Алма Катцу
Глад (27)

Двайсет и шеста глава

Спрингфийлд, Илинойс

Май 1840 година

Джеймс Рийд беше стигнал чак до конюшнята, за да вземе коня си, преди да си даде сметка, че е забравил новата си шапка. Докато крачеше обратно към кабинета, си представяше шапката на закачалката на стената: с широка периферия като на квакер, изработена от черен филц, с тънка лента от обикновена кафява кожа. Можеше да изчака до следващия ден и да язди до къщата си с гола глава — след като остави старата си шапка, прогнила от пот, в ателието на шапкаря — но го разтревожи повече моментната проява на разсеяност. Не беше свикнал да забравя нищо. Не беше свикнал и да язди през града без шапка, и когато си го помисли, притеснено попи чело с носната си кърпа — веднъж, а после още два пъти.

Но когато отвори със замах вратата на кабинета си, с изненада откри вътре новия младши чиновник Едуард Макгий, който седеше зад собственото му писалище, отворил пред себе си счетоводна книга. Макгий вдигна поглед към него.

Ако някой трябваше да се стресне, това беше той, но вместо това Рийд се почувства така, все едно са го хванали на място, където не бива да бъде.

Вълнистата коса на Макгий беше бледозлатиста, а очите му бяха тъмни и необичайно красиви. И в онзи миг не изглеждаха гузни, а сякаш знаеха нещо повече, така че младежът изглеждаше по-възрастен от годините си. Имаше същия дълъг, остър нос, изваяни скули и ясно очертана челюст като младите ирландски благородници, които Рийд беше виждал отдалеч като дете.

— Макгий, нали така беше? — рече Рийд, като затвори вратата зад гърба си. — Ти дойде на мястото на Сайлъс Пенипекър.

Макгий приглади косата си с ръка.

Рийд неловко се прокашля, преди да продължи:

— Струва ми се, че си сбъркал моето писалище със своето.

По лицето на Макгий се плъзна младежка усмивка, която сякаш го освети отвътре. После той бързо се поправи и отново погледна Рийд съучастнически, все едно двамата споделяха някаква тайна.

— Моля за извинение, сър. Но не е това, което изглежда — мистър Фицуилямс ме изпрати да я донеса. И ми каза точно къде стои. Не съм пипал нищо друго на писалището, сър.

— А Фицуилямс ли ти каза да я отвориш? — попита Рийд, като кимна строго към счетоводната книга.

Макгий не отклони поглед.

— Исках да се убедя, че съм взел правилната. Понякога човек може да се обърка в сметките.

Младежът беше непоправим — и със сигурност лъжеше.

Рийд изпита болезнена тревога, когато Макгий се изправи от неговия стол — поразен от високия му ръст и от начина, по който се опъваше ризата по мускулите на гърдите му. В него имаше някаква енергия — нещо, което Рийд не можеше да определи съвсем точно — и му се прииска да протегне ръка и да го докосне.

Рийд не помръдна от мястото си, в очакване на този миг.

Но вместо това Макгий си взе сакото и се отправи към вратата.

По някаква неопределима причина Рийд не беше готов да го освободи. Той остана на мястото си, така че Магкий не можеше да излезе.

— Защо не седнеш да пиеш едно уиски с мен, мистър Макгий? Може би ще мога да ти обясня тези сметки, които не разбираш.

Макгий не се отказа от своя блъф — ако изобщо беше такъв. Вместо това прие поканата и се настани удобно, докато Рийд наливаше две щедри дози уиски от бутилката, която държеше в чекмедже на писалището си. Двамата седнаха един срещу друг на столовете до прозореца, където светлината на залязващото слънце падаше в скута на Макгий и докосваше челюстта му, все едно искаше да я погали. На лицето му сякаш непрестанно грееше широка усмивка, дори когато говореше сериозно, и Рийд често се улавяше, че не чува какво точно му казва по-младият мъж, докато се взира в устата му.

Макгий изказа благодарност за това назначение — работа за истински мъже, както се изрази — след като беше прекъснал чиракуването си при някакъв актьор. Историята отначало се стори преувеличена на Рийд — а може би дори измислена — но когато научи повече за детството на Макгий в Ню Йорк, за студеното и безжалостно отношение на баща му и за това, че беше изгубил и двамата си родители от болест, той започна да омеква към младежа. Нямаше съмнение, че в миналото на Макгий има нещо тъмно — някаква тайна, за която не казваше на Рийд. Но той не настоя да я научи. Не го интересуваха подробностите, а само начинът, по който го гледаше младежът — като източник на светлина сред целия мрак наоколо. Като че не беше възможно.

— Но стига толкова за мен — рече накрая Макгий, макар че изобщо не изглеждаше готов да спре да говори за себе си. — Миналото ми надали е по-лошо от онова, за което всеки може да прочете във вестниците.

Той се засмя и стомахът на Рийд подскочи в предчувствие. Сетне кръстоса краката си в другата посока, преди да продължи:

— Чета всички вестници, до които се добера. Обичаш ли да четеш новините, мистър Рийд?

— Аз ли? — Рийд се намръщи в чашата си с уиски.

Нямаше никакво желание да отговаря на въпроси. Отново се почувства като хванат на местопрестъпление, разкрит.

— Предполагам, че следя новините дотолкова, доколкото го прави всеки друг служител.

Това накара Макгий да се впусне в поредица от развлекателно ужасяващи истории, за които беше прочел наскоро. Как продължават да намират нови тела на жертви цели две седмици, след като някакво ужасно торнадо беше връхлетяло натоварения търговски маршрут между Начес и Нашвил, и как християнските свещеници протестират срещу премиерата на скандална пиеса във Филаделфия. Както и необичайната история за германски кораб, който се беше изгубил в открито море и след няколко седмици безплодно очакване някой да им се притече на помощ, пасажерите и членовете на екипажа са били принудени да прибегнат до канибализъм, за да оцелеят. Очите на Едуард грееха, докато му разказваше нови и нови подробности — как бяха изкормили труп в спасителна лодка в морето, как бяха натрошили ребрата му, за да изсмучат костния мозък — и Рийд отново се запита дали Едуард не си измисляше. Но защо да го прави — само за да удължи този момент? На него също не му се искаше да свърши.

— Питах се, мистър Макгий, дали да не вечеряме заедно? Тъкмо бях тръгнал към грил ресторанта нагоре по улицата.

Откъде се беше взела тази идея? В действителност бе тръгнал към дома си, за да вечеря със своето семейство. Маргарет и децата го очакваха. Но някак си му се струваше особено важно този разговор с младшия чиновник от предприятието му да не свършва.

— Приготвят чудесно агнешко с ментово желе. Ако настояваш да натрошиш кокалите за костния мозък, заповядай.

Рийд се беше опитал да се пошегува — нещо, което обикновено не правеше. Остана изненадан от себе си.

Остана изненадан и по-късно, когато си даде сметка, че така и не се беше сетил да вземе новата си шапка.

Неизбежното започна още същата вечер, защото Едуард Макгий наистина беше видял нещо у Рийд с проницателните си очи — и бе открил, или бе почувствал, присъствието на онази тайна, която бе заровена дълбоко в Джеймс Фрейзър Рийд. Беше разбрал какво иска Рийд — вероятно много преди самият Рийд да си го признае.

Случи се, докато отпиваха бренди след вечерята, а алкохолът беше отпуснал вече Рийд и го бе накарал да свали гарда. Позволяваше си да се заглежда по-продължително в младшия чиновник, а той не извръщаше поглед. В един момент и двамата се протегнаха едновременно за бутилката с бренди и ръката на по-младия мъж се отпусна върху тази на Рийд. Беше само за миг, но това беше достатъчно. Рийд щеше да си спомня за това докосване до края на живота си.

Следващите шест месеца бяха истинско блаженство. Рийд се преобрази в хлътнала до уши гимназистка. Беше му трудно дори да си представи как е живял без любов толкова дълго време.

Двамата минаваха за колеги, а Едуард влезе в ролята на личен асистент на Рийд. Беше съвсем естествено, нали така — един личен асистент да го придружава в командировки извън града и на продължителни обеди в клуба, и да остава до късно заедно с него в кабинета. Двамата го правеха под носа на всички. Рийд беше изумен, че им се разминаваше.

Едуард дори бе споменал за възможността двамата да избягат заедно. Да заминат за Калифорния, за да започнат нов живот. Рийд можеше да се отърве от всичките си отговорности: от Маргарет и нейната челяд, от бизнеса, от грижите за голямата си къща и земите около нея! Разбира се, той беше работил дълго и упорито, за да ги има, но искаше ли ги наистина? Не предпочиташе ли вместо това да се радва на свободата?

Рийд не беше пестил усилия през целия си живот, за да успее — изпълнен с отчаяно желание да остави по-далеч зад гърба си бедността, в която беше отраснал. Но въпреки това не можеше да избере свободата. Тя не му се струваше истинска. Изглеждаше му като илюзия. И не можеше да си представи да изостави семейството си. Нещото, което не беше в състояние да обясни на Едуард, който нямаше истинско семейство.

„Ти се боиш да бъдеш щастлив — упрекна го Едуард. — Не ми вярваш.“

Но Едуард грешеше. Рийд му вярваше — и още как. Вярваше му прекалено много. И точно в това бе коренът на всички проблеми.

Тогава Рийд не успя да види онова, което щеше да последва по-късно през годините. Усещането за неудовлетвореност, което постепенно щеше да се надигне между тях. Болезнената и неконтролируема ревност и подозренията, че Макгий е пренасочил симпатиите си към други мъже. Тогава Рийд не знаеше и за сметките. Щяха да минат няколко години, преди Фицуилямс да му посочи несъответствията — и да настоява, че няма друго възможно обяснение освен това, че Едуард си бе присвоявал средства от тях, тайно и непрекъснато, в продължение на години.

Как можеше да знае Рийд тогава, че когато по-късно се опита да изобличи младежа, Макгий ще го заплаши с това, че ще разкаже на целия свят за всичко, което се беше случило между тях, и ще настоява за пари, за да си мълчи — голяма сума, която да му се плати незабавно, и годишна издръжка в добавка към нея? Как можеше да предположи, че исканията на Макгий ще грозят да съсипят живота му, така че няма да му остане друг избор, освен да избяга от Спрингфийлд?

Как можеше да знае Рийд, че планът на семейство Донър да потеглят на запад в крайна сметка щеше да го спаси?

Нямаше как да го знае, разбира се. Нямаше как да подозира за това. А и може би нищо нямаше да се промени, ако го знаеше. Защото онази усмивка на Едуард се беше забила в сърцето му като рибарска кукичка. Онази самота в тъмните очи на Едуард — тя беше истинска, Рийд не се съмняваше в това. Тя го беше призовала, беше отговорила на неговата собствена самота, беше отнела силите му. Докосването на това момче го бе изпълнило с живот. Нямаше как да го спре. Каквото имаше да става, щеше да стане.