Алма Катцу
Глад (34)

Трийсет и трета глава

Зората беше бледосива и носеше вкуса на пепел.

Небето бе натежало от гъсти облаци. Сипеше се лек сняг; бурята все още не бе отминала напълно. През последния час натрупаният сняг бе изгасил кладите. Сега в небето се издигаха плътни черни стълбове дим.

Стентън затропа с крака, за да възстанови кръвообращението си в тях, и отиде при останалите мъже около догарящите въглени от последния огън, като се надяваше топлината да разтопи вкочанените му гърди. Слуховете бързо бяха достигнали до него; през нощта бе изчезнало едно от момчетата на Патрик Брийн, което носеше неговото име. Патрик, неговият приятел Долан и най-големият му син Джон бяха излезли от лагера в зори, за да търсят малкия Патрик.

Но още преди пладне Патрик Брийн и останалите от групата се върнаха. Не бяха открили никаква следа от момчето, с изключение на едно кърваво петно в гората, което се бе процедило изпод пресния сняг.

Междувременно Уилям Грейвс така и не се беше събудил след снощното пиршество.

— Челото му гори — каза със стиснати устни Елизабет Грейвс, майка му.

Джеймс Смит, един от водачите, който също се беше включил в пиршеството, се потеше толкова силно, все едно бяха в тропиците.

Тринайсетгодишната Вирджиния Рийд също беше избягала и никой не бе разбрал кога е изчезнала. Бояха се от най-лошото.

А сетне се случи нещо и с девойката Елеанор Грейвс: тя затанцува в снега, като твърдеше, че е принцеса на феите. Страните й бяха порозовели, а очите й блестяха от делириума.

Стентън стоеше заедно с останалите на разровения сняг пред заслона на семейство Грейвс, със сведени очи; никой не знаеше какво да каже на Франклин и Елизабет, след като семейството им беше понесло прекомерно тежък удар. В заслона беше и Маргарет Рийд, която ридаеше в прегръдките на Аманда Маккъчън, съсипана от загубата на дъщеря си Вирджиния.

— В това няма никакъв смисъл! Как така Уилям и Елеанор са се разболели толкова бързо? — рече тихо Елизабет Грейвс, с изопнато от скръб лице. — Вчера сутринта бяха добре. Съвсем добре.

— Всичко това, което преживяхме… нямаше как да не им се отрази, рано или късно — отвърна Илайза Уилямс, прислужницата на семейство Рийд.

Беше се свила на един пън до брат си Бейлис.

— Беше същото, когато Люк Халоран се разболя толкова тежко и толкова бързо, спомняте ли си? — обади се Лавина Мърфи, която седеше увита с шал върху палтото си.

Тя ги погледна един по един, като че ли се опитваше да ги убеди в правотата на думите си.

— Треската му се засили толкова бързо и се държеше странно, все едно го е ударила в мозъка.

От гърлото на Елизабет Грейвс се изтръгна болезнен вой.

— Искаш да кажеш, че моите Уилям и Елеанор са болни от охтика?

— Не, охтиката не се развива толкова бързо — рече Илайза Уилямс, като клатеше глава. — В Тейлърсвил се грижих за болни от охтика. Тази болест се развива бавно у човека. Изобщо не става така.

Стентън си спомни за Халоран през последните няколко дни, за трескавите му блестящи очи, за безсмислиците, които се сипеха от устата му, когато някой го притиснеше с въпроси, и за нападението срещу Тамсен. Никога не беше познавал някой болен от охтика, но си спомни за една епидемия, на която бе станал свидетел като малко момче в Масачузетс — зараза от дребна шарка, която изведнъж се разпространи из целия град, все едно се носеше по вятъра. Сякаш децата умираха първи — най-младите, най-старите и най-слабите.

Сигурно това беше обяснението. Може би заболяването бе заразно — нещо, което тялото носеше скрито в себе си. Може би съвсем нямаше нужда от много, за да се предаде болестта.

На Стентън никак не му се искаше точно той да им съобщи лошата новина. Не просто лоша, а възможно най-лошата при така стеклите се обстоятелства. Той неохотно пристъпи в средата на кръга от хора, като се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Мисля, че се налага да видим какво общо имат помежду си всички хора, които се разболяха. И това е, че снощи са яли от месото.

Разговорите секнаха. Всички се спогледаха, като повдигнаха вежди и осъзнаха истината в думите му, а сетне се помъчиха да си спомнят кой друг се е включил в пиршеството. Лицата на някои от тях пребледняха.

— Точно така — рече Елизабет Грейвс и вдигна ръка към устата си, обзета от тревога. — И Уилям, и Елеанор ядоха от онова говеждо. Както и водача. Видях го.

— Значи всички ще се разболеем, така ли? — попита Бейлис, като повиши глас.

— Може би. Но не изпадайте в паника — отвърна Стентън, като разпери ръце, за да привлече вниманието им. — Да видим какво ще стане. Може би има някаква причина, поради която само някои от нас се разболяха. Може би заболяването няма да засегне всички.

Мери Грейвс погледна Стентън със сивите си очи, натежали от тревога, и той разбра защо. Родителите й бяха накарали всичките й братя и сестри да ядат предишната вечер, да се възползват от хранителното червено месо, докато имат възможност; това може би щеше да бъде последният им шанс за прясна храна за неопределено време напред. Бяха дали на децата цялата порция, отредена за семейството. Стентън беше пропуснал, защото Мери бе споделила опасенията си с него. Слава богу, че я беше послушал.

— Искаш да кажеш, че онзи вол е бил заразен? — попита Лавина Мърфи, като пребледня.

Цялото й семейство бе участвало в пиршеството.

— На мен ми се струваше съвсем здрав — преди нещо да го нападне.

Говореше за онези страховити рани. Стентън се обърна към нея.

— Може би точно това е причината — онова нападение. Може би онова нещо, което е нападнало вола, е било заразно…

— Вълк, трябва да е било вълк — намеси се Бейлис Уилямс, като изрази мислите на всички. — Какво друго може да е било?

— Вълк или мечка — отвърна Стентън. — Може би животното, което ни следва, е заразно.

Той посочи към тъмния лес, който ги обграждаше от всички страни; очите на хората проследиха посоката, в която сочеше.

Онова, което не разбираше, беше как е възможно заболяването да се разпространи толкова бързо, така че жертвата да му се предаде за броени часове. Явно се развиваше по-бързо у младите, все едно болестта се подхранваше от здрави, силни тела. Той отново прокле факта, че Едуин Брайънт не беше сред тях; точно сега медицинският му опит щеше да им бъде адски полезен. Но нямаше какво друго да направят, освен да предположат каква е истината.

Стентън закрачи пред тълпата, като отново посочи към гората.

— Ако не искаме онова, което ни дебне, да се връща отново, нощ след нощ, като се опитва да убива воловете ни един по един и да носи тази болест със себе си, трябва да направим нещо.

Патрик Брийн, който беше потънал дълбоко в тревогите си, вдигна очи към него.

— Какво искаш да кажеш? Добитъкът може да ни потрябва, за да преживеем зимата.

Стентън отново се извърна към хората.

— Искам да кажа, че трябва да заколим животните. Още днес. Можем да запазим месото в снега. Така ще бъде по-лесно, отколкото да охраняваме двайсет глави жив добитък.

Той погледна към Брийн.

— Животните са твои, мистър Брийн. Ти решаваш. Но ако не направим това, има вероятност да ги изгубим едно по едно заради онова нещо, което ни дебне в гората, и от това няма да има полза за никого. Какво ще кажеш?

Всички погледи се отправиха към Брийн, който изглеждаше още по-едър от обикновено с тежката си връхна дреха и наметката от меча кожа, която висеше от раменете му. Той хвърли поглед към жена си, Пеги, която му отвърна с очи, зачервени от плач, и едва доловимо кимна.

— Добре тогава — рече той. — Ще направим това, което казваш. За доброто на кервана.

Всички мъже се събраха до езерото, като донесоха ножове, брадви и въжета. Работата беше трудна и изтощителна и само след един час ръцете на всички бяха окървавени до лактите. Косите им също бяха сплъстени от кръв, а пръстите им бяха толкова хлъзгави, че изпускаха оръжията си. От дърветата увиснаха дузина кльощави одрани говеда, от които капеше топла кръв и разтапяше снега под телата им. От земята се надигаше пара, която носеше топла миризма на живот.

Трябваше да подредят месото като дърва за огрев под снега, така че да замръзне — достатъчно близо, за да може да го наглежда Патрик Брийн, но достатъчно далеч, така че да не доведе до прага им заразените вълци, ако изобщо бяха такива.

Стентън се зае да помага да опаковат закланите животни с лед и сняг. Беше огромно количество месо. Но нямаше да бъде достатъчно, за да изхрани шейсет души през цялата зима.

Той се молеше да не се стигне дотам.

Спомни си за тесния планински проход, през който беше минал с коня си едва преди няколко седмици — ако времето бе хубаво, от прохода до ранчото на Джонсън имаше само две седмици път, но те просто не можеха да поемат този риск при такива тежки условия. Земята бе скрита под измамно дълбоки снежни преспи. Вече беше очевидно, че няма да могат да стигнат дори до прохода, какво остава да преминат през него.

Изпратиха момчетата да ровят в снега, за да потърсят още дърва за огрев. Стентън, Уилям Еди и Джей Фосдик, мъжът на сестрата на Мери — Сара, се заеха да почистват месото. Зад тях, откъм езерото, се чуха непрестанното почукване на метал върху кост… и викове.

Глъчката ставаше все по-силна.

Беше започнал някакъв бой. Стентън остави ножа си и се присъедини към тълпата от хора, които гъмжаха около езерото като мравки. Той си проби път напред и видя Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи, изпречили се един срещу друг. И двамата бяха млади, нямаха и по седемнайсет години.

— Какво става тук? — попита Стентън, като се опита да застане между двамата.

Ноа гледаше заплашително.

— Мърфи не внимава с ножа. Едва не ми отряза ръката.

— Той сам си е виновен — отвърна злобно Ландръм Мърфи.

Ландръм беше едро селско момче с широкото, обикновено лице на майка си Лавина.

— Само се върти наоколо и лови мухите. А това е мъжка работа.

Очевидно се опитваше да угоди на тълпата.

— Ако Ноа не може да я върши наравно с останалите, по-добре да се върне в колибите при жените.

Това беше удар под кръста. Ноа почервеня и се хвърли напред, но Стентън го улови, преди да направи нещо лошо. Въпреки това се изненада от силата на момчето. Едва успяваше да го удържи.

— И без това не бива да си тук. Нали и двамата бяхте болни тази сутрин? Трябва да си почиваш — заговори Стентън.

Той избута Ноа крачка назад, но момчето не го слушаше. Кръвта на Стентън се смрази от смъртоносния му поглед.

Но пръв нападна Ландръм Мърфи, с окървавения си нож в ръка. Ноа беше по-пъргав от двамата и отскочи настрани, но сетне се спъна в разровения сняг. Тълпата също се отдръпна назад, по-далеч от пътя на Ландръм, който се нахвърли върху Ноа и го събори по гръб. Само след миг той беше забил вече ножа в гърдите на Ноа.

Тълпата ахна смаяно и за миг всички застинаха.

Ландръм беше възседнал гърдите на Ноа Джеймс като обущар на работната си пейка. Преди някой да успее да го дръпне оттам, Ландръм замахна с ножа си към лицето на Ноа — по-хубаво от лицето на Ландръм, почти като на момиче — и отсече едното му ухо. Сетне го вдигна за миг в ръката си, като го гледаше как потрепва между пръстите му като току-що уловена рибка лещанка.

А после го захапа и се ухили.

Паника. Викове. Стентън сграбчи момчето, преди да посегне към другото ухо на Ноа. Наложи се още двама мъже да му се притекат на помощ, за да повалят момчето на земята и да го задържат. Всички крещяха. Стентън отнесе един ритник с ботуш в главата, от който ушите му звъннаха и зъбите му изтракаха, но не пусна.

„Убийство“, изкрещя някой. „Убиец. Дявол!“

Стентън държеше Ландръм Мърфи в мечешка прегръдка. Гърдите и раменете на момчето се надигаха всеки път, когато си поемаше дъх, но цялото му тяло бръмчеше от възбуда. Стентън нямаше как да не усети, че Ландръм е горещ на пипане. Тялото му гореше.

— Какво ти става, по дяволите? — викна му Стентън.

Беше толкова изплашен, че не можеше да разсъждава трезво. А Ноа лежеше в краката им, от съсипаното му лице се точеше лентичка кръв, тя лепнеше и по гърдите му, а върху всички тях започна да се сипе отново снежен прах.

— Какво ти има, дявол да го вземе?

Илайза Уилямс отскочи назад, по-далеч от Ноа.

— Това е лудост, няма какво друго да е. След онова, което преживяхме, сега всички ще полудеем.

Беше чувал за хора, които полудяват в дивото и стигат дотам да говорят безсмислици и да пълзят на четири крака. Или за други, които са се изгубили и са останали сами в продължение на цели месеци сред снежната пустош, докато не забравят имената си, не забравят кои са и не забравят, че изобщо са хора.

Но това беше нещо друго.

Помисли си за семейство Донър, които вече бяха изостанали на цели мили и не ги бяха настигнали. Снегът сигурно ги беше принудил да спрат някъде, точно както те бяха спрели на лагер тук. Какво щеше да стане с тях? Струваше му се почти сигурно, че ги е обзела същата лудост. Изпита остро съжаление, че е безсилен да им помогне, но тук имаха нужда от него.

Сетне изведнъж си спомни за Халоран — беше чувал как Халоран свири като луд на цигулката си, броени дни преди да умре. Но това се беше случило много по-назад по пътя на кервана.

— Не съм сигурен — рече малко по-късно той, — но може би и лудостта е част от това заболяване. Може би е заразна.

 

 

Тази нощ Чарлс Стентън гледаше как снегът засипва прохода и си мислеше за Мери. Чиста като сняг. Искаше да я обича с чисто сърце. Мислеше за това, че всичкият този сняг и всичките опасности сякаш искаха да изтрият миналото му, да го заличат без следа — също толкова силно, колкото и той самият. Да го променят. Ако беше тук, дядо му щеше да каже, че дори това ужасно положение е част от Божия промисъл, но Стентън не успяваше да разбере как е възможно, по дяволите. Но все пак беше сигурен в едно: в любовта си към Мери Грейвс. С всеки изминал ден тя все повече му приличаше на образа на онзи ангел, който дядо му беше окачил на стената в къщата им — съвършен и чист, но и недосегаем.

Останалите, измъчвани от безсъние, се наблюдаваха помежду си: болестта, ако наистина беше болест, може би се проявяваше като всяко друго заболяване. Дебнеха се дали някой няма да кихне, да се закашля, да вдигне температура.

Ноа Джеймс издъхна, преди да дойде утрото.