започнаха да удължават разстоянието между своите и другите фургони, както бяха обещали. Ако не друго, поне беше истинско облекчение да се отдалечат от семейство Мърфи и от непоносимата скръб на Хариет Пайк. След няколко дни празнината вече се беше увеличила достатъчно, за да не виждат никакъв знак от останалата част от кервана, освен следите от колелата в пръстта.

Тамсен се опитваше да не позволява на притесненията си да я погълнат. След пустошта на Големия басейн пътуването през планинските ливади трябваше да е истинска благословия, дори в състава на по-малката им група. Отвсякъде ги обграждаха признаци на живот; покрай лъкатушещия поток в изобилие растяха елши и борови дървета. Имаше и достатъчно трева за храна на воловете. Но въпреки цялата красота и спокойствие на природата, Тамсен не можеше да се отърси от тревогата, която се беше загнездила в гърдите й. Ослушваше се с всички сили, за да чуе пукот на съчка в храстите, взираше се сред дърветата в търсене на признак за някакво движение и се измъчваше от нарастващо убеждение, че онези създания, които беше видяла в пустинята, наистина бяха наоколо и ги наблюдаваха.

Семейство Донър бяха сами, разбира се — движеха се по протежението на един поток, който бяха започнали да наричат рекичката с елшите заради дърветата, които растяха покрай бреговете му — когато оста на един от фургоните им се строши. Към този момент останалата част от кервана не беше нищо повече от едва видима нишка от прах на хоризонта, на няколко мили напред по пътя.

— По дяволите — изруга Джордж Донър под носа си.

Беше легнал по гръб на земята и се взираше нагоре, към шасито на фургона.

— Това е прекалено трудно, за да се справим само двамата — рече брат му Джейкъб, като приклекна на земята до Джордж.

— Глупости — отвърна Джордж. — Двамата с теб ще се справим — с помощта на Бъргър, разбира се.

Тамсен погледна първо своя съпруг, а сетне и брат му. Това беше чиста проба инат от страна на Джордж. Просто нямаше начин сам да оправи оста на фургона. Преди седмица беше възникнал някакъв проблем със спирачката — по някаква тайнствена причина накладките продължаваха да притискат задните колела дори когато лостът беше вдигнат — и Джордж се оказа толкова безпомощен да го разреши, че се наложи да повика Уилям Еди да го оправи вместо него.

Тамсен знаеше какво умее мъжът й, както и какво не умее.

— Джордж — рече му тихо тя. — Моментът не е подходящ за горделивост.

Но не беше сигурна защо го е казала. Той я беше защитил. И точно по тази причина се бяха оказали отделени от всички останали.

— Можем да изпратим двама от наемните работници, за да повикат помощ — предложи Джейкъб, като вдигна очи към притъмняващото небе. — Останалите и без това ще трябва да спрат по някое време, за да пренощуват.

Тамсен знаеше, че все още е твърде рано, за да се стъмни толкова; небето предвещаваше буря. Имаше чувството, че ще завали сняг, макар и да беше едва краят на октомври. Паниката отново се загнезди дълбоко в стомаха й — като заспала змия.

— Нямаме… — изръмжа Джордж, като се опитваше да оправи нещо, което Тамсен не виждаше под фургона, — … нужда… от тях.

Джейкъб въздъхна и се обърна към Чарли Бъргър, който беше останал с тях.

— Нека поне да изпратим някого да повика Еди — рече тихо той. — След цялата щедрост, която проявихме към семейството му, този човек ни го дължи. Струва ми се, че ще се наложи да сменим тази ос, а той най-добре ще знае как да го направи.

И тъй, против волята на Джордж, все пак изпратиха Чарли Бъргър и Самюъл Шумейкър да отидат пеша — защото не им бяха останали ездитни коне — за да открият Еди и да му припомнят за щедростта, която беше проявило семейство Донър към него. Да паднат на колене, ако е необходимо. Тамсен едва не изрази на глас възраженията си срещу този план, по-сигурна от всякога, че сенчестите създания дебнеха в гората и това не беше нищо повече от поредната покана към тях да ги нападнат. Но тъй като разбираше нуждата да го направят, тя отново си замълча, като задържа предупрежденията в себе си, все едно преглъщаше пушек. Все пак изпращаха двама мъже, и двамата щяха да бъдат въоръжени. Би трябвало да няма опасност за тях. Би трябвало.

Хрумна й налудничавата мисъл, че може би ще доведат и Стентън обратно със себе си. Дори след цялата омраза между тях — самата тя със сигурност много отдавна се беше откъснала от копнежа и желанието, които изпитваше към него в първите седмици от пътуването — продължаваше да усеща нещо. Въпреки онзи начин, по който я беше смъмрил, едва ли не с ревност, след като Кесибърг го беше нападнал с нейния револвер. Казано с две думи, Стентън просто бе човек, на когото можеше да се разчита — въпреки или може би точно поради факта, че никой не разчиташе на него.

Междувременно по-големите синове на Джейкъб се заеха да разтоварят повредения фургон.

Докато работеха, Тамсен заведе по-малките деца отстрани на поляната. Фургоните бяха спрели на мочурливо място, но отвъд горичка от недорасли борчета се простираше истинска планинска ливада. Тамсен изпрати момичетата да събират горски цветя за нейните лекове. Докато ги надзираваше, тя хвърли поглед към увенчаната със сняг планинска верига на хоризонта, която се издигаше по-висока от всякога. Тук беше красиво — не беше лошо място, на което да останат за известно време — но тя си помисли за Джеймс Рийд. Ако беше с тях, той щеше да настоява да продължават към Калифорния, и щеше да има право. Зимата всеки ден можеше да затвори планинските проходи.

Тя отново вдигна очи към мрака, който се събираше в небето. Дори в този момент вече бяха подвластни на капризите му.

Чу как мъжът й се провикна от болка, а след неговия глас се надигнаха и други, обзети от паника. Втурна се обратно към фургоните, като извика на децата да я последват. Откри Джордж на колене до фургона, лицето му беше побеляло от болка и лъснало от пот, а ръката му бе потънала зад едно от колелата. Бъргър и Шумейкър, двамата водачи на воловете, все още не се бяха върнали с Еди. Останалите от мъжете бяха подпъхнали един дълъг клон под шасито на фургона и се бяха облегнали с цялата си тежест в другия му край.

— Дръж се, Джордж — рече Джейкъб и се обърна към другите. — Едно, две, три… точно така, отпуснете се с цялата си тежест.

Лостът се измъкна от мястото си веднъж, сетне още веднъж, сред всеобщи ругатни и стонове, но накрая успя да захапе както трябва и да повдигне фургона достатъчно, така че Джордж да се освободи и да падне по гръб в калта.

Вдигна дясната си ръка, като я стискаше за китката с лявата, за да я задържи. Тамсен едва не припадна, като я видя; все едно си беше сложил окървавена ръкавица, толкова смазана беше ръката му. Беше като лопата от премазана, смачкана плът, обляна в кръв. Мъжът й беше подбелил очи и почти изгубил съзнание.

Тамсен падна на колене до него.

— Донесете ми чиста вода! Кажете на Бетси да сложи вода на огъня, за да кипне!

Тя се обърна към единия от водачите:

— Милт, отведи децата, те не бива да виждат това. И накарай Елита да ми донесе чантата с лековете, а Лиан да накъса чисти превръзки.

Работата по него й отне почти цял час. За щастие, беше изгубил съзнание, така че не усещаше допълнителна болка. Почисти разкъсаната плът с вода, а сетне с последния им останал алкохол. Най-трудното беше да я превърже така, че да зарасне както трябва. Не искаше да остане инвалид. Джейкъб през цялото време кръстосваше зад нея, докато останалите наемни работници се отдалечиха, стреснати от гледката.

— Опитахме се да повдигнем шасито на фургона с онзи прът, и той се измъкна — обясни Джейкъб, когато Тамсен се опита да разбере защо пръстите на мъжа й са смачкани така.

Вече приключваше, когато от небето паднаха първите тежки влажни капки. Не бяха съвсем дъжд, но все още не бяха и сняг.

— По-добре да опънем палатките — обърна се Тамсен към своя девер. — Тази вечер няма да можем да продължим.

Питаше се, макар и не на глас, докъде бяха стигнали останалите.

Спънаха последните им останали волове, за да пасат през нощта, и опънаха палатките под едно огромно старо дърво с широко разперени клони, които образуваха естествен заслон. Постараха се да настанят Джордж колкото може по-удобно, като подпряха ръката му с няколко възглавници.

— Когато се свести, ще му трябва от твоя лауданум — отбеляза Джейкъб.

Небето съвсем притъмня, а Бъргър и Шумейкър все още не се бяха върнали. Тамсен се опита да прогони най-черните мисли от ума си. Те бяха въоръжени, а не се бяха чули никакви изстрели. Ако се бяха изправили срещу някаква опасност, несъмнено поне щяха да направят опит да се защитят.

— Колко далеч оттук може да са останалите фургони? — промърмори Бетси, като кършеше ръце от притеснение.

— Сигурно не са искали да се измокрят на връщане — успокои я Джейкъб.

И наистина, снегът беше започнал да се трупа на влажна киша. Час по-късно посоката на вятъра се промени, той повя студен и сух, и снегът заваля по-лек и пухкав. Тамсен установи, че така ще натрупа.

Наемните работници легнаха да спят от едната страна на дървото, струпани заедно в палатката си. Тамсен убеди Бетси и Джейкъб да се откажат от отделната си палатка и всички членове на двете семейства да се съберат в една.

— Сигурна ли си? — попита я Бетси, докато се опитваше да намери място на всички деца, за да легнат.

— Така ще бъде по-лесно да се топлим — отвърна Тамсен, но това не беше истинската причина.

„Колкото повече, толкова по-безопасно“, мислеше си тя.

Около тях бе надвиснала тишина. Когато потеглиха, керванът наброяваше над деветдесет души. Дори след всички загинали, изгубени и заминали, продължаваше да прилича на подвижно село. Но сега, когато оглеждаше оскъдната им група от не повече от двайсет души, тя усещаше точно колко са нищожни, изправени срещу планините, зимата и нощта. Тишината бе потискаща — не се чуваше дори нечие хъркане. Единственото, което долиташе до слуха й, бе тихото съскане на снега, който се сипеше навън и от време на време се свличаше по промазания памучен плат на палатката над главата й.