Ан Грейси
Щастието на Дейзи (9)

9

Хората твърде рядко успяват да разкрият цялата истина. В повечето случаи остава нещо недоизказано или криворазбрано.

Джейн Остин, „Ема“

Вечерта на другия ден Флин отиде на едно събиране — първото от всички посетени от него събития, на които лейди Елизабет не присъстваше. Тя се беше извинила с главоболие или нещо подобно и той не можеше да каже, че съжалява за отсъствието й.

Започваше отначало с търсенето на съпруга.

Облегна се на касата на една врата и огледа апатично тълпата от хубави млади дами. Преживяното с лейди Елизабет го беше направило доста циничен.

Някоя от тези млади дами можеше един ден да стане негова съпруга.

Тази мисъл вече не му доставяше същото удоволствие.

Изтънченото общество… Той изсумтя. Слоят изтънченост бе тънък като коприна. Много повече му подхождаше определението „измамното общество“.

Младите дами се усмихваха, флиртуваха, посрещаха с готовност интереса му, но искаха не него, а парите му. Него щяха да го търпят, или поне да се опитат. Зад тези усмивки често трептеше скрито презрение към откровеността му, към белязаните му от тежък труд ръце, към миналото му.

Флин открай време знаеше, че единственото, което ще го направи приемлив, бе състоянието му, но сега по-ясно осъзнаваше едва забележимата арогантност на аристократичното превъзходство — нещо, което се предаваше по наследство, по кръв и не му харесваше.

Лорд Комптън беше пропилял цялото си състояние на комар и бе готов да продаде единственото си дете буквално в робство, за да може да продължи да води хедонистичния си начин на живот, но все пак се смяташе — и цялото изтънчено общество го смяташе — за нещо много повече от човек като Флин.

Навремето Флин си мислеше, че ще е чудесно да се сдобие с хубава, изтънчена съпруга с аристократично потекло. Символ на всичко, което е постигнал. За опитен човек като него беше проявил удивителна наивност.

Чувстваше се като човек, който е спрял пред магазин за сладкиши и жадува за един определен сладкиш, който е привлякъл погледа му. Не може да си го позволи, но този сладкиш е всичко, за което е мечтал. Просто знае, че ако само успее да го получи, вкусът му ще е великолепен.

Затова работи, спестява и най-накрая се сдобива с парите. Влиза в магазина и гордо слага парите си на тезгяха — и получава сладкиша. А когато отхапва, усеща, че вкус… няма. Апетитната външност е само за пред хората.

Парен каша духа. Така му се падаше, задето допусна амбицията да го заслепи. Беше доказал, че може да се ожени за графска дъщеря — и какво му донесе това?

Следващият път щеше да избира по-мъдро.

Нямаше желание да се ожени за момиче, което го иска само заради парите му, не искаше жена, която винаги ще смята, че го превъзхожда просто заради произхода си. И със сигурност не искаше момиче, което ще се омъжи за него само от чувство за дълг, а после ще се насили да легне в брачното ложе.

Искаше…

Да, това беше въпросът. Какво всъщност искаше?

Помисли си за непоносимо сладкия отклик, който получи от Дейзи, за опиянението от една-единствена целувка.

Огледа помещението. Момичета с бели рокли пърхаха на танцовата площадка, жени с дълбоки деколтета се носеха край него и му хвърляха знойни, изкусителни погледи.

Нищо тук не го привличаше.

Той се извини на домакинята и се отправи към жилището си. И там нищо не го привличаше. Чувстваше се необяснимо самотен, а това беше смешно. Бе прекарал сам почти целия си живот, а сега се намираше в най-изискания град на света, сред висшето общество, близо до приятели — добри приятели.

Нямаше причина да се чувства самотен. Може би трябваше да си намери любовница.

Тъкмо се прибра, когато някой заблъска по вратата. Беше почти полунощ — странно време за гости. Флин беше дал на Тибинс свободна вечер, затова лично отвори вратата.

Лорд Комптън едва не се изтърколи през прага.

— Избягала е! Разгонената кобилка е избягала, пусто да остане!

— Кон ли сте загубили? — престори се, че не разбира, Флин и го погледна с учтив интерес. — И какво си мислите, че мога да направя аз?

Лорд Комптън не забеляза сарказма му.

— Не е кон, глупак такъв! Малката уличница е избягала! В този момент препуска към границата с някакво мамино синче, за което дори не съм чувал — господин Феликс Някой си. И няма пукната пара, обзалагам се!

— За лейди Елизабет ли говорите? — попита студено Флин. Един баща трябваше да говори с по-голямо уважение за дъщеря си.

— За нея, разбира се, за кого другиго? — Лорд Комптън го изгледа свирепо, като свиваше и отпускаше юмруци. — Недейте да стоите така, глупак такъв! Тръгвайте след тях!

— Нямам такова намерение.

Флин изобщо не вярваше, че лейди Елизабет е избягала с мъж. С камериерката си, да. И се съмняваше, че е на път към Шотландия, но не можеше да бъде сигурен.

— Пусто да остане, не ме ли разбрахте? Избягала е! Оставила ви е на сухо! И двамата ни направи на глупаци! Тази малка кучка ми остави бележка — виждате ли? — И той размаха пред носа на Флин къс хартия.

Флин го взе и се оттегли във всекидневната, където беше по-светло. Лорд Комптън тръгна след него.

— Хитрата малка крава очакваше да се прибера утре вечер, но аз се върнах по-рано. Картите не ми вървяха.

Флин прочете бележката и прикри усмивката си. Ако можеше да й се вярва, лейди Елизабет беше избягала в Гретна Грийн с някой си господин Феликс Рим. „Феликс“ означаваше „щастие“; не беше трудно да се досети какво значи „Рим“.

— Бренди, лорд Комптън? — попита Флин и му върна писмото, но лорд Комптън нетърпеливо го захвърли и то се понесе към пода.

— Не, по дяволите, не искам бренди! Какво, ще я оставите да се измъкне ли?

Флин сви рамене.

— Тя е направила избора си.

— Не, проклет да сте, не е! Прислужниците казват, че е тръгнала само преди няколко часа, така че още можем да я настигнем. Ще я хвана за косата и ще я завлека до олтара, както се разбрахме.

Флин вдигна вежда.

— Против волята й?

— Момичето не знае кое е добро за него.

— Не, не знае кое е добро за вас — поправи го Флин, като наблегна деликатно на последната дума.

Комптън не му обърна внимание.

— Този тип, с когото е избягала, сигурно я е заблудил. Сигурен съм, че я иска само заради парите й.

Флин вдигна вежда.

— В такъв случай го очаква разочарование, нали така?

Лорд Комптън се изчерви.

— Ще я настигна и ще сложа край на тази глупост. Ще набавя специално разрешително и ще можете да се ожените за нея незабавно. Едно хубаво чифтосване ще я укроти.

Господи, колко долен беше!

— Няма да се оженя за дъщеря ви. Разбирате ли ме? Няма.

Лорд Комптън остана с отворена уста.

— Но вие трябва да се ожените за нея! Имам толкова дългове! Засега съдия-изпълнителите не ме закачат само защо… — Той млъкна, защото осъзна, че подходът му не е от най-тактичните, и опита друг. Започна предразполагащо:

— Флин, вие сте добър човек. Трябва да ми помогнете. Не мога да допусна моето момиченце да си съсипе живота заради някакво нищожество. Двуколката ми е долу. Съвсем скоро ще стигнем до Големия северен път.

— Не.

— Пусто да остане, тогава ще я настигна сам! — Комптън се отправи към входната врата. — Фленсбъри пак ще я приеме. Няма нищо против употребяваните стоки.

Този човек беше повече от долен. Флин отвори една врата.

— Насам, лорд Комптън.

Комптън понечи да мине през вратата, но се спря.

— Какво, по…

Флин го бутна вътре, затръшна вратата и я заключи.

Графът заблъска по нея, без да спира да крещи и да ругае.

Флин се върна във всекидневната и си допи брендито. Великолепен вкус.

Вдигна от пода бележката на лейди Елизабет и се усмихна, докато я пускаше в огъня. Рим, значи? Браво на нея! Но той не искаше баща й да тръгне да я търси и да разбере, че изобщо не се е отправила към Шотландия.

Флин можеше поне да даде на момичето малко преднина.

Входната врата се отвори. Личният му прислужник, Тибинс, влезе и каза:

— Добър вечер, сър. Как мина… — Млъкна и впери поглед в килера, от който долиташе неспирен порой от обиди, придружен от яростни удари по вратата.

Тибинс погледна към Флин.

— Сър, май има някой в… — И посочи към килера.

— Да, знам — потвърди Флин. — Приготви ми чанта с дрехи за една нощ, става ли?

— Но, сър, какво става, за бога?

— Ще пренощувам в някой хотел.

— Но… — И Тибинс посочи към килера, от който продължаваше да изригва непоносим шум.

— Именно — съгласи се Флин. — Няма да мога да мигна на този шум.

— Но кой е там, сър? Реве като див звяр.

— Почти позна. Не е див звяр, а див граф — обясни Флин и се ухили, когато видя изражението на прислужника си. — Бесен, разочарован и разярен до безумие граф.

— Граф ли? — Очите на Тибинс замалко да изскочат. — Но не трябва ли да… — колебливо посочи към вратата.

Флин протегна ръка, за да го спре.

— За нищо на света! Махам се веднага щом ми приготвиш чантата. Ти можеш да останеш или да отидеш някъде другаде, както предпочиташ, но няма да го пускаш преди осем сутринта. Ясно ли е, Тибинс?

Тибинс отправи нещастен поглед към килера и беше възнаграден със залп от юмруци и крясъци.

— Но, сър, той е граф.

— Да, но е ужасно неприятен. И е затънал в дългове — добави Флин, наясно с приоритетите на прислужника си.

Тибинс изглеждаше смаян.

— В дългове ли казвате?

— На вратата му хлопат съдия-изпълнители — сам ми го каза. Трябва да остане заключен тук цяла нощ — поне до осем часа сутринта, разбираш ли ме?

Тибинс преглътна.

— Много добре, сър.

— И ако чуя, че си го пуснал и една минута по-рано…

Тибинс въздъхна.

— Няма, сър.

Флин му даде една златна лира.

— Браво! Сега ми приготви чантата — и една за теб, ако искаш. Няма да можеш да заспиш на този шум. Казват, че в хотел „Грилънс“ било много удобно. Можеш да дойдеш с мен.

Тибинс погледна към килера, чиято врата се тресеше от ревове и удари, и взе решение.

— Добре, сър.

 

 

Дейзи винаги очакваше с нетърпение сбирките на литературното общество на лейди Биатрис — обичаше да й четат на глас. Вече четеше гладко — Аби и момичетата я бяха научили. Но не можеше да чете и да шие едновременно, а когато вечер се строполеше в леглото, бе прекалено уморена за четене.

На сбирките можеше да шие и да слуша. А през почивките — да разговаря с хората. В последно време това беше единствената й възможност да общува с хора, които не бяха част от домакинството.

Днес обаче се чувстваше малко… изнервена. Не спираше да се пита дали Флин ще дойде. Той идваше често и обикновено тя много се радваше да го види.

Но от онази целувка насам изпитваше някаква глупава стеснителност и смущение при мисълта, че ще го види. Сърдито си напомни, че това е смешно.

Това бе просто Флин — същият както винаги.

Не се смущаваше, че харесва един мъж, това беше съвсем естествено, и трябваше да признае, че харесва Флин ужасно много. Още от началото.

Защо да не го харесва? Той беше прекрасен мъж — красив по ирландски, с тази гъста, леко къдрава черна коса и дръзки сини очи, които умееха да флиртуват и да се смеят. Дейзи открай време имаше слабост към тази комбинация.

Споменът накара цялото й тяло да потръпне. Ако обстоятелствата бяха по-различни, може би щеше да си позволи да действа, да му събуе тия тесни панталони — и ризата, и гащите, — но това нямаше да се случи.

Той все още ухажваше лейди Елизабет и ако изобщо погледнеше към нея самата, това щеше да бъде за мимолетна странична връзка. А тя нямаше да свири втора цигулка, за никого.

Разбира се, изобщо нямаше да се стигне дотам. Сега Дейзи беше почтена жена.

Флин навярно нямаше да дойде днес. След като сезонът бе започнал, имаше предостатъчно събития, които да привлекат вниманието на един мъж.

Тя си събра нещата. Лейди Биатрис беше заявила, че няма да допусне някой да я види да зашива подгъв или да съединява части или — да не дава Господ — да шие долни дрехи, затова днес Дейзи бродираше незабравки върху малки издути ръкави за последната рокля, която приготвяше за Джейн.

Но започна да се бави, да отлага отиването си в салона — да не мисли за Флин — и когато влезе там, помещението беше наполовина пълно и на обичайното й място до лейди Биатрис седеше мъжът, който бе неофициално сгоден за Джейн — лорд Тънък косъм.

Дейзи нямаше нищо против. Намери си друго място зад две едри дами с огромни шапки. Докато можеше да чува как четат момичетата, нямаше нужда да ги вижда.

Четенето беше работа на Аби, Дамарис и Джейн. Точно те трите привличаха всеобщото внимание — те самите и хубавите истории, които подбираха. Аби четеше най-добре, Дамарис — почти толкова добре, и макар че Джейн четеше малко сковано и изобщо не успяваше да докара интонацията на Аби и Дамарис, тя беше най-красивата. И все още неомъжена.

Дейзи зае мястото си с кошничката за шев в краката си и ръкава в скута си.

Започна да се усмихва и да кима, докато най-различни хора я поздравяваха.

Познаваше почти всички тук, но не понечи да обиколи салона или да се включи в някой разговор. Стигаше й, че е тук, че я приемат като една от тях.

Понякога й идеше да се ощипе, за да се увери, че не сънува — че си разменя кимвания и усмивки, съвсем спокойни, с половината важни клечки в Англия.

Затова предпочиташе да не участва, а да гледа, да забелязва какво носят дамите и да си представя как различно би ги облякла тя. Нейните модели винаги им отиваха повече… или поне тя така си въобразяваше.

Федърби разклати един малък звънец, за да оповести началото на първото четене, и хората забързаха да седнат. Дейзи зачака четенето да започне.

Все още нямаше и следа от Флин. Значи нямаше да дойде. Хубаво! Така всичко щеше да е по-лесно.

В помещението се възцари тишина и Аби започна да чете:

— „Хариет Смит беше нечия родна дъщеря. Преди години някой я беше настанил в училището на мисис Годард и напоследък я беше издигнал от положението на ученичка до компаньонка на директорката. Това бе общо взето всичко, което се знаеше за Хариет. Тя, изглежда, нямаше други приятели, освен тези от Хайбъри. Току-що се бе завърнала от едно дълго посещение в провинцията, където бе гостувала на две млади дами, с които бе учила заедно.“^[1]

Дейзи наведе глава над бродерията си. Тази история й харесваше. „Родна дъщеря“ означаваше, че също като Дейзи, тази Хариет е нечие копеле. За аристократите законородеността означаваше много и Дейзи виждаше накъде ще отиде историята — Хариет ще поиска това, което не може да има, и това ще я съсипе. Винаги така ставаше.

Четенето едва беше започнало, когато около вратата настъпи леко раздвижване. Незабавно се понесе тих шепот. Някой идваше със закъснение.

Няколко глави се обърнаха към вратата с критично изражение. Хората в Лондон не спираха да говорят по време на опери и театрални пиеси, но горко на всеки, който вдигнеше шум, докато Аби четеше!

Флин застана на прага като някакъв дързък морски разбойник, без да обръща внимание на възмутените погледи. Сякаш беше пустият господар на този салон и на всички в него. Беше арогантен, но по начин, от който цялото й тяло приятно настръхна.

Изглеждаше много впечатляващо, с тези тесни кожени панталони, прилепнали по дългите му силни бедра. Ботушите и кожените панталони отиваха на някои мъже, но на други не. Флин беше роден за тях. И знаеше какви палта му подхождат — Дейзи бе сигурна, че по тези възхитителни широки рамене няма подплънки.

Тялото й чудесно си спомняше онзи миг, в който ги почувства до себе си.

Той изобщо не понечи да си потърси място. Вместо това огледа тълпата, без да бърза. Търсеше някого и Дейзи беше сигурна, че знае кого. Цялото й тяло се напрегна, усещайки присъствието му.

Скрита зад грамадните дами с още по-грамадните шапки, тя започна да го гледа до насита. При това не беше единствената, която го оглеждаше тайно.

Половината от присъстващите мърмореха и шепнеха; няколко души сърдито ги гълчаха и чакаха Аби да продължи да чете, а останалите — почти всички жени в салона — се взираха във Флин с едва прикрито желание.

Дейзи не можеше да ги обвинява. Имаше нещо неустоимо у мъж, който изглеждаше съвсем леко неподдържан. Цялата тази кипяща, несдържана мъжественост, отприщена в леглото, обещаваше нещо толкова… Представи си го уверен, способен и без капка срам. Мъжествен до върховете на пръстите на едрите си загрубели ръце… И без да се срамува да го покаже…

Тези ръце със сигурност знаеха какво да правят с едно женско тяло. А колкото до целувките му… Само като си помисли за това, потръпна леко.

Шепотът продължи. Сега беше тих и прикрит, но не спираше да ромоли през салона. Дейзи се намръщи. Флин винаги привличаше вниманието на хората, но това беше различно.

Думите, които си размениха двете дами зад нея, я накара да нададе ухо.

— Какво нахалство! Как е посмял да дойде днес?

— Няма капка срам! Капка срам!

Кое му беше срамното, зачуди се Дейзи. Флин често идваше на сбирките на литературното общество. Помъчи се да си спомни кой седи зад нея, но шепотът беше едва чут, а Аби продължи да чете:

— „Ема започна да разпитва по-настойчиво и подробно, и нарочно насочваше Хариет да говори повече за мистър Мартин, което очевидно не й беше неприятно. Хариет с готовност разправяше за участието му в техните разходки на лунна светлина и във веселите вечери и постоянно повтаряше, че той е изключително добър и внимателен. Веднъж обикалял три мили околовръст, за да й донесе орехи, понеже тя казала, че много ги обича. Пък и за всичко друго бил толкова услужлив!“^[2]

Романтична история. Дейзи се опита да забрави странния начин, по който реагира тялото й на прегръдката на Флин, и да се съсредоточи върху историята. Наистина обичаше хубавите романтични истории. Надяваше се на щастлив край, но тази Ема май само създаваше неприятности на хората…

Мисълта й се разсея. Какво чак толкова ужасно знаеха тези жени за Флин?

Очевидно без да се смущава от вниманието, което предизвика появата му, той си намери място, седна и се заслуша. Дейзи разбра кога я забеляза — почувства погледа му като топло докосване по лицето си, като нещо, което не можеше да сбърка.

Бузите й пламнаха, но тя наведе глава над бродерията си.

По време на първата почивка разнесоха чай, вино и малки тортички. Сега хората можеха да говорят и двете дами зад нея подновиха разговора си.

— Казват, че лорд Комптън бил бесен…

Лорд Комптън ли? Дейзи наостри уши и се облегна назад, за да ги чува по-добре.

— Лизи Комптън… избягала посред нощ… Никой не знае, скъпа моя.

— Някакъв никакъв… границата с Шотландия…

Лейди Лиз беше избягала с друг мъж? Което означаваше, че Флин е…

Дейзи едва не прекатури стола си назад в стремежа си да чуе последното.

— Изоставила го е най-публично — продължи дамата зад нея и в гласа й се прокрадна злобна радост. — Или поне почти. Цял свят знаеше, че възнамерява да й направи предложение.

— Лорд Комптън обвинява ирландеца… какъвто е груб… представа няма как да се държи с една дама…

— Мястото му е в конюшните, а не в салона… — И зацъкаха многозначително с език.

Дейзи не можеше да повярва на ушите си. Лейди Лиз беше изоставила Флин публично? Това беше вбесяващо. Ако лейди Лиз наистина бе офейкала, вината беше нейна, а не на Флин. Той имаше пълното право да ходи където пожелае.

Дейзи бе на път да се обърне и да го защити, когато една от дамите възкликна:

— О, не гледай, Лети, той идва! Такъв великолепен първичен екземпляр без капка изисканост!

Дейзи вдигна глава и видя, че Флин крачи към нея. Очевидно слуховете, които го заобикаляха, не го трогваха, макар да знаеше за тях. Не беше възможно да не знае.

Преди да стигне до нея, лейди Гелбърт го изпревари.

— Дейзи, скъпа моя, искам да се запознаете с госпожа Фостър. Покойният й съпруг беше далечен роднина на моя покоен съпруг. Тя има голямо желание да се запознае с вас.

Дейзи примигна и любезно стана.

— С мен ли? Искали сте да се запознаете с мен? — А после си спомни, че трябва да попита: „Как сте?“

Придружителката на лейди Гелбърт беше сравнително млада — на около трийсет и пет, предположи Дейзи — и много елегантна, облечена, както й се стори, по последна френска мода — с проста, но превъзходна кройка на роклята, чиито люлякови оттенъци бяха елегантно поръбени с черно. Да не би да беше в траур? Или просто знаеше, че люляковото идеално подхожда на светлата й кожа и тъмната коса?

Лейди Гелбърт се засмя.

— Боя се, че съм виновна аз, скъпа моя. Тя ми беше на гости, когато пристигнаха вашите прекрасни… — тя се огледа и дискретно понижи глас — … одеяния, а аз нямах търпение да отворя пакета. Затова сега и тя отчаяно иска да й ушиете няколко.

В този момент Флин стигна до тях и разговорът изведнъж спря.

— Дейзи — започна той.

— А, господин Флин! — извърна се към него възрастната дама. — Много съжалявам за неприятностите ви.

Дейзи преглътна. И тя искаше да каже нещо, но нямаше вяра на езика си.

Откритостта и прямотата на лейди Гелбърт бяха много мили. Дейзи се надяваше, че онези отвратителни клюкарки зад нея се срамуват от себе си.

Флин наклони глава.

— Моля ви, не се тревожете за мен, лейди Гелбърт. Лейди Елизабет взе правилното решение за бъдещето си и аз й пожелавам много щастие.

Възрастната дама го потупа по ръката.

— Толкова сте великодушен, мило момче, толкова сте благороден! Разбирам защо Биа е така привързана към вас.

Тя погледна към другия край на стаята и добави:

— Бих искала да поговорим още малко, но мисля, че Биа се опитва да ви привлече вниманието.

Флин проследи погледа й към лейди Биатрис, която наистина махаше повелително с ръка — безмълвна заповед да отиде при нея. Той погледна със съжаление към Дейзи.

— Дами. — Поклонът му беше насочен и към трите. После се отдалечи.

Възрастната лейди Гелбърт го проследи с поглед и въздъхна.

— Лизи Комптън е глупачка. Такъв чаровен млад мъж и колко добре му стоят тези панталони! Повечето мъже не изглеждат толкова добре, особено отзад.

Дейзи трябваше да признае, че задните му части наистина са чудесни — корави, мъжествени и добре оформени. Категорично си напомни, че това не я интересува. Тя се извърна обратно към госпожа Фостър, която — колко интересно! — изобщо не беше огледала оценяващо Флин.

— Е, госпожо Фостър, значи сте харесали дрехите, които уших за лейди Гелбърт?

Госпожа Фостър кимна и каза с нисък мелодичен глас:

— Така е. Много са изискани и възхитително… палави. Бих искала и аз да си поръчам един комплект, ако е възможно. Лейди Гелбърт ми каза, че нямате работен адрес, а аз още не познавам лейди Биатрис толкова добре, че да й ходя на гости. Онзи ден оставих визитната си картичка, но…

— Затова я доведох на сбирката — намеси се лейди Гелбърт. — Знаех, че ще сте тук.

— Струва ми се много приятно — каза госпожа Фостър. — Колко е хубаво някой да ти чете на глас и колко умно — да превърнеш четенето в увеселение!

Лейди Гелбърт забеляза една своя приятелка и потупа госпожа Фостър по ръката.

— Ще те оставя да се разбереш с Дейзи, скъпа моя.

Което даде на Дейзи възможност да назове пред госпожа Фостър още по-висока цена от тази, която беше платила лейди Гелбърт. Наистина не трябваше да приема допълнителна работа, но ако й платяха в брой…

Така се оказа. Госпожа Фостър прие цената, без да мигне, и се разбраха на другия ден да дойде да й вземе мерки и да обсъдят модела и плата. И щеше да донесе пари в брой. Каза, че предпочита да си плати в аванс, и Дейзи нямаше възражения.

Дейзи остана възхитена от новата си клиентка. Беше доволна, че шие дрехи за възрастните дами, разбира се — продажбата си беше продажба, — но нямаше да е от полза за бизнеса й, ако си спечелеше репутация на модистка, която работи само за възрастни дами и млади момичета. Тези, които разполагаха с пари, бяха омъжените жени. Макар и вдовица, госпожа Фостър още бе млада, привлекателна, много модерно облечена и най-хубавото от всичко — очевидно беше богата.

След като се уговориха, госпожа Фостър призна, че за първи път идва в Лондон — беше прекарала последните десет години в чужбина заедно със съпруга си, който починал преди малко повече от година. Тя тъкмо започваше да се връща към света след уединението на траура си и не познаваше почти никого, затова до края на сбирката седя до Дейзи.

В почивките между четенията двете си говореха. Макар че едва излизаше от траура си, госпожа Фостър бе добре осведомена за всичко. Дейзи умираше да научи повече за бягството на лейди Лиз с друг мъж, но това все някога щеше да стане, засега просто изпитваше огромно удоволствие от разговора.

И по някаква причина — дали защото си мислеше, че тя води личен разговор на женски теми, или защото не искаше да говори как са го изоставили — Флин не се приближи до нея целия следобед.

Което беше хубаво, каза си Дейзи. Може би нещата можеха отново да станат нормални. Макар че когато и да го погледнеше, установяваше, че той я гледа.

С изражение, което я изпълваше със съмнения.

Изобщо не приличаше на мъж, току-що изоставен от годеницата си.

Изобщо не се държеше като унизен човек. Какво разочарование за всички клюкарки!