Алма Катцу
Глад (31)

Трийсета глава

Декември 1831 година

Застанал до прозореца в голямата къща на дядо си, построена във викториански стил — една от най-хубавите в цялата околност — Стентън виждаше широката бяла ивица на замръзналата река, която прорязваше града през средата. Училището беше затворено и децата се пързаляха на кънки покрай бреговете, като пищяха от удоволствие.

Но мястото, където бе обещал да чака Лидия, бе по-надолу — до един завой на реката, след който водата се разливаше в едно по-широко езеро, а над него беше надвиснала гората. Защото днес беше денят, в който бяха планирали да избягат заедно.

Отначало, когато пристигна на същото място, където бяха разговаряли вчера, той остана с убеждението, че тя изобщо не е дошла — защото е променила решението си, нещо я е забавило или се е изплашила.

Във въздуха се разнесе звънът на църковната камбана.

И тогава я видя. Беше съвсем сама и мъничката й тъмна фигурка се отдалечаваше стъпка по стъпка все по-навътре по замръзналото езеро, където ледът беше по-тънък.

— Лидия! — извика той. — Лидия!

Тя спря, но не се обърна.

Трябваше му един миг, за да осъзнае, че го беше чула. И още един, за да забележи, че не носеше връхна дреха, шапка или палто. В действителност сякаш беше облечена само с нощница — макар че беше средата на следобеда. Той застина в объркването си. Кръвта му яростно се разтуптя във вените и той се прокашля, за да я повика отново.

Тогава тя най-сетне се обърна, но от това разстояние не можеше да прочете изражението в тъмните й очи. Единственият звук, който долетя от нейната посока, бе от пропукването на леда под краката й.

Само след миг изчезна.

Стентън се изтръгна от вцепенението, обзело го за кратко — и се втурна през хапещия от студ въздух, преди да се усети, пейзажът наоколо се размаза пред очите му, а в ушите му забуча паниката. Сигурно беше крещял, защото по снега изведнъж се понесоха множество стъпки, а от дърветата наоколо отекнаха многобройни гласове. Той продължи да тича, докато двама мъже не го сграбчиха, за да му попречат да я последва.

Дотогава вече бяха извадили тялото от водата. Някой друг я беше достигнал пръв. От косата и лицето й на струйки се стичаше ледена вода, а нощницата беше залепнала върху посинялата й бледа кожа.

За един безжалостен миг му се стори, че вижда клепките й да потрепват — и си помисли, че все още има някакъв шанс да е оживяла.

А сетне, подобно на повърхността на самото езеро, истината най-сетне се разтвори под него и го погълна.

 

 

Бяха израснали в почти съседни къщи. Бащата на Стентън беше земемер и често пътуваше по работа, така че ги беше оставил с майка му да живеят с неговия баща, уважаван свещеник. Беше странно детство. На дядото на Стентън, преподобния Илаяс Стентън, не беше възможно да се угоди — и това важеше с двойна сила по отношение на неговия внук. Може би точно това бе причината Стентън да се сближи с Лидия; нейният дом му предоставяше възможност за бягство от неговия. Или поне това беше причината в началото. Когато пораснаха, той силно се влюби в това момиче, което винаги му се беше струвало особено тайнствено — още като малка — въпреки че живееха толкова близо един до друг.

В душата и имаше нещо мрачно, нещо далечно и потрепващо като пламък на вятъра, и Стентън… ами той беше млад — твърде млад, за да разбере защо бе такава.

Майката на Лидия бе починала още в детството й, и сега тя живееше сама с баща си в голямата им къща, която гъмжеше от прислужници. Понякога се държеше високомерно и хората обвиняваха баща й, задето я беше разглезил. Това беше истина. Тя очакваше всичко да става така, както иска, и безкрайно тормозеше възрастните, макар и човекът, когото измъчваше най-силно, да си оставаше Стентън. Сигурно защото знаеше, че е влюбен в нея — нямаше друго възможно обяснение.

Между тях не се беше случвало нищо, с изключение на няколко трескави целувки, откраднати в коридора или на тавана на къщата на Лидия, или зад къщата, където чимширите растяха най-високо.

Господ беше свидетел на Стентън, че искаше повече от това, но не му се беше удавала тази възможност — а и честно казано, сигурно нямаше да знае какво да направи с нея, ако му се беше удала. Дядо му и майка му се бяха погрижили да го отгледат далеч от онова, което се случваше между мъжете и жените в тъмното.

Винаги си беше представял, че ще направи всичко точно така, както трябва. Щеше да се издигне в света и да спечели любовта на Лидия по правилния начин. Щеше да й предложи да се омъжи за него, а сетне фантазиите, които бяха започнали да бълбукат в душата му, щяха да се превърнат в действителност. В убедеността му, че всичко това ще се случи наистина, имаше някаква уверена лекота — той вярваше в любовта си към Лидия по същия начин, по който дядо му вярваше в твърдата ръка на Господ.

Но когато Стентън за пръв път й каза за тази своя мечта, тя започна да се държи студено с него. Беше истинско мъчение. Той се поболя от тревога, като си мислеше, че я е разочаровал или е престъпил границите на дружбата им. Или още по-лошо: че тя си е намерила някой друг.

Есента на 1831 година отлетя и Стентън вече не беше виждал Лидия от няколко месеца, ако не се броят кратките кимвания за поздрав на пазара или от другата страна на пътеката между седалките в църквата. Празниците вече наближаваха, а зимата бе особено тежка и студена, когато най-сетне успя да я отмъкне една неделя след църковната служба. Баща й се беше разболял и тя бе дошла на църква сама. Стентън забеляза, че ръцете й са ледени и бледи, и се почуди къде са останали ръкавиците й.

Тя го отведе в гората, където поведоха яростен спор. Нареди му да я остави на мира и му каза, че не иска повече да чува за неговите намерения към нея. Той остана смазан от думите й, а спомените за всичките години на дружбата им и проблясъците на разгорещените мигове на интимност помежду им се въртяха като вихрушка в главата му. Къде беше допуснал грешка?

Молеше я да му обясни, да му помогне да разбере истината, като не искаше да я принуждава или да поставя изисквания, но отказваше просто да приеме този отказ от нейна страна. Имаше нещо, което тя не му казваше, и той просто нямаше друг избор, освен да го изясни сам. Тя му го дължеше — поне да му даде причина, заради която никога няма да бъде негова. Той щеше да я приеме и да си тръгне завинаги.

Накрая тя се смили над него и му даде причината — която и без това скоро сам щеше да узнае.

Беше бременна.

Той започна да заеква в объркването и неудобството си, а студът изведнъж го прониза през хубавото му вълнено палто — онова, което обличаше само в неделя.

— Но… как? — попита той.

Сетне усети страните си да горят. Може и да беше неопитен, но не беше глупав. Знаеше как се появяват бебетата на този свят. И разбра: беше имало някой друг.

Ревността му, гневът и обидата бяха примесени с тревога.

— Кой е той? Ще се омъжиш ли за него?

Когато чу това, тя започна да плаче — отначало слабо, така че не беше сигурен дали отново не е завалял лек снежец. Но сетне все по-силно. И все така не казваше и дума.

Той падна на колене пред нея. Ръцете й бяха твърде студени и той ги улови между своите, като се зае да ги разтърква енергично, докато тя продължаваше да плаче. Може би, като й върнеше топлината, щеше да си върне онази Лидия, която познаваше — или си мислеше, че е познавал.

— Който е да е, за мен няма значение — рече през сълзи той. — Аз винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Моля те, Лидия, омъжи се за мен, ако и ти отвръщаш на чувствата ми.

Тя най-сетне спря да плаче, а сълзите бяха оставили миниатюрни следи по кожата й, изпръхнала от вятъра, така че му заприлича на картина, която може да се разпадне пред очите му и образът на нея да бъде изгубен навеки.

— Познавам ли го? Нима е някой негодник, който го е направил и те е изоставил, Лидия?

Тя поклати глава.

— Тук е. Той… аз… аз никога няма да мога да избягам от него, Чарлс.

Тревогата му вече беше достигнала своя връх.

— Няма да позволя на някакво чудовище да съсипе живота ти, Лидия. Ще отидем при баща ти. Той ще накара виновника да си плати.

При тези думи тя отново се разплака — с накъсани, задавени ридания — и се отдръпна от него. Втурна се към гората и той я последва, като я викаше по име, докато най-сетне успя да я улови за ръката и да я завърти към себе си. Тя пропадна в прегръдките му, като му повтаряше нещо отново и отново, докато най-сетне не достигна до слуха му, макар и съзнанието му да отказваше да го проумее.

„БешетойбешетойбешетойбешеТОЙ. Беше татко.“

Тайната се спусна над гората като покривало. Дори птиците притихнаха, когато подробностите най-сетне излязоха наяве, бавно и мъчително: мистър Нокс беше принуждавал собствената си дъщеря да споделя леглото му почти от две години насам.

Отвратен и потресен, Стентън продължаваше да я държи в прегръдките си, а в тялото му препускаха едновременно паниката и погнусата. През цялото това време той беше стоял отстрани и не беше виждал истината, и не беше помогнал. Дали някога щеше да успее да си прости? Дали някога щеше да заслужи доверието на някоя друга жена?

— Аз ще оправя всичко — повтаряше той, но нямаше никаква представа как да го направи.

Тя го умоляваше да не казва на никого за срама, който бе понесла, и повтаряше как няма да може да живее с мисълта, че някой е разбрал за това. Незнайно защо, ужасяващо и извратено, тя искаше да предпази баща си. В крайна сметка се отдръпна, избърса сълзите от лицето си и настоя да се прибере у дома, преди отсъствието й да бъде забелязано.

И в този момент той даде своето обещание:

— Да се срещнем утре на същото място. Аз ще оправя всичко.

Тя кимна само веднъж и повтори:

— Моля те, не казвай на никого.

После избяга.

След техния разговор той продължи да кръстосва гората с часове, като трепереше от студ, докато следобедът бързо се превръщаше във вечер. Не биваше да спира да крачи, иначе ужасът щеше да го задуши.

Най-сетне се върна у дома и отиде направо в кабинета на дядо си. Осъзнаваше, че има проблем; дядо му беше близък приятел на Нокс. Колкото и да бе строг и непоколебим, шансовете да повярва на историята на Стентън, клоняха към нулата. Но това нямаше значение. Истината нямаше значение, стига да успееше да поправи стореното.

И така, той се зае да изплете своята история: разказа на дядо си, че детето е от него. Помоли го да му позволи да постъпи достойно и незабавно да се ожени за нея. С младия си ум той си представяше, че от това ще последва разрешение и необходимите средства, независимо колко много строги лекции щеше да му се наложи да изтърпи.

Но изобщо не се случи така. Вместо да им даде разрешение да се оженят, дядо му заплаши Стентън, че ще се откаже от него. Бащата на Лидия вече го беше представил като негодник, неспособен да устои на изкушението, и Стентън нямаше друг избор, освен да изиграе отредената му роля — никой нямаше да му повярва, ако кажеше нещо друго. Парите даваха власт — той вече започваше да го разбира — и Нокс се оказа способен да си купи своя собствена версия на истината.

Едва по-късно Стентън разбра и най-страшното: Нокс никога не го беше искал за зет. Не и след като той знаеше вече ужасната му тайна. Не и след като го смяташе за човек, с когото беше под положението му да се занимава.

Не и след като все още я искаше само за себе си.

Но какво, ако разрешението не беше възможен вариант? Щяха просто да избягат. Нямаха план, но нямаше и нужда от такъв. Любовта и истината щяха да им дадат криле и да ги освободят.

Поне така вярваше тогава.

 

 

Над главата на Стентън се въртяха миниатюрни снежинки, когато влезе в дома на семейство Нокс няколко дни по-късно, за погребението. Вдигна очи към небето и видя бяло бархетно покривало, което се простираше до хоризонта. Наближаваше буря.

Дневната беше преобразена за една нощ. Мебелите бяха преместени, за да се освободи място за ковчега — изящен като момичето в него, повдигнат на тънки подпори пред камината. Някой го побутна отзад, Стентън се доближи до ковчега и надникна вътре. И там беше Лидия, неговата Лидия. Разпозна роклята, с която я бяха облекли — беше от кремав бархетен плат, нашарен с миниатюрни щамповани розови пъпки; тя мразеше тази рокля, защото смяташе, че с нея прилича на малко дете. Беше чул, че мистър Нокс е оставил на прислужничките да подготвят тялото, и те не си бяха направили труда да й накъдрят и оправят косата, както я носеше обикновено. Вместо това я бяха оставили да се спуска свободно, сресана върху раменете й. Така изобщо не приличаше на онази Лидия, която си спомняше той.

А най-страшна от всичко беше кожата й, бяла като тебешир. Очите й бяха затворени, а лицето й — отпуснато и безжизнено. Това не беше неговата Лидия.

Така му беше малко по-лесно.

Опитваше се да не чува приглушените ридания на баща й, но те бяха навсякъде — потиснати и потискащи едновременно, като силен снеговалеж. Стентън едва успяваше да си поеме дъх, притиснат от тежестта на този звук.

През останалата част от деня бе като трескав, потънал в тежките си мисли, така че накрая дядо му го накара да отиде да нацепи дърва, макар че беше наваляло вече. Той се зае да цепи дърва, докато по тялото му под дрехите не изби пот и не се почувства по-добре, защото съзнанието му най-сетне се откъсна от тревогите, поне за малко. Но когато влезе обратно в къщата, дядо му нареди да откара една ръчна количка с дърва за огрев на Нокс, като добросъседски жест.

Той струпа дървата пред входа на кухнята. Чувстваше се безсилен да възрази.

Сетне вратата се отвори току пред лицето му и Хърбърт Нокс го изгледа отвисоко. Вратовръзката му беше разхлабена, а колосаната му яка — разкопчана. Прошарената му коса бе разрошена. Стентън си помисли, че явно е пил.

Мистър Нокс настоя Стентън да влезе. Двамата седнаха един до друг в дневната, където за погребението бяха донесени столове от трапезарията. Стентън не откъсваше поглед от ковчега пред себе си, като не искаше да наруши мълчанието от страх да не предаде Лидия.

— Знаеш ли защо те поканих да влезеш? — прогърмя гласът на Хърбърт Нокс и отекна от високия таван.

Стентън сковано поклати глава.

Нокс махна с ръка:

— Можеш да говориш спокойно. Освободих прислугата за следобеда. В къщата сме само ти и аз.

Стентън продължаваше да мълчи и Нокс се приведе срещу него, така че Стентън усети миризмата на алкохол в дъха му.

— Има нещо, за което искам да говоря с теб — рече той и замълча, а погледът му обходи лицето на Стентън. — Ти беше близък с дъщеря ми. Искам да разбера — дали ти е казала своите тайни?

„Не казвай на никого, моля те“, беше го умолявала тя.

Той започна да се поти.

Хърбърт Нокс се изправи и се зае да кръстосва стаята.

— Защото аз знам, че моето малко момиченце имаше тайни, Чарлс. Тайни, за които дори ти не подозираш. Вярваш ли ми? Има някои неща, които изобщо не знаеш за дъщеря ми.

— Предполагам, че всеки човек си има тайни — рече накрая Стентън, макар и да се чувстваше така, все едно ще се задави със собствената си слюнка.

— Дъщеря ми беше бременна, Чарлс. Знаеше ли за това?

Стентън се стресна, но се постара да скрие изненадата си.

— Не си мисли, че не ми е казала. И аз знам кой е бащата.

Въздухът отказваше да влезе в дробовете на Стентън. Едва си пое дъх.

Мистър Нокс неумолимо продължи:

— Няма нужда да се преструваш, че се чувстваш толкова виновен, Чарлс. Привличането, което изпитваше към дъщеря ми, беше съвсем разбираемо. Но поведението ти не е.

Значи имаше намерение да продължава да отрича истината. На Стентън му се стори, че ще му прилошее, макар и да не знаеше кое щеше да бъде по-страшно — мистър Нокс да го обвини, че той е бащата, или да признае собствената си вина за това. Стените на стаята сякаш го притискаха от всички страни. Главата му пулсираше от болка.

— Двамата с Лидия бяхме много близки помежду си — продължи Нокс.

Изражението му беше разсеяно, все едно бе някъде другаде.

— Много по-близки, отколкото са повечето бащи и дъщери. Тя беше единственото, което ми остана, след като почина съпругата ми — единственият ми близък човек на целия свят. И ми казваше всичко.

Стентън скочи на крака, а погнусата се втурна по вените му и изпълни съзнанието му. Трябваше да избяга от този дом, от тази мерзост.

Внезапното движение изтръгна Хърбърт Нокс от странния, му унес. В очите му се появи друг поглед, студен като на влечуго. „Той знае какво знам аз“, осъзна изведнъж Стентън. Независимо дали беше опиянен от алкохола, или не.

„Моля те, не казвай на никого.“ Умоляващият глас на Лидия го стискаше за гърлото като примка.

Хърбърт Нокс, обгърнат във воня на алкохол и пот, изведнъж го сграбчи за ръката с налудничава сила. Сетне дръпна Стентън близо до себе си, за да го погледне отблизо в очите и да прочете мислите му.

— Мислиш си, че знаеш истината, но нищо не разбираш. Мислиш си, че дъщеря ми те е обичала, но ти беше като малко момче за нея. Тя само те съжаляваше, докато се влачеше подире й като кутре, болно от любов. Ти не знаеш какво е истинската любов, синко…

В следващия миг Нокс вече беше проснат на земята и изненадано разтриваше челюстта си с ръка. Стентън не беше разбрал какво става — беше го ударил толкова бързо, че изобщо не си спомняше за това и усещаше единствено болката в натъртените кокалчета на ръката си.

Нокс вдигна очи към Стентън и зашеметеният му поглед бързо отстъпи място на нещо по-остро и твърдо.

— Ако наистина обичаш Лидия, Чарлс, ще защитиш паметта й. Никак няма да й хареса, ако започнат да се разпространяват слухове за нея. Знаеш това.

— Наистина ли си мислиш, че няма да кажа на никого…?

— Ако наистина го направиш, никой няма да ти повярва — отвърна Нокс и се изправи от пода, без да бърза, като не откъсваше поглед от него. — Ти вече си постлал леглото си, Чарлс. По-добре да оставиш Лидия спокойно да почива в нейното. Никой няма да повярва на твоята дума срещу моята, синко. Не и след начина, по който се държеше през всичките тези години, докато следваше дъщеря ми по петите. Не и след като вече сам пое инициативата да си признаеш вината.

Когато чу това, Стентън едва не изгуби съзнание от гняв.

В следващия миг вече го беше възседнал, а кокалчетата на ръцете му бързо се покриваха с кръв, едновременно с лицето на възрастния мъж под него. Удряше го отново и отново, за да смаже тази извратена, самодоволна усмивка. Искаше да накара тези сиви очи да се изцъклят веднъж завинаги. Нокс беше по-лош от смъртта — беше съсипал всичко хубаво на този свят.

В този ден Хърбърт Нокс щеше да срещне своя създател, ако не беше домакинката, мисис Тали, която дотича с писъци в стаята. Нейните викове привлякоха и други прислужници, които изтеглиха Стентън по-надалеч от окървавената каша, в която се беше превърнал Нокс.

Стентън се давеше, хлипаше и се тресеше. Прислугата се взираше в него, с почуда и ужас, и в крайна сметка го завлякоха у дома при дядо му, обгърнат с плащ от страх и срам.

Оставиха го в леглото му в продължение на цели часове — а може би и дни. Дядо му изобщо не дойде при него. Нито майка му. Никой не дойде. Стентън започна да се пита дали самият той не беше умрял и не беше затворен в някакво чистилище — цял един свят между краищата на леглото му и границите на неспокойния му сън, изпълнен с кошмари. От другата страна на прозореца му бушуваше снежна вихрушка.

Накрая изгря утрото и дядо му го повика в кабинета си. Стентън осъзна, че цялото тяло го боли — несъмнено от побоя, който беше нанесъл. По ръцете му имаше корички засъхнала кръв.

Дали дядо му щеше да го набие с камшик? Дали нямаше на свой ред да го пребие почти до смърт? Да го изгони на улицата? Не можеше дори да си представи многобройните начини, по които мистър Нокс можеше да се опита да съсипе живота му сега, и какви точно наказания щеше да измисли за него.

Чу майка си да ридае в нейната стая, но вратата й остана непоколебимо заключена. Не я обвиняваше. Тя беше безсилна да му помогне.

С боязън побутна вратата на кабинета и тя проскърца, когато се отвори.

Дядо му не каза нищо, а само му кимна да седне. В стаята се беше възцарила неестествена тишина — сякаш целият свят бе притихнал под снега.

Онова, което се случи сетне, едва не накара Стентън да припадне.

Оказа се, че — според думите на дядо му — Хърбърт Нокс беше решил „да се смили над поразеното от скръбта момче“. Дядо му извади писмо в дебел плик. Сумата вътре беше такава, че накара Стентън да се отдръпне на мястото си.

— Това трябва да ти помогне да започнеш нов живот, отначало — обясни дядо му. — Благодарение на семейство Нокс.

Той помълча, преди да добави:

— С условието, че никога няма да се върнеш.

Стентън беше замръзнал като статуя. Не искаше парите на Нокс. Не искаше така нареченото му подаяние, което бе в такъв огромен размер, че сякаш представляваше ясно доказателство за вината, която изпитваше Нокс. Бяха пари, които трябваше да го накарат да си мълчи. Стентън не беше дете; ясно виждаше какво става.

— Вземи ги, момче — рече дядо му. — Вече не си добре дошъл тук.

Стентън може и да не беше дете, но все пак беше много млад. Дори да имаше избор да стори нещо друго, той не го знаеше. Дори да имаше начин да поправи нещата и да разкрие истината, той не го виждаше.

Дебелата пачка сякаш отвърна на погледа му. Как можеше да предположи, че някой ден Нокс ще си поиска парите обратно — много след като са били похарчени?

Как можеше да си представи всички начини — и всички жени — с които щеше да се опита да удави спомена за онова време? Кой можеше да каже дали имаше някакъв определен миг, от който нататък мнимата вина на Стентън за смъртта на Лидия нямаше вече никакво значение, защото невинността му бе удавена във всички последващи грешки и връзки…?

Може би тогава наистина е бил наивен. Може би наистина е бил дете.

Нямаше как да спаси Лидия, да й осигури възмездие или мир. И нямаше как да продължи да живее в този град, в съседство с мъжа, който бе предал нейното доверие и нейната любов. Или щеше да се побърка, или някой ден да убие Нокс — а може би и двете.

Струваше му се, че няма какво друго да направи, освен да вземе парите и да се махне оттам.

На негово място някой истински герой със сигурност щеше да знае как да постъпи — и нямаше да изгради целия си живот на основата на гнилоч, вина и ужас.

Но Чарлс Стентън не беше герой.

„Прости ми, Лидия.“