Алма Катцу
Глад (46)

Четирийсет и пета глава

Отидоха всички заедно. Тя се съгласи — смятаха, че колкото повече са на брой, толкова по-сигурно ще бъде. Когато се развидели, събраха само онова, което можеха да носят, и се отправиха към езерото Тръки.

Джордж, естествено, нямаше да успее да стигне дотам. Затова Тамсен остана с него. Направи го не толкова с мисъл, колкото по инстинкт, по необходимост.

Тамсен извади последното останало сушено говеждо. Три лентички, големи колкото показалеца й. Дали имаше някакъв начин да ги приготви така, че да ги хранят по-дълго време? Може би да ги свари, за да направи бульон от тях?

Тя седна до мъжа си и попи челото му с влажна кърпа. Вече беше в безсъзнание през по-голямата част от времето и тя не хранеше никакви илюзии, че ще се възстанови. Замисли се за тази ирония на съдбата: как злощастният инцидент с ръката му и последвалата инфекция го бяха предпазили да не стане свидетел на най-лошото. По някакъв начин неговото самохвалство и глупавата му гордост го бяха защитили в слабостта на характера му.

И все пак, тя не можеше да се откаже от него. Вече разбираше, че това не е слабост, а някаква форма на съчувствие, и макар много отдавна да я беше напуснала всяка надежда за привързаност, Тамсен допускаше, че може би в крайна сметка смисълът на живота й през цялото време е бил да стане свидетелка на бавния му упадък и да изпита изцяло постепенната, неотклонна загуба на човек, когото не си беше позволила да обикне или дори да опознае.

В главата й се беше загнездила мисълта, че смъртта на Джордж ще означава нещо — той ще издържи още малко заради нея — и че последният му мил жест, макар и несъзнателен, е бил да й даде някаква цел, някаква причина да продължи да живее.

Навън кладите горяха дори посред бял ден и деформираха слънцето с димна завеса. Дори в този миг чуваше шепота на меки стъпки: миналата седмица бе умрял Уолт Херън, един от водачите, и глутницата може би усещаше колко е беззащитна, защото се беше одързостила.

Тя бе използвала едно одеяло, за да завлече тялото на Херън в гората и да им го остави. Надяваше се, че така ще си спечели малко време. Завиждаше на Джордж за това, че беше в безсъзнание. На нея самата й се наложи да ги слуша през цялата нощ, докато те пируваха с тялото на Херън: пукота на строшени кости, влажното мляскане на ужасяващите им езици, доволното им животинско ръмжене.

Когато го събуди, за да хапне, Джордж й отказа.

— Нали вече ти казах, че не бива да хабиш храната за мен — рече тихо той, а устните му едва помръдваха.

— Трябва да се държиш още малко — отвърна му тя, вече по навик.

— Не се страхувам да умра — рече той и затвори очи. — По-добре да заведеш останалите в лагера край езерото Тръки.

Той не знаеше, че всички останали вече бяха потеглили натам, заедно с петстотин долара от спестяванията им, които бе пъхнала в ръцете на своите дъщери. Изпитваше ужас от мисълта да предаде дъщерите си по този начин — но беше още по-ужасена от мисълта за това, което може да се случи с тях, ако не го направи. Така поне щяха да имат някакъв шанс.

Но Тамсен престана да казва на Джордж какво се случва още преди няколко седмици. Той със сигурност не знаеше, че Херън е мъртъв, или че момичетата са тръгнали — и през половината време продължаваше да пита за Джеймс Рийд или за Чарлс Стентън, като очевидно беше забравил, че преди цели седмици се бяха разделили с тях.

— Няма да те оставя — отвърна му тя сега.

Опита се да го убеди да хапне малко бульон, но той отказа.

— Защо остана? Можеше да се спасиш — рече той и гласът му потрепери. — Не е защото ме обичаш.

Каза го спокойно, сякаш вече го беше приел. Сетне затвори очи, все едно тези думи го бяха оставили без сили.

— Може би не съм ти дал много, което да обичаш.

Толкова дълго време тя не искаше нищо друго, освен да се отърве от него. Ала сега, когато имаше тази възможност, не можеше да го остави — струваше й се физически невъзможно да го направи.

— Ти си моят съпруг, Джордж.

Това не беше никакво обяснение, но тя знаеше, че ще бъде достатъчно за него. Изненада се, когато откри, че е на ръба да се разплаче. Мислеше си, че отдавна е неспособна да го направи.

— Пий сега.

Той умря по-късно през нощта, като угасна в съня си.

И може би само си въобразяваше, но докато седеше до изстиващото му безжизнено тяло, тя сякаш чу как глутницата се разшумя и пристъпи по-близо до палатката. Надушила самотата й.

Цяла нощ държа пушката до гърдите си.

На сутринта отново разпали огъня, като не пропусна да забележи необичайните, издраскани следи покрай лагера. Изрови една лопата от фургона, твърдо решена да погребе Джордж, така че чудовищата да не се доберат до тялото му. Но земята беше замръзнала като камък. Ръцете й трепереха. Едва не изгуби съзнание от усилието и беше принудена да се откаже.

Използвайки одеялото като шейна, го завлече до кладата. Разпали огъня още по-силно, докато колоната от пушек не се превърна в стълб, а сетне претърколи тялото на мъжа си сред пламъците и се извърна настрани от задушаващата миризма.

Трябваше да побърза.

Нямаше да вземе нищо друго със себе си освен пушката и патрони за нея, както и една малка торбичка с билки. Щеше да скрие останалите им спестявания, хиляди долари, в хралупата на дърво. Ако оцелееше, по-късно щеше да се върне за тях. Наряза няколко ивици от кожата, която висеше на входа на палатката, за да приготви последната си храна, и се принуди да я преглътне, като си повтаряше как в другите лагери я очакват по-различни неща за ядене. Бекон, сухари и портокал, като на Коледа. Сладко от боровинки и шипков чай.

Остана будна втора поредна нощ, като притискаше пушката към гърдите си. От време на време задрямваше на стола си. Беше почти сигурна, че към полунощ е чула как зверовете драскат сред останките от погребалната клада, в търсене на нещо останало за ядене. Изстреля няколко куршума към тях, като се надяваше да ги накара да се разпръснат.

На сутринта се уви с най-здравото си одеяло, преметна пушката през рамото си и пое покрай рекичката.