Алма Катцу
Глад (3)

Втора глава

Фургоните се редяха един след друг по равнината пред Тамсен Донър, докъдето й стигаше погледът. Човекът, който пръв се беше сетил да нарече фургоните на заселниците „шхуни на прерията“, явно е бил доста умен мъж: платнищата на покривите им наистина приличаха на корабни платна, светнали в бяло под яркото утринно слънце. А гъстите облаци прах, вдигани от колелата, можеха да се сбъркат с високи вълни, понесли върху себе си мъничките плавателни съдове през пустошта.

Повечето от заселниците вървяха отстрани, вместо да се возят във фургоните си, за да спестят на воловете допълнителното тегло, и се отдалечаваха на известно разстояние от пътя през равнината, за да избегнат най-гъстите облаци прах. Добитъкът — говеда за мляко и месо, кози и овце — също се движеше отстрани, подкарван от момчета и момичета с пръчки, а семейното куче подбираше изоставащите животни.

Тамсен обичаше да ходи пеша. Така имаше време да търси билки и треви, които й трябваха за нейните лекове — равнец за треска, върбова кора за главоболие. Записваше познатите растения от флората наоколо в дневник, а непознатите откъсваше и прибираше между страниците му, за да ги изучава и да експериментира с тях.

Освен това така мъжете имаха възможност да се порадват на фигурата й, докато върви. Какъв смисъл имаше да изглежда по този начин, ако не се възползваше от това?

А и нещо друго. Когато бе затворена във фургона по цял ден, започваше да изпитва познатото остро и мъчително безпокойство, което се надигаше в нея като у животно, уловено в капан — точно както правеше преди, у дома. Докато беше навън, звярът — нещастието — поне можеше да се скита на свобода, като й оставяше достатъчно място да диша и да чува мислите си.

Но тази сутрин тя бързо съжали за решението си. Бетси Донър, омъжена за по-малкия брат на Джордж, се носеше като таран право насреща й. Не можеше да се каже, че тя не харесва Бетси — но и със сигурност не можеше да твърди, че я харесва. Бетси бе простовата като четиринайсетгодишно девойче и изобщо не приличаше на приятелките, с които дружеше Тамсен в Каролина, преди да се омъжи за Джордж: другите учителки, особено Изабел Топ; Хети, домашната помощница на Изабел, която я научи кои растения да използва за лекове; жената на свещеника, която умееше да чете на латински. Всички те липсваха на Тамсен.

И тъкмо това бе най-големият проблем. Пътуваха вече месец и половина и Тамсен се измъчваше. Беше си представяла, че колкото по-далеч на запад отиват, толкова по-свободна ще се чувства, и не бе очаквала това усещане, че е уловена в капан. През първите няколко седмици имаше с какво да се разсейва: непознатото преживяване да живее във фургон и да спи в лагер под звездите например. Задължението да занимава децата ден след ден по безкрайния път, като им измисля различни игри и ги превръща в уроци. Всичко беше започнало като приключение, но сега не успяваше да мисли за нищо друго освен за това колко отегчително бе станало и колко много бяха изоставили зад гърба си.

Колко много беше изоставила тя.

И как раздразнението от липсата се увеличаваше с разстоянието, вместо да затихва.

Тамсен от самото начало бе против идеята да заминат на запад. Но Джордж бе показал съвсем ясно, че той ще взима всички решения за добруването на семейството. Беше й се представил като собственик на голяма ферма, със стотици акри обработваема земя и стадо добитък. „Аз съм роден да преуспявам. Остави на мен да управлявам семейните дела и никога няма да ти липсва нищо“, беше обещал той. Самоувереността му я привлече; беше се чувствала съвсем сама и се бе уморила да се грижи за себе си, след като първият й съпруг почина от дребна шарка. Каза си, че с времето ще го обикне. Налагаше се.

Това беше единственият начин да заличи онова, което бе сбъркано в сърцето й — онази фатална пукнатина.

А освен това, каквото и друго да изпитваше, тя не се съмняваше, че винаги може да се довери на Джори. Брат й смяташе, че Джордж е подходящ, за нея; и тя бе склонна да му вярва. Беше си наредила да му повярва.

И тогава Джордж се обърна към нея с идеята да заминат за Калифорния. „Това е земята на неограничените възможности“, заяви той, след като бе прочел няколко книги от заселници, изминали пътя дотам. „Ще бъдем по-богати, отколкото някога сме мечтали. Там можем да се сдобием с хиляди акри земя — много повече, отколкото някога ще успеем да си купим в Илинойс. Ще поставим началото на наша собствена империя и ще я завещаем на децата си.“ След това уговори и брат си, Джейкъб, да влезе в съдружие с него. И когато тя го попита за онези слухове за брожения в Калифорния, които беше чувала — нима там вече не живееха мексиканци? Те нямаше да се съгласят просто да им предадат земята си. Ами онова, което се говореше за предстояща война с Мексико, както в Тексас? — той махна с ръка. „За Калифорния заминават американци на тълпи — твърдеше той. — Властите нямаше да ги оставят да го направят, ако имаше някакъв риск.“ Дори бе извадил любимата си книга: „Емигрантски наръчник за Орегон и Калифорния“, написана от Лансфорд Уорън Хейстингс, юрист, който се беше заселил там — за да й докаже правотата си. И макар че тя имаше и много други въпроси, донякъде й се искаше да изпитва същата надежда като него — че животът в Калифорния може би наистина щеше да бъде по-хубав.

Но единственото, което й се бе случило досега, бе това безнадеждно безкрайно пътуване в компанията на хората, за които я беше грижа най-малко. Роднините на мъжа й.

— Добро утро, Бетси — поздрави тя, когато етърва й се доближи до нея, и се усмихна насила.

Жените бяха принудени да се усмихват винаги. Тамсен го бе усвоила толкова майсторски, че понякога се плашеше.

— Добро утро, Тамсен.

Бетси беше квадратна жена, с широки рамене и хълбоци и месесто тяло по средата, което корсетът не можеше да удържи.

— Чу ли новината? Изчезнало е едно момче.

Тамсен не се изненада. Керванът бе понесъл вече поредица от злощастни събития: до едно знаци на съдбата, ако се знаеше как да се тълкуват. Едва миналата седмица бе отворила буре с брашно и бе открила, че в него са се завъдили гъгрици. Наложи се да го изхвърлят цялото, естествено — солидна щета. На следващата вечер Филипин Кесибърг, младата съпруга на един от по-недостопочтените мъже от кервана, беше родила мъртво бебе. Лицето на Тамсен се изкриви, когато си спомни как тъмнината на прерията сякаш бе обгърнала плачевния вой на жената, носещ се по въздуха около тях.

А освен това ги следваха и вълци; едно семейство се беше простило с целия си запас от сушено месо, а след това вълците бяха отмъкнали и цяло новородено теленце, което не спря да мучи.

И сега беше изчезнало малко момче.

— Вълците — каза Тамсен.

Не искаше да свързва двата случая, но не успя да се сдържи.

Бетси вдигна ръка към устата си — една от многобройните й престорени привички.

— Но другите деца са спели в същата палатка — възрази тя. — Нямаше ли да се събудят, ако…?

— Кой знае?

Бетси поклати глава:

— Може да са били и индианци, разбира се. Чувала съм за индианци, които отвличат бели деца, след като са нападнали някое поселище…

— Божичко, Бетси, виждала ли си поне един индианец през последните двайсет мили от пътя?

— Тогава какво е станало с това момче?

Тамсен само поклати глава. На децата — и жените — непрекъснато се случваха ужасни неща в собствените им домове. Неща, причинявани от хора, които са познавали — хора, на които са си мислели, че могат да имат доверие. И сякаш това не беше достатъчно, в кервана живееха в непосредствена близост до стотици непознати. По всяка вероятност поне един сред тях беше белязан от някакъв ужасен грях.

Но самата тя нямаше да стане жертва на подобна трагедия — не и ако зависеше от нея. Разполагаше със средства да й се противопостави, колкото и да бяха ограничени: амулети, талисмани, все начини да убеди злината да я подмине.

За нещастие, всички те бяха безсилни пред злото, което дебнеше отвътре.

Недалеч от Тамсен крачеше мъж на име Чарлс Стентън, като подкарваше добитъка си с пръчка. Беше по-млад от Джордж и личеше, че всеки ден се труди здраво на полето, а не в някой магазин. Стентън вдигна очи и улови втренчения поглед на Тамсен. Тя бързо се извърна настрани.

— Истината нерядко е много по-страшна от онова, което можем да си представим — рече Тамсен и донякъде се зарадва, когато Бетси я погледна стреснато.

— Къде са твоите момичета тази сутрин? Виждам само три — каза Бетси.

Гласът й отведнъж се изпълни с тревога.

Обикновено Тамсен караше дъщерите си да ходят пеша до обяд, като се надяваше по този начин да останат стройни и стегнати. Красотата можеше да представлява проблем за младото момиче, но си оставаше едно от малкото оръжия, с които разполагаше зрялата жена, и тя искаше нейните дъщери да запазят своята, ако е възможно. По-големите, Елита и Лиан — дъщерите на Джордж от втората му жена — наглеждаха по-малките: Франсис, Джорджия и Илайза. Но днес напред вървяха само девойките, а Франсис подтичваше около тях като палаво теленце, пълна с живот и доволна, че и двете каки се занимават само с нея. Седемте момчета и момичета на самата Бетси вървяха по-далеч напред, с наведени глави, като стадо безмозъчни говеда.

— Няма нищо страшно. Джорджия и Илайза са във фургона — отговори Тамсен. — Тази сутрин се събудиха трескави и неспокойни. Реших да ги оставя да си почиват.

— Ами да, разбира се. Малките много лесно се уморяват.

Понякога Тамсен сама се изумяваше от мисълта, че е майка. Струваше й се невъзможно двамата с Джордж да са женени толкова отдавна, че да създадат три деца. Те бяха прекрасни — точно като нея, когато беше малка, слава богу. Елита и Лиан, от друга страна, приличаха на баща си: с едър кокал и донякъде конски физиономии.

Но тя не съжаляваше за майчинството. Това вероятно беше едно от малкото неща, за които не съжаляваше. Нещо повече, гордееше се със своите момичета: като бебета бе слагала мед по езика им, както я бе научила една индианска прислужничка от родния й дом, за да израснат сладки; беше изплитала върви от балсамова ела и ги беше подпъхвала между завивките им, за да израснат силни.

Пред тях винаги щеше да има възможности; те никога нямаше да бъдат принудени насила да минат под венчило, както се беше случило със самата нея не веднъж, а два пъти.

Но Тамсен си имаше начин да си връща за това, както биха се изразили някои.

Стентън отново срещна погледа й. Бетси бе избързала напред, за да настигне децата си, и този път Тамсен не извърна очи — не и преди него.

Тя протегна ръка и плъзна върховете на пръстите си по дивите полски цветя. Спомни си за жълтите цветчета на ехинацеята, които изпъстряха обширните пшенични поля на брат й Джори, непокорими и изобилни. Знаеше, че домът я очаква някъде напред, а не е останал зад нея; даваше си сметка, че трябва да се отърси от спомена за фермата — и от всички мисли за живота си преди това — но точно сега нямаше сили да го направи.

Цветята се огънаха под пръстите й — толкова нежни, че я гъделичкаха.