Алма Катцу
Глад (20)

Деветнайсета глава

Пясъчната буря започна сравнително безобидно. Във въздуха се завихриха бели снежинки и Стентън си помисли, че са почти красиви в изяществото си. Но по здрач на шестия ден от прехода на кервана през пустинята бяха принудени да спрат. Беше достатъчно тежко да прекосяват тази необятна пустош под открито небе. Да се опитват да продължават през вихрушка от остри песъчинки, бе самоубийство.

Облакът от пясък и сол тресеше фургоните като яростни вълни на разгневено море. Никой не се опита да опъне палатка или да устрои бивак; всички се подслониха във фургоните. Стентън уви раменете си с одеяло и се пъхна между буретата във фургона си, където щеше да му се наложи да спи, изпънат в тясното пространство, плътно натъпкано с домакински вещи. Не се постара да запали фенер. И без това нямаше нищо, което да искаше да вижда. Камшиците от пясък, които размахваше бурята навън, със съскане дращеха по покривалото на фургона му. След днешния ден беше покрит с фин слой от сол. Тя беше по кожата му, по устните, дори по миглите му. Покриваше ноздрите му от вътрешната страна и бе прежулила гърлото му, така че го болеше дори когато преглъщаше.

Внезапно Стентън чу пукота на изстрел — в същия миг, в който ритлата зад гърба му потрепери. Дървото се пръсна на трески на няколко пръста от главата му. Той се хвърли по корем, доколкото можеше в претъпканото пространство, като се опитваше да определи откъде бе дошъл изстрелът — отпред или отзад на фургона. Беше отзад, със сигурност. Когато се ослуша, различи и шумолене, без съмнение, на човек. Който и да беше стрелял по него, все още се спотайваше в мрака навън, приклекнал до задното ляво колело.

Стентън внимателно се придвижи към предната част на фургона, като се надяваше пясъчната буря да удави звука от стъпките му. Измъкна се навън и скочи на земята, в разбърканата сбруя, разпрегната от воловете и оставена на земята.

Пясъчната буря поглъщаше лунната светлина. Стентън не видя нищо друго освен мъжки силует, който се приближаваше. Не си беше създал много приятели в това пътуване, но знаеше, че това е нещо повече от омраза. Беше глад. Той бе лесна мишена — със собствен фургон и без деца. Който и да беше този човек, искаше да плячкоса провизиите му и не се интересуваше дали Стентън ще загине. Бурята му осигуряваше перфектното прикритие.

Преди да успее да извади револвера си от кобура, мъжът се блъсна в него с цялото си тяло и го събори на земята. Пясъчната вихрушка скриваше подробностите, така че Стентън сякаш се бореше с призрак без лице — но с осезаема воня на уиски. Успя да отдръпне глава, когато ръката на мъжа се стрелна към лицето му, и чу как в рохкавия пясък до него се заби острието на нож.

Двамата се затъркаляха в пясъка, като се боричкаха в търсене на преимущество над противника и се бореха не само помежду си, но и с вятъра, който ги подхвърляше насам-натам в тъмното като великанска ръка. Мъжът беше безумно силен, но движенията му бяха забавени от алкохола и Стентън успяваше да го удари по два пъти за всеки удар, който получаваше. Гърдите го боляха и се чувстваше така, все едно се е нагълтал с цял фунт пясък. Все пак успя да го улучи в ребрата, чу го как извика и в този миг със сигурност разпозна гласа на мъжа. Беше Луис Кесибърг.

Нападателят му може би осъзна, че е разпознат, а може би просто се отказа. Но се отдръпна назад, като се олюляваше, и с несигурни крачки се отдалечи през бурята.

Изтощен, Стентън се свлече на колене, но в този миг поредният порив на вятъра го блъсна настрани и той се подпря с ръка, която се удари в нещо твърдо, заровено в пясъка. Беше револвер, не по-голям от дланта му — твърде малко оръжие за човек, едър като Кесибърг. Стентън с усилие се изправи на крака и успя да си проправи път обратно до вътрешността на фургона, като се ориентираше с ръка по главите на впрегатните си животни.

Когато влезе вътре, Стентън запали фенер. Първо зареди пушката си, в случай че Кесибърг реши да се върне, и едва тогава разгледа револвера. Беше с уникална седефена дръжка, така че го разпозна веднага. Сигурно в цялата страна на запад от река Мисисипи нямаше друг такъв.

Не можеше да повярва на очите си; прониза го остро разочарование. Беше револверът на Тамсен Донър.

 

 

На сутринта Стентън се качи на коня си и пое напред по кервана, докато стигна до Джеймс Рийд. Рийд изглеждаше така, все едно не беше спал. По дрехите му беше полепнала сол, а светлата му ирландска кожа бе толкова зачервена, че изглеждаше като изгорял.

Рийд му кимна за поздрав, като го огледа от глава до пети.

— Явно си излязъл невредим от бурята.

— На косъм — отвърна Стентън, като се постара гласът му да не го издаде. — Снощи някой се опита да ме убие.

Той заведе Рийд до фургона си и му показа дупката, оставена от куршума.

Рийд приклекна, за да я разгледа както трябва.

— Видя ли кой беше?

Стентън се поколеба. Не виждаше причина да разкрива участието на Тамсен и Кесибърг. Беше по-добре да запази подробностите в тайна, докато се ориентира каква беше целта на техния план.

— Не. Беше прекалено тъмно.

— Значи вече е толкова зле, че се опитваме да се избием помежду си?

Рийд свали шапката си и приглади косата си, подгизнала от пот. Стентън си спомняше как изглеждаше Рийд, когато потеглиха — като началник от големия град, на когото все още му се занимаваше да колосва яките на ризите си и да лъска обувките си.

— Какво ще правиш? — попита Рийд.

— Бих искал да се предложа за доброволец, за да препусна напред по пътя на кервана. До ранчото на Джонсън. Повечето семейства не са добре с храната. Провизиите на някои са към края си. А онези, които са добре, отказват да ги споделят с останалите, които имат нужда от помощ.

Рийд присви очи, за да погледне фургоните в началото на кервана, далеч напред по равнината. Изглеждаха миниатюрни като бръмбари.

— Веднъж да излезем от пустинята, можем да спрем за ден или два и да заколим няколко глави добитък, за да изсушим месото. Това би трябвало да ни стигне за известно време.

— Никой, който все още има добитък, няма да се раздели с него — нито от добро сърце, нито за пари — изтъкна Стентън. — Много от животните умряха по време на прехода или избягаха. А и онези, които ги грози гладна смърт, са хората, които поначало нямаха почти нищо — семейство Еди, семейство Маккъчън, Уолфингър и Кесибърг. Не забравяй и за мъжете, които пътуват сами. Единаците, въоръжени с пушки. Скоро ще стане опасно.

Рийд кимна и отново хвърли поглед на дупката в покривалото на фургона на Стентън.

— Явно вече е станало — отвърна той и въздъхна. — Предполагам, човекът, който е стрелял по теб, ще има време да охлади страстите си.

Или това, или Стентън щеше да рискува да се изолира още повече.

Но поне засега си оставаше по-безопасно от другото, което можеше да направи. Трябваше да се махне оттук.

— Значи се разбрахме, нали?

Рийд кимна.

Стентън не за пръв път се запита къде ли беше Брайънт сега и се постара да не мисли за най-лошото, което следваше от липсата на обещаните му писма. Ако имаше късмет, Брайънт вече доближаваше Йерба Буена и се радваше на легендарното калифорнийско слънце.

— Искам да взема още един човек с мен — добави той, без да бърза.

Не откъсваше очи от лицето на Рийд, за да прецени реакцията му. Не очакваше да открие много кандидати, нетърпеливи да се заемат с тази работа. Между мястото, където бяха спрели, и ранчото на Джонсън имаше много неща, от които да загине човек.

— Уил Маккъчън — отвърна Рийд. — Мисля, че той е най-подходящият, който да те придружи.

Стентън кимна в знак на разбиране: всичко, което притежаваха семейство Маккъчън, беше завързано на гърба на единственото муле на семейството.

— Мога да помоля Бейлис да се грижи за воловете ти, докато те няма. Мисис Маккъчън ще поеме грижата за фургона ти.

Стентън отново кимна мълчаливо.

— Благодарности, мистър Стентън. Много сме ти задължени.

Рийд изтупа ръцете си, преди да протегне едната към него.

 

 

Откри Тамсен в сянката, която хвърляше високо опънатото покривало на един от фургоните на семейство Донър. Влачеше крака в пясъка и беше увила главата си с бял шал, за да се предпази от слънцето. Той слезе от коня и пое редом с нея.

— Мистър Стентън.

Сякаш не се изненада да го види. Той се възхити на самообладанието й.

— Какво правиш тук?

Той бръкна в дисагите на седлото.

— Мисля, че това е твое.

Тя застина, когато видя собствения си револвер. Изведнъж му се стори променена — все така красива, но някак по-дребна, като пламък, останал без въздух.

— По-добре да си го вземеш — каза той. — Знам, че е твой.

Тя го направи, но с неприязнено изражение, все едно оръжието беше змия или голямо насекомо, което може да я ухапе. Стентън я гледаше в ръцете и за миг се запита дали няма да го насочи срещу него, нещо в съзнанието му се люшна към несигурността. В същия миг изпита ненавист към самия себе си, защото точно това погрешно привличане — към опасностите, към нея — водеше до разруха, и той го осъзнаваше, от което то ставаше още по-силно. Устните й бяха свити и розови. Той извърна поглед, обзет от внезапна ярост към нея, към розовата й уста. Дори не проявяваше достатъчно приличие, за да изглежда виновна.

— Не искаш ли да разбереш къде го намерих? — настоя той.

Тя го погледна безизразно.

— Отнех го от Луис Кесибърг — продължи той.

— Луис Кесибърг? — Тя хладно сви рамене и се опита да му върне револвера. — Каквото и да е направил, аз не съм му казала да го прави. Не съм му дала и оръжието. Сигурно го е откраднал.

— И кога е имал възможност да го направи? Явно не обичаш да оставаш без работа, мисис Донър. Трябва да ти кажа, радвам се, че си имаш вече нова играчка.

Не беше хубаво да намеква подобно нещо, но онзи звяр, който носеше окован в себе си през последните няколко месеца, бе надигнал глава. Стентън започваше да губи контрол — или вече го беше изгубил много отдавна.

Цялото й лице се сви от омраза като пресечено мляко.

— Нямаш право да ми говориш по този начин. Не и след онова, което се случи между нас.

— Не си мисли, че съм забравил за него — отвърна той.

Гласът му звучеше като ръмжене, което го подразни; подразни го властта й над него, но в същото време тази власт го привличаше.

— Припомням си го всеки ден, когато половината фургон говори нещо зад гърба ми, докато минавам, а другата половина ме отбягва, и слуховете се разпространяват като зараза. Припомням си го всеки път, когато Франклин Грейвс заплашва да ме обеси, ако не…

Той млъкна. Не искаше да споменава името на Мери.

Но Тамсен само поклати глава.

— Не съм казвала на никого.

— Прости ми, ако не мога да повярвам на думите ти.

Той стисна юздите и се приготви да скочи на седлото, но Тамсен го докосна по ръката, за да привлече вниманието му — толкова бързо, сякаш докосваше нагорещено желязо.

— Съжалявам, Чарлс — каза тихо тя. — Ще ме чуеш ли? Не съм толкова лоша, колкото може би си мислиш.

Той присви очи и се извърна. Планините, които по-рано приличаха на далечни йероглифи, все едно гладката черупка на синьото небе се беше разкъсала на хоризонта, сега изглеждаха много по-близо. Вече различаваше заснежените им върхове и вечно заледените клисури. Нямаше време за губене.

— Не — рече накрая той, макар и все още да не я поглеждаше.

Спомни си за горещия дъх на Луис Кесибърг, вонящ на уиски, и за безразсъдния начин, по който се беше нахвърлил върху Стентън, едва ли не като див звяр. Не виждаше начин Тамсен да пусне мъж като него в леглото си — и дори, поне така се надяваше, да се сдружи с него. Той изпусна тежка въздишка, преди да добави:

— Сигурно не си.

Знаеше, че Тамсен много прилича на този револвер — опасна, дори смъртоносна, но само когато попадне в грешните ръце.

Той сведе очи към своите собствени ръце, после стисна юздите, възседна коня си и препусна в галоп.