Алма Катцу
Глад (13)

Дванайсета глава

Откриха бележката, затисната с камък, на върха на една скала край пътя, където вятърът я развяваше като бяло знаме за капитулация. Когато я видя, Стентън усети как нещо в собствените му гърди се надига и сетне пропада в отговор.

Донър я прочете на глас:

— Пътят напред е по-труден от очакваното. Не тръгвайте след нас през каньона Уебър. Подпис: Лансфорд Хейстингс.

Вятърът дърпаше хартията от ръката на Донър, все едно се опитваше да я отмъкне някой невидим дух.

— Какво трябва да означава това, по дяволите? Мислех си, че този човек познава маршрута! — просъска Кесибърг. — Все пак го е кръстил на себе си, дявол да го вземе.

Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, целият керван бе обзет от необичайно настроение. Това беше съвсем разбираемо, след странния инцидент с пленника на Бриджър и историите, които им разказа момчето от племето пайути, Томас — но въпреки това у Стентън се загнезди безпокойство. Сякаш бяха стъпили на острието на бръснача: боеше се, че ако не открият Хейстингс, който да им помогне, съвсем скоро ще се обърнат един срещу друг. Атмосферата пращеше от недоверие. Вече всички си даваха сметка, че се състезават с времето.

Съвсем скоро лятото щеше да свърши, макар и в момента да беше толкова задушно и горещо, че почти не можеха да си представят как някога може да дойде студ.

Очите на Стентън се плъзнаха по земята пред тях.

— Следите им се виждат ясно. Въпреки това, което е написал, няма да бъде трудно да ги следваме.

Те водеха към проход, изцяло скрит в гората — тъмна и непроходима, като жива стена, която поглъщаше пътя. Над обширния лес се издигаше стена от внушителни планини, увенчани със сняг. Повечето от хората в кервана идваха от равнините, така че никога не бяха виждали подобни планини.

— Калифорния сигурно е точно зад тях — рече Патрик Брийн, останал без дъх, когато ги зърна за пръв път.

Очевидно не можеше да си представи, че е възможно да има още такива планини, скрити зад тези. Но Стентън знаеше, че според малкото съществуващи карти на тази територия, колкото и да бяха несигурни, бе истина точно обратното. Просто не искаше той да бъде човекът, който да го каже на Брийн.

— Умно ли ще бъде това? — попита Франклин Грейвс.

Всички инстинктивно се обърнаха към него; хората сякаш се вслушваха в Грейвс. Може би обяснението се криеше във внушителния му ръст; Грейвс бе едър мъж, широкоплещест от усилната работа на полето, където бе построил фермата си от нищото.

— Не и ако Хейстингс е казал, че е опасно — продължи той. — Явно си има причина да ни предупреди.

— И все пак, не можем просто да си седим на задниците и да чакаме да получим разрешение от него — възрази Снайдър, наемният водач на семейство Грейвс.

Стентън забеляза, че Рийд неволно се сви, когато чу гласа му. Странно.

Очите на Донър неспокойно се стрелкаха от Кесибърг към Еди и оттам към следите от фургони в праха.

— С нас върви индианско момче, което познава тези земи — рече той. — По-добре да продължим.

Каза го така, все едно искаше да се чуе на глас, за да види как ще реагират другите. Изражението му не се хареса на Стентън — Донър му приличаше на човек, който е нагълтал камъче, но по-скоро ще се задави и ще умре, отколкото да го изплюе и да си признае грешката. Донър се беше борил с всички сили, за да стане водач на експедицията, но очевидно не си беше дал сметка за трудните решения, които ще му се наложи да взима на този пост.

— И без това имам проблем с оста на единия от фургоните — каза Грейвс. — Не мога да поема този риск.

— Най-добре да изпратим няколко души напред, за да открият Хейстингс и да го доведат обратно — обади се Рийд. — Той ни забърка в тази каша и той би трябвало да ни измъкне от нея, по дяволите.

Рийд изправи рамене. Беше се изпотил от слънцето. Стентън нямаше никаква представа защо винаги се докарваше с костюм, все едно отива в съда.

— Аз съм доброволец — предложи се Рийд.

— Ти? Защо си мислиш, че ще те послуша? — подвикна Кесибърг. — Теб никой не те слуша, по дяволите!

Хората наоколо се разсмяха на тази шега, която не беше толкова трудно да се измисли. Стентън си помисли, че Кесибърг му прилича на побойник от класната стая — едно от онези момчета, които късат крилцата на водните кончета за забавление или тъпчат мравки с обувките си.

— Ще направя така, че да ме послуша — отвърна Рийд, като се постара да звучи самоуверено. — Но все пак предпочитам още някой да дойде с мен. Колкото повече, толкова по-сигурно.

Никой нямаше нужда да му се напомня каква беше причината за това.

Настъпи тишина, в която се чуваше само как вятърът обръща сухите листа. Миналата вечер бе имало игри на покер, пиене, приказки и кой знае още какво по палатките. Малцина бяха готови да оставят тези удоволствия, за да се отправят на сляпо към непозната територия.

Страхливци. Нямаше дори да се замислят, преди да оставят Рийд да поеме целия риск. Но той не можеше да го пусне да тръгне сам, без да има кой да му пази гърба. Стентън пристъпи напред.

— Аз ще дойда — рече той.

Нарочно не поглеждаше към Кесибърг; знаеше много добре какво мисли за него.

— Аз ще отида с Рийд.

 

 

По-късно същата вечер Стентън върза коня си до лагера и запали огън. Сетне разпрегна воловете си и ги подкара към поляната, за да пасат заедно с останалия добитък, като кимна за поздрав на мъжете, които щяха да останат на пост през нощта. Забеляза в далечината Франклин Грейвс и един от синовете му, които водеха своите волове през поляната, и когато Франклин се обърна и улови погледа му, изражението му накара Стентън да си спомни за слуховете, които беше чул във Форт Бриджър — неприятни и злонамерени, които се въртяха около него самия. Кесибърг с готовност му беше казал — на него винаги можеше да се разчита, когато истината е неприятна — че някои от хората в кервана бяха започнали да се чудят дали в Стентън няма нещо малко сбъркано, нещо свързано с неизменната му самота, някаква лека лудост, която може да го направи опасен за околните. Когато Брайънт ги беше предупредил, че убиецът на момчето от семейство Найстром може да се окаже някакъв извратен индивид, който живее незабелязан сред тях, Стентън дори не си представяше, че самият той може да се превърне в заподозрян. Все още никой не го беше обвинил — явно никой не беше готов да стигне дотам. Но Стентън знаеше, че човешкият ум е податлив на коварни въздействия — особено когато хората са изгладнели, изтощени и наплашени. Спомни си как неговите съседи, без да се колебаят, бяха повярвали на най-лошото за него след смъртта на Лидия… Дали и тези хора, които го познаваха от Спрингфийлд, най-сетне не бяха научили историята за Лидия? И ако вече я знаеха, колко време щеше да мине, преди да се обърнат срещу него?

Едуин Брайънт му беше дал добър съвет, но той не му бе обърнал внимание. Трябваше да си създаде повече съюзници, когато имаше възможност. Другите мъже, които пътуваха сами, се бяха погрижили да помагат на едно или друго семейство, така че да си осигурят място край лагерния огън или във фургоните им — като болнавия Люк Халоран или стария белгиец Хардкуп. Когато беше в дивото, човек не можеше да си позволи да бъде сам.

А освен това, разбира се, си оставаше и проблемът с Тамсен — с тънката й усмивка, с която се разминаваше всеки път с него, така че го побиваха тръпки; с мълчаливото усещане за власт, с която го държеше в ръцете си дори когато отдавна го беше отминала.

Покрай поляната се издигаха тополови фиданки — издънките на тъмния лес, в който бе потънал керванът. Стентън си представяше как гората просто бе погълнала техните фургони, подобно на слънчева светлина, изгубена сред гъстите листа. Той закрачи през рехавата горичка, за да събере достатъчно сухи дърва, така че огънят му да гори през цялата нощ.

Но беше изминал едва няколко крачки, когато се стъписа: сред дърветата пристъпваше Мери Грейвс, явно със същото намерение, и той остана толкова доволен и изненадан да я види там, че едва ли не се усъмни в съществуването й. Но тя се обърна, когато под краката му изпука съчка. Не можеше да различи изражението й в сумрака. Мери едва не изпусна съчките, които беше събрала в ръцете си.

— Мис Грейвс — каза той и дълбоко си пое дъх. — Приятно ми е, че се срещаме. Надявам се, че не съм те изплашил.

В интерес на истината, изплашеният беше той — колко често се сещаше за нея напоследък, все едно всичките му останали мисли бяха като паднали листа, които вятърът можеше да разпилее за миг.

Мери не му беше казала и дума, откакто бе нападната във Форт Бриджър. Но той неведнъж бе забелязвал как тя поглежда към него.

— Съвсем малко — призна си тя. — Все пак се страхувам след онова, което се случи…

— Радвам се да те видя в добро здраве — рече бързо Стентън.

Беше пребледняла, а мисълта за това, че й бе напомнил за онзи чудовищен човек от Форт Бриджър, не му беше приятна.

— Съжалявам, че не ти се обадих по-рано — добави той.

Но баща й не се откъсваше от нея нито през деня, нито през нощта.

Усмивката, с която му отговори, бе напрегната, но искрена.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам те.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Питаше за онази рана на рамото й. Беше само драскотина, но онзи мъж, който я бе нападнал, бе толкова мръсен, че раната като нищо можеше да се замърси и да се възпали.

— Да, благодаря ти. Не беше нищо сериозно, само драскотина. Но когато майка ми видя в какво състояние беше онзи ужасен човек, ме накара да я изплакна с оцет и калцинирана сода! Все едно ми свали кожата.

Тя се разсмя и неловко скръсти ръце пред тялото си.

— Но всъщност аз се радвам, че се срещнахме, мистър Стентън. И аз съм онази, която би трябвало да се извини. Щях да дойда по-рано, но баща ми…

Гласът й заглъхна и тя стисна очи, преди отново да ги отвори, а в гърлото на Стентън се надигна горчилка. Значи наистина беше така, както бе подозирал.

— Благодаря ти за онова, което направи онзи ден, като се втурна да ме спасиш. Беше много смело от твоя страна.

— Няма нищо.

По цели дни мислеше за очите й, а сега почти не можеше да ги срещне.

— Едва ли не ми стана жал за него — продължи той. — Заради начина, по който се отнасяше Бриджър с този човек — все едно беше някакво животно в менажерия. Помислих си, че…

Сърцето му бе започнало да бие малко по-бързо. Спомни си онази вечер, когато бащата на Лидия се беше напил и разправяше как наднича през ключалката на вратата на спалнята на дъщеря си, за да я гледа как се съблича нощем. Стентън не знаеше защо се сети за това точно сега. Може би просто усещаше, че Бриджър се наслаждава на властта над своя пленник и обича да го гледа окован в онази тъмна стая, където не му остава нищо друго, освен бавно да изгуби разсъдъка си.

Мисълта за това беше толкова злокобна и силна, че за миг се побоя да не я предаде и на нея, все едно беше нещо заразно.

— Какво? — попита Мери. — Какво има?

Преди да успее да измисли някакво извинение, наблизо се разнесе вик. Двамата се обърнаха и видяха Франклин Грейвс, който си пробиваше път към тях през храсталаците. Погледна първо Стентън, но сетне се обърна към дъщеря си.

— Нали ти казах, че не искам да говориш с него?

Мери не трепна, макар че баща й се извисяваше над нея.

— А аз ти казах, че той не е направил нищо лошо — отвърна му тя с равен глас. — Освен това исках да му благодаря, че ме спаси. Защото той ме спаси, нали си спомняш?

Лицето на Грейвс бе потъмняло от гняв.

— Повярвай ми, Мери, този човек не е спасил никого. Занеси дървата на майка си, че те чака. Хайде, тръгвай.

Той вдигна ръка, все едно щеше да я удари. Но вместо това грубо я дръпна към кервана.

— Тръгвай!

Стентън почувства как яростта му тръгва надолу към някакво дълбоко, остро очертано място, все едно се стичаше по острието на нож. Ето още един баща, който го мразеше и го ненавиждаше — а може би дори му завиждаше.

— Не знам какво съм направил, за да си спечеля неодобрението ти… — започна той.

Грейвс не го остави да довърши.

— Не искам да те виждам повече да говориш с дъщеря ми, чуваш ли? Знам всичко за теб. Знам какво си направил в Масачузетс.

Масачузетс. Думата му прозвуча като съскане на пламък, готов всеки миг да се надигне и да го погълне целия.

Поне Мери се беше отдалечила вече достатъчно, за да не го чуе.

По устните на Грейвс заигра тънка усмивка.

— Виждам, че знаеш за какво говоря. Този път не можеш да се измъкнеш с лъжи, не и от мен. Джордж Донър познава бащата на онова момиче, нали разбираш? Онова момиче, което си забременил, а сетне си зарязал. Той ми разказа, че си избягал от срам, след като тя се е самоубила.

Стентън се почувства така, все едно го бяха ударили. Точно това беше мигът, от който се бе страхувал — и може би беше очаквал още от деня, в който бяха потеглили от Спрингфийлд. Понякога се питаше дали тези слухове няма да го преследват до края на света. Може би винаги идеше да ги носи със себе си като сянка, като товар на раменете си до края на живота си.

Но той сам си беше виновен. Знаеше, че Донър и Нокс са съдружници. Точно така се беше озовал в този керван — все едно бе уловен в някакъв безкраен водовъртеж, решен да не остави миналото му да си отиде. Просто не очакваше Джордж Донър да разкаже на някого за Лидия. Освен това, разбира се, Донър не знаеше цялата истина; знаеше само онова, което му беше казал Нокс — и естествено, точно в това беше проблемът.

Окуражен от мълчанието на Стентън, Грейвс пристъпи по-близо до него. Стентън усети дъха му: неприятна, влажна воня.

— На колко години беше онова момиче, когато я подреди така?

Прииска му се да удари Грейвс, но някак успя да се удържи. Не можеше да му отговори. Думите се надигнаха в гърлото му с такава сила, че го задавиха, докато не му се стори, че ще се задуши — но много отдавна, още когато беше дал своето обещание на Лидия, той се бе научил да преглъща истината. Не бе казал нищо още тогава, когато се бе случило, и не бе позволил на злонамерените слова на съседите му от Масачузетс да определят действията му.

— Значи дори няма да се опиташ да го отречеш, така ли? — рече Грейвс.

За миг изглеждаше едва ли не разочарован, все едно се беше приготвил за бой.

— Не искам да се доближаваш до Мери — продължи той. — Няма да й позволя да захвърли живота си в ръцете на злодей като теб. Ако пак те пипна да говориш с нея, ще й кажа всичко, което знам.

Значи поне все още не беше казал на Мери. Поне това.

Стентън си помисли, че в този свят все по-често не можеше да се надява на нищо повече.

 

 

Пътят, който бе проправил Хейстингс, бе едва разчистен и толкова тесен, че по него с мъка би минал един-единствен фургон. Докато двамата с Рийд яздеха покрай отсечените дървета и нащърбените пънове, които бяха останали след предишния керван, Стентън се отпусна в плавния ритъм на ездата и се постара да забрави за Мери, за пререканието с Франклин Грейвс и за спомените за Лидия, които се бяха възродили у него. Може би в крайна сметка Грейвс все пак беше прав. Откъдето и да го погледнеш, той не беше идеалният ухажор. Съмняваше се, че изобщо знае как да направи щастлива една млада жена. След Лидия сякаш не можеше да се отърве от току-що овдовели и недоволни от мъжете си съпруги. Не беше сигурен дали някога ще успее да се откъсне от тях — сякаш тази нужда, която изпитваше отново и отново да заравя нещастието си в тях, бе единственият му шанс да оцелее.

Освен това той определено не можеше да осигури на Мери богатството и перспективите, от които нейният баща очевидно се интересуваше.

Спомни си думите на Лавина Мърфи, когато се беше пошегувала с него на пикника, че трябва да си намери жена. „Не ти ли омръзва да живееш сам, мистър Стентън?“

И още как. Самотата го разяждаше. Понякога се тревожеше, че вече му бе отнела всичко — че в него не бе останало нищо.

На първата вечер спряха, за да лагеруват, докато слънцето се спускаше зад възвишенията. Стентън се изненада, когато Рийд се върна в лагера с един заек. Животното беше кльощаво и дребно, но все пак беше дивеч.

— Къде го намери? — попита той.

Беше впечатлен, че Рийд изобщо е успял да открие нещо, при това толкова бързо, след като още от Форт Ларами насам не бяха забелязвали почти никакъв дивеч. Дори сред гъстите корони на дърветата не се чуваха птичи песни. Все едно обилната зеленина не беше нищо повече от нарисуван декор — убедителна илюзия за живот, съградена с талашит и боя.

Рийд се усмихна бегло, докато дереше заека, като свали кожата от тялото му с няколко силни дръпвания.

— Май просто извадих късмет — рече той. — Открих и едно изворче по-надолу, до онези скали. Ще донеса вода за конете, след като сложа този заек на огъня.

Стентън беше подходил предпазливо към пътуването в компанията на Рийд, за когото подозираше, че си има свои собствени причини да отбягва останалите: умееше да разпознава скритите тайни. Но сега, когато се бяха отдалечили от напрежението на кервана, Стентън си позволи да се отпусне малко.

На следващия ден двамата настигнаха кервана на Хейстингс, като следваха блуждаещите следи от фургоните сред гората. Маршрутът им сякаш беше проправен от някой пияница — първо вървеше на зигзаг между дърветата, а накрая изведнъж спря в края на скала. Когато застанаха на ръба, Стентън видя каньона далеч под себе си — явно трябваше да поемат по него, за да прекосят планините. Но не виждаше пътека, която да води надолу.

Двамата подкараха конете си към кервана, който беше спрял насред гората и не можеше да продължи. Около тях кипеше трескава работа — мъжете от кервана размахваха брадви, за да разчистят пътя, или използваха воловете от каруците, за да извлекат повалените дървета настрани. Фургоните бяха останали подредени един след друг по-назад по пътя, като уловени в капан. Забелязваха се необичайно малко жени и деца: не горяха лагерни огньове, никой не готвеше и не переше дрехи. За сметка на това имаше няколко въоръжени пазачи, които се бяха изкачили на високите скали наоколо и бяха подпрели пушките си в свивката на лактите. Стентън си помисли, че може би по пътя насам си бяха имали неприятности с индианците.

Едър, червендалест мъж, разсъблечен до кръста, отпусна брадвата си по средата на удара, когато видя Стентън и Рийд да влизат на конете си в просеката. Стентън не остана доволен, когато забеляза как мъжете на пост вдигнаха пушките си и подпряха прикладите на раменете си.

— Търсим Лансфорд Хейстингс! — подвикна Стентън, докато все още бяха достатъчно далеч, за да представляват трудна мишена. — С вас ли е?

Мъжете се спогледаха, но запазиха враждебно мълчание.

Рийд заговори, за да го наруши:

— Нашият керван остана на няколко дни назад по маршрута. И ние тръгнахме през прохода, точно като вас, но намерихме една бележка от Хейстингс, в която ни предупреждаваше да не ви следваме.

Единият от мъжете мрачно се засмя.

— Значи ви е направил услуга, приятелю. Смятайте, че сте извадили късмет, и тръгвайте обратно.

— Чакат ни почти сто души — каза Стентън. — Имаме нужда от него, за да ни води.

— Вижте — каза червендалестият мъж и вдигна брадвата на рамото си. — Той не става за нищо, но и ние имаме нужда от него, за да ни изведе от тази проклета гора. Така че няма да ви го дадем.

Това бяха необичайни думи. Стентън и Рийд се спогледаха.

— Просто искаме да говорим с него, нищо повече — рече Рийд.

Накрая мъжете им направиха знак да се доближат, а пазачите отпуснаха оръжията си. Поеха един след друг покрай дългата колона от фургони. Стентън надникна през някои от пролуките в покривалата и различи изплашени личица — деца, които се бяха скупчили едно в друго и мълчаливо отвръщаха на погледа му. Нещо се беше случило тук. Нямаше никакво съмнение.

— Е, защо са ви пазачите? — попита Рийд с дружелюбен тон. — Неприятности с индианците ли имахте?

Червендалестият мъж избърса лицето си с кърпа за глава.

— Имахме неприятности, но не с индианци. След нас се движи някакво животно, или може би повече от едно. Следва ни още откакто тръгнахме от Форт Бриджър.

— Нали няма защо да се тревожите, че ще ви нападнат посред бял ден? — попита Стентън.

Но почти веднага си даде сметка, че под гъстите корони на дърветата бе толкова тъмно, все едно се здрачаваше.

— Нападат най-вече добитъка нощем, а ние не можем да си позволим да загубим още животни — отговори мъжът. — Но сега изчезнаха и някои от кучетата. Може би просто са избягали, няма как да разберем.

Стентън беше обзет от безпокойство. Очите му обходиха дърветата, които сякаш ги притискаха от двете страни.

Рийд се прокашля, за да си прочисти гърлото.

— Преди малко каза, че Хейстингс не става за нищо — какво имаше предвид?

— Просто е изгубил кураж — отвърна мъжът с брадвата. — Сами ще видите.

Той кимна към един фургон, спрян по-настрани от останалите. Отворът на покривалото беше стегнат с кожени каиши. Изглеждаше странно, все едно Хейстингс сам се е зашил в него. Стентън никога не беше виждал нещо подобно. Той се обърна към Рийд с въпросителен поглед, но той само сви рамене. Беше ясно, че придружителите им нямат намерение да продължат напред. Мъжът отпусна брадвата на земята между краката си и се подпря на дръжката, като ги гледаше леко развеселен.

Стентън продължи към фургона, като си мислеше как му се иска да се отърси от усещането, че ги наблюдават — не само другите мъже от кервана, но и самата гора.

— Лансфорд Хейстингс? — подвикна Стентън, като се покатери през ритлата.

От вътрешността на фургона се разнесоха трескави шумове.

— Не стреляй! — продължи той. — Двамата с моя приятел идваме да говорим с теб. Надяваме се да ни отделиш само няколко минути.

Не се чу отговор, но нямаше и още шумове, и Стентън реши, че това е знак на съгласие. Наложи се да развърже кожените каиши, за да се промъкне през отвора в покривалото. Рийд го последва.

Първото нещо, което забеляза Стентън, бе миризмата — във фургона миришеше на пушек, но не от дърва. Сякаш Хейстингс бе горил билки или цветя, и миризмата остро му напомни за Тамсен, за уханието на нейната коса по пръстите му, за вкуса на нейната кожа. На дървени куки висяха цели дузини индиански амулети, изработени от пера, клонки и връв. Самият фургон изглеждаше така, сякаш са го обрали — на пода цареше истинска бъркотия от бурета, сандъци и бъчви. Когато очите му свикнаха с тъмното, Стентън различи масивен силует, приклекнал зад един сандък с кожени каиши срещу тях. В сумрака мътно просветна цевта на пушка.

При други обстоятелства, по друго време, Лансфорд Хейстингс може би щеше да мине за хубав мъж: имаше квадратна челюст, изпъкнало чело и тъмни, будни очи. Но сега лицето му беше покрито с прах от пътя. Косата му висеше на мръсни кичури.

Стентън предпазливо го доближи, без да забравя за пушката, насочена срещу него.

— Лансфорд Хейстингс? Ние сме от друг керван. Видяхме писмото ти и се надявахме да ни чакаш във Форт Бриджър, за да ни преведеш през прохода. Но когато стигнахме до началото на маршрута, намерихме бележката, която си оставил.

Когато чу това, погледът на Хейстингс се оживи и се спря на Стентън.

— Защо не ме послушахте? Не биваше да идвате насам.

— Виж, Хейстингс, ние изминахме целия този път, защото прочетохме твоята книга — обади се изведнъж Рийд, без да обръща внимание на погледа, който му хвърли Стентън. — И няма да скрия от теб, че останахме неприятно изненадани, когато пристигнахме във Форт Бриджър и не те заварихме там. А сега и тази бележка. Вече подозирам, че не си нищо повече от един шарлатанин. Как можа да напишеш всичко това в книгата си, ако маршрутът…

— Проблемът не е в маршрута — отвърна лаконично Хейстингс. — Пътят през прохода не е лек, но не е невъзможно да се мине по него. Аз съм го минавал. — Той поклати глава: — Става дума за нещо съвсем друго. Има нещо, което ни следи.

Амулетите, окачени по стените, слабо се раздвижиха, все едно ги беше докоснала невидима призрачна ръка.

Стентън се намръщи.

— Да, разбрахме. Хората от кервана ни казаха. Някакви диви зверове, които…

— Те нищо не разбират — рече Хейстингс.

След като се беше изправил, Стентън вече усещаше миризмата, която се разнасяше от него; миришеше на нещо болно и изплашено до смърт, като ранено животно.

— Това не е звяр — или поне не е звяр, какъвто аз съм виждал.

Гласът му непрекъснато изтъняваше, докато говореше.

— В тези гори няма дивеч — забелязахте ли? Защото не е останало нищо живо. Нищо. Някъде там има нещо, което яде всичко останало.

— Глутница вълци — каза Рийд, но не звучеше убеден. — Това ни казаха още във Форт Ларами.

— Не — отвърна настоятелно Хейстингс. — Аз познавам вълците. Знам как ловуват. Това е нещо различно. Индианците също го разбират.

Хейстингс се засмя така, все едно се давеше.

— Хванаха едно момче, което нямаше и дванайсет години, заклевам се, и го завързаха за дърво от другата страна на хребета, а после го изоставиха. Просто се качиха на конете си и го оставиха. Оставиха го за онова нещо, което живее там, за да се нахрани. Още го чувам как крещи.

Стентън знаеше за хора, побъркани от живота в пустошта — от твърде много години, прекарани под мрачната обсада на дивата природа. Запита се дали Хейстингс просто не беше полудял. Но въпреки мръсотията по тялото си и треперещите си ръце, Хейстингс не изглеждаше луд.

Изплашен до смърт — да. Но не и луд.

— Веднага след като потеглихме от Форт Бриджър, изчезна едно малко момиченце — продължи Хейстингс.

Гласът му отново се беше снишил, почти до шепот.

— Всички мъже от кервана отидоха да я търсят, но безуспешно. А сетне, на няколко мили навътре в гората, открихме тялото й: разкъсано на парчета, така че от нея не беше останало нищо друго освен скелета.

Стентън си спомни за момчето от семейство Найстром и за ужасяващото състояние, в което бяха намерили тялото му. С лице, обърнато настрани към земята, все едно просто си беше полегнало в пръстта, за да си почине. Това момиченце бе открито на цели мили напред по маршрута на кервана, точно като малкия Найстром. Косата по тила на Стентън настръхна. Амулетите отново се раздвижиха в тишината. По челото му беше избила пот. Близостта на дрънкулките на Хейстингс го напрягаше, като му напомняше за Тамсен. „Тези боклуци не могат да те предпазят; нищо не може да ги предпази.“ Не знаеше откъде се беше появила в главата му тази мисъл. Но беше вярна.

— Трябва да кажете на кервана си да обърне. Тръгнете към Форт Хол и към северния маршрут, колкото можете по-бързо. Онези мъже няма да ме пуснат, иначе щях да падна на колене, за да ви умолявам да ме вземете. Спасете се, докато все още можете.

Рийд не отвори уста да каже нещо, докато двамата със Стентън не се отдалечиха на достатъчно разстояние от кервана, попаднал в капана на гората.

— Да върви по дяволите този Лансфорд Хейстингс — рече най-сетне той. — До края на живота си няма да повярвам на друг адвокат.

Рийд се изплю на земята.

— Мислиш ли, че си е изгубил ума?

— Не — отвърна Стентън, без да бърза. — Не, не мисля така.

Рийд го изгледа вторачено.

— Значи вярваш на тази история за чудовища в гората?

— Не вярвам в чудовища — отговори Стентън. — А само в хора, които се държат като тях.