Алма Катцу
Глад (5)

Четвърта глава

По-късно същата вечер откриха изчезналото момче от семейство Найстром — или поне онова, което беше останало от него.

Тревогата бе стиснала Стентън за гърлото, докато крачеше след Джордж Донър между фургоните и после сред тъмната пуста прерия.

Двама от водачите бяха открили тялото едва преди няколко минути, докато изкарвали добитъка на паша за през нощта, бяха забелязали на бързо избледняващата светлина смачкано място в тревата и бяха отишли да проверят какво е станало. И двамата бяха корави мъже, но единият бе повърнал при вида на онова, което бяха открили.

В мрака пред тях се носеха светли точки и Стентън отначало си помисли, че са илюзия на светлината, но когато се приближиха, точките нараснаха до големината на пламъчета, а сетне и на факли. На мястото се бяха събрали вече дузина мъже, застанали в кръг, а светлината от факлите се издигаше над главите им като ореол. Стентън познаваше повечето от тях — Уилям Еди, Луис Кесибърг и Джейкъб Уолфингър, както и Едуин Брайънт — но имаше и неколцина от първоначалната група, приятели на семейството на момчето, които беше виждал само мимоходом. В далечината се надигна странен звук, нещо средно между плач и вой, и се понесе като вълна към тях през равнината.

— Проклети вълци — промърмори някой от мъжете.

Когато Стентън си проби път навътре в кръга, първо видя Едуин Брайънт, коленичил. Червеното влажно петно на тревата пред него се оказа труп. Той затвори очи за миг. И друг път беше виждал грозни неща, но едва ли щеше да си спомни за по-чудовищно от това. Отново отвори очи, за да го погледне.

Главата беше непокътната. В действителност, ако гледаше само лицето, човек можеше да си помисли, че няма нищо страшно. Очите на момчето бяха затворени и дългите му кафяви мигли рязко се очертаваха на фона на страните му, бели като брашно. Меката му руса коса беше прилепнала по главата, а мъничката му уста бе затворена. Изглеждаше умиротворено, все едно спеше.

Но от врата надолу…

Джордж Донър, който стоеше до него, изскимтя.

— Какво се е случило? — попита Луис Кесибърг, удряйки приклада на пушката си в земята до тялото, все едно се опитваше да я накара да му отговори.

Кесибърг и Донър бяха приятели, макар и Стентън да не можеше да си обясни защо. Кесибърг беше изпълнен с гняв и мрачни мисли за граници и страни: твоята и моята. Беше трудно да си представи, че притежава необходимото търпение да бъде баща, но Стентън бе чувал, че има малка дъщеричка.

— Сигурно са вълци, след като са го разкъсали така — обади се Уилям Еди и потърка брадата си, както му беше навик, когато беше притеснен.

Еди беше дърводелец и го биваше да поправя счупените оси и разбитите колела на фургоните. По тази причина семействата от кервана го знаеха и дружаха с него. Но освен това бе напрегнат като пружина. Стентън не беше сигурен, че може да му се довери.

— А ти как мислиш, докторе? — попита Джейкъб Уолфингър с мекия си германски акцент.

Брайънт приклекна и се отпусна на пети.

— Не съм доктор — напомни им той. — И не знам какво се е случило. Но все пак си мисля, че не са били вълци. Изглежда ми твърде чиста работа.

Стентън неволно потръпна. От тялото на момчето не беше останало почти нищо. Беше превърнато в съвсем малко повече от един оголен скелет. В тревата имаше отъпкан кръг, прогизнал от кръвта, сред който се виждаха само пръснати кости и парченца плът, вътрешностите бяха струпани на купчина и вече бяха почернели от мухите. Тревожеше го и нещо друго: бяха на почти шест мили от мястото, където бе изчезнало момчето. Вълците нямаше да влачат трупа толкова дълго, преди да го изядат.

— Каквото и да е било, явно е било гладно — отбеляза Донър, а лицето му беше толкова пребледняло, че изглеждаше безцветно. — По-добре да погребем останките. Жените и децата не бива да го виждат.

Еди се изплю настрани.

— Ами родителите? Някой трябва да потвърди, че това е момчето, което търсим…

— Ние сме по средата на нищото. Следващото поселище на бели хора е на цели дни път оттук — обади се Уолфингър. — Кое друго може да е?

Уолфингър се беше наложил като водач на емигрантите от германски произход сред пътуващите, като превеждаше на онези, които не знаеха английски език. Те общуваха най-вече помежду си и често се събираха на малки групички около лагерните си огньове нощем, като разговаряха на скорострелния си немски език — но Стентън все пак беше забелязал хубавата млада жена на Уолфингър, която се казваше Дорис, а ръцете й изглеждаха така, сякаш са направени да свирят на пиано, а не да носят дърва за огъня или да теглят юздите.

В крайна сметка някои от мъжете отидоха да донесат лопати. Други се отправиха обратно към семействата си, за да събудят заспалите си деца или просто да ги погледат, така че да потърсят някаква утеха в присъствието им.

Стентън запретна ръкави и хвана лопатата, когато дойде неговият ред да копае.

Нямаше нужда от голяма яма, за да погребат останките — от момчето беше останало съвсем малко — но искаха да я направят дълбока, така че никое животно да не изрови костите му. Освен това имаха нужда от физическо усилие. Стентън искаше да бъде уморен, когато си легне.

Толкова уморен, че да не сънува.

Джордж Донър остана с тях, но както можеше да се очаква, хвърли едва няколко лопати пръст върху гроба. Когато най-сетне свършиха, той колебливо произнесе кратка молитва над прясно изкопаната земя. Старинните слова прозвучаха кухо в нощта.

Донър и Стентън закрачиха един до друг обратно към фургоните, заедно с Джеймс Рийд и Брайънт. Стентън не познаваше добре Рийд и не беше сигурен, че иска да го познава. Когато живееха в Спрингфийлд, Рийд бе добре известен сред търговците и предприемачите — но никой не го харесваше.

Той държеше над главата си догаряща факла, но светлината на пламъка не успяваше да разпръсне мрака, който ги обгръщаше. Двамата с Донър ту изчезваха от поглед, ту изникваха обратно, а бледите им лица потрепваха на ръба на светлината като на духове. Земята под краката им беше неравна и коварна, нашарена с тунели на прерийни кучета и гъсти туфи висока трева. Горещият въздух на лятото, притискал ги през целия ден, се беше охладил, но все още беше сух и прашен.

— Никога не съм виждал нещо подобно — рече накрая Рийд, като сложи край на мълчанието. — Съгласен съм с теб, мистър Брайънт. Ако момчето беше нападнато от животно, нямаше да бъде толкова чисто. Истината е очевидна. Индианци — няма кой друг да е бил, освен индианци.

Той вдигна ръка, за да попречи на Брайънт да възрази.

— Знам, че се смяташ за някакъв специалист по индианците, мистър Брайънт. Отиваш да живееш при тях и да си говориш с тях, и да си водиш разни бележки за онази книга, която пишеш. Но никога не си се сражавал срещу тях — никога не си се изправял срещу жадни за кръв индианци, както съм го правил аз. Затова знам на какво са способни.

Рийд разказваше на всички желаещи да го слушат, че беше участвал в кратката война срещу индианския вожд Черния ястреб — сигурно се надяваше, че така опитните водачи от кервана ще престанат да се отнасят с него като с новак.

— Точно така, мистър Рийд — отговори меко Брайънт. — Научил съм всичко, което знам за индианците, като съм разговарял, а не като съм стрелял по тях от другата страна на бойното поле. Но споровете няма да разрешат нищо. Дори ти би трябвало да се съгласиш, че ако оставим хората от кервана да повярват, че индианците са отговорни за това, ситуацията бързо ще се влоши. Все пак в момента пътуваме през индианските територии. Последното, от което имаме нужда в този момент, е хората да изпаднат в паника.

Рийд отвори уста да възрази, но той продължи:

— Освен това никога не съм чувал за индиански обичай, при който тялото да се почиства от главата и вътрешностите по този начин, след като бъде заклано.

Донър рязко се обърна към него:

— Говориш така, все едно момчето е заклано като някакво животно.

Брайънт не отговори. Нямаше нужда.

— Заколението означава, че убийството е било преднамерено — обади се Стентън.

Дори самите думи оставяха неприятен вкус в устата му.

— Но ако не са били индианците, кой е бил?

Устните на Брайънт бяха свити в мрачна гримаса, когато отговори:

— Не бива да изключваме възможността убиецът на момчето да е част от този керван. Някой, който вече е сред нас.

Настъпи изострена, плътна тишина.

— Глупости — промърмори Рийд.

Както винаги, когато Рийд изглеждаше напрегнат, носната му кърпа се показа от джоба му, за да избърше лицето си с нея. Беше неволен тик, по който винаги можеше да бъде разпознато състоянието му.

— Но подобен човек със сигурност щеше да се набива на очи, нали? — възрази Донър, като въртеше копчетата на дрехата между пръстите си. — Поведението му щеше да го издаде.

Стентън знаеше, че не е задължително това да отговаря на истината. Когато видя убитото момче, той си спомни за едно време в родния си град в Масачузетс — когато бе видял как изтеглят любимата му изпод леда на замръзналата река и я полагат върху снега. Лидия. Бяха изминали петнайсет години, а той все така не издържаше на болката, която му носеше този спомен. Тя изглеждаше така, сякаш току-що е заспала — изражението на лицето й бе също толкова умиротворено, колкото и на момчето. Лъжа. Спомняше си тъмните й мигли на фона на кожата, която бе станала бледосиня след дългия престой под водата, и устните й, лилави като синина. Нещо ужасяващо я беше принудило да поеме по тънката заледена повърхност на реката в този зимен ден — някакво зло, което бе живяло сред тях, но той бе останал сляп за него. Поне за това дядо му беше напълно прав. Злото беше невидимо и беше навсякъде.

— Понякога един луд може да се държи нормално, когато се налага — отговори Брайънт. — Може да го прикрива, колкото е необходимо. Може да крие истинската си природа неограничено време.

Рийд избърса чело с носната си кърпа.

— В едно съм сигурен — каза той. — Добре че полковник Ръсел се оттегли навреме. Имаме нужда от нов водач.

Стентън хвърли поглед на Донър и видя, че обичайната му самоувереност се беше стопила на подскачащата светлина от факлата на Рийд. Донър бе един от помощниците на Ръсел и очевидно се бе наслаждавал на назначението си и на всички малки задължения, които вървяха заедно с него. Харесваше му думата му да се чува, когато се взимат решения; и определено му харесваше да го уважават, сякаш жадуваше за възхищението на другите. Респектът на Стентън към него обаче не беше нараснал особено.

— Нали няма да се опиташ да обвиниш Ръсел и за това? — попита Брайънт.

— Той изобщо не биваше да бъде избиран за водач. Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако управляваше човек с по-твърда ръка.

Рийд се прокашля, преди да продължи, и Стентън си помисли, че знае какви ще са следващите му думи.

— Вярвам, че моята репутация говори сама за себе си.

— На твое място щях да внимавам и да не се осланям твърде много на положението си — отговори Донър и се обърна към светлината, така че голямото му широко лице лъсна в тъмното. — Може и да си добър търговец, но не знам колко струва това по пътя на кервана.

— Аз вече съм един от неговите водачи — по същество, макар и не по длъжност — заяви сковано Рийд. — Не можеш да го отречеш.

Стентън беше принуден да се съгласи; всеки път, когато се налагаше да се вземе някакво сериозно решение, хората почти инстинктивно се обръщаха към него.

— Ако зависи от теб, ще убием първия срещнат индианец — тросна се Донър. — Ще започнем война, без да имаме абсолютно никакво доказателство за самоличността на убиеца на момчето, който или каквото и да е той.

— Разбирам. И предполагам, че по твое мнение от теб ще излезе по-добър водач от мен, така ли? — попита го остро Рийд.

Дори на оскъдната светлина на догарящата факла Стентън видя как лицето на Донър почервеня.

— В интерес на истината, точно така мисля — каза той. — Аз имам опит в предвождането на кервана. Хората ме познават — и ме харесват. Важно е да те харесват, Джеймс — не бива да подценяваш това.

Рийд се намръщи срещу Донър:

— По-добре да ме уважават, отколкото да ме харесват.

Той му отвърна с тънка, престорена усмивка:

— Точно затова няма да те изберат за водач. Не можеш да очакваш просто да се изправиш и да започнеш да нареждаш на хората какво да правят. Трябва да спечелиш уважението им — а ти все още не си го направил.

Рийд спря насред крачката си. Главата му се поду от ярост и сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— А ти си мислиш, че хората те уважават, така ли? Всички знаят, че не можеш да се опълчиш дори на собствената си жена.

При тези думи и другите спряха. Стентън неловко пристъпи от крак на крак в праха. Дори в тъмнината забеляза как кръвта се отдръпна от лицето на Донър. Мъжът стоеше напълно неподвижен, а големите му ръце бяха увиснали като боздугани от двете страни на тялото му, докато се извисяваше над Рийд. Но той не отстъпи — и в този миг изглеждаше по-силният от двамата.

Брайънт наруши мълчанието, като пристъпи между тях.

— Господа! Вече е късно. А тази вечер всички преживяхме истински шок.

Стентън едва сега си даде сметка, че беше сдържал дъха си, макар и да не изглеждаше толкова вероятно Рийд и Донър да стигнат дотам да разменят удари помежду си. Джеймс Рийд беше избухлив наистина, но освен това и горделив — и нямаше да се унижи с юмручен бой. Стентън бе забелязал вниманието, с което се отнасяше към външния си вид, маниакалната му грижа за чистотата на ноктите и поддържането на брадата, как не спираше да четка праха от връхната си дреха, макар че едва след няколко минути отново щеше да е потънала в прах. А Донър изглеждаше наперен, но дълбоко в себе си бе твърде мек, почти като гъба, и твърде силно се осланяше на другите, за да оформят позицията и характера му. Беше от хората, които намират някой друг да свърши мръсната работа вместо тях.

Но въпреки всичко това на Стентън не му хареса напрежението, което остана наоколо, дори след като Рийд се обърна и се отдалечи, без да каже и дума повече.

Донър поклати глава.

— Това е лудост — промърмори той.

После им пожела лека нощ и пое обратно към лагера.

За миг, докато го гледаше как потъва в мрака, Стентън завидя на Донър за семейството му, което го очакваше, за компанията на красивата му жена и спящите му деца, които издишваха сладкия си нощен дъх в летния въздух.

Брайънт въздъхна.

— Господи, дано се намери някой друг да ни води.

Стентън кимна към силуетите на двамата мъже, които вече се бяха стопили в тъмнината.

— Ако трябваше да избереш един от двамата, кой щеше да бъде?

— Ако се налагаше, по-скоро щях да избера Рийд, отколкото Донър. Има повече качества за водач. Но ако наистина искаш да знаеш истината, щях да гласувам за теб.

— За мен ли? — рече Стентън и едва не се разсмя. — Не вярвам да намериш някой друг, който да те подкрепи. Семейните мъже не ми вярват, защото нямам жена и деца. А и бездруго това главоболие не ми трябва — и предпочитам да се грижа само за себе си. Ако толкова искаш да имаме водач, защо не се кандидатираш сам?

Брайънт се усмихна накриво:

— Няма толкова лесно да ме разубедиш да замина.

— Значи все още смяташ да го направиш? — попита го Стентън. — Да пътуваш с малка група, докато убиецът на момчето все още е на свобода, може да се окаже опасно.

— Така е — съгласи се Брайънт и наведе глава, все едно се вслушваше в далечината. — Знаеш ли, това ми напомня за нещо. За една стара история, която съм чувал много отдавна.

— От индианците ли я научи?

— Не — отвърна Брайънт с усмивка, която приличаше повече на гримаса. — Беше необичайна случка от времето, когато чиракувах като доктор. И беше почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка. Ако някога успея да я проумея, ще ти я разкажа.

Докато говореше, той се обърна и вдигна ръка за сбогом.

— Пази се, Стентън. Ще ти изпратя вест, когато мога.

„Почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка.“ По някаква причина тези думи продължиха да се въртят в главата на Стентън.

 

 

Той винаги палеше лагерния си огън встрани от другите; през нощта обичаше да бъде сам. Виждаше фургоните на останалите от другата страна на една горичка — палатките им бяха опънати за сън, а огньовете им догаряха в нощта; във въздуха се носеше уханието от вечерята им. Но всяко огнище, край което минаваше, бе пусто. Бащите бяха прибрали семействата си в палатките. Всеки път ставаше така, когато се случеше нещо страшно: кръговете се стесняваха. Естественото желание на хората бе да защитят най-близките си.

Стентън си даваше сметка, че обезобразеното тяло на онова момче трябваше да го тревожи… и наистина бе така. Но го тревожеше и друго, упорито като миризмата на кръв във въздуха. Беше мъчителното усещане, че нещо жизненоважно — някаква невидима нишка — ще се разплете всеки миг. Никога не беше обичал враждите, но думите на Донър тази вечер се бяха запечатали с болезнена острота в главата му. „Не подценявай колко е важно да те харесват.“ Стентън не си беше направил труда да направи така, че да го харесват; единственият му истински съюзник бе Брайънт, а той си тръгваше.

Предположението, че убиецът на момчето може да е сред тях, бе накарало Стентън да бъде нащрек. Сред членовете на експедицията имаше мнозина мъже, които се отличаваха със склонност към насилие и дори с откровени отклонения. Той се замисли за онова, което беше казал Брайънт: опасните наклонности могат да бъдат прикрити. Носеха се слухове, че Кесибърг бие младата си жена, когато си мисли, че няма свидетели, и Стентън беше склонен да им вярва. Кесибърг беше самоук измамник на карти и не забравяше никога нищо — точно от онези хора, които бяха в състояние да си отмъстят, защото имат зъб на някого.

Също и наемният работник на семейство Грейвс, Джон Снайдър — известен с безмилостния тормоз, който упражняваше върху по-младите водачи на кервана; често ги принуждаваше да му дават вечерната си дажба бира или да поемат неговата смяна като пазач. Да, това бяха недостопочтени мъже, но всички те бяха брутални по всекидневен, обичаен начин. На запад бяха поели стотици други като тях; дори хиляди. Но на Стентън му беше трудно да си представи когото и да било от тях като чудовище, способно да обезобрази трупа на малко момче. За това се изискваше особена жестокост, единствена по рода си — и мисълта за нея пораждаше тревожна тръпка у Стентън, като си оставаше въпрос без отговор.

Той вече знаеше, че няма да може да заспи.

В изоставения му лагерен огън просветваха единствено няколко догарящи въглена. Беше прекалено късно, за да си приготви нещо за вечеря, но и без това не беше гладен — не и след видяното в прерията. Предпочиташе да се пъхне под завивката с последното си останало уиски и да се опита да изтрие от паметта си онази картина, от която не можеше да се отърси. Помъчи се да си спомни къде беше скрил бутилката. Но докато се приближаваше към фургона си, чу нещо да се движи в сенките. Не беше сам.

Ръката му се стрелна към револвера на хълбока му, когато от тъмнината пред него изплува човешки силует. Беше жена. Когато тя свали шала от главата си, той различи Тамсен Донър. Сякаш го преряза нож. Красотата й беше твърде голяма, за да й донесе нещо добро.

За да донесе нещо добро на когото и да било.

Той отдръпна ръка от кобура си.

— Мога ли да помогна с нещо, мисис Донър?

Произнесе името й внимателно и нарочно.

Косата й се беше разпиляла. Кога за последен път бе докосвал косата на жена? Когато живееше в Спрингфийлд, имаше една млада вдовица, която работеше в ателието на шапкарката по-надолу на същата улица, където бе неговият магазин — беше мълчалива жена, която два пъти в седмицата се промъкваше по задното стълбище до стаята му над магазина. Косата на вдовицата бе истински гъсталак от къдрици и тя винаги се опитваше да я пристегне, все едно се срамуваше от дивата й природа. Косата на Тамсен Донър беше тъмна и се спускаше по раменете й като вода.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Целият лагер разбра за случилото се. Мъжа ми го нямаше и не знаех къде е изчезнал… Сигурно не съм разсъждавала съвсем трезво. Но не можех да мисля за нищо друго и имах нужда от някого — и се сетих за теб.

Стентън знаеше, че в семейството на Донър има и други мъже: братът на Джордж и няколко наемни водачи за воловете. Бяха предостатъчно, за да защитят жените и децата, ако се наложи. Но тя беше дошла при него и беше изоставила дъщерите си, за да потърси утеха при мъж, когото на практика не познаваше.

Пристъпи към него и шалът й се свлече, като разкри ключиците и горната част на гърдите й, съвършени и бели, притиснати от деколтето на роклята й.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя.

Гърлото му пресъхна. Наложи си да отмести поглед от нея.

— Мъжът ти ще се върне всеки момент — каза той.

Устните й се извиха.

— Мъжът ми?

Беше лесно да я слуша човек — толкова лесно, сякаш камък се търкаля надолу по склона.

— Ти познаваш Джордж. Бива го да утешава хората. В момента те имат по-голяма нужда от него, отколкото аз.

Каза го така, все едно беше направила жертва, идвайки тук. Пръстите й бяха хладни, когато го докосна по бузата, и ухаеха на аромат от пустошта, който не можеше да разпознае — като смачкани цветчета и вятъра над прерията. Тя събираше билки и се говореше, че приготвя лекове от тях, хората си шепнеха, че е вещица, която може да направи себе си неустоима за мъжете. И може би наистина беше така.

Той я целуна.

Не беше светец — дори не беше добър човек. Беше силен физически, но винаги бе подозирал, че дълбоко в себе си е слаб. Меката извивка на устните й. Слабост. Лекият допир на косата й по ръба на челюстта му. Слабост. Уханието й. Слабост.

Той усети как хладните й ръце се плъзгат под дрехата му, за да потърсят гърдите му, и мисълта за истината се надигна в него като гореща вълна. Тамсен Донър беше дошла тук със сериозна цел, той вече не се съмняваше в това. Тази жена знаеше какво прави.

Успя да извърне глава от нея.

— Не бива да изкушаваш един мъж по този начин, мисис Донър.

Тя зашепна в ухото му:

— Прав си. Не искам да създавам неприятности.

Думите й го погъделичкаха по врата.

Невидимата нишка се разплиташе.

Двамата се озоваха във фургона му, преди изобщо да разбере как бяха стигнали дотам — някак си бяха прескочили ритлата, бяха се шмугнали под платнището и се бяха скрили в мрака под него. Фургонът бе натъпкан с багаж и нямаше свободно място, в крайна сметка той я притисна към скрин, стегнат с въжета, а подът под краката им се заклати като палубата на кораб, когато я облада, вкопчил пръсти в нея, за да не я изпусне, почти сляп в мрака на неосветеното пространство.

Когато свърши, тя остро проплака — това на практика беше единственият звук, който издаде през цялото време — и в този миг той не изпита усещане за освобождение и облекчение, а за пропадане по гръб в бездна. Наложи му се да прокара пръсти през косата си и да диша дълбоко, за да възвърне равновесието си, докато гледаше как тя незабавно се оправи, прибра гърдите си зад стените на корсажа, приглади полите си и събра кичурите, които се бяха изплъзнали от местата си. Беше красива. Красива и далечна — защото в този момент му изглеждаше още по-непозната, отколкото беше преди това.

Той поклати глава:

— Не биваше да го правим.

Започваше да осъзнава тежестта на стореното току-що. Това беше жената на Донър.

За миг по лицето на Тамсен пробяга нещо, за което не можеше да намери по-подходяща дума от страх. Но изражението й се стопи толкова бързо, че сякаш беше просто игра на светлината. Тя стисна очи и отново ги отвори, преди да отвърне:

— Има много неща, които човек не бива да прави, мистър Стентън.

Думите й го ужилиха и той отново си спомни за дядо си, който му казваше: „Не изкушавай дявола, момче“. Все едно пак усещаше токата на колана по лицето си: старецът го беше хванал да целува съседската дъщеря на двора на църквата, когато беше на девет години. Колко нещастен се чувстваше, докато растеше в дома на дядо си. И колко беше ядосан на баща си, задето бе оставил него и майка му там.

Сега, когато мислите в главата му започнаха да се проясняват, той изведнъж си даде сметка за болката по гърба — настойчива, остра. Вдигна ръка към врата си и усети кръв.

— Одраска ли ме? — попита той.

Тя отвърна на погледа му с очи, толкова тъмни, че бяха почти безизразни. В тях не можеше да се прочете нищо. Вдигна ръка към лицето му, почти нехайно.

— Надявам се, че няма да има неприятности.

Този път гласът й звучеше различно.

— Заплаха ли е това? — попита той.

Но тя не му отговори. Прехвърли се грациозно през ритлата и си тръгна. Той се заслуша в леките й стъпки, които потънаха в мрака. Твърде късно си даде сметка, че тя е едно от онези изкушения, на които е по-добре да не се отдаваш — като уиски, което е толкова силно, че може да те ослепи.

Трябваше да се опита да се разбере с нея. Той се измъкна от фургона и скочи на земята. Стресна го девойче, което се измъкваше заднешком от храстите, с изплашено и объркано лице. Паниката го завладя. Откога ли беше тук?

Той я повика:

— Почакай! Коя си ти, момиче? От семейство Брийн ли си?

В кервана имаше толкова много деца, че не беше възможно да ги запомни всичките.

Тя застина на място, все едно беше забравила как може да избяга.

— Не, сър. Аз съм Елита Донър.

От лошо по-лошо.

— Какво правиш тук? — настоя да узнае той.

— Аз… изпратиха ме да събирам дърва за огъня. Точно се прибирах при нашите, заклевам се.

Лицето й беше яркочервено и лъскаво, а устните й — свити в инатлива гримаса. Но още по-важното беше, че не носеше никакви дърва.

— Кажи ми какво видя, Елита — нареди той и пристъпи към нея. — Хайде! Не ме лъжи.

Не искаше да я изплаши. Но Елита се обърна и хукна обратно в горичката като подплашена сърна. Понечи да се втурне след нея, но се удържа. Един голям мъж не бива да гони дете в гората — особено след онова, което бяха открили тази вечер.

Той закрачи към фургона си, твърдо решен да открие онази бутилка уиски. Знаеше какво го чака през нощта: посещение от Лидия. След случката с момчето и другата с Тамсен, Стентън вече не се съмняваше в това. Горката Лидия щеше да се яви в сънищата му, мокрите й дрехи щяха да бъдат залепнали по синкавото й тяло и тя щеше да го умолява да я спаси. „Имам нужда от теб, Чарлс“ — никога не му го беше казвала приживе, но той го прочиташе в очите й всеки път, когато му се явяваше насън. Как беше възможно да я е познавал толкова добре, но да не беше разбрал ужасната истина?

„Помогни ми, Лидия — помисли си той и се върна при огнището си, над което се виеше дим на тънка струйка. — Помогни ми този път да видя чудовищата навреме.“