Ан Грейси
Щастието на Дейзи (6)

6

Без да идеализира особено и мъжете, и семейния живот, тя открай време искаше да се омъжи; бракът беше единственото благоприлично положение за една образована млада дама с малка зестра и макар да не обещаваше щастие, поне предпазваше от немотия.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Флин си беше запазил два танца с лейди Елизабет — първия и последния валс за вечерта. Закъсня и не успя да запази танца преди вечеря, който щеше да му осигури възможността да я заведе на масата и да я опознае по-добре. Все пак нямаше нищо против.

Изобщо нямаше намерение да танцува с нея последния валс. Вместо това щеше да я заведе в градината и да я целуне. Планираше го още от разходката им в парка. Щеше да я поразмекне. Да й покаже, че не е задължително бракът им да е само дълг, че в него може да има и удоволствие.

Флин определено се надяваше да има удоволствие. Не искаше брак по задължение — искаше нещо по-сърдечно, по-задушевно. Не очакваше да се влюби в нея или тя в него, но се надяваше помежду им да се зароди поне привързаност.

Не че важните клечки се държаха задушевно — през половината време женените двойки сякаш водеха съвсем отделен живот, — но несъмнено това, което се случваше в спалнята, бе нещо съвсем друго.

Той огледа помещението. Маски, музика и малко загадъчност — вечер, създадена за романтика. Една-две целувки на лунна светлина или в сенките, създавани от разноцветните фенери, закачени из цялата градина — това трябваше да ги вкара в правилния път.

А междувременно дами, желаещи да танцуват с него, не липсваха. Той изтанцува котильона, „Сър Роджър дьо Ковърли“ и още няколко народни танца, докато чакаше първия валс.

Видя, че лейди Биатрис наблюдава танцьорите от стола си. Тя го забеляза и му махна да се приближи.

— Гледах ви, господин Флин.

— Така ли, милейди? И това, което видяхте, ви хареса, нали?

Очите й проблеснаха одобрително — добрата стара душичка наистина обичаше флиртовете, — но тя каза само:

— Представянето ви на танцовата площадка е задоволително.

— Благодаря, милейди. Май урокът, който ми уредихте, направи чудо.

Тя изсумтя развеселено.

— Защо не ми казахте, че знаете да танцувате?

Флин се усмихна.

— Никога не казвам на една дама нещо, което не желае да чуе.

Тя отново изсумтя.

— В такъв случай този ваш навик — ако е истина — ще ви вкара в беля. — В старите й очи проблеснаха дяволити пламъчета. — Нямам търпение да го видя.

— И аз, госпожо, и аз.

Тя се засмя.

— Тръгвайте тогава, негодник такъв! Идва валсът. Нали не искате да карате лейди Елизабет да ви чака? — Тя въздъхна и добави: — Ако бях двайсет години по-млада, щях да я засенча.

— Ако аз бях двайсет години по-стар, госпожо, щях да… — започна той галантно и примигна. — Откъде разбрахте?

— За лейди Елизабет? — погледна го иронично тя. — Мило момче, кога ще разберете, че аз винаги знам всичко? — Тя го побутна леко. — А сега тичайте! Вървете да танцувате с момичето.

Докато прекосяваше балната зала и се отправяше към чакащата лейди Елизабет, Флин се подсмихна на себе си. Фреди беше прав — възрастната дама наистина беше вещица.

— Нашият валс, лейди Елизабет — поклони се той и протегна ръка.

Тя не понечи да поеме ръката му. Просто погледна към нея, сякаш нещо не беше наред.

— Какво има? — попита Флин и погледна ръката си.

Знаеше, че лейди Елизабет не харесва вида на ръцете му — човек не може да се занимава с физически труд от ранно детство и да има гладки бели ръце на джентълмен. Ръцете на Флин бяха силни и способни. Може и да бяха покрити с белези от рани и резки от цял живот, прекаран в тежък физически труд, но бяха чисти. Ноктите му също бяха чисти, изрязани и леко излъскани.

Не се срамуваше от ръцете си. Те показваха какъв е. И колко много е постигнал.

— Ръкавиците ви, господин Флин — напомни му тя и леко се изчерви.

— А, да. — Той ги извади от джоба си, сложи ги и я поведе към танцовата площадка.

Прозвучаха началните акорди и той я взе в прегръдките си. Тя беше хладна, грациозна и много спокойна. Той се усмихна на себе си, когато си спомни скования, сърдит, бодлив таралеж, с когото беше танцувал у лейди Биа.

Лейди Елизабет беше идеална партньорка за танц, но по някаква причина с таралежа му беше по-приятно. Все пак бе дошъл, за да ухажва дамата.

— Тази вечер сте очарователна, лейди Елизабет.

— Благодаря, господин Флин.

Двамата се завъртяха.

Той направи нов опит.

— Прекрасна доячка сте.

— Благодаря. Забелязах, че тук имаме още няколко такива.

— Да, но вие сте най-хубавата.

Настъпи кратка тишина. Лейди Елизабет се изчерви леко зад маската си.

— Харесва ли ви балът?

— Много — отговори тя и добави: — Особено ми харесват всички тези костюми, както и маските. Придават на вечерта полъх на интрига.

— Предполагам, че познавате добре повечето от присъстващите.

— О, да. Почти всички. — Тя отново се изчерви и Флин си спомни, че това е третият й сезон — и несъмнено последният, освен ако не си намери съпруг. При сегашното положение на нещата баща й навярно се бе обърнал към всеки, който му дължеше услуга, за да го финансира… и беше затънал в още повече дългове, докато се опитваше да продаде изгодно последното, което му бе останало — дъщеря си.

— А какво мислите за моя костюм? — попита Флин непринудено.

По лицето й премина изражение, което той не успя да разбере докрай.

— Много е… ярък.

— Не ви ли харесва? — попита той. — Няма да се обидя, ако е така. Предпочитам да знам какво мислите.

Тя се поколеба.

— Просто не е много… мъдро от ваша страна.

— Мъдро ли?

— Да напомняте на хората.

— За какво?

— За миналото си.

За миг той впери поглед в нея. После се засмя.

— Мили боже, момиче, никога не съм бил пират! Аз съм търговец.

Тя стисна устни и се огледа, за да види дали някой не ги е чул.

Флин изобщо не се вълнуваше кой може да подслушва.

— Аз бях — все още съм — партньор в търговска компания, която търгува с целия свят. Другите партньори са лорд Девънам, Фреди Монктън-Кумс и още един, когото не познавате.

— Да, но… — започна тя и млъкна.

— „Да, но“ какво?

Тя го погледна през отворите на маската си.

— Лорд Девънам и Фреди Монктън-Кумс са джентълмени.

Настъпи продължителна тишина. Двамата продължиха да танцуват.

След миг лейди Елизабет се обади с ведър тон:

— Каква интересна жилетка! Това морски чудовища ли са, или дракони?

— Дракони — отговори кратко Флин. Сега момичето се опитваше да го предразположи.

До края на танца не размениха нито дума повече. Докато я връщаше на мястото й, където я очакваше компаньонката й, тя го погледна притеснено.

— Надявам се, че не съм ви обидила, господин Флин. Вие ме помолихте да ви кажа истината.

— Знам — съгласи се той и се усмихна принудено. — Това може да ме научи да внимавам с желанията си, не сте ли съгласна?

Тя наистина изглеждаше разтревожена, затова той добави:

— Не се тревожете, момиче, аз съм дебелокож.

Погледът й незабавно се спусна към ръцете му.

Гласът му изстърга съвсем леко, когато каза:

— Ще се видим след вечеря.

Тя му се усмихна с облекчение.

— Да, за последния валс. Нямам търпение.

След тази случка Флин нямаше настроение нито за танци, нито за разговори. Момичето не беше виновно — той наистина я бе помолил да прояви откровеност. И наистина не беше джентълмен — изобщо не се преструваше, че е. Защо тогава тези думи го подразниха толкова много?

Той се облегна на една от колоните, заобикалящи танцовата площадка, и впери ироничен поглед в пъстроцветната тълпа. Недалеч от него една ниска, тантуреста мъхеста пчела с пухкави крила и криви жълти крака танцуваше с висок възрастен елф със свободно падащи дрехи. Зад тях възрастен мъж с тога танцуваше с жена, облечена като Клеопатра.

Проклятие, Дейзи трябваше да е тук. Някои от тези костюми бяха фантастични и ушити с голямо въображение, а други бяха просто смешни. Във всеки случай на нея много щеше да й хареса.

 

 

Дейзи чу, че звънецът на входната врата иззвъня, но не му обърна внимание. Беше късно — почти единайсет. Който и да беше посетителят, Федърби щеше да го отпрати. Всички знаеха, че лейди Биа и племенниците й са на маскения бал.

След минута Федърби почука на вратата й.

— Господин Флин чака долу, госпожице.

Дейзи се намръщи. Мислеше, че и Флин ще ходи на бала.

— Не му ли казахте, че всички са излезли?

— Помоли да говори с вас, госпожице.

— С мен ли? За какво?

Озадачена, тя остави работата си, стана и се протегна. И бездруго беше време да свършва. Шиеше още отпреди зазоряване. Боляха я и гърбът, и очите.

Един бърз поглед към огледалото й каза, че изглежда точно толкова изтощена, колкото се чувстваше. Флин нямаше да забележи как изглежда. Тя и не искаше да забелязва, но едно момиче трябва да има гордост. Оправи си косата, ощипа бузите си, за да поруменеят малко, и слезе на долния етаж.

Флин, облечен е колоритен пиратски костюм, се беше настанил в салона и стана при влизането й.

— Божке, май при мен е дошла истинска дъга! — възкликна Дейзи от прага.

Вдигна ръка и заслони очите си, но под прикритието на пръстите си го огледа до насита. Всички тези цветове трябваше да се бият помежду си, но той някак си успяваше да го избегне. Беше много красив и дръзката самоувереност в цялото му поведение бе направо неустоима.

— Много смешно — измърмори Флин и приглади жакета си с доволно изражение. — Добър вечер, Дейзи.

Тя се ухили.

— Трябвало е да се родите по времето на лейди Биа. По нейно време джентълмените са били истински пауни — облечени в коприна, атлаз и брокат във всички цветове. Не като днес, когато вечерното облекло за мъже е като… сврака — цялото в черно и бяло.

Той се засмя.

— Ако се бях родил по времето на лейди Биа, тя щеше жив да ме разкъса.

— Глупости! Щяхте да се справите с нея така, както и днес — идеално — отвърна Дейзи, докато сядаше.

Федърби беше донесъл на Флин бренди. След броени секунди се появи Уилям с поднос с каничка чай, чиния с малки сандвичи и няколко от малките сладкиши с извара, които Дейзи обожаваше. Когато видя как светнаха очите на Флин, разбра, че и той ги харесва.

— Мислех, че ще ходите на бала с другите. Облечен сте за там. Поканата си ли загубихте, или какво?

— Не, вече ходих.

Дейзи си наля чаша чай.

— Искате ли?

Той поклати глава и вдигна чашата с бренди.

— Какво се е случило?

Той не отговори, просто взе чинията със сандвичи и й я поднесе.

Дейзи знаеше, че той няма да хапне нищо, ако тя не започне първа, затова си взе един сандвич.

— Скарали сте се с младата дама, нали?

Той не я погледна в очите, но отговори небрежно:

— Вече танцувах веднъж с лейди Елизабет — така се казва, лейди Елизабет Комптън — и й обещах, че ще се върна за последния валс. На такива събития човек може да танцува само два пъти с едно и също момиче.

Той си взе един сандвич и го унищожи на две хапки.

— Защо тогава сте дошли тук, вместо да танцувате с някое от другите момичета?

Той отпи от брендито си.

— Лейди Биатрис ми каза, че е уредила да получите покана, но вие сте отказали, защото имате работа.

— Така е — отговори Дейзи. — Точно вие би трябвало да го разберете.

— Разбирам повече, отколкото си мислите.

Тя го погледна и присви очи.

— Това какво означава?

— Изглеждате съсипана — отговори той безцеремонно.

— И какво от това? Многото работа не е убила никого. Нали не сте забравили, че започвам бизнес?

— Знам и затова реших да дойда тази вечер, когато няма кой друг да чуе какво ще ви кажа.

Дейзи го измери със суров поглед.

— Какво ви става?

— Нищо. Но знам доста повече от вас за това как се ръководи бизнес и трябва да ви кажа, че бъркате с метода.

Дейзи настръхна и остави чашата си, която издрънча шумно.

— Много ви благодаря, господин Флин. Сега, след като ми казахте, можете да се върнете на проклетия си бал.

— Успокойте се, не исках да ви обидя.

— Така ли? Казвате ми, че правя всичко погрешно — аз, която си троша пръстите от шиене от зори до здрач, за да правя красиви дрехи за Джейн и за останалите — дрехи, които други дами искат да поръчат — и очаквате да не се ядосам? По дяволите, много съм ядосана! Какво знаете вие за дамското облекло?

— Нищо — отговори спокойно Флин. — Вие се справяте чудесно с измислянето и шиенето на дрехи. Но както сама казахте, „си трошите пръстите от шиене от зори до здрач“. И изобщо не излизате. От седмици не съм ви виждал в парка, а сега чух, че сте отхвърлили възможността да отидете на бал — на два бала, ако броим днешния, — на който всички други биха отишли дори с цената на убийство. Това не е във вашия стил, Дейзи.

За свое огромно раздразнение Дейзи почувства, че в очите й напират нежелани сълзи. „Само защото ме болят очите“ — каза си тя и яростно примигна, за да ги прогони.

— Да. Ами, бях заета.

— Опитвате се да свършите всичко сама — съгласи се Флин.

— И какво лошо има в това?

— Всичко в това е лошо — отговори Флин. — Не можете да очаквате да започнете бизнес, като вършите сама цялата работа.

— Не я върша сама, господин Многознайко! Джейн, Аби и Дамарис ми помагат, колкото могат, а лейди Биа позволява на две от прислужничките да поемат част от шиенето в свободното си време.

Флин кимна.

— Но пак не е достатъчно. Надценили сте се, нали?

— Не, по дяволите, не съм!

Флин се ухили.

— Тази вечер не спирате да ругаете. Май улучих нерв, а?

Дейзи искаше да го замери с каничката за чай. Откъде знаеше, по дяволите!

— Какво правехте, преди да дойда?

— Шиех — измърмори тя намусено.

— Какво шиехте?

Тя го изгледа гневно.

— Съединявах частите на една рокля, но вас какво ви засяга…

— Някой друг може ли да съедини тези части?

— Разбира се. Но тук няма никого…

— Кое е това, което само вие можете да правите и никой друг?

Тя настръхна.

— Какво искате да кажете — че всеки може да прави това, което правя аз?

— Тъкмо обратното. Помислете, Дейзи! Какво правите вие в този бизнес — нещото, което никой друг не може? Нито Джейн, нито Аби и Дамарис, нито прислужничките. Само вие.

Тя завъртя очи. Отговорът беше очевиден.

— Аз измислям моделите, разбира се.

— Точно така. — Флин пресуши чашата си и се облегна в стола. — Проблемът е, че мислите на дребно.

На дребно ли? Тя го изгледа ядосано.

— Стига сте дрънкали глупости, Флин! Нищо дребно няма в това да искам да стана най-известната модистка в Лондон.

— В самата амбиция наистина няма нищо лошо. Проблемът е, че подходът, който сте избрали да я постигнете, е мислене на дребно. Трябва ви подходяща сграда, в която да работите — а не старата ви спалня, — и трябва да наемете шивачки, които да вършат основната работа.

Дейзи се засмя горчиво.

— О, да, чудесно — истинска сграда и истински шивачки. И с какво да ги платя? О, разбира се — чукна се тя по челото в пародия на жест на човек, осенен от прозрение, — защо да не използвам всички тия торби със злато, които крия под леглото? Само си лежат и трупат прах.

— Трябва ви партньор.

— Не! Не ми трябва! — избухна тя. — Никой няма да се докопа до моя бизнес!

На два пъти в живота си беше губила всичко и нямаше намерение да го допусне за трети път. Освен това й беше омръзнало други хора да й казват какво да прави.

— Не отхвърляйте идеята, преди да чуете за какво говоря. Говоря за партньор в сянка.

— В момента малко сенки и тишина ще ми дойдат добре.

Той не й обърна внимание.

— Разказвал ли съм ви как с Макс основахме търговската си компания? — И продължи, без да чака отговор: — Запознахме се на борда на един кораб. Аз вече бях прекарал няколко години в морето и се бях издигнал до трети помощник-капитан. Той беше пътник, джентълмен, който едва започваше бизнеса си и искаше да стане търговец. Бях спестил някоя и друга лира, а той нямаше нищо. Но и двамата имахме планове, или може би трябва да ги нарека мечти — големи мечти. — Той я погледна. — Също като вас.

Дейзи зачака да продължи, запленена въпреки волята си.

— Решихме да станем партньори — Макс да използва спестяванията ми, за да купи стоки, а после аз да ги продам, когато корабът ми стигне в Англия.

— Божке, ама колко сте били доверчив! Или може би Макс е бил доверчивият.

— И двамата проявихме доверие. Аз му поверих спестяванията си, а той ми се довери, че няма да го излъжа с печалбата. Започнахме бавно да трупаме печалби… но наистина бавно. Чак когато лелята на Фреди умря…

— Фреди на Дамарис — неговата леля?

Флин кимна.

— Може да е била пралеля, не помня. Във всеки случай му остави солидна сума. И вместо да я прахоса за луксозен живот, както биха постъпили повечето млади джентълмени, той реши да инвестира в нашата мечта. Макс му беше писал, нали разбирате — и използва парите, за да стане наш партньор в сянка.

Дейзи скръсти ръце и се престори на незаинтересована. Все още беше ядосана на Флин, но искаше да разбере повече. Защо не беше чувала за това от Дамарис? Навярно защото Фреди никога не говореше пред дами за бизнес. Нито пък Макс. Важните клечки просто не го правеха.

— Продължавайте! — подкани го тя. — Слушам ви.

— Използвахме парите на Фреди, за да започнем да търгуваме на едро — натрупахме целия товар, който можехме да си позволим, избрахме стоки, за които знаехме, че ще ни донесат голяма печалба, и наехме кораб. Аз му станах капитан и го докарах до Лондон. Рискувахме всичко с онзи първи товар, но рискът ни донесе печалба. Така положихме началото на търговската си империя — и в случай че не знаете, защото съм чувал, че е вулгарно да се говори за такива неща пред възпитани хора — „Флин и съдружници“ е една от най-големите търговски компании в Британската империя.

Той направи кратка пауза, за да може Дейзи да осмисли думите му.

— И всичко започна, защото двамата с Макс си взехме партньор в сянка, който ни се довери достатъчно и ни даде парите си.

Тя не каза нищо, затова Флин добави:

— И всички спечелихме — Макс, аз, Фреди и Блейк Аштън, четвъртият партньор. Вие не го познавате. Още е някъде на изток.

Дейзи отхапа от един сладкиш с извара, без да спира да мисли за думите му.

— И какво общо има историята на вашия успех с мен и моите рокли? — Струваше й се, че разбира, но не беше сигурна.

— Ако си вземете партньор в сянка, ще разполагате с достатъчно пари, за да наемете помещение и няколко шивачки. Ако разполагате с достатъчно хора, които да вършат цялата работа, ще можете да прекарвате времето си в оползотворяване на таланта си, ще измисляте модели, вместо да шиете до среднощ. Ще се запознавате с дами от висшето общество и по този начин ще увеличавате поръчките си, вместо да живеете като отшелник. Освен това ще шиете повече рокли. С други думи, ще имате истински бизнес, а не дребни занимания в собствената ви спалня.

Флин рисуваше картина, която й харесваше: нейна собствена сграда, шивачки, които да работят под нейните указания. Тя самата да плува във водите на висшето общество, да общува с херцогини и да приема поръчки. Не че държеше да общува с херцогини. Интересуваха я парите им, а не компанията им.

Но Дейзи умееше да разпознава приказките — те винаги звучаха прекалено хубаво, за да са верни. И винаги имаха скрита цена.

— Фреди казваше ли ви какво да правите с парите му?

— Не, но настоя да проверява документацията. Всъщност точно така започна да се интересува от бизнес. Оказа се, че има талант.

— Значи, ако си взема партньор в сянка, той няма постоянно да ми казва какво да правя? Няма да ми се бърка?

Флин сви устни.

— Не бих казал. Хипотетично казано, разбира се, ако партньорът в сянка прилича на мен, може да иска да се увери, че умеете да водите счетоводни книги, да предлага съвет от време на време…

— Не. Не се интересувам. — Дейзи стана рязко и отърси трохите с пръсти. — Благодаря, че се отбихте, господин Флин. Време е да се връщате при лейди Лиз. Тя ще си иска танца. Благодаря ви за разказа и за непоискания съвет.

Флин стана и я погледна унило.

— Не бързайте да отхвърляте тази идея, Дейзи. Просто ми обещайте, че ще помислите.

— О, ще помисля, бъдете сигурен!

Щеше да помисли, но нищо повече. Беше й омръзнало от хора, които си присвояваха нейните неща. През целия й живот всеки път щом успееше да спечели нещо свое, някой — обикновено мъж — успяваше да го заграби.

А законът — проклет да е! — винаги беше на страната на проклетия мъж.

На два пъти беше губила всичко. Никога повече.

Тя не беше доверчива душа като Флин. Или може би доверчивата душа е бил Фреди. Във всеки случай Дейзи вече не беше склонна да се доверява.

Миналата година, след като бе прекарала целия си живот в тежък труд, се озова на улицата, бездомна и почти разорена — за пореден път, — само с един малък вързоп с парчета плат, материали и дреболии, които други хора бяха захвърлили. И изпадна в това положение не заради мъж, а заради собствената си… глупост. Пак беше повярвала на когото не трябва.

Ако не бяха Аби и сестрите й — и лейди Биа, — никога нямаше да получи възможност да се опита да превърне мечтата си в действителност.

Беше прекарала целия си живот в пълно подчинение на някой друг… на всички други. Най-низшата от низшите.

Сега имаше възможност — истинска възможност — да постигне нещо и нямаше да рискува да я загуби. Не и за втори път.

И повече от всичко друго копнееше сама да си е господар. В дома на лейди Биатрис беше вкусила свободата и сега я усещаше като част от себе си, като топлата кръв, която течеше във вените й. Никога нямаше да позволи отново да й заповядват, да й казват какво да прави, как да го направи и кога да го направи.

Не, искаше да постигне мечтата си по своя начин и ако не успееше, можеше да обвинява единствено себе си.

Идеята за партньор в сянка й допадаше, но мисълта за мъж в тази роля — дори такъв като Флин, когото харесваше и на когото почти се доверяваше — беше риск, който не можеше да си позволи. Според повечето хора собствеността — а бизнесът беше собственост — бе притежание на мъжете. Ако възникнеше спор… е, законът беше писан от мъже и за мъже. Дейзи не хранеше никакви илюзии в това отношение.

Във всеки случай беше готова да заложи и последното си пени, че колкото и да се опитва, Флин никога не би могъл да си мълчи и да я остави сама да взема решения. Прекалено много беше свикнал да командва.

Освен това тя прекалено много го харесваше, а Бог да е на помощ на момиче, което започне бизнес с мъж, когото харесва. Това означаваше, че е готово да му падне право в ръцете и да му позволи всичко.

 

 

— Мисля си, че може да ви е приятно да се поразходим в градината и да пропуснем този танц — каза Флин и пъхна ръката на лейди Елизабет под лакътя си. — Тук е много топло и изглеждате малко зачервена.

— О, но… — поколеба се тя. — Идеята е прекрасна, но мисля, че не бива да го правим. Не е съвсем… прилично.

Тя се обърна с безмълвна молба към компаньонката си, но баща й, който бе застанал наблизо, се обади безцеремонно:

— Не се прави на префинена госпожичка, момиче. Нищо няма да ти се случи. Излез навън с господин Флин.

— Да, татко — промълви тя. Гласът й звучеше почти… сломено. Сякаш баща й я беше хвърлил на вълците.

Флин стисна зъби. Беше на косъм да се откаже от всичко и да си тръгне. Не бе в настроение за такива драми. Стигаха му толкова неприятности с жени за една вечер.

Първо нетактичността на лейди Елизабет. После Дейзи отхвърли предложението му да й бъде партньор в сянка, сякаш й беше нанесъл смъртна обида — това момиче беше голям инат! А сега младата дама, която ухажваше, се държеше така, сякаш поканата да се поразходят в градината се равняваше на заплаха от изнасилване!

Но след като веднъж избереше курс, Флин го следваше докрай, освен ако не се сблъскаше с плитчини или невидими пречки. Беше решил, че ще целуне лейди Елизабет, и, по дяволите, точно това щеше да направи.

Изведе я в градината. Отначало просто се разхождаха. Ръката й беше пъхната под лакътя му и двамата се наслаждаваха на меката вечер и цветните светлини, които обливаха градината в червено, жълто, розово и синьо… и оставяха останалата част от нея потънала в сенки. Флин си имаше планове за тези сенки.

От време на време от тъмните ъгълчета се разнасяха шепот и кикот, които му показваха, че не е единственият, решил да използва градината за флирт, макар че в сравнение с това, което чуваше, неговите планове бяха сравнително целомъдрени. Няколко целувки, малко гушкане и после щеше да разбере накъде ще се насочат оттук нататък.

Според досегашния му опит започнеше ли веднъж целуването, жените се отпускаха. Той обаче не смяташе да я прелъстява. Не, щеше да запази целувката сравнително невинна. Нещо, на което би се зарадвала някоя ученичка.

Лейди Елизабет беше нервна. Обикновено мълчалива, тази вечер тя не спираше да бърбори за градините, фенерите, костюмите, какво е яла на вечеря, какви са плановете на Флин за утрешния ден…

Вероятно бе готова на всичко, за да не позволи да настъпи тишина. И за да му попречи да повдигне по-лична тема.

Минаха под една арка и се озоваха в мъничък, по чудо усамотен двор.

Флин спря. Тя закова на място и обърна към него бледо, решително лице.

Той усети напрежението, което течеше през нея. Усмихна се.

— Успокойте се, лейди Елизабет. Няма да ви направя нищо.

Тя се вцепени. Флин я привлече по-близо, сложи пръст под брадичката й, защото тя се опитваше да отклони погледа си от него, и я целуна, отначало нежно — просто докосване на устните. Чувствено, леко, нежно. Целувка, която трябваше да я привлече към него.

Тя изобщо не понечи да застане по-близо или дори да се отдалечи. Просто остана в прегръдките му, цялата скована, сякаш беше готова да понесе… каквото трябваше. Трепереше, при това не от нетърпение.

Това беше третият й сезон. Не беше възможно да е първата й целувка.

А може и да беше. Флин не успяваше да извлече нищо от нея. Нищо друго, освен съпротива и… нерви.

Привлече я по-близо и целувката му стана по-страстна. Устните му нежно разделиха нейните за първия лек допир на езика му…

— Уф! Пфф!

Тя го отблъсна, направи, залитайки, няколко крачки назад и избърса устата си. Във всяко нейно движение се четеше отвращение.

— Какво си… — Тя млъкна и го погледна тревожно. Настъпи кратка тишина, а после: — Извинявайте. Не бях… подготвена за…

— Първата си целувка? — попита Флин.

Тя се поколеба и кимна. Но не го погледна в очите. Значи лъжеше. Нищо.

Той отново направи крачка напред, но тя потръпна. Потръпна.

Флин отпусна ръце и отстъпи. Никога не беше карал момиче да потръпва.

— Ще ви заведа вътре.

Той се обърна да си тръгне, но тя го хвана за ръкава.

— Не! Не можете!

Той се обърна и я погледна намръщено. Какво ставаше тук!

— Съжалявам… съжалявам, господин Флин, просто… — Тя посочи към потъналата в сенки градина, осветена от яркоцветните фенери. — Може някой да ни види…

Той поклати глава.

— Никой не може да ни види тук. Мисля, че и двамата знаем какво се случва, лейди Елизабет. Извинявам се. Сбърках, като си помислих, че сте готова.

— О, но аз наистина съм готова! Уверявам ви, готова съм! Аз трябва… Просто… — Тя преглътна конвулсивно и го погледна съкрушено. — Моля ви, повярвайте ми, господин Флин! Готова съм. Напълно съм готова. Когато се оженим, аз ще… Ще бъде различно. Тогава на драго сърце ще приема вашите… домогвания.

„Тогава ще изпълня дълга си.“

— Не мисля така — каза кротко Флин. — Не се тревожете, момиче. Вие за нищо не сте виновна.

— О, но аз наистина съм виновна! Моля ви! Татко ще… — Тя млъкна и прехапа долната си устна. Всеки момент щеше да се разплаче. — Моля ви, трябва да ми повярвате. Ето… ще ви го докажа.

Тя го сграбчи за ръцете, застана на пръсти и смачка устните му със своите.

Флин се опита да превърне контакта в целувка, но претърпя пълен провал.

Беше още по-ужасно от преди. Усети, че от нея се излъчват отчаяние и отвращение, едновременно и с еднаква сила. Никога не беше преживявал нещо подобно.

Той внимателно я отдели от себе си. Тя започна да кърши ръце, очаквайки тревожно реакцията му. Наистина ли си представяше, че тази пародия на целувка ще успее да го заблуди?

Той огледа градината, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе, и понижи глас:

— Друг ли има?

— Да има друг ли? — започна тя виновно и ужасена се втренчи в лицето му. — Не! Какво искате да кажете? Да не сте чули нещо? Татко да не ви е казал…?

Мили боже, моля те, не!

— Шшшт, момиче, няма нужда да се вълнувате толкова. Искам само да знам има ли друг мъж, за когото бихте предпочели да се омъжите? Някой, когото баща ви не одобрява? — С други думи, някой без пари.

Тя поклати глава.

— Не, няма друг, за когото предпочитам да се омъжа. Няма, уверявам ви. Наистина.

— Сигурна ли сте? Защото ако ми кажете, че има, аз ще ви помогна.

Тя отново поклати глава.

— Няма друг — отговори с глух глас. — Ще ми се да имаше! — А после осъзна какво е казала и лицето й помръкна. — О! Извинявайте, нямах предвид…

Флин се взря в нея. Тук ставаше нещо — нещо, което той не разбираше.

Искаше обаче да стигне до дъното му.

— Какво имате предвид?

— Нищо, нищо! — буквално изломоти тя и пак го хвана за ръкавите. — Моля ви, господин Флин, съжалявам, не исках да ви обидя! Наистина съм готова, повече от готова съм!

— Не, не сте. — Флин усещаше кога една жена се интересува от него, а с нея беше точно обратното. Защо тогава така отчаяно се опитваше да го убеди в противното? Той добави с успокоителен глас: — Не съм обиден, лейди Елизабет. Не се тревожете, няма да поискам ръката ви…

— О, трябва да я поискате, иначе… — Тя млъкна, отклони погледа си и започна да хапе долната си устна. Беше очевидно, че е много разстроена.

— Иначе какво?

За няколко секунди беше сигурен, че няма да отговори. Тя отвори уста, затвори я, пак я отвори и най-накрая прошепна толкова тихо, че той едва я чу:

— Лорд Фленсбъри. — И потръпна.

Фленсбъри? Не го беше чувал.

— Кой е лорд…

Но в този миг прозвуча звънецът, който показваше, че е време всички да свалят маските, и градината ненадейно се изпълни с хора, с писъци и смях, с възклицания. Всяка възможност да продължат разговора се стопи.

— Утре сутринта ще ви посетя у вас — каза Флин над глъчката. — И тогава можете да ми разкажете.