Алма Катцу
Глад (28)

Двайсет и седма глава

Отначало, когато видя ездача в далечината, Мери Грейвс го помисли за някаква удължена сянка. Предишния ден бяха напуснали сухите предели на Големия басейн; през последните сто мили от пътуването непрекъснато се изкачваха и когато достигнаха до хребета, съзряха в краката си долина с горски цветя и дива трева, благоуханна и бледозелена, и при вида й Мери едва не се разплака. Имаше борови дървета, които да нацепят за огъня. И река: плитка, но широка, с искрящи отблясъци.

Мери видя как сянката се удължи и се материализира на хоризонта: беше кон, червеникавокафяв, като кобилата на Чарлс Стентън.

Баща й, който крачеше зад воловете с пръчка в ръка, вдигна глава и заслони очите си с ръка.

— Върна се — рече той.

Стентън беше довел със себе си двама млади индианци, които се казваха Салвадор и Луис. Хората от семействата Мърфи, Грейвс, Рийд и Фостър го обградиха; останалите бяха заминали напред. Децата дотичаха, когато чуха радостните възгласи, с които го посрещнаха пътниците, докато развързваше своя товар — звуци, които отдавна не бяха чувани сред кервана. Стентън отвръщаше с усмивка на всички, като се опитваше да ги успокои, когато се протягаха към провизиите.

При все това Мери, която беше започнала да мечтае за завръщането му и да мисли за него не като за някаква мистична фигура или за спасител, а по-скоро като за опора — човек, може би единственият, на когото може да се довери; Мери, която толкова много пъти беше вдигала очи към хоризонта и беше зървала някакъв мираж в далечината, и беше усещала как сърцето й подскача в гърдите, защото това може би е той — сега откри, че е твърде свенлива, за да го доближи, и остана по-назад.

— Всички почти умират от глад — рече направо Бил Фостър, един от зетьовете на Лавина.

Но това сигурно се разбираше от пръв поглед. Мери го погледна така, както сигурно го виждаше Стентън: приличаше на плашило, облечено в дрехи, твърде големи за него; ризата му се издуваше на кръста и на ръцете, от които бяха останали само кожа и кости, а панталоните му бяха стегнати с парче въже, за да не падат.

— Вече се срещнах със семейство Брийн и семейство Еди напред по пътя — отвърна Стентън. — Те ми казаха колко е зле. Но аз нося достатъчно, за да ни стигне за известно време.

— Надявам се, че си донесъл бекон — рече малкото братче на Мери, като дотича при него. — От цели седмици не сме яли бекон.

Колко изпито беше личицето му. Франклин беше само на пет години, но приличаше на мъничък старец.

— Трябва да си устроим голямо празненство по този случай, както направихме на кръстопътя — предложи Вирджиния Рийд.

Очите й трескаво горяха. Децата се преобразяваха в чудновати, кльощави насекоми, от тях не беше останало нищо друго освен очи, ъгловати крайници и отчаяни резки движения.

В сравнение с тях, Стентън приличаше на човек в цвят сред тълпа от бледи призраци, дори след толкова седмици езда.

— Задръжте малко — отвърна той със спокоен глас.

Но тя забеляза позицията му между заселниците и мулетата си.

— Още не сме излезли от дивото. Внимавайте с провизиите. До форта на Сътър има много път.

Аманда Маккъчън си проби път през тълпата.

— Къде е моят Уил? Не е ли с теб?

Сърцето на Мери удари на кухо. Обзета от вълнение, дори не беше забелязала отсъствието на Маккъчън. Съмняваше се, че и останалите бяха видели това. Бяха твърде гладни, за да мислят за нещо друго.

— Той се разболя по пътя — отвърна тихо Стентън. — Но не се тревожи; успя да стигне до Форт Сътър и сега се възстановява там. Ще те чака, когато пристигнем.

— Разболял ли се е? Сигурно е много тежко, след като не може да се върне при нас…

— Докторът каза, че ще се оправи. Но след като времето започна да се променя, не исках да чакам повече.

Времето наистина беше започнало да се променя; интересно, но Мери не беше забелязала това, докато той не го спомена. Беше се случило през последните няколко дни. Дори горещите следобеди вече не бяха толкова мъчителни, а слънцето залязваше по-рано и носеше след себе си по-продължителни и по-хладни часове.

А това означаваше, че и зимата няма да закъснее.

Преди две вечери тя беше останала до късно с брат си Уилям. Двамата лежаха по гръб на хладната земя и гледаха звездите — едно от любимите им занимания, когато живееха в Спрингфийлд. Необятното черно небе — този простор, който при обичайни обстоятелства я изпълваше с оптимизъм — сега я накара да се почувства незначителна и беззащитна. През последните няколко месеца природата ясно им беше демонстрирала колко са уязвими. Брат й сигурно се беше почувствал по същия начин, защото се обърна към Мери и я попита дали смята, че ще загинат.

Този въпрос измъчваше всички и тя не се изненада, но се ядоса. Не защото не беше честно — тя си даваше сметка, че животът изначално не беше честен и ако трябваше да бъде искрена със себе си, никога не беше очаквала нещо друго. Но се ядоса и се изуми от това, че страхът и безнадеждността толкова лесно бяха пуснали корени в тях. Мери вярваше в някои фундаментални истини и една от тях беше упорството на живота — невероятната воля във всеки от нас, която ни кара да продължаваме, да се усъвършенстваме и когато бъдем подложени на изпитание, да вършим добро.

Когато хората се поотдръпнаха, тя закрачи решително към Стентън, макар че той все още не беше поглеждал към нея.

Тълпата наоколо им шумеше, така че беше невъзможно да му говори тихо и никой друг да не ги чува.

— Ти се върна при нас — рече тя.

— Нали така обещах? — отвърна той.

Лицето му беше сковано от мрачна усмивка, когато се зае да развърже товара на най-близкото муле.

Дали през тези седмици беше забравил за нея — или още по-лошо, беше повярвал в това, че именно тя бе повела всеобщото преследване на Тамсен? В крайна сметка не друг, а Мери беше довела останалите на мястото на убийството на Халоран. Ако наистина вярваше това за нея, тя нямаше да го обвинява, но все пак можеше да го разубеди. И не защото се нуждаеше от неговата благосклонност, а защото я искаше.

За нещастие, той явно нямаше намерение да й даде тази възможност — и от това, разбира се, желанието й да я получи, единствено се засили.

Стентън почти не я погледна, преди да се обърне към тълпата.

— Ако всички са готови, можем да се заемем с раздаването на останалите провизии. Без да се блъскаме или да спорим. Всичко е подредено според сумата, която е платил всеки от вас. Да започнем със семейство Мърфи…

 

 

Този ден керванът спря по-рано. Всички бяха нетърпеливи да се нахранят както трябва за пръв път от седмици насам, за да отпразнуват спасението си. Но Мери не беше готова да празнува — не и преди да каже онова, което си беше намислила. Тя не откъсваше поглед от Стентън, като се надяваше да го хване за няколко минути насаме, но той непрекъснато беше обграден от други пътници от кервана, които настояваха да им разкаже за пътя напред или за Форт Сътър — място, което към този момент им се струваше недосегаемо и легендарно като рая. Тя не беше сигурна дали наистина бе толкова зает, или се опитваше да я отбягва.

Но не беше готова да се откаже. Това просто не беше в природата й. Баща й я беше наричал инат повече пъти, отколкото можеше да преброи, и може би имаше право за това.

И така, тя продължи да чака своя ред в периферията на тълпата, зад любопитните и онези, които държаха да благодарят на Стентън. Беше готова да прояви търпение. И накрая той я забеляза на мястото, където го чакаше — по-далеч, така че не чуваше какво си говори с останалите. Наведе се, за да нареди нещо на двамата индианци от племето миуоки, сетне се отправи срещу нея.

— Ще говориш ли с мен, мистър Стентън? — попита го тя.

Гласът й прозвуча пискливо и притеснено в собствените й уши.

Той само кимна.

Двамата закрачиха един до друг и Мери се почувства така, сякаш всеки момент ще изгори. Беше завладяна едновременно от облекчение и от ужас. Беше се молила за завръщането му, за нов шанс да поправи нещата между тях, но сега, когато той наистина беше тук, не знаеше какво да му каже.

— Боях се… — започна тя и спря, зашеметена от чувствата си. — Боях се, че никога повече няма да те видя.

— Може би така щеше да е най-добре — отвърна той тихо и сурово.

Тя се олюля, все едно я бяха зашлевили в лицето.

— Наистина ли ме мразиш толкова много?

— Мери — рече той и гласът му омекна.

— Не виждам как може да е така — продължи да настоява тя, за да се защити. — Ти почти не си ми дал възможност да ти се докажа. Дори не сме разговаряли, откакто…

— Няма нужда да се доказваш — нито на мен, нито на някой друг. И не те мразя, Мери. Ни най-малко.

При тези думи на лицето му изгря широка усмивка, макар че той се опита да я скрие.

Сякаш сънуваше — може би гладът и изтощението най-сетне я бяха покорили напълно, защото дори не можеше да разбере думите му.

— Тогава, ако не ме мразиш, защо ме отбягваш? — настоя да узнае тя. — Защо казваш, че щеше да бъде по-добре никога повече да не ме видиш? Боя се, че не те разбирам, мистър Стентън, или ти сам не разбираш себе си.

— По-вероятно е второто — отвърна той и усмивката му се изкриви от съжаление. — Работата е там, че аз изобщо не те мразя, но се боя, че много те харесвам. И точно това ме кара да страня от теб, ако искаш да знаеш. Но не мога да те оставя да си мислиш лоши неща за мен.

— Аз да мисля лоши неща за теб? — рече тя.

Беше неин ред да се усмихне.

— Не съм мислила за нищо друго освен за теб, но нито една от тези мисли не беше лоша.

Мери остана толкова шокирана от собствената си дързост, че се изкушаваше да вдигне ръка към устата си, за да попречи на изненадания си смях да се излее оттам.

Но той я изпревари — и неговият смях беше като водата, която се плъзгаше по камъните в потока, бърз, свободен и чист. Искаше й се да се потопи в този смях и да плува, да се къпе и да се смее, да го изпие и да се пречисти с него.

— Е, това е истинско облекчение — рече той.

Но в действителност тя беше онази, която си отдъхна — и главата й едва не се завъртя от това усещане.

То я порази. Колко лесно дойде отговорът, че именно той — Чарлс Стентън, който беше заемал толкова голяма част от мислите й, още преди да си даде сметка за това — беше човекът за нея. Мъжът на живота й. В този миг тя го осъзна, внезапно и окончателно, все едно беше писано — все едно целият й живот я беше водил към този момент, от самото начало: тя, Мери Грейвс — сериозната, неизменно практична, винаги търпелива Мери Грейвс — беше лудо, безумно, щастливо влюбена в Чарлс Стентън.

И точно защото беше толкова сигурна, тя чувстваше, че истината трябва да излезе наяве. Трябваше да му каже. Скоро. Много скоро. Но не сега. Все още не.

Все пак, откакто се бяха запознали, двамата бяха прекарали почти толкова време разделени един от друг, колкото и заедно. Щеше да изчака поне до момента, в който второто надделееше над първото, преди да даде израз на всичките си чувства. Струваше й се, че така трябва — а тя искаше да направи всичко както трябва, повече от всякога.

Докато вървяха край потока, без да бързат, а слънцето на късния следобед галеше раменете им, тя се зае да му разкаже за всичко, което се беше случило в кервана, откакто беше заминал — за смъртта на Снайдър и за прокуждането на Рийд. Това беше тежък удар за Стентън — той бе започнал да се доверява на Рийд и си признаваше, че се бои от непостоянството на тълпата.

Тя му разказа и за другите: за възрастния белгиец Хардкуп, който се беше разболял и го бяха изоставили, а след това Джейкъб Уолфингър бе тръгнал обратно, за да го вземе, и сам той не се беше върнал. Разказа му как тихият плач на Дорис Уолфингър продължи много нощи след това, все едно бе разбрала постепенно, на вълни, че съпругът й никога няма да се върне.

— Не знам какво да мисля за всичко, което се случи с нас — рече искрено Мери.

Чувстваше се още по-объркана отпреди, защото цялото тегло на изминалите събития отведнъж се беше струпало обратно върху нея.

— Вече не знам кой е добър и кой е лош. В Спрингфийлд ми се струваше толкова лесно да разбера. Но нито един от онези добри хора не си мръдна пръста, за да помогне на горкия мистър Хардкуп, когато Луис Кесибърг го изгони… И никой не се върна да потърси мистър Уолфингър, когато изчезна. Все едно всеки мисли само за себе си… Всички казват, че Тамсен е лъжкиня, с нейните приказки за хора в сенките на онази падина. Дори онези, които някога й вярваха, сякаш вече я презират, но аз я видях веднага след като я доведоха от мястото на пожара. И не знам защо би си измислила такава история.

Стентън поклати глава.

— Тамсен обича да привлича вниманието, но не и по този начин. Права си, Мери. Това е много странно.

— А после се случи и онова с мистър Рийд — продължи тя, за да сложи край на темата за Тамсен и нейните смущаващи приказки. — Рийд не изглеждаше способен да убие хладнокръвно човек, но…

— Отново имаш право. Това изобщо не ми звучи като човека, когото познавах.

Гласът на Стентън беше суров и дистанциран, когато го каза.

— Просто няма смисъл, няма никакъв смисъл — рече тя и отправи поглед към хоризонта, който потрепваше в маранята. — Точно затова се радвам, че се върна, мистър Стентън. — Тя се изчерви, преди да продължи: — В твоите думи сякаш винаги има смисъл. С теб… с теб се чувствам по-сигурна.

В този момент той сякаш се отдръпна — беше едва доловимо, но тя усети, че между тях отново се бе отворила мъничка празнина. Той пристъпи по-близо до реката, така че лактите им да не се докосват, и през нея пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с промяната на времето.

— Не знам защо ми даваш доверието си — отново и отново, Мери. Аз го искам, разбира се, но трябва да знаеш, че не го заслужавам.

Той беше спрял и мълчаливо се взираше в течението на реката.

— Каквото и да си сторил, каквото и да се е случило в миналото ти, не може да е толкова страшно, колкото си въобразяваш — отвърна тя и леко го докосна по ръката. — Грехът се е изкупил сам — аз го виждам в теб, в този начин, по който го носиш. Трябва да си простиш.

Тя изрече тези думи, защото вярваше в истинността им — Библията учи човек да прощава на другите, така че Господ да въздаде прошка на всички.

За миг си помисли, че той ще се разплаче, но от гърдите му се изтръгна единствено тежка въздишка и разроши косата си с ръка.

— Аз никога няма да мога да си простя — така все едно ще я оставя да умре отново. И никога не успявам да я спася — отново и отново, в сънищата си. Всяка нощ я гледам как се дави.

Дъхът на Мери се спря в гърлото й. Знаеше, че говори за онова момиче, което беше обичал — и което беше изоставил, докато е носила детето му в утробата си.

— Аз възнамерявах да се оженя за нея, нали разбираш — рече той. — И точно на този ден бях дошъл, за да й го кажа.

Мери гледаше как кокалчетата на ръцете му побеляха, когато стисна ръце в юмруци и отново ги отпусна. Сетне той се извърна към нея, все едно очакваше да му възрази.

— Значи вината не е била твоя — отвърна Мери.

Но виждаше, че тези думи не достигат до него. Бащата на Мери й беше казал, че горкото момиче е сложило край на живота си, защото Стентън я изоставил. Но тя бе сигурна, че е имало съвсем друга причина. Мъжът — младежът — който беше описал нейният баща, изобщо не приличаше на Стентън. Вече й се струваше абсурдно, че се е съмнявала в него дори за миг.

Сянката на един самотен облак, високо над главите им, се изтърколи по пейзажа пред тях. Беше знак — като Божията ръка, която докосва долината.

Двамата продължиха да крачат бавно още няколко минути, заслушани в тихия ромон на потока и шумовете, които долитаха от далечния лагер. Той стисна ръката й и това усещане й хареса — усещането за силата в пръстите му. Сила, на която можеше да разчита.

— Измъчва ме и нещо друго освен нейната загуба и ужасния начин, по който загина тя, Мери.

Тя очакваше да продължи.

— Когато се случи всичко това, аз нямах никакви пари и нямах друго място, на което да отида. Репутацията ми беше съсипана, не можех да си намеря никаква работа и бях отхвърлен от собственото си семейство, трябва да го разбереш. И въпреки всичко, не е извинение за…

Гласът му заглъхна и той присви очи срещу залязващото слънце. Мери беше забелязала, че небесното светило залязваше все по-рано всяка вечер, и потрепери при мисълта за есента, която се спускаше, и за малкото време, което им беше останало.

— Не е извинение за?… — подкани го тя.

Изпитваше едновременно страх от мисълта какво ще чуе и нужда да го узнае, да го разбере, да го опознае. Освен това чувстваше, че и Стентън трябва да разбере нея.

— За това, че приех помощ от него.

— От него?

Стентън въздъхна.

— Бащата на Лидия ми даде парите, с които започнах живота си. Той ми плати, за да се махна, нали разбираш? Да замина, така че да се забрави за целия този трагичен инцидент. Парите ми стигнаха чак до Вирджиния. А когато вече не можех да си намеря място в адвокатската кантора, заминах да воювам в Тексас. Но сетне открих, че все така нямам нищо, към което да се върна, и никакво място, откъдето да започна. С онова, което ми беше останало от неговото… подаяние — рече той и думата сякаш го задави, но той се насили да продължи, — успях да си отворя магазин в Спрингфийлд. Мислех си, че след като най-сетне съм похарчил и последните пари от Нокс, миналото ще остане зад гърба ми. Но не беше така. Самият Нокс се беше озовал в затруднено положение и ме потърси, за да му върна дълга. Беше много настоятелен и аз… ами аз просто не можех да му откажа, Мери.

Тя изпита ледена тръпка; върху нея се спускаше мрак, така че й се прииска да го помоли да спре дотук. Нямаше нужда да чува повече. Знаеше, че хората са способни да сторят отчаяни неща за пари. Нейното собствено семейство със сигурност беше опитало всичко, за да промени положението си. Мери винаги бе носила отговорността да се грижи за тях и макар че ненавиждаше това положение, тя го разбираше напълно.

— Не искаш ли да знаеш защо не можех да му откажа, Мери? — попита я той, тихо и задавено.

— Защото си се чувствал виновен. Всеки би се чувствал така на твое място.

Над главите им се обади птица. Не можеше да я разпознае в сребристия сумрак.

— Но аз наистина бях виновен. Не разбираш ли? Не за самоубийството на Лидия, а за други неща. Нокс знаеше… беше разбрал за връзките, които бях имал междувременно.

„Връзки.“ Мери усети горещината, която пропълзя по лицето й. Тя измъкна ръката си от неговата. Значи бащата на Лидия, казано с една дума, бе изнудвал Стентън.

А това означаваше, че каквито и да са били неговите простъпки, те са били безразсъдни — и многобройни.

Стентън въздъхна, преди да продължи:

— Знаех, че Донър е стар приятел и съдружник в бизнеса на Нокс. В действителност най-вероятно е бил един от основните му доносници. Но когато чух, че семейство Донър се канят да потеглят на запад, продадох всичко, за да се присъединя към тях. Джордж Донър ми беше омразен, но не толкова, колкото Нокс. А имах нужда от някакъв начин да се измъкна оттам.

Той отново разроши косата си с ръка.

— Но вече знам по-добре, Мери. Вече виждам, че човек никога не може да се измъкне от миналото си.

Мери рязко си пое дъх. Не знаеше какво да му каже, какво беше в състояние да облекчи тази болка — скръбта и срама, които бе носил у себе си толкова много години. Мислеше си, че е разбрала какво го измъчва, но сега започваше да разбира как тайните от миналото на Чарлс Стентън бяха натрупани една върху друга, изпълваха го целия, и продължаваха да се разгръщат напред, в бъдещето му.

Той вдигна очи към нея: бяха изпълнени с тъга, но дали не забелязваше в тях и една искрица надежда?

— Точно затова се опитвах да те отбягвам, Мери. Правех го за твое добро. Аз не заслужавам доверието ти. Ти заслужаваш по-добър човек от мен.

Може би имаше право. Може би не биваше да му се доверява. Може би в крайна сметка не заслужаваше помощта й. Но нима всеки човек нямаше право на втори шанс?

— Как мога да ти помогна, Чарлс? — попита го тихо тя.

Не намери сили да го погледне в очите, но усети по езика си дързостта да произнесе малкото му име.

Гласът му сякаш я смаза, когато отговори:

— Не можеш. Не разбираш ли, Мери? Сърцето ми намери смъртта си много отдавна, в онази замръзнала река. От мен не е останало нищо, което да спасиш.

Но Мери не беше готова да се предаде толкова лесно на подобни слова, родени от меланхолията. Тя отново протегна ръка към неговата и макар че той не искаше да я погледне, целуна кокалчетата на ръката му.

— Не вярвам в това — рече тя.

И тези думи бяха обещание.

Беше си мислила, че иска да обича Стентън, а не да го спаси — но сега разбираше, че може би това беше едно и също.

И въпреки всичко, докато се отдалечаваше от него, тя си спомни, че имаше и още един човек, който никога нямаше да бъде спасен. Затова, по-късно същата вечер, Мери отправи към небето кратка и безмълвна молитва за Лидия — за горката красавица, която бе останала замръзнала навеки, и за нероденото дете в нея, което никога нямаше да се появи на бял свят.