Алма Катцу
Глад (15)

Четиринайсета глава

Всички казваха, че се е случило истинско чудо. Беше станало по Божията милост и представляваше доказателство, че не са забравени и изоставени на съдбата.

Тамсен не ги обвиняваше; чудесата не им достигаха, точно както и всичко останало. А и как иначе можеше да се обясни онова, което се случи с Халоран? Ако тя наистина беше вещица, както твърдяха всички, може би щеше да има обяснение. Знаци, поличби, амулети за прогонване на дявола, предсказване на бъдещето по облаците в небето: онова, с което се занимаваше, не й носеше власт, а само внимание — и все по-често, от нежелания вид.

Но някаква сила беше докоснала Халоран и го беше изцелила.

В продължение на една седмица, откакто застреляха малкото му кученце, той почти не можеше да вдигне глава. Жалко за кученцето, но Халоран се беше привързал твърде силно към него. Дори го бе оставял да го гризка и хапе за забавление — като родител, който не знае как да научи децата си на дисциплина. Халоран вече редовно кашляше кръв, макар и да се опитваше да го скрие, и понякога не можеше да си поеме дъх часове наред.

Тамсен не беше спряла да се грижи за него, като стигна дотам да го прибере в техния фургон, когато вече беше толкова отслабнал, че не можеше да се държи на седлото. Не знаеше защо го съжалява; може би просто защото беше външен човек, самотен и презиран — като нея самата. Хранеше го с лъжица в устата — с бульон, сварен от гъбите, които събираха дъщерите й: единственото, което успяваше да хапне. Още когато момичетата бяха малки, тя се бе постарала да ги научи да различават жълтите дантели на пачия крак от отровния двойник на сърнелата, а освен това знаеха, че не бива да опитват нито една гъба, преди да я донесат у дома, за да я одобри. (Тя сама събираше отровни гъби, когато имаше нужда от тях; разполагаше с приличен запас от отровния двойник на сърнелата и те бяха внимателно почистени и изсушени, за да бъдат смесени със саморъчно приготвения лауданум — но всички тези запаси бяха скрити и прибрани на тайно място, където останалите от кервана да не знаят за тях.)

Тамсен дори не можеше да предположи защо Халоран е решил да предприеме това пътуване на запад. Беше скрил колко е болен, защото знаеше, че няма да му позволят да се присъедини към кервана — особено като не притежаваше фургон и волове и пътуваше сам, така че нямаше роднини, които да се грижат за него. От друга страна, никой не си представяше, че пътуването им ще бъде толкова тежко. Тамсен не знаеше дали те бяха сполетени от лош късмет, или всички останали преди тях бяха излъгали: във вестниците и в книгите, които бяха написали, като онзи Лансфорд Хейстингс (който беше подъл, долен човек, а се оказа, че освен това е и луд; още една причина за Тамсен да ненавижда съпруга си, който беше повярвал на всяка дума, написана от Хейстингс). Бяха ги подмамили на запад, за да загинат в пустошта.

Постепенно дишането на Халоран се облекчи, а треската му отслабна. В края на първия ден от възстановяването си той вече можеше да се изправи и да ходи без чужда помощ, макар и не задълго. Кашлицата му премина. На следващия ден, след вечеря, свири на цигулката си повече от час. Преди, в онези дни, когато се чувстваше по-добре, всички обичаха да го слушат. Хората се събираха около него и за няколко минути забравяха за враждите и пререканията си. Никой не се караше, никой не се сърдеше. Повечето предпочитаха живи мелодии, на които може да се танцува, но Тамсен обичаше тъжните песни; меланхолията отиваше повече на земята около тях.

Но тази вечер той изсвири една жига толкова бързо, че лъкът на цигулката му заприлича на размазано петно, а танцуващите нападаха по земята, когато не можеха повече да следват ритъма.

— Ако продължава така, ще мога да си изнеса нещата от вашия фургон и да се върна на мулето си — каза Халоран. — Вече няма да бъда в тежест на семейството ви.

— И все пак не бързай — отвърна му Тамсен.

Тя се радваше, че е оздравял — разбира се, че се радваше. Но освен това се страхуваше — по причини, които не можеше да назове. Все едно той не просто си беше върнал живота, а се беше сдобил с някакъв съвсем друг: беше по-разговорлив, трескаво щастлив и с възобновен оптимизъм.

— Първо трябва да си сигурен, че наистина си оздравял и си възвърнал силите си.

Истината беше, че бе свикнала Халоран да бъде наоколо — или във фургона, облегнат на ритлата, или до лагерния огън вечер, завит с одеяла, да наглежда вечерята, докато се готви. Джордж беше решил, че си е изгубила ума, когато настоя да му намерят място във фургона, но грижите за Халоран се оказаха необичайно лесна работа. Той не скъпеше благодарностите си за всеки дребен жест, играеше си с децата, доколкото му позволяваха силите, и когато се изтощаваше съвсем, слушаше разказите на Тамсен за младостта й като учителка в Северна и Южна Каролина. Това не бяха най-щастливите й дни — беше млада бездетна вдовица и се опитваше да се справя сама — но бяха толкова различни от живота й с Джордж, че понякога се питаше дали изобщо са били.

Халоран беше на двайсет и пет и донякъде й напомняше за нейния Джори. Той винаги й беше служил като компас в живота. Но вече от години не беше виждала брат си — и понякога си мислеше, че умът й си намира всякакви извинения, за да го открива в други хора.

Имаше дори моменти, в които усещаше Халоран мил като любовник, със срамежливата му усмивка и вежливите му маниери, но сигурно си въобразяваше и това.

Ръцете му бяха красиви и изящни — сигурно трябваше да се благодари на цигулката. Понякога, само понякога, тя си представяше усещането, ако тези ръце докоснеха тялото й.

Дали ги търсеше, или я откриваха сами — тези мрачни, затворени мъже с техните тайни? Те никога не се задържаха, но оставяха въздействието си върху нея, като я изпълваха с потребност за още — като онези билки, които предизвикват пристрастяване, и ако дозата се намали твърде рязко, човек започва да трепери и да изпитва замайване.

А милото присъствие на Халоран сякаш само разпалваше това пристрастяване и даваше нови сили на ненавистта й към Джордж, така че започваше да усеща кожата си раздразнена и лепкава от погледа на собствения си съпруг. Отново изпитваше онзи познат импулс да направи нещо необмислено, да се отдаде на желанията си, да се освободи.

Но почти веднага след като се почувства по-добре, Халоран изнесе нещата си от фургона на семейство Донър. Разбира се, всички говореха за чудодейното му изцеляване. Тамсен трябваше да предположи, че ще стане така. Казваха, че тя го е омагьосала със заклинанията си. Бетси Донър докладваше на всички за всичко, като се преструваше на смирена, но очевидно се наслаждаваше на възможността да се изкара по-високо от нея.

Но Тамсен беше свикнала да я наричат с много по-обидни имена.

Малцина бяха преживявали охтика в толкова напреднала фаза като Халоран. И все пак често се случваше той пръв да се отзове на нареждането да впрегнат воловете и последен да си легне вечер. След като се беше погрижил за себе си, носеше вода и дърва за огъня на съседите си, все едно имаше енергия в излишък.

Тамсен трябваше да се радва, но се страхуваше.

Халоран беше различен. Не можеше да каже точно как, но го знаеше.

Една сутрин той започна да събира нещата си, за да ги натовари на мулето, като възнамеряваше да се върне към самостоятелния си начин на живот, и тя го посъветва да изчака още един-два дни, а той се тросна, че знае какво прави. Никога преди не й беше отговарял рязко, независимо колко зле се беше чувствал. Тя остана толкова изненадана, че не му каза нищо повече през целия ден, а само го гледаше как лудешки бръмчи наоколо като насекомо, уловено в буркан, което се блъска в стените му в търсене на изход.

Оттогава нещата се бяха влошили. Халоран влезе в пререкание с един от водачите на семейство Рийд, когато оня преведе пръв мулето си през тясна клисура, преди големия фургон на семейството, и остро настоя на това, че възголямото превозно средство ще заседне в меката пръст (и се оказа прав, между другото; наложи се да впрегнат още един чифт волове, за да изтеглят фургона).

И най-лошото: на следващата вечер разби цигулката си в камък, когато някой го попита дали няма да им изсвири нещо след вечеря. Халоран заяви, че му е омръзнало до смърт да го тормозят да им свири.

Всички бяха толкова потресени, че млъкнаха и дълго време не казаха нищо, но Тамсен усети как очите й се пълнят с горещи сълзи. Люк Халоран беше обичал тази цигулка като дете. Отново я обзе мисълта, че това не е Халоран — че Халоран беше умрял и това беше някой друг.

Но тази мисъл очевидно бе налудничава. Много по-вероятното обяснение беше онова, че след няколко седмици боледуване той се беше променил. Или може би винаги си е бил такъв, но болестта го беше прикрила за известно време.

Когато си беше представяла това пътуване, тя предполагаше лишения, глад и мръсотия, която полепва навсякъде, като втора кожа, и никога не може да бъде отмита. Но не си беше представяла толкова много хора наоколо, и невъзможността да избяга от техните необичайни, необясними предразсъдъци и внезапните, шокиращи промени в настроението им.

От една седмица се придвижваха в сянката на планинската верига Уасач и беше горещо дори след залез-слънце. Тамсен искаше да се изкъпе; искаше да се почувства чиста, макар и да знаеше, че до сутринта отново ще бъде покрита с полепнала мръсотия.

Тя изчака останалите от семейството да се настанят до палатките, така че да има възможност за малко усамотение. Джейкъб четеше на глас на децата; Джордж бе запалил лулата си и седеше със затворени очи, все едно беше на любимия си стол у дома, където бе прекарал толкова много вечери. Но сега, когато беше седнал в праха под купола на враждебното небе, този ритуал изглеждаше абсурдно, едва ли не отчаяно. Сякаш си представяше, че отново е у дома или вече е пристигнал в Калифорния.

Тя застана от другата страна на един от фургоните, напълни най-голямата им тенджера с вода и я сложи да се стопли на догарящите въглени. По вятъра тихо се носеха шумове от останалата част на кервана, но бяха далеч. Семейство Донър не бяха изпаднали дотам да ги смятат за парии, но все пак бяха изгубили положението си на най-изтъкнатата и влиятелна фамилия в кервана. Но каквото и да мислеха другите за нея, Тамсен си знаеше, че само едно нещо може да я накара да се почувства по-добре: баня. Тя остави настрана блузата, полата и чорапите си и остана по корсет и фуста.

Натопи гъба в топлата вода и се зае да се избърше, така че по кожата й оставаха дълги влажни следи. Покрай шията и по врата. Повдигна фустата си и се погрижи за дългите си крака. Беше истинско чудо какво можеше да се постигне с една мокра гъба. Едва не се разплака от облекчение, когато лекият бриз докосна бедрата и прасците й. Беше започнала да разхлабва корсета си, когато застина. Нещо се беше променило.

Нещо се беше раздвижило.

Косата й на тила настръхна. Не можеше да каже дали я беше стреснал някакъв шум или движение в тъмнината, но не се съмняваше: някой я наблюдаваше.

Очите й се стрелнаха към храстите, към тъмната нащърбена сянка на дърветата. Нищо.

Тя се отпусна. Приказките за дебнещи чудовища и вълци, големи колкото коне, явно й се бяха отразили. Отново се зае с връзките на корсета си, с хлъзгави и непослушни пръсти. Беше прекалено тихо. Нямаше начин Джейкъб вече да е спрял да чете. Нямаше начин останалите вече да са си легнали.

Нямаше начин да е сама. Слънцето бе залязло едва преди час и хората все още обикаляха наоколо, извеждаха добитъка си на паша и почистваха след вечерята.

Тя развърза корсета си. Разтвори го, за да разголи гърдите си, но вятърът носеше вече хлад, и тя потрепери. И тогава го видя — силует, който се движеше в сенките на дърветата; движеше се бързо; движеше се изправен.

Тя инстинктивно протегна ръка към блузата си — искаше да се прикрие с нещо, с каквото и да е. Но с другата си ръка грабна фенера и го вдигна високо над главата си, така че светлината му се отрази в дърветата и изрисува плетеница сред листата в короните им. Силуетът избяга почти веднага, но не и преди светлината да го улови, така че за миг освети лицето му: бледо, изпито и гладно.

Беше Халоран. И той я гледаше.

Преди Тамсен да успее да извика, се изгуби от поглед.

Ръцете й трепереха, когато се зае да се облече. Очите му — в тях не се четеше желание, а нещо по-дълбоко, нещо сурово и животинско. Тя се опита да си спомни къде беше видяла за последно своите момичета — своите невинни доверчиви момичета, които се бяха привързали към Люк Халоран, обичаха го и му вярваха. Лиан беше седнала при по-малките деца и смучеше карамелов бонбон, докато слушаше Джейкъб. Дали и Елита беше с тях?

Тя забърза обратно към лагерния огън, където стресна останалите насред четенето на Джейкъб. Джордж объркано примигна срещу нея, все едно не можеше да си представи откъде е дошла.

— Изкъпа ли се? — попита той. — Хубаво ли беше?

Тя не му отговори. Елита не беше при останалите.

Даваше си сметка, че това е глупаво. Беше параноично. Елита сигурно беше изгубила представа за времето. Сигурно просто се скиташе някъде, разсеяна както обикновено, търсеше попови лъжички в потока или се катереше по дърветата, за да намира изоставени птичи гнезда. Веднъж, не много отдавна, Тамсен я беше хванала да си шепне сама, и когато я попита на какво си играе, Елита беше пребледняла от гняв. „Не си играя“, беше заявила тя. Момичето трябваше да се превъзпита, за нейно собствено добро.

И все пак не й се искаше тази вечер Елита да се скита сама.

Тамсен първо навлезе в гъсталака до потока. Беше точно от онези места, които се харесваха на Елита — плетеница от папур и острица, над която се носят сладки птичи песни.

— Елита Донър! Там ли си?

Нямаше отговор. Беше тихо като в църква. Всички казваха, че наоколо е прекалено тихо, и Тамсен бе съгласна. Все едно всичко живо бе избягало, дори птиците.

— Елита, веднага ми отговори!

Нещо се раздвижи в гъсталака. Сърцето на Тамсен биеше като чук в гърдите.

— Елита?

Този път не успя да прикрие страха в гласа си.

— Боя се, че съм само аз.

Беше Мери Грейвс, която изникна пред нея с широки крачки на крака, подобни на кокили.

— Елита е изчезнала, така ли?

— Не е изчезнала — отвърна остро Тамсен.

Макар че си мислеше съвсем същото, Мери я подразни, като използва тези думи.

— Сигурно е отишла да се разходи.

Двете жени се изгледаха. Беше първият път, когато Тамсен наистина й обърна внимание. Можеше да се сметне за привлекателна, ако не беше твърде ясно очертаната й челюст и очите й, определено прекалено големи за това лице. Макар и да беше само с няколко години по-млада от Тамсен, сигурно бе още девствена.

Може би точно това се харесваше на Стентън; Тамсен не беше пропуснала да забележи, че бе пренасочил вниманието си към нея. Може би му се искаше неопитна жена, която да може да впечатли по-лесно. Странно как мъжете не бяха готови на нищо повече от флирт с опитна жена — курва, погледнато с техните очи — но веднага се кротваха с някоя друга, готова да им се подчинява като теле под хомот.

— Не исках да те стресна — каза Мери. — Видях те да идваш насам. А… от известно време искам да говоря с теб насаме.

— Точно в момента нямам време — отвърна Тамсен.

Не й даде никакво обяснение. Мери Грейвс не го заслужаваше.

Но когато се опита да я подмине, Мери пристъпи пред нея.

— Моля те. Само за една минута — каза тя.

Изглеждаше така, сякаш се кани да я хване за ръката, но размисли.

— Просто искам да знам защо не ме харесваш.

За момент Тамсен остана без думи. Едва ли не — само едва ли не — изпита съжаление към това момиче. Мери изглеждаше искрено озадачена: като дете, което е видяло някоя ябълка да пада нагоре вместо надолу. Но в същото време Тамсен изпита остър прилив на безмилостен гняв: Мери си мислеше, че Тамсен й дължи обяснение. Обяснение, за което едно не толкова наивно момиче щеше да се досети веднага само.

Ако обстоятелствата бяха други, Тамсен сигурно щеше да се разсмее. Може би дори щеше да й обясни как стоят нещата. Чарлс Стентън беше предпочел Мери, но това не означаваше, че всички останали също трябва да я харесват. Мери й беше отнела Стентън, без дори да се старае. Дори не беше ясно дали изобщо го иска.

Тамсен имаше пълното право да я мрази.

Но разбира се, тя не можеше да каже нищо такова. Подръпна ръба на полата си и се изкатери през високите туфи трева, за да заобиколи Мери Грейвс.

— Не знам за какво говориш — рече нехайно тя. — И не се съмнявам, че и двете имаме по-сериозни неща, за които да се тревожим.

Мери не се отказа. Тръгна след нея и веднага настигна Тамсен, като без усилие поддържаше същото темпо.

— Не ме харесваш — настоя тя. — Нали виждам как ме отбягваш? Просто искам да знам защо.

Тя прехапа долната си устна, преди да попита:

— Да не би… да не би да е заради мистър Стентън?

Тамсен неволно се сви, когато чу името му от устата на Мери.

— Какво общо има мистър Стентън? — попита тя.

Собственият й глас прозвуча студено и пронизително в ушите й, все едно беше преминал през пласт от дебел лед.

Мери се поколеба. Тамсен за миг си помисли, че няма да събере смелост да го каже. Но накрая се прокашля и отговори.

— Чух разни приказки — рече тя.

„Приказки.“ Друга дума за злостни лъжи като онези, които се разказваха за нея в Северна Каролина, преди да се премести да живее в Спрингфийлд.

„Ако си толкова сигурна, че съм вещица — беше отговорила Тамсен на жената на свещеника, която я беше сгълчала толкова безжалостно преди всичките тези години, — не мислиш ли, че не е много умно да ме предизвикваш?“ Страхът по лицето на онази жена, което сякаш се беше пресякло, й бе донесло някакво глупаво, мимолетно удоволствие. Точно това беше проблемът на жени като Пеги Брийн и Елеанор Еди: те се страхуваха, винаги се страхуваха, и никога от онова, от което наистина трябваше да се страхуват.

В този момент изкушението да каже истината на Мери, беше почти непреодолимо. Можеше да й обясни някои неща за Стентън, които не очакваше да чуе, за да й стане ясно. Да, той беше силен и умен, но освен това бе небрежен с чувствата — със своите собствени чувства и с чувствата на останалите хора. Беше създаден, за да живее като самотник; бе така устроен, че допускаше хората на едва половината път до себе си.

„А ти не искаш да дадеш сърцето си напразно на такъв човек, девственице.“

Но Тамсен знаеше, че нещастието щеше да застигне Мери, независимо дали Тамсен ще я научи как да го вижда, или не. Една мъничка, злонамерена част от нея дори се радваше на това.

— Не бива да слушаш хорските приказки — отвърна кратко тя.

Преди Мери Грейвс да отговори, някой извика Тамсен по име.

Тя се обърна, като отначало помисли гласа за този на Джордж. Но беше Халоран. Той с мъка си пробиваше път през гъсталака, като се държеше за стомаха. Олюляваше се, приведен, все едно са го простреляли.

Цялата му нова сила, енергия и здраве се бяха стопили; тя остана потресена, когато го видя, потресена и ужасена. Нямаше никакво съмнение, че той умираше. Очите му бяха изскочили. Устните му бяха извити в болезнена гримаса и бяха оголили възпалени венци и прогнили зъби. Сухожилията бяха изпъкнали по врата, ръцете и дланите му.

— Мисис Донър — повтори той, като протегна ръка към нея.

Тя неволно отстъпи, макар че между тях все още беше тесният поток. Той се препъна по неравната земя и падна на колене във водата. Но вместо да се изправи на крака, запълзя към нея.

— Помогни ми. Моля те, помогни ми.

В този миг тя забрави за мъжа, когото беше видяла да я гледа от дърветата, и вместо това отвърна на молбата на човека, за когото се бе грижила до лагерния си огън. Навлезе в потока, като разплискваше водата около краката си, обзета от срам, че първоначалният й импулс беше да се отдръпне по-далеч от него, загреба вода с шепите си и я поднесе към устата му.

— Иди да доведеш някого — каза тя на Мери. — Имаме нужда от помощ, за да го пренесем.

На Мери трябваше да й се признае, че не изпищя, не възрази и не припадна. Извърна се и хукна към кервана.

Той не искаше да пие вода. От устата му се отронваха мъчителни стонове и сякаш не я чуваше, когато тя го умоляваше да отвори очи. Застанала толкова близо от него, тя едва не се задави; миризмата на тялото му беше вече на труп.

Но веднага щом Мери се изгуби от поглед, Халоран отвори очи. Пръстите му се вкопчиха в китката на Тамсен с неочаквана сила.

— Мисис Донър… Тамсен — рече той, като я дръпна близо до себе си, толкова близо, че тя усети дъха му по бузата си. — Ти още си ми приятел, нали? Беше толкова мила с мен, само ти ми помогна, когато се разболях…

— Шшш. Спокойно. Естествено, че съм ти приятел — отвърна тя.

Очите му бяха огромни и светнали. Сякаш грееха дори в тъмното. Тя отново си помисли, че е обсебен — сякаш някой друг беше заел тялото му и го караше да се държи като непознат.

Тя се опита да измъкне ръката си от неговата, но хватката му беше твърде мощна. Силата му изобщо не приличаше на човек, който умира. Страхът пробяга по гръбнака й като ледена тръпка.

— Всички останали са готови да оставят човека да умре от глад дори когато имат предостатъчно храна. Грижат се само за себе си. Ако беше на тях, вече щях да съм мъртъв.

— Мистър Халоран, моля те.

Тръпката се превърна в равномерен, обединяващ пулс. Тя се страхуваше. Едва успяваше да си поеме дъх от вонята на гнило. Какво беше станало с него? Беше чувала за болест, която се връща така, но не и толкова бързо, че да изяде човека отвътре само за един час.

— Не си добре. Успокой се. Ще ти доведа помощ.

— Никой друг не може да ми помогне — рече той и усмивката му се изкриви в мъчителна гримаса. — Аз умирам, Тамсен. Затова дойдох при теб. Ти ме спаси преди — ще ме спасиш ли отново?

Сякаш му беше трудно да диша. Трябваше да го чака, преди да си поеме следващия дъх, за да продължи.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се — отвърна тя.

Гласът й беше изтънял. Защо бе оставила фенера си на брега? Тъмнината бе толкова гъста, все едно някой бе затиснал очите й с ръка.

Халоран отново беше склопил очи. Пръстите му отпуснаха хватката си върху китката й. Но все още се опитваше да каже нещо — прошепна го толкова тихо, че тя не успя да го разбере, и шепнешком го повтори. Тя виждаше какви усилия му струва това; отдаваше последните си сили, за да изрече тези накъсани слова.

Красивите му ръце, меките му кафяви очи, милият му нрав — всичко това беше изчезнало, разкъсано от неизвестната болест, която го ядеше отвътре. Тамсен откри с изненада, че е напът да се разплаче.

Той продължаваше да се опитва да каже нещо.

— Не те чувам — рече тихо Тамсен.

Сетне добави:

— Спокойно, Люк.

Но виждаше, че той се бори да бъде чут.

Тя се приведе по-близо до него — толкова близо, че устните му я докоснаха по бузата, когато се раздвижиха отново. Едва сега успя да различи какво казва.

— Гладен съм.

Повтаряше го отново и отново; като една-единствена нота, изпълнена с агония.

— Гладен съм, Тамсен.

Той отново отвори очи и тя не видя нищо друго освен пълен мрак; и освен това видя, че той се усмихва.

Блъсна я назад. Скочи върху нея, или по-скоро се нахвърли, и без усилие я притисна към земята, и по някакъв налудничав начин тя осъзна, че всичко останало е било капан — примамка, за да я накара да го доближи и да се отпусне. Вече беше върху нея и държеше нож. Откъде се беше взел?

— Няма да ти поискам много — рече той.

— Моля те — каза тя.

Гласът й беше задавен. Вече не разсъждаваше както трябва. Това беше сън, нямаше друго обяснение — кошмар, от който щеше да се събуди с писък, заседнал в гърлото. Този побъркан не беше Халоран.

— Моля те, пусни ме.

Но той я сграбчи още по-силно.

— Ти не знаеш какво е да умираш от глад. Как боли. Как те изяжда. Не мога да мисля за нищо друго. Дори кръвта ми умира от глад.

Той се приведе и притисна лицето си към шията й — сетне си пое дъх, за да се изпълни с миризмата на тялото й, и облиза потта й с език — като куче. Това я сломи; все едно някаква невидима преграда се беше сринала необратимо, сякаш с това единствено движение беше заличил цялото Божие дело и я беше преобразил от жена в парче месо.

— Мога да го взема насила, ако се наложи — от теб или от някой от другите. Нали виждаш колко ще ми бъде лесно да го взема насила?

Сякаш беше навсякъде и върху нея. Сякаш нямаше край — тази негова тежест, тази воня, този глад.

— Но аз не искам да го правя. Предпочитам да ми го дадеш с готовност, като приятел.

Болката в китките, които беше стиснал, й помогна да се съсредоточи. Мери беше отишла да доведе помощ. Нямаше къде другаде да е отишла. Сега трябваше просто да му угажда, да му играе по свирката, докато се появи някой.

— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Като приятел.

Дори не беше сигурна, че я е чул.

— Аз винаги съм се грижила за теб, нали?

Думите излизаха с мъка от устата й — беше по-тежък и по-силен, отколкото би трябвало. Беше чувала, че побърканите обладават невероятна сила. Почти не виждаше от страх. Ако се освободеше от хватката му, дали щеше да успее да избяга? Беше рисковано. Ами ако я настигнеше? Той продължаваше да я притиска към земята, макар и да не се беше облегнал вече с ръка на шията й.

— Обещаваш ли да ми помогнеш? — попита накрая той. — Обещаваш ли да не ме оставиш гладен?

Тя успя единствено да кимне. След още миг той отмести тежестта си от нея — и тя успя да грабне ножа от ръката му.

В мига, в който пръстите й се сключиха около дръжката, зад нея се разнесе шум: шумолене на треви, пукот на счупени съчки и гласове. Тя чу гласа на Мери Грейвс, която викаше:

— Насам. Ето там!

Тамсен едва не извика от облекчение. Беше спасена.

Но в същия миг Халоран се промени. Или поне така си помисли тя: видя как цялото му същество се усуква и извива, все едно се навиваше около някаква невидима макара, която се беше строшила и го влачеше надолу към преизподнята. Разкъса се и се преобрази в нещо друго. Вече не беше себе си; дори не беше човешко същество. Очите му бяха изцяло черни, пусти и безизразни като дъното на кладенец. Лицето му се беше стеснило. Тя усети миризмата на кръв в дъха му. Все едно някакво животно, пленено вътре в него, точно в този миг се беше освободило и беше разцепило човешката му обвивка.

Той оголи зъби. „Дай ми това, което искам, или ще го взема насила… Умирам от глад.“

Лицето, което гледаше пред себе си, вече не беше лице на човек.

В мига, в който Мери изскочи на поляната до потока, а той се отдръпна и оголи зъби, в същия този един-единствен свръхестествено застинал миг Тамсен разбра, че ще умре. Тя заби върха на острието в гърлото му, рязко го дръпна настрани, като усети под него съпротивлението на сухожилията и гръкляна и ги разсече, а ръката й се обля в топла кръв.