Алма Катцу
Глад (11)

Десета глава

Спрингфийлд, Илинойс

Март 1846 година

— Vertraust du mir?

„Вярваш ли ми?“ Джейкъб Уолфингър се обърна към младата си съпруга Дорис, докато двамата лежаха един до друг на тясното си легло в нощта, преди да потеглят.

Дорис се притесняваше да измине целия път от Германия дотук, за да се срещне с бъдещия си съпруг, когото не беше виждала нито веднъж — бяха общували помежду си единствено чрез писма. Но с облекчение беше открила, че Джейкъб Уолфингър — макар и по-възрастен от нея с много години — изглежда сносно. Той беше само иконом на богат човек от града, като се грижеше за многобройните му търговски дела, но имаше по-голямо богатство, отколкото си личеше на пръв поглед — а най-вълнуващото от всичко беше това, че имаше мечта.

И макар че Калифорния й се струваше толкова далеч от американските градове, за които бе чувала — Бостън, Ню Йорк и Филаделфия — освен това й звучеше невероятно екзотично. Дорис не се страхуваше от мисълта за едно дълго пътуване. Все пак беше само на деветнайсет години. Целият й живот бе пред нея.

— Ja — отговори тя, като улови ръката на Джейкъб между своите.

Бавно я дръпна надолу, под ръба на нощницата си, така че пръстите му леко да докосват коляното й. Почувства как се изчервява от този дързък жест.

Плаха и стеснителна, когато се запознаха, тя вече беше започнала да се наслаждава на вниманието на съпруга си. Имаше чувството, че опитните сватовници, които бяха уредили женитбата им в родината, през цялото време са имали право — защото са знаели много повече за любовта, отколкото знаеше тя. По краката и тялото й пробягваха тръпки, когато я докосваше. Стомахът й пърхаше в очакване. Беше се предала на неизвестността, бе повярвала в бъдещето, бе оставила океанските вълни да я отнесат на запад и в живота на този мъж. И тази вяра бе възнаградена.

Но тази нощ, след като той беше заровил ръцете си в разбърканата й коса и приглушено беше простенал в ухото й, нито един от двамата не успя да заспи.

Той се претърколи, за да се обърне към нея.

— Du solltest dies ueber mich wissen.

„Трябва да знаеш нещо за мен.“

Дорис застина при тези думи. Не обичаше такива мигове, когато нещо изведнъж й припомняше колко малко знае за него в действителност. И особено сега, когато бяха на самия ръб да се отправят заедно в пустошта.

Той вече бе употребил всичките им спестявания, за да поръча фургон за пътуването, заедно с голямо брезентово покривало, два чифта волове и чифт сложно устроени впрягове. Вече беше оставил в магазина списък с всички провизии, от които щяха да имат нужда по пътя. Парите бяха похарчени. Нямаше връщане назад.

Но Джейкъб настояваше, че не може да я поведе със себе си, преди да й признае всичките си грехове. Затова седна, извади от чекмедже до леглото бутилка местен плодов шнапс и започна да й разказва историята за Райнер, като се запъваше в своята изповед.

— Райнер?

Тя дори не го беше чувала да споменава това име преди.

Джейкъб й разказа, че се беше случило преди шест години — почти на същия ден. Беше се запознал с друг имигрант от германски произход, който бе пристигнал в града. Човекът, на име Райнер, бе дошъл в Спрингфийлд на гости на своя племенник, когото не беше виждал отдавна. Казал на Джейкъб, че умее да приготвя народни лекове от родината. Джейкъб предположил, че е малко нещо шарлатанин, но не пропуснал да види добрата възможност. Райнер се нуждаел единствено от съставките… и ако Джейкъб се съгласял да му помогне, щял щедро да сподели печалбата си с него.

Той й разказа, че работата била лесна, тъй като неговият работодател му поверил ключовете от всичките си магазини, включително и от аптеката.

— Ти си откраднал от него — каза Дорис.

Истината я удари в стомаха. Значи това беше грехът на нейния съпруг — и вероятното обяснение за неочакваното му богатство.

— Взехме съвсем малко — увери я той. — Няколко пакета с прахове и няколко дузини стъкленици. Липсата им дори нямаше да се забележи.

— Тогава какъв е грехът, за който говориш? — попита Дорис.

Джейкъб замълча, без да я поглежда в очите.

— Райнер продаде лековете на хората от Спрингфийлд — отвърна накрая той, — а сетне изчезна. Някои казват, че е станал златотърсач на запад. Но хората, които си купиха от неговите лекове, започнаха да се разболяват. И един от тях умря. Една млада жена.

— Е — каза Дорис, а гласът й трепереше. — Жената поначало е била болна, нали така? Може би смъртта й е била причинена от болестта, а не от лекарството.

Може би, съгласи се Джейкъб. Може би.

— Жената, която умря… Нейните роднини побесняха от ярост. Опитаха се да открият шарлатанина, който й беше продал смъртоносния лек, но безуспешно. Естествено, никой не знаеше за моята връзка с него.

— И никой няма да узнае за това — обеща му тя, като отново го хвана за ръката и я стисна.

— Освен… — каза тихо той. — Освен дето смятам… смятам, че може би има някаква връзка между онази жена, която умря, и едно от семействата, с които ще пътуваме на запад. Страхувам се да не ме разкрият по време на пътуването.

— Каква връзка?

— Джордж Донър може би не е познавал жената, която умря, но съм почти убеден, че неговата съпруга Тамсен я е познавала.

Дорис погледна мъжа до себе си. Този мъж я беше разочаровал — внезапно и безмилостно. И фактът, че щяха да пътуват заедно със семейството, на което беше сторил зло… Това й се струваше лоша поличба; много лоша поличба.

— Не се тревожи, Джейкъб — каза му тя, но също толкова искаше да успокои и самата себе си. — Опитай се да не мислиш за това.

Но самата тя не успяваше да го направи. Винаги й бяха казвали, че наказанието за греховете идва по неведоми пътища. И понякога дори най-дребната простъпка може да има огромни, неочаквани последствия. Една лъжа и животът на едно човешко същество бяха надвиснали над главата на нейния съпруг като тъмна, все по-голяма сянка. И това наистина беше много лоша поличба.

Но през целия й кратък живот безусловната вяра неизменно я беше възнаграждавала. Затова тя остана будна тази нощ, като се взираше в звездите през мъничкия прозорец на стаята им за последен път, и реши отново да се остави на вярата.

В крайна сметка какво друго можеше да направи?