Алма Катцу
Глад (21)

Двайсета глава

Индианските територии

Най-скъпа Марджи,

 

Изгубен съм. Вече не мога да кажа със сигурност откога. Обръщам се към теб с това писмо, за да се разсея и да повдигна духа си. Не знам дали ще срещна друг човек, на когото да го дам, за да достигне до теб. Ако не, ще го оставя на брега на някоя река или на друго подобно място, където има шанс да го открие някой.

Храната ми свърши. Наоколо няма никакъв дивеч. Успявам да оцелея само благодарение на онова, което научих от индианците миуоки, с които се запознах преди години — племе от „копачи“, принудени да ровят в земята, за да се прехранват. Опитвам всичко, което ми изглежда ядивно, дори горчиви жълъди и бурени, но сушата е направила така, че дори те са оскъдни. Може би щях да убия и изям коня си, ако си мислех, че ще успея да се измъкна от пустошта пеша. Може и да ми се наложи, ако нещата не потръгнат по-добре, макар и мисълта за това да ме изпълва с отвращение.

В това полутрескаво състояние наскоро попаднах на следи от нещо, което приличаше на лагер. Беше на една поляна, а по средата бе останал кръг от камъни, в който имаше старо огнище. От времето и природните стихии единственият заслон, грубо изработен от неодялани дънери, вече почти се разпадаше и покривът му беше увиснал. Разрових пръстта около огнището и открих няколко неща, от които заключих, че тук сигурно са живели бели хора, най-вероятно група златотърсачи: калаено канче за кафе, плесенясал молитвеник с множество откъснати страници (несъмнено за подпалки), няколко сребърни монети и две празни бутилки, които положително бяха съдържали уиски. Но сред тези оскъдни предмети имаше и много, много натрошени кости. Помислих си, че по тези места неотдавна сигурно е имало дивеч, макар сега да не беше останал никакъв.

Но костите бяха необичайни: прекалено големи, за да са от заек, и с такава форма, че нямаше как да са от сърна. Отдадох объркването си на делириума, предизвикан от глада, а може би някак си вече бях очаквал истината — твърде ужасяваща, за да я възприема веднага.

Едва когато влязох в заслона, си дадох сметка, че тук се беше случило нещо злокобно. По пода бяха разпръснати човешки черепи. До един строшени, все едно бяха ударени с камък. Дългите кости, на които попаднах там, определено бяха човешки — с характерните по-тънки кортикални стени. Краищата на големите кости — онези, които се свързват със ставите на хълбоците, раменете и прочие — не бяха непокътнати, както щеше да бъде, ако тялото е било разкъсано или се е разпаднало от гниенето, а по тях имаше ясно различими следи от удари с острие. Наблизо видях ръждясала брадва; нямаше никакво съмнение как точно бяха срещнали края на живота си тези хора.

Излязох обратно навън с несигурни крачки, зашеметен от ужас. На кого беше този лагер? Бриджър и Васкес ми бяха разказвали за златотърсачите, изчезнали безследно преди няколко години — и това сигурно бяха те. Открих инструменти на златотърсачи — кирки и лопати, които гниеха под някакви храсти.

Опитах се да си спомня какво беше разказвал Бриджър за този отряд. Колко души бяха? Какво се беше случило с тях? Кой ги беше убил? Дали бяха индианците от племето анауаи? Нищо не сочеше към тях, но и нищо не сочеше в друга посока. Беше също толкова вероятно причината да е била пререкание между членовете на отряда, което бе прераснало в кръвопролитие. Или някой побъркан непознат, излязъл от гората и попаднал случайно на тях. Или бандити, които са ги измъчвали, за да им предадат предполагаемите си запаси от злато. Имаше безброй възможни причини хората да се избият помежду си.

Макар и да не съм човек, който се плаши лесно, не можех да прекарам нощта там. Отдалечих се с цялата бързина, на която беше способен конят ми, нетърпелив да оставя тази сцена по-далеч зад гърба си.

И оттогава не съм спирал.

Марджи, тъй като може би това ще се окаже началото на края на живота ми, вече ми се струва справедливо да ти обясня защо реших да не остана с теб в Индипендънс, а да продължа на запад. Макар и да говорихме за това — и аз винаги ще съм ти благодарен, че не се опита да ме спреш — все пак не ти казах цялата истина. Преди да потегля, ти ме попита защо индианският фолклор ме вълнува толкова силно и аз ти отговорих по начина, който биха възприели повечето хора — че съм любопитен как живеят и искам да сравня техните вярвания с християнските и прочие. Нямах намерение да те заблуждавам или да се обръщам отвисоко към теб, но се боях, че ако ти отговоря искрено, може би ще размислиш и няма да се омъжиш за мен, а не исках да те загубя. Но тук, сред пустошта, имах много време да мисля за времето, което прекарахме заедно, и за теб самата, и вече си давам сметка, че трябваше да ти разкрия действителните си мотиви. Прости ми, че до този момент не ти се доверих.

Интересно колко здраво се държим за някои истини за самите нас и каква сила упражняват те върху живота ни. Аз вече ти разказах малко за детството си и за начина, по който съм отгледан. Баща ми беше провинциален свещеник от Тенеси. Някои сигурно биха го сметнали за представител на движението за религиозно възраждане — един от хората, които изобличавах в онази поредица от статии, които написах преди време. Но за разлика от шарлатаните като Юрая Пътни, моят баща не се опитваше да заблуди никого. Той се опитваше да проповядва и да ръководи паството си по най-добрия начин, на който беше способен с ограниченото си образование. В него нямаше никакво място за толерантност или прошка. Гледаше на себе си като на Божи човек, но неговият Бог беше осъдителен, яростен и суров в изискванията си. И естествено, той следваше примера на своя Бог в поведението си.

Както можеш да си представиш, детството ми беше истински ад. У дома цареше атмосфера, отровна за едно любопитно момче. Баща ми не разрешаваше въпроси или различни интерпретации по отношение на вярата. Не разрешаваше въпроси, точка. И още в ранна възраст аз реших, че няма да следвам този модел на поведение, а ще се науча да задавам въпроси за всичко.

Реших да се отдам на науката, а в наши дни няма по-благородна наука от медицината. Започнах да помагам на местен доктор на име Уолтън Гау. Д-р Гау може и да беше родом от планините на Тенеси (и по-късно ме отведе със себе си в Кентъки), но в никакъв случай не беше прост фелдшер с провинциални разбирания. Беше високо уважаван заради своите умения и рационалния си подход към медицината. Притежаваше забележителна наблюдателност и разсъдливост. Създаде си репутацията на човек, способен да спасява живота на пациентите си дори в най-тежки случаи, но повечето го познават като лекаря, който спаси живота на прочутия Дейви Крокет, докато служеше като представител на закона в Тенеси, като го оперира от спукан апендикс. По онова време Уолтън е бил млад и по случайност се е оказал един от малкото хирурзи наблизо.

Ти си медицинска сестра, Марджи, така че разбираш как понякога се случва един лекар да стане свидетел на неща, които да го накарат да си задава въпроси за всичко, което си мисли, че знае за света. Точно това се случи с мен и Уолтън Гау една вечер, скоро след като се преместихме в Кентъки.

Никога не съм ти разказвал тази история, защото се боях да не ме сметнеш за луд. Но за да ме разбереш, трябва да ти кажа истината.

Бяхме потеглили на прегледи в един много отдалечен район, когато чухме за някакъв особено любопитен случай в Смитбъроу. Помолиха ни да прегледаме местен човек, станал жертва на нападение. Любопитното в случая беше, че белезите му не приличаха съвсем на рани, оставени от нападение на диво животно. Мъжът ни разказа, че не знае точно какво го е нападнало, но нещо в тази история не звучеше съвсем достоверно. Д-р Гау настоя за цялата истина, за да можем да му помогнем. Мъжът ни разказа, че го е нападнал демон, който обитава горите в околностите на Смитбъроу. Въпросният демон бил добре познат на местните жители, но по обясними причини те с неохота говореха за това с чужденците. Мъжът ни обясни, че демонът някога е бил човек, но е претърпял необичайно преображение — никой не знаеше защо — и изведнъж заживял в гората — като диво животно. За да преживява, нападал домашните животни на съседите си, като убивал овце и кози и завличал труповете им в гората.

Двамата решихме, че местните жители страдат от някаква колективна психоза. Но те бяха непоколебимо уверени, че тази история е истинска. А раните на мъжа наистина изглеждаха необяснимо — бяха твърде тежки и жестоки, за да ги е нанесло човешко същество!

Разбира се, двамата с д-р Гау отказахме да повярваме на тази легенда. Но при нас не спираха да идват нови и нови хора, за да ни разкажат, че са виждали този демон. Описваха ни и истории за индианци, способни да „носят чужда кожа“ — да се преобразяват в животни, обикновено с нечестиви цели.

В науката е общоприето, че митологиите по целия свят, във всички култури, често съдържат определени елементи, породени от желанието да се обяснят необичайни природни или медицински феномени — и след като мина известно време, двамата с д-р Гау вече не можехме да се отърсим от мисълта, че е възможно и в случая да става въпрос за подобно явление. Ако наистина беше така, тази болест — при положение че наистина съществуваше такава — беше сполетяла различни хора на множество различни места и в различни моменти, като се беше проявила в многобройни вълни или епидемии.

Бях запленен от този фантастичен случай. Това беше една от причините да се откажа от медицината и вместо това да стана репортер. Като пишех за вестниците, имах възможност да пътувам навсякъде и да задавам въпроси. Уолтън не разбираше защо не мога да понеса мисълта, че тази мистерия ще остане неразгадана, но в последното си писмо до мен най-сетне си призна, че и самият той се измъчва от нея.

Оттогава на различни места попаднах на още истории за хора, нападнати от вълци, които сякаш се бяха възстановили, но след това бяха развили необичайна агресивност. Имаше дори един потресаващ случай: семейство в Ирландия бе обвинено в това, че се е преобразило в глутница от фантастични създания, подобни на онези от старинните европейски предания за върколаците — с изключение на един член от семейството, младо момиче. Всички останали бяха изчезнали като човека от Смитбъроу, но то беше останало у дома си и по някаква необяснима причина не показваше никакви признаци на болестта. Дали беше възможно някои индивиди да проявяват резистентност към определени болести — и ако беше така, какво бе обяснението за това?

Онова, което бях виждал и чувал, сякаш се припокриваше с различни индиански вярвания и легенди, и точно това беше целта на моето пътуване на запад: да се запозная лично с въпросните индиански племена и да разговарям без посредник с техни представители. Но не точно за да изучавам тяхната митология, а да се опитам да открия дали някои не споделяха общи корени, свързани с реално съществуващи медицински случаи.

Но докато пиша тези думи, изгубен насред пустошта, аз съм принуден да си задам въпроса какво ще излезе от всичките ми усилия. Мислех си, че съм в търсене на истина и познание; но сега се боя, че може би единственото, което съм постигнал, е да захвърля живота си на вятъра.

Най-скъпа Марджи, надявам се да откриеш в сърцето си сили да ми простиш за безразсъдното ми решение. Мога единствено да се надявам, че Бог ще се смили над моето пътуване и ще ме опази жив. С негова помощ се надявам да се върна при теб.

Оставам твой любящ,

Едуин