Алма Катцу
Глад (4)

Трета глава

Мери Грейвс коленичи в тревата и остави металното си корито до реката. Бяха спрели до спокоен участък от северното течение на река Плат, където водата течеше бавно и тихо, защото лятото бе отнело вече част от силите й. По земята наоколо личаха всички признаци на приближаваща суша.

Да пере дрехите на голямото семейство Грейвс, бе едно от многобройните задължения на Мери. Дванайсет души — нейните родители, петте сестри и тримата й братя, да не говорим за съпруга на по-голямата й сестра Сара — означаваха много мръсни дрехи и бельо, и Мери предпочиташе да ги пере по малко всяка вечер, вместо да ги оставя да се натрупват. Това беше един от редките моменти, когато имаше възможност да остане насаме със себе си. Целият й ден беше отдаден на семейството: да се грижи за по-малките си братя и сестри, да приготвя храната заедно с майка си, да седи заедно със сестра си до огъня вечер, за да кърпи дрехите. От мига, в който ставаше сутрин, до момента, когато се отпускаше на постелката си вечер, тя бе обградена от различни хора, обсаждана от гласовете и нуждите им, от историите и оплакванията им. Понякога се чувстваше така, все едно е застанала на пътя на непрестанен силен вятър, който се мъчеше да я разнесе във всички посоки едновременно. Дори от това разстояние, до нея достигаха гръмогласен смях и викове от лагера.

Обикновено се измъкваше от тях просто за да изпита удоволствието от тишината, в която не се чуваше нищо друго освен шумоленето на високите треви, разлюлени от лекия ветрец откъм реката. Но тази вечер близостта на останалата част от кервана не я притесняваше толкова. Изчезването на онова момче бе стреснало всички, дори нея. Горкият Уилям Найстром. Семейството му беше част от основната група, а те рядко се смесваха с новодошлите, така че Мери го беше виждала само от разстояние. Но й се стори мило момче, което винаги си играеше и се смееше — беше само на шест години, а косата му бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Нейните братя, Джонатан и Франклин-младши, бяха горе-долу на същата възраст и сърцето й се качваше в гърлото, когато си представеше как някой от тях двамата просто може да изчезне по същия начин, насред лагера. Като в някаква стара приказка за деца, които изведнъж изчезват безследно, отвлечени от разгневени зли духове в подземния свят.

Светлината на лагерните огньове в далечината я успокояваше. Мъжете изкарваха добитъка по-далеч от лагера, сред високите треви, за да пасе през нощта, и спъваха конете, за да не се отдалечават. Оглеждаха осите и колелата на фургоните, да не би да са се износили, и проверяваха впряговете, така че всичко да бъде готово за пътя на следващия ден. Децата се прибираха в лагера, понесли наръчи дърва и съчки за огъня. Тя беше оставила малките си братя да рисуват поле за игра на „Лисица и гъски“ в пръстта. Всички се държаха както обикновено, доколкото успяваха.

Мери току-що се беше заела да търка първата дреха — ризата на брат й Уилям, спечена от засъхнала пот — когато видя две по-млади жени, Хариет Пайк и Елита Донър, да се приближават към нея сред високата трева, понесли коритата си. Мери им махна с прилив на облекчение, от който сама се изненада.

— Добър вечер, Мери — поздрави сковано Хариет.

Двете бяха на една възраст, но почти не се познаваха. Мери смяташе, че Хариет се държи като жена на много повече от двайсет години, на колкото беше — и го отдаваше на факта, че бе омъжена вече, с деца. Твърде необичайно да я види заедно с Елита Донър, която не само беше със седем или осем години по-млада от нея, но и се държеше като още по-малко момиче, или поне така казваха повечето хора.

— Дойдохте точно навреме — подхвърли Мери, като се опита да прозвучи жизнерадостно. — Вече се стъмва.

Хариет хвърли един продължителен поглед през рамо към Елита, докато ровеше в дрехите за пране.

— Ами… не беше по мое желание. Тази вечер не мислех да пера, но Елита ме умоляваше да дойда с нея. Страхувала се сама.

Елита не каза нищо, докато търкаше дрехите в плитката вода, но раменете й бяха хлътнали до ушите. Изглеждаше притеснена и стресната, като подплашена кобила.

— Така ли, Елита? — попита Мери. — Заради онова момче? В това няма нищо лошо. Според мен всички сме потиснати заради него.

Момичето не каза нищо, само поклати глава, така че Мери продължи.

— Мислите ли, че са го отвлекли индианците?

В действителност Мери се вълнуваше от мисълта за това, че най-сетне може да срещне истински индианец. Бяха видели неколцина първия ден, когато влязоха в територията на индианските племена — няколко поуни, които безизразно ги наблюдаваха от конете си, докато керванът се виеше през една долина, но останаха на разстояние от тях.

Повечето от хората в кервана се бояха от индианците и винаги разказваха как отвличали добитъка и конете, а понякога и децата на белите, но Мери не споделяше това отношение. Една от заселничките в Литъл Блу Ривър й беше разказала, че племето поуни се предвожда от жените. Мъжете ходели на лов и воювали, но жените взимали решенията за бъдещето на племето.

Мисълта за това я зашемети.

— Индианците не ме плашат — отговори Елита.

Работеше бързо и не откъсваше поглед от ръцете си, без да вдига очи към тях. Явно не възнамеряваше да прекара до реката и един миг повече, отколкото беше нужно.

— Плаши се от духове — въздъхна Хариет. — Според нея това място е обсебено.

— Не съм казвала такова нещо — възрази Елита. — Не съм казвала, че са духове.

Тя се поколеба, като поглеждаше първо към Хариет, а после към Мери.

— Мистър Брайънт казва, че…

Хариет изсумтя.

— От това ли се притесняваш? От приказките на мистър Брайънт? Защо изобщо го слушаш, Елита?

— Не е честно да го мислиш — отговори Елита. — Той е умен мъж. Ти сама го каза. Пътува по тези места, за да напише книга за индианците. И разказва, че те са му казали за духовете, които живеят наоколо — сред горите, хълмовете и реките.

— О, Елита, не обръщай внимание на мистър Брайънт и неговите приказки — каза Мери.

Самата тя не беше сигурна какво да мисли за него. Той бе много учен. Личеше от пръв поглед. Освен това се беше доказал като доктор, като намести крака на Бил Мърфи, след като конят му го хвърли от гърба си. Но имаше нещо притеснително в начина, по който сякаш непрекъснато блуждаеше, а мислите му бяха някъде другаде, все едно неизменно се вслушваше в глас, който никой друг не чуваше.

— Но аз съм ги чувала — настоя Елита и се намръщи. — Нощем съм ги чувала как ме викат. Вие не сте ли?

— Викат ли те? — попита Мери.

— Тя е податлива на внушения. Все пак нейната мащеха й разрешава да чете романи. Главата й се е завъртяла от толкова много измислени истории.

Хариет се обръщаше към Мери над главата на Елита.

Мери се подразни от тези думи. През годините беше срещала много жени като Хариет — жени с лица, които сякаш бяха притиснати между страниците на Библията, докато не бяха изгубили всяка следа от свободна мисъл и широк мироглед.

Мери се протегна, за да потупа Елита по ръката.

— Сигурно нищо не е станало — каза тя. — Може би си чула някакви хора, които си говорят в съседната палатка.

— Не приличаше на двама души, които си говорят. Изобщо не звучеше така — каза Елита и прехапа долната си устна. — Все едно някой… все едно някой шепне силно, но се чуваше съвсем слабо, сякаш вятърът го носеше от много далеч. Беше непонятно и тъжно. Никога не съм чувала нещо по-страшно през живота си.

По гърба на Мери пробяга ледена тръпка. Тя също бе долавяла необясними неща нощем, откакто бяха поели по северното течение на река Плат, но всеки път си беше казвала, че си въобразява. Крясъкът на непознато животно или вятърът, който свири в пуст каньон. Сред ширналото се пространство на прерията шумовете се чуваха различно.

— Според мен си въобразяваш — каза Хариет. — И смятам, че трябва да внимаваш повече с тези приказки за духове, индианци и други подобни. Хората може да започнат да си мислят, че имаш езически наклонности, също като мистър Брайънт.

— Престани, Хариет — каза Мери.

Хариет не се отказа толкова лесно.

— Защо? В този керван може би вече има някой мъж, който ти е хвърлил око — но той няма да се ожени за теб, ако реши, че си глупаво и стреснато момиче.

Мери усука последната дреха в ръцете си още веднъж, по-силно, като си представяше, че стиска Хариет за врата, после я пусна в коритото си, за да я занесе обратно във фургона.

— Тя е само на тринайсет години — рече тя, като се опитваше да не издава чувствата си. — Малко е млада, за да се тревожи кой ще се омъжи за нея, не мислиш ли?

Хариет изглеждаше обидена.

— Не, не мисля. Аз бях на четиринайсет, когато се омъжих.

Тя се обърна към Мери със студена усмивка.

— А ти? Имала ли си някого, който да ти е близък на сърцето? Изглежда ми странно, че още не си омъжена.

— Не е минало много време, откакто бях сгодена — отговори лаконично Мери, като миеше ръцете си във водата. — Но той неочаквано се спомина, преди да минем под венчило.

— Колко тъжно — обади се тихо Елита.

— Съдбата е изменчива — рече Мери с усмивка, доколкото успя. — Човек никога не знае какво го чака.

Хариет вирна отново дългия си нос и ги погледна отвисоко.

— Изненадвам се да го чуя от теб, Мери. Ти си добра християнка. Господ решава за всичко, което се случва в живота ни, и всичко става според неговия план. Сигурно си е имал причина да ти отнеме този мъж.

Мери не се притесни, но Елита ахна.

— Нали не го мислиш наистина, Хариет? Бог не би бил толкова жесток към Мери.

— Не казвам, че Мери носи вина за това — отговори Хариет, макар че думите й прозвучаха така, все едно мислеше точно обратното. — Просто искам да кажа, че такива неща не стават случайно. Господ е искал да каже на Мери, че на тази женитба просто не й е писано да се случи.

Мери си прехапа езика. Хариет се наслаждаваше на жестокостта си, но поне за едно беше права. Мери никога нямаше да си го признае пред никого — най-малко на родителите си — но в сърцето си беше знаела, че не е готова да се омъжи. Сестра й Сара с радост бе минала под венчилото с Джей Фосдик, когато бе навършила деветнайсет, но Мери не приличаше на по-голямата си сестра и този факт си личеше все по-ясно с всеки изминал ден. Когато баща й обяви, че ще заминават за Калифорния, тя едва бе прикрила въодушевлението си. Не издържаше да живее повече в малкия град, където бе родена и където всички бяха наясно със скромния произход на семейството й — знаеха как се бяха отоплявали с говежди фъшкии, за да продават дървата си за огрев, докато посевите им най-сетне не се хванаха и реколтите не започнаха да стават по-обилни. Хората винаги щяха да очакват от нея да бъде точно такава, за каквато я мислят, и никога нямаше да й позволят да се превърне в нещо повече. Все едно да се опитваш да крачиш напред, докато си впрегнат в хомот.

Когато годеникът й беше убит, тя изпита най-вече облекчение — макар и ужасно да се срамуваше от това. Даваше си сметка, че баща й бе заложил всичко на тази предстояща женитба и на по-добрия живот, който щеше да донесе на всички им.

Бракът на сестра й бе практичен, но освен това тя се беше омъжила по любов. Но Мери знаеше, че Франклин Грейвс винаги беше имал други планове за нея. Винаги си беше представял, че тя ще бъде онази, която ще си намери по-заможен съпруг, така че да донесе избавление на цялото им семейство. Не можеше да преброи всички пъти, когато й беше казвал, че тя е единствената му надежда.

Но не можеше да преброи и всички пъти, когато си беше мечтала Сара да се беше родила по-хубавата от тях двете, така че бремето за щастието на всички останали да легне на нейните рамене.

Хариет се изправи, като подпря коритото на хълбока си.

— Господ има нарочен план за всеки от нас и не ни е писано да се съмняваме в мъдростта му, а единствено да се вслушваме в заръките му и да ги изпълняваме. Аз се връщам в лагера. Идваш ли, Елита?

Елита поклати глава:

— Още не съм свършила.

Мери протегна ръка към нейната.

— Не се тревожи, аз ще те изчакам и после можем да се върнем заедно.

— Хубаво — каза през рамо Хариет, като пое обратно към лагера. — Вечерята няма да се приготви сама.

Елита изчака да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, преди да заговори.

— Нали не ми се сърдиш, че споделям това с теб, Мери?

Очите й изведнъж бяха станали огромни и кръгли.

— Защото просто трябва да кажа на някого. Но всъщност не ме изплашиха гласовете, както казах.

Тя крадешком се огледа, преди да продължи:

— Аз винаги съм си била такава. Тамсен казва, че съм чувствителна — към света на духовете, има предвид. Тя се интересува от такива работи. Някаква жена в Спрингфийлд й е гледала на ръка. И на карти, за да й предскаже съдбата. И тази жена е казала на Тамсен, че духовете ме обичат. Защото им е лесно да си говорят с мен.

Мери се поколеба, преди да хване Елита за ръката, изстинала от студената вода.

— Няма нищо. Разкажи ми. Станало ли е нещо?

Елита бавно кимна.

— Преди два дни, когато стигнахме до онази изоставена траперска колиба…

— Аш Холоу? — попита Мери.

Ясно си представи мъничката колиба, скована как да е — дъските й бяха избелели като кости под безмилостното слънце на прерията. Беше скръбно, самотно място, точно като онази изоставена ферма, покрай която минаваше едно време всяка неделя на път за службата в църквата. Природните стихии почти я бяха заличили от лицето на земята, прозорците й бяха тъмни и пусти като празните очни кухини на оголен череп, и от нея бяха останали само спомен и предупреждение за провала на едно друго семейство. „Това да ти е за урок“, беше й казал веднъж нейният баща, докато минаваха бавно покрай изоставената ферма с каруцата си — не бяха изминали толкова много години от времето, когато и самите те бяха на ръба да изгубят всичко. „Ако Бог беше решил друго, тук можехме да бъдем ние.“

Светът беше несигурно място. Един ден израстваш от пръстта; на следващия се превръщаш в съчка за огъня.

Елита здраво стисна очи, преди да отвърне:

— Да. Аш Холоу. Ти влезе ли вътре?

Мери поклати глава.

— Колибата беше пълна с писма. Бяха стотици. Натрупани върху маса, затиснати с камъни. Мистър Брайънт ми каза, че заселниците ги оставят там, така че следващите пътници на изток да ги отнесат до първата пощенска станция.

Елита несигурно погледна Мери, преди да попита:

— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че прочетох някои от тях?

— Но, Елита… Тези писма не са били написани за теб.

Елита се изчерви.

— Реших, че няма да навреди на никого. Все едно чета измислени истории. Повечето от писмата не бяха запечатани, а само сгънати и оставени на масата, така че изпращачът е знаел, че всеки може да ги прочете. Но се оказа, че това изобщо не са писма.

Мери примигна срещу нея, объркана от думите й. Елита беше приклекнала в краката й, пребледняла като месечина.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бяха адресирани до никого — каза Елита.

Гласът й се беше снижил до шепот.

— И в тях нямаше нищо лично… Аз ги отворих едно след друго и ги прочетох, и във всичките пишеше едно и също, отново и отново.

— Не разбирам — каза Мери.

Чувстваше се така, все едно по гръбнака й пълзи нагоре-надолу паяк.

— Ако не са били писма, какво пишеше в тях?

Елита неловко бръкна в джоба на престилката си. Извади едно сгънато листче и го подаде на Мери.

— Аз си прибрах едно. Исках да го покажа на някого, но все още не съм. Не знаех на кого. Никой нямаше да ми повярва. Сигурно щяха да си помислят, че съм го написала сама, за да ми обърнат внимание. Но аз не съм, Мери. Не съм.

Мери взе листчето. Хартията беше изтъняла и крехка от толкова много дни в жегата. Тя внимателно го разгъна, като се боеше да не се разпадне между пръстите й. Мастилото бе избеляло, все едно думите бяха написани много отдавна, но тя ги прочете без усилие.

„Върнете се — пишеше с букви, тънки като паяжина. — Върнете се или всички ще умрете.“