Алма Катцу
Глад (2)

Първа глава

Чарлс Стентън вярваше, че на света няма нищо по-хубаво от едно гладко бръснене.

Тази сутрин беше застанал пред голямото огледало, завързано отстрани на фургона на Джеймс Рийд. Прерията се простираше във всички посоки около него като безкрайно покривало, набръчкано от вятъра: миля след миля бизонска трева, прекъсната единствено от силуета на червената кула на Чимни Рок, която стърчеше като страж в далечината. Когато присвиеше очи, керванът му приличаше на редица от детски играчки, пръснати сред необятната пустош — незначителен и мимолетен, сякаш всеки миг можеше да се стопи от погледа, без да остави следа от присъствието си.

Той се обърна към огледалото и вдигна острието към ръба на челюстта си, като си припомни една от любимите фрази на дядо си: „Лошият човек се крие зад брадата си като Луцифер“. Стентън познаваше много мъже, които нямаха нищо против да се бръснат с добре наточен нож — и дори няколко, които използваха брадвичка — но самият той не беше готов да направи компромис с правия бръснач. Допирът на студения метал по гърлото му не го притесняваше. Напротив, дори му допадаше.

— Не вярвах, че си суетен човек, Чарлс Стентън — обади се някой зад гърба му. — Но като нищо можех да си помисля, че се възхищаваш на отражението си.

Едуин Брайънт пристъпи към него, държейки канче с кафе. Усмивката му веднага помръкна.

— Кървиш — отбеляза той.

Стентън сведе поглед към острието на бръснача. Беше почервеняло. Той погледна отражението си в огледалото и видя дълбока резка на шията си, дълга цели три пръста — там, където бе опрял бръснача преди малко, толкова остър, че не беше усетил нищо. Стентън бързо дръпна кърпата, преметната на рамото му, и притисна раната.

— Явно ръката ми се е отплеснала — каза той.

— Седни — нареди му Брайънт. — Дай да видя. Все пак имам малко опит като лекар.

Стентън отстъпи от протегнатата му ръка.

— Нищо ми няма — каза той. — Просто неприятен инцидент.

Точно това беше цялото им проклето пътуване, казано с две думи. Един неочакван „неприятен инцидент“ след друг.

Брайънт сви рамене:

— Щом казваш. Вълците подушват кръвта от две мили разстояние.

— Какво мога да направя за теб? — попита го Стентън.

Знаеше, че Брайънт не бе изминал пеша цялата дължина на кервана само за да си поговорят — не и сега, когато се приготвяха да впрягат животните, за да потеглят. Около тях се беше възцарил обичайният сутрешен хаос. Водачите на фургоните отвеждаха воловете и земята се тресеше под тежестта на копитата им. Мъжете събираха палатките си и ги товареха или гасяха лагерните огнища с пясък. Във въздуха се носеха крясъците на децата, които носеха кофи с вода, така че семействата им да имат какво да пият и с какво да се мият през деня.

Стентън и Брайънт се познаваха отскоро, но бяха завързали бързо дружба помежду си. Групата, с която пътуваше дотогава Стентън — неголям керван, който беше потеглил от Илинойс и се състоеше най-вече от членовете на семействата на Донър и Рийд — наскоро се бе присъединила към друга, много по-голяма група заселници, предвождани от пенсиониран военен на име Уилям Ръсел. Двата кервана се бяха срещнали недалеч от град Индипендънс в щата Мисури, а Едуин Брайънт пръв от хората на Ръсел бе се представил на Стентън и бе започнал да общува с него — може би защото и двамата бяха ергени във върволицата, състояща се най-вече от женени мъже със семействата им.

На външен вид Едуин Брайънт представляваше пълната противоположност на Стентън. Последният бе висок и силен, без да полага специални усилия за това. През целия му живот го бяха поздравявали за външния му вид. Дължеше го изцяло на майка си, поне доколкото можеше да определи. Беше наследил от нея гъстата, вълниста тъмнокестенява коса и одухотворените й очи.

„Лицето ти е дар от дявола, момче, така че да вкарваш другите в грях.“ Това беше друга от мъдростите на дядо му. Веднъж бе разбил физиономията на Стентън с токата на колана си, може би в опит да прогони дявола, който виждаше там. Безуспешно. Стентън не беше изгубил нито един зъб, а носът му бе зараснал. Дори белегът на челото му се бе стопил. Дяволът, поне според него, не си беше отишъл.

Брайънт сигурно бе с цяло десетилетие по-възрастен от него. Работил с години като вестникар, не беше толкова корав, колкото повечето от другите мъже от кервана — фермери, дърводелци или ковачи, които се прехранваха с тежък физически труд. Зрението му беше слабо и почти постоянно носеше очила. Изглеждаше неизменно раздърпан и разрошен, сякаш мислите му винаги бяха другаде. Но не можеше да се отрече, че умът му сече — може би повече, отколкото на всеки друг наоколо. Беше признал, че на младини е чиракувал няколко години при един доктор, но не искаше да го нарочват за лекар.

— Погледни — каза му Брайънт, като подритна туфа трева в краката им, вдигайки облак прах. — Забеляза ли? Тревата е твърде суха за това време на годината.

Вече от няколко дни пътуваха през равнината, а до хоризонта не се виждаше нищо друго освен висока прерийна трева и храсталаци. От двете страни на пътя им, в далечината, се издигаха песъчливи хълмове в златисто и розово — понякога изваяни от вятъра като пръсти, които сочеха право към небето. Стентън приклекна и отскубна няколко стръка трева. Бяха къси, не повече от девет-десет пръста, но вече избледнели до убито зеленикавокафяво.

— Явно наскоро е имало суша — каза той.

Изправи се и изтупа пръстта от ръцете си, като вдигна поглед към прашната виолетова завеса на хоризонта. Равнината сякаш се простираше до края на света.

— А ние току-що навлязохме в прерията — изтъкна Брайънт.

Беше ясно какво искаше да каже: може би скоро нямаше да има достатъчно трева за впрегатните волове и добитъка. Трева, вода и храна: това бяха трите неща, от които се нуждаеше един керван.

— Условията са по-тежки, отколкото си представяхме, а все още ни предстои дълъг път. Виждаш ли онези планини в далечината? Това е само началото, Чарлс. Зад тях има други — както и пустини, и прерии, и реки, по-широки и по-дълбоки от всички, които сме прекосили досега. И стоят между нас и Тихия океан.

Стентън беше чувал вече тази тирада. Брайънт не говореше за почти нищо друго, откакто преди два дни бяха стигнали до траперската колиба в Аш Холоу. Празната барака бе превърната в нещо като граничен пост за пионерите, които прекосяваха прерията — бяха започнали да оставят в нея писмата си, така че следващият пътник, който мине оттам по пътя си на изток, да ги отнесе до някоя истинска пощенска станция. Много от тези писма бяха просто сгънати парчета хартия, мушнати под някой камък с надеждата, че в крайна сметка ще достигнат до получателя си, останал далеч назад у дома.

Видът на всички тези писма породи необяснима утеха у Стентън. Сториха му се като доказателство за куража на заселниците, за любовта им към свободата и за жаждата им да постигнат нещо повече, независимо от всички рискове. Но Брайънт се беше разтревожил. „Виж колко са много. Може би цели дузини, дори стотици. И всички заселници, които са ги оставили, са ни изпреварили по същия маршрут. Ние сме сред последните, които са потеглили този сезон, а ти знаеш какво означава това, нали?“

Стентън не му беше отговорил.

„Може би сме закъснели. Когато дойде зимата, планинските проходи ще станат непроходими, а по високите места студовете настъпват по-рано.“

— Търпение, Едуин — каза му Стентън. — Едва-що оставихме Индипендънс зад гърба си, а…

— А вече е средата на юни. Движим се твърде бавно.

Стентън отново преметна кърпата на рамото си и се огледа. Слънцето беше изгряло преди няколко часа, а те все още не бяха потеглили. Навсякъде около него се виждаха семейства, които още не бяха приключили със закуската си, събрани около догарящите лагерни огньове. Видя майки, които си бъбреха, докато дундуркаха бебетата си. Момче си играеше с някакво куче, вместо да прибира воловете на семейството си от паша.

— Как да им се сърдиш в това прекрасно утро? — подхвърли весело той.

След няколко седмици по фургоните никой не се силеше да продължи. Половината от мъжете в кервана бързаха единствено когато трябваше да отворят някое царевично уиски. В отговор, Брайънт само се навъси. Стентън се потърка по врата.

— Така или иначе, Ръсел е човекът, с когото трябва да говориш за това.

Брайънт се намръщи, докато се навеждаше да си вземе канчето.

— Вече говорих с него и той се съгласи с мен, но не прави нищо по въпроса. Не може да откаже на никого. Нали си спомняш как по-рано през седмицата разреши на онези мъже да отидат на лов за бизони, а после целият керван седя на място два дни, докато опушат и изсушат месото?

— Това месо може да ни потрябва по-нататък по пътя.

— Гарантирам ти, че ще срещнем и други стада бизони. Но никога няма да си върнем изгубените дни.

Стентън виждаше смисъла в думите на Брайънт и не искаше да спори с него.

— Добре. Тази вечер ще дойда с теб и двамата заедно ще се срещнем с Ръсел. Ще го накараме да разбере, че говорим сериозно.

Брайънт поклати глава.

— Омръзна ми да чакам — каза той. — Точно това дойдох да ти кажа: смятам да оставя кервана. Няколко души ще продължим заедно, на коне. Колоната се движи твърде бавно. Разбирам защо семейните мъже трябва да пътуват с фургоните си. Те имат малки деца, както и стари и болни роднини, за които да се грижат. Имат и вещи, които са натоварили. Не им се сърдя, но и не съм съгласен да ме държат за заложник.

Стентън си помисли за собствения си фургон и двата вола, впрегнати в него. Беше похарчил почти всички пари от продажбата на магазина си, за да се подготви за това пътуване.

— Разбирам те — каза той.

Очите на Брайънт искряха зад стъклата на очилата му.

— Онзи ездач, който пристигна снощи, ми разказа как индианците от племето уашоу все още са на юг от обичайните си територии за паша — на около две седмици напред по пътя на заселниците. Не искам да рискувам да ги изпусна.

Брайънт се смяташе за нещо като любител антрополог и уж пишеше книга за вярванията на различните индиански племена. Беше в състояние да говори с часове за индианските легенди — за говорещи животни, коварни божества и духове, които обитават земята, вятъра и водата — и разказваше с такава охота, че някои от заселниците бяха започнали да се съмняват в него. Колкото и да се забавляваше Стентън с историите на Брайънт, той не забравяше, че някои от тях можеха да изплашат до смърт обикновените християни, отгледани единствено с притчите от Библията, които едва ли щяха да разберат защо един бял човек се вълнува толкова дълбоко от вярванията на туземците.

— Знам, че тези хора са ти приятели. Но все пак, за бога… — продължаваше Брайънт.

Когато някой въпрос го вълнуваше, беше много трудно да го накараш да смени темата.

— Защо са решили, че трябва да вземат със себе си цялото си имущество, когато потеглят за Калифорния?

Стентън не сдържа усмивката си. Знаеше за какво говори Брайънт, естествено: за големия, изработен по поръчка фургон на Джордж Донър — истинска шхуна на прерията. Цял Спрингфийлд говореше само за него, когато го изработиха, а сега и целият керван. Фургонът бе удължен с още няколко стъпки, така че да има място за пейка за сядане и покрита товарна площ. Беше оборудван дори с малка печка на дърва, а коминът стърчеше през нарочен отвор в платнището на покрива.

Брайънт кимна към лагера на семейство Донър.

— Питам се как изобщо си мислят, че ще прекосят планините с нещо подобно? Това е истински бегемот. Дори да впрегнат четири вола, пак няма да им бъдат достатъчни, за да го изтеглят по стръмните склонове. И за какво? За да може Савската царица да пътува комфортно.

За краткото време, откакто групата от Спрингфийлд се беше присъединила към по-голямата на Ръсел, Едуин Брайънт бе развил здравословна неприязън към Тамсен Донър и не правеше никакъв опит да го прикрие.

— Поглеждал ли си вътре? Прилича на покоите на Клеопатра — с пухена постелка и копринени чаршафи.

Стентън се ухили. Семейство Донър в действителност не нощуваше така; фургонът им беше натоварен с вещите от домакинството им — включително чаршафи и завивки — точно както фургоните на всички останали. Брайънт бе донякъде склонен да преувеличава в праведното си възмущение.

— Смятах Джордж Донър за умен мъж — продължи той. — Но явно съм сгрешил.

— Можеш ли да го виниш за това, че иска да зарадва жена си? — попита Стентън.

Искаше му се да смята Джордж Донър за свой приятел, но вече не можеше. Не и след като знаеше с какви хора беше свързан.

А сега, все едно не му беше достатъчно тежко, не успяваше да откъсне очи от жена му. Тамсен Донър бе поне с двайсет години по-млада от своя съпруг и бе омагьосващо красива — може би най-красивата жена, която Стентън беше виждал през живота си. Приличаше на онези порцеланови кукли на витрините на шивачите, облечени с миниатюрни рокли по последна френска мода. Имаше лукав поглед, който привличаше Стентън като магнит, и най-тънкото кръстче на света — толкова тънко, че човек можеше да го обхване с двете си ръце. На няколко пъти му се беше налагало да сложи юзди на представите си какво ще е, ако го обгърне. За Стентън си оставаше истинска мистерия как Джордж Донър изобщо бе успял да спечели ръката на такава жена. Предполагаше, че богатството му има нещо общо с това.

— Няколко души потегляме утре — каза Брайънт, вече по-тихо. — Защо не дойдеш с нас? Ти сам си си господар и нямаш семейство, за което да се грижиш. Ще стигнеш много по-бързо… дотам, накъдето си се запътил.

Явно Брайънт отново се опитваше да изкопчи нещо от него, за да разбере защо Стентън е решил да замине на запад. Повечето хора нямаха търпение да разкажат на другите защо са го направили. Брайънт знаеше, че Стентън беше държал магазин и беше имал дом в Спрингфийлд, но не бе споделял с него — нито с някого другиго — решението си да се откаже от всичко това. Съдружникът му, който разбираше повече от търговията, неочаквано се бе споминал и бе оставил Стентън сам да се оправя с магазина. Стентън притежаваше нужното умение, но му липсваше желание — да обслужва безкрайната върволица от клиенти, да се кара с онези, на които не им допадаха цените, да се опитва да зарежда лавиците със стоки, които ще се харесат на гражданите на Спрингфийлд — все хора, които почти не познаваше и определено не разбираше (екзотични парфюми? сатенени панделки в ярки цветове?). Животът му в Спрингфийлд беше самотен и това определено бе причина да напусне града.

Но не и единствената.

Стентън реши да отстъпи крачка.

— А какво да правя с фургона и воловете? Не мога просто да ги изоставя насред пътя.

— Няма да ти се наложи. Не се съмнявам, че ще намериш на кого от заселниците да ги продадеш. Или можеш да платиш на някой от водачите, за да наглежда твоя фургон и да се увери, че ще пристигне в Калифорния.

— Не знам — отвърна Стентън.

За разлика от Брайънт, той нямаше нищо против да пътува заедно със семействата, не му пречеха детският шум и пискливото бърборене на жените по пътя. Но имаше и друго.

— Нека да си помисля — каза той.

В този момент към тях в галоп се приближи ездач, а появата му беше предизвестена от облак прах. Беше Джордж Донър. Едно от задълженията му бе да кара всяка сутрин заселниците да потеглят. При обичайни обстоятелства той се занимаваше с желание с тази работа, като подканваше семействата да събират нещата си и да впрягат воловете, така че големият керван да поеме на път. Но тази сутрин изражението му беше навъсено.

Стентън му махна за поздрав. Явно най-сетне беше дошло време да потеглят.

— Тъкмо се канех да впрегна… — започна той, но Донър го прекъсна.

— Все още не сме тръгнали — каза мрачно той. — Напред по кервана стана неприятен инцидент.

Стентън потръпна от неприятно предчувствие, но го сподави.

Брайънт присви очи срещу Донър:

— Да си донеса ли лекарската чанта?

Джордж Донър се намести на седлото на коня си.

— Случката не е от тези. Изчезнало е едно малко момче. Нямало го е в палатката тази сутрин, когато са отишли да го събудят.

Стентън изпита мигновено облекчение.

— Децата често се отдалечават…

— Когато сме в движение — да. Но не и нощем. Родителите му няма да потеглят оттук, преди да потърсят сина си. Някои от другите също ще останат с тях, за да им помогнат.

— Още доброволци ли им трябват? — попита Стентън.

Донър отново поклати глава:

— Доброволците са повече от достатъчно. След като изтеглят фургоните си настрани от пътя, останалите ще минат. Оглеждайте се за момчето. Ако е рекъл Бог, може да се появи скоро.

Донър пришпори коня си и се отдалечи, а след него се вдигна стълб от прах, като вирнат към небето пръст. Ако детето наистина се беше отдалечило в тъмното, не беше много вероятно родителите му да го видят отново. Едно малко момче просто щеше да потъне в необятното пространство наоколо, в тази безмилостна пустош, която се простираше във всички посоки до хоризонта, способна да впрегне дори самото слънце в своя хомот.

Стентън се поколеба — може би трябваше да отиде с тях. Малко помощ нямаше да им навреди. Той се потърка по врата, като се чудеше дали да не яхне коня. Пръстите му почервеняха. Отново беше започнал да кърви.