Алма Катцу
Глад (37)

Трийсет и шеста глава

В продължение на два дни, след като дойде в съзнание, Вирджиния отказваше да им каже защо е дошла или какво се е случило до езерото Тръки. Отначало Елита реши, че тя просто се инати, докато не забеляза трескавите жестове, които Вирджиния тайно отправяше само към нея. Тогава разбра, че не иска големите да разберат.

Каквото и да се беше случило, тя се срамуваше от него. Дори нощем, когато оставаха сами, не казваше почти нищо. Все пак разказа на Елита за клането на добитъка, за необичайното поведение на хората и за пререканията, които бяха избухнали сред тях. Разказа й как по-младите, децата и младежите се предават първи на болестта.

— Казват, че е болест — рече тя.

Очите на Вирджиния винаги бяха широко отворени, така че изглеждаше непрестанно изненадана.

— Казват, че вече и Мери Мърфи е болна от нея.

— Затова ли избяга? — попита я Елита. — Защото се страхуваше и ти да не се заразиш?

Но Вирджиния не й отговори, а каза само, че мистър Стентън и мистър Еди са отишли да потърсят помощ, но безуспешно, а мистър Кесибърг се опитва да заеме мястото на водач на експедицията. Ала не искаше да говори повече и когато Елита се опита да изкопчи подробности, се зави до брадичката и се престори, че заспива.

Големите спореха помежду си какво да правят с нея.

— Не можем да я изпратим обратно, не и преди да се оправи — настоя Джейкъб.

Продължаваше да се тревожи за Маргарет, майката на Вирджиния.

— Бездруго не можем да я изпратим сама, а не можем да си позволим да се лишим от хората, които стоят на пост — намеси се Бетси.

Дори Елита забелязваше, че Бетси не смогва да се справя с толкова много деца и толкова малко възрастни хора наоколо.

— След като Вирджиния е успяла да стигне дотук, пътят сигурно не е толкова непроходим — изтъкна Тамсен, като внимателно оглеждаше момичето от глава до пети.

Но Вирджиния настояваше, че е вървяла почти цял ден и едва не се е изгубила, така че на практика е било цяло чудо, че изобщо е стигнала до рекичката с елшите.

— Не ме изпращайте обратно — умоляваше ги тя. — Моля ви.

Няколко дни след нейното пристигане, в един изненадващо ясен ден, когато не валеше сняг, Луис Кесибърг се появи в техния лагер толкова рано сутринта, че кладите все още не бяха угаснали.

— Подозирах, че може да е тук — рече Кесибърг на Джейкъб, Бетси и Тамсен.

Стояха заедно навън, в студеното утро. Във въздуха все още се носеше дим от влажните дърва.

— Нейната майка ужасно се тревожи. Дойдох да я взема.

Мистър Кесибърг се държеше много по-вежливо от обикновено.

— Значи Маргарет Рийд е изпратила теб, така ли? — попита Тамсен.

Елита виждаше, че Тамсен не се заблуждава от поведението му.

— Дойдох аз, защото сега аз отговарям за всички — отвърна той малко по-силно, отколкото трябваше. — А тя си няма мъж, който да се грижи за такива неща и да внимава момичетата й да не пощръклеят.

Вирджиния понесе мълчаливо този удар, без да мигне. Всички бяха наясно, че Джеймс Рийд най-вероятно е замръзнал до смърт някъде в пустошта.

— Хайде, да тръгваме. Имаме нужда от нея. Почти приключихме с клането на добитъка. Дори момичетата трябва да помагат.

Клането на добитъка: това означаваше, че ще има храна. Елита се опита да си спомни колко глави добитък имаха семейство Брийн. Поне една дузина, със сигурност. Мисълта за толкова много месо накара стомаха й да се свие. Елита знаеше, че новината за добитъка ще убеди Тамсен да му предаде Вирджиния. В лагера до рекичката с елшите нямаше много храна — само онова, което беше останало от жилавите стари волове. Не им трябваха още гърла за хранене.

Влажната кал се обади под ботушите й, когато пристъпи към огъня.

— Искам аз да отида, Тамсен. Предлагам се за доброволец да отида и да помогна на Вирджиния.

Тамсен сякаш беше изненадана, че я вижда. Винаги се случваше така — всички се изненадваха всеки път, когато виждаха Елита. Беше такова момиче, че другите хора винаги забравяха за нея. С изключение на Томас. Томас всеки път я гледаше така, все едно я бе чакал да се появи.

— Не говори глупости — отвърна Тамсен. — Мястото ти е при твоето семейство.

Мястото й беше при Томас — но тя нямаше как да признае за това на Тамсен. Освен това Вирджиния беше избягала по някаква неизвестна причина, и макар все още да не беше казала на Елита каква е, тя не можеше просто да стои отстрани и да гледа как нейната приятелка си тръгва сама с Кесибърг — обратно към опасността, от която едва се беше отскубнала.

— Вирджиния ще има нужда от помощ, за да се прибере. Ти сама го каза: изгубила е много кръв и няма сили. Ще се справи по-лесно, ако аз съм с нея.

Не спомена нищо за болестта, за която й беше разказала Вирджиния. Трябваше да внимава. Страхуваше се, но желанието й да види Томас, беше по-силно от страха. А и нито една болест нямаше как да бъде по-страшна от създанията, които ги дебнеха всяка нощ.

— Хайде, пусни ме да отида. Вече не съм малко момиче. Мога да се грижа за себе си — настоя Елита. Сетне добави: — Довери ми се. Моля те.

Последните й думи сякаш най-сетне попаднаха в целта.

— Добре тогава. Предполагам, че ще бъдеш на по-сигурно място сред повече хора — отвърна тихо Тамсен.

После й помогна да събере малкото си лични вещи. Преди да целуне Елита за довиждане, тя й даде един последен съвет: никога да не остава насаме с Луис Кесибърг.

 

 

Елита не можеше да повярва как живееха хората в лагера до езерото Тръки. Колибите им бяха почти толкова западнали, колкото и палатките на нейното семейство. И бяха също толкова претъпкани; едва повярва на очите си, когато видя колко хора се изсипаха навън от колибата, в която живееше семейството на Вирджиния заедно със семейство Грейвс. Поне Томас беше сред тях — и когато я забеляза, дотича и я прегърна пред всички.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

Тя почувства топлината от докосването му в цялото си тяло. Изчерви се; виждаше как ги гледат хората.

— Дойдох да те видя.

Изражението му се промени. Лицето му сякаш се затвори и изстина.

— Не биваше да идваш — каза той. — Тук не е безопасно.

— И там, където бях, не беше безопасно — отвърна му тя.

Мислеше си, че ако й каже да се върне обратно, ще й разбие сърцето.

Но той просто я хвана за ръка и рече:

— Ела.

Докато я водеше по-далеч от тълпата, Елита зърна Кесибърг с Вирджиния. Беше се навел към нея, така че лицата им бяха едно срещу друго, за да й каже нещо съвсем тихо. Тя бе застинала и лицето й беше бяло като снега около нея. Елита усети лошо предчувствие в стомаха си. Какво ли искаше той?

По-късно същата вечер две от момичетата от семейство Грейвс — Ловина Грейвс, на дванайсет години, и Нанси, на девет — разказаха на Елита тайната, която не й беше разкрила Вирджиния. Луис Кесибърг бе казал на момичетата, че ще започнат да извеждат по едно дете всяка вечер, за да го принасят в жертва на вълците. Родителите им знаели за това, така че нямало смисъл да ги молят за помощ. Всички се бяха съгласили да оставят това решение на него, за да не им се налага да избират кое дете да умре. Големите бяха стигнали до това решение, така че мнозинството от хората все пак да оцелеят — точно като онези индианци, които бяха оставили едно от момчетата от тяхното племе завързано за дървото. Налагаше се да се направят жертви.

Но той беше готов да ги пощади, ако отидат в гората заедно с него и правят каквото им каже.

— Не е толкова страшно — рече Ловина Грейвс, макар че изражението й говореше друго.

Не спираше да се усмихва накриво, докато разказваше, и беше неспокойна като птиче.

— Само ти бърка под полата и разни такива.

— На мен ми го сложи в ръката и ме накара да му го държа — обади се Нанси Грейвс толкова тихо, че Елита почти не я чу.

Нанси беше толкова отслабнала, че приличаше на призрак.

Елита не можеше да си поеме дъх, все едно някаква невидима ръка я беше натиснала под водата. Беше толкова глупаво да дойде тук. Бързо си даде сметка, че не може да разкаже на Томас за всичко това; така само щеше да го изложи на опасност. Той не можеше да се мери с Кесибърг.

Не беше минало и едно денонощие, откакто бе пристигнала в лагера, когато дойде и нейният ред. Беше излязла в гората заедно с Томас; идеята да потърсят риба в потока, бе негова.

На Елита й се искаше да му каже, че има и по-лоши неща от глада; спомняше си пребледнялото лице и ужасеното кимване на Вирджиния, когато Кесибърг се беше надвесил над нея.

Беше легнала по корем на твърдия лед, който покриваше потока, и беше притиснала лицето си в него, като се опитваше да долови някакво движение. Томас беше отишъл да потърси камък, с който да разчупи леда. В действителност Елита не разбираше нищо от риболов. Беше израснала във ферма и беше опитвала риба само веднъж или два пъти през целия си живот. Но идеята на Томас й се стори добра; след всичко, което й беше разказвал, тя беше останала с впечатлението, че никой не знае как да преживява в трудни времена по-добре от индианците. Той беше хвърлил само един поглед на потока и беше заявил, че вероятно няма да намерят в него риба, годна за ядене, но Елита бе толкова развълнувана вече от приключението, че не му даде сърце да се откажат. Затова отиде да потърси камък, а Елита измете снега от заледената повърхност и застана на колене. Но не успяваше да различи нищо под леда — виждаше само тъмна плетеница от замръзнали клони и изгнили листа, сред които препускаше черната вода.

Мислеше си, че ще се чувства по различен начин сега, след като вече е била с Томас, но с изключение на болката, която се беше загнездила високо между краката й, не усещаше нищо друго освен дълбоко задоволство — сякаш откакто беше станала жена, блуждаеше в сън, в който не я измъчваха кошмари. Идеята за това беше нейна; тя бе предложила на Томас да се срещнат при фургоните снощи. Вече никой не ходеше там. Беше опасно човек да излиза през нощта, дори след като бяха запалили кладите. Наоколо постоянно обикаляха по двама постови, въоръжени с пушки, а в сенките беше лесно да ги помислят за тях.

Беше взела одеяло, но не посмя да донесе свещ или фенер. Томас се появи изведнъж, сякаш изникна от нищото. Умееше да остава практически невидим; двамата си приличаха по това.

Когато Томас се покатери по ритлата и видя, че е постлала импровизирано легло, той се обърна към нея.

— Сигурна ли си, че искаш това? Помисли, Елита. Твоето семейство няма да ти позволи да бъдеш с мен. След като излезем от тези планини, те няма да ни оставят да бъдем заедно.

Нямаше смисъл да се тревожат за бъдещето. Тя щеше да бъде жена на Томас — макар и само за една нощ. И след това можеше да отиде в гроба, без да се разкайва.

И без това скоро всички щяха да отидат там.

Сега, докато стоеше на колене на дебелия лед върху потока, Елита чу шепот зад гърба си и спря, за да се ослуша. Косата на тила й настръхна. Шепотът не спираше — като тих ромон, като съскането на вятъра.

Гласовете. Те се връщаха отново. Не можеше да различи думите, които казваха, но се бяха върнали и дращеха по краищата на съзнанието й като някакво трескаво главоболие. Някои от гласовете бяха нови; това означаваше, че бяха умрели още хора. Тя се опита да затвори мислите си за тях.

Изведнъж почувства и нечие присъствие зад гърба си. Все едно я беше споходил призрак — като тъмна сянка, която прекоси съзнанието й. Тя рязко се обърна и видя Кесибърг, който се беше показал на брега на потока, а дъхът му се кълбеше пред устата.

— Я виж ти — рече той.

Преди Елита да успее да се измъкне, той я сграбчи за раменете и я вдигна на крака, все едно беше парцалена кукла.

— Какво правиш тук сам-сама?

— Не съм сама — отвърна бързо тя.

Кесибърг хрипливо се засмя, все едно беше казала нещо смешно.

— Да, знам. Довела си индианския си любим. Колко жалко, че такова добро момиче се пропилява по този начин.

— Ние се обичаме — рече тя, преди да може да спре.

Не знаеше защо го каза. Стори й се важно да го направи. Къде беше Томас? Едновременно й се искаше да дойде, за да я спаси, и да не идва, за да се спаси самият той.

Кесибърг свали едната си ръкавица и я докосна по бузата с голите си пръсти. От допира му кръвта й изстина.

— Мислиш ли, че тези диваци изобщо знаят какво означава да обичаш? Те не обичат по същия начин, по който го прави белият човек — заяви той убедено.

Елита си представи жената на Кесибърг, която се казваше Филипин — дребна, със светлокестенява коса, обикновено с някаква синина по лицето. Никога не беше чувала гласа й. Дали Кесибърг обичаше жена си? Дали изобщо беше обичал някого? Елита бе почти сигурна, че знае отговора на този въпрос.

— Ще викам — рече тя.

Той я притисна с гръб към едно дърво. Тя се съсредоточи върху прозрачен сопол, който висеше от върха на червения му нос, защото не искаше да го гледа в очите.

— Ако ми правиш проблеми, аз ще направя проблеми на твоя приятел. Знаеш, че мога. Никой няма да си мръдне пръста, за да помогне на един индианец.

Тя почувства до мозъка на костите си колко беше вярно това. Притисна гръбнака си в дънера на дървото, стегната в очакване на първото му докосване. Беше облечена с толкова много пластове дрехи, че дори да я хванеше за гърдите, всъщност нямаше да ги пипа. Знаеше това, но в същото време от тази мисъл потрепери цялата. Спомни си как беше пристъпил към нея Томас, едва снощи, за да притисне устни към шията й.

Но момичетата бяха казали, че Кесибърг няма да направи нищо страшно. Тя се опита да се успокои с тази мисъл, макар че стомахът й сякаш се беше заклещил някъде на гърлото, а цялото й тяло се беше сковало в знак на протест. Той само щеше да я пипа. Тя щеше да понесе това и така Томас нямаше да пострада. Едва ли не си пожела да побърза, за да се приключва по-скоро…

Кесибърг я сграбчи за връхната дреха и рязко я дръпна, за да я разтвори, а сетне разкъса и роклята, като оголи кожата на гърлото и пазвата й. Тя извика от изненада. Но той притисна с ръка устата й. Пръстите му бяха гнусни на вкус. Помисли си да го изрита с коляно между краката, но се боеше, че това няма да го накара да спре, а само ще го разяри. Приличаше й на човек, който започва да удря, когато се ядоса; жена му Филипин беше доказателство за това.

— Не си толкова хубава, колкото някои от другите момичета — промърмори той и притисна едното си коляно между краката й, за да ги разтвори. — Но ще свършиш работа.

Елита твърде късно разбра, че той няма само да я пипа и с това да се приключи. Твърде късно, едва когато той разкопча колана си, тя осъзна, че възнамеряваше да направи нещо много, много по-лошо. Един глас в главата й повтаряше: „бягай, бягай, бягай“. Дали беше някой от мъртвите? Нямаше значение; краката й бяха сковани от страх.

А сетне, внезапно, и двамата бяха поразени от някаква ужасна сила, така че Кесибърг отхвърча настрани от нея, а тя падна в снега. Усети вкуса на кръв в устата си, защото си беше прехапала езика. В гората се разнесе ужасяващ крясък. Отначало си помисли, че е някой от тях.

Но беше Томас. Двамата с Кесибърг се боричкаха в снега. Томас го беше изненадал, но Кесибърг бързо си възвърна преимуществото на силата. Тя се озърна наоколо, за да потърси някакъв камък или клон — нещо, което да използва като оръжие.

Накрая Кесибърг успя да отблъсне Томас от себе си, като го повали на земята. Изправи се, като дишаше тежко и се отърсваше от снега — подобен на някаква страховита сянка, уголемена от лъчите на залязващото слънце.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен, момче? Мислиш ли, че ще я спасиш?

Ботушът му се заби в ребрата на Томас с всичка сила.

— Е, толкова по-жалко за теб. Тя е курва. Тя ме желае. Иска да я направя жена.

В мига, в който Кесибърг вдигна крак, за да изрита Томас още веднъж, Елита се хвърли върху него. Успя да го събори на земята, като го притисна в снега. Той започна да се мята под нея, за да се освободи.

— Махни се от мен, тъпа кучко — процеди той и я събори по гръб.

Под полите и под яката й влезе сняг. Беше толкова студен, че изохка. Беше уморена. Уморена да му се съпротивлява.

— Остави ни на мира, просто ни остави на мира! — кресна тя.

Кесибърг отново се надвеси над нея и тя затвори очи в очакване на юмрука му. Но в този миг я грабна една силна ръка, която я дръпна, за да се изправи.

— Хайде — рече Томас.

Тя се обърна като замаяна и видя, че Кесибърг беше изостанал и се беше превил одве, все едно търсеше да различи някакви форми по леда. Двамата с Томас се втурнаха през снега, като се препъваха и се олюляваха на всяка крачка. Томас я погледна през рамо. — Лицето му бе почервеняло, а дъхът му излизаше на пресекулки, докато я дърпаше с такава сила, че рамото й гореше.

— Бягай, бягай — повтаряше той.

„Но защо?“, искаше да го попита тя. Бяха се отдалечили достатъчно от Кесибърг, бяха на половината път обратно до колибите. Вече нямаше нужда да бягат.

И тогава видя какво държи той в другата си ръка: малък нож, не по-голям от онези, които се слагат на масата за вечеря. От острието му се точеше тънка алена линия кръв, която продължаваше по снега зад тях, като фина червена нишка. Кесибърг не ги преследваше. Защото не можеше. В противен случай нямаше да ги остави да избягат.

„Томас, Томас — помисли си тя. — Какво направи?“