Ан Грейси
Щастието на Дейзи (19)

19

Един ден мислиш едно, а на следващия — друго. Появяват се нови обстоятелства и мненията се променят.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

Нощем провинцията беше нещо ужасно. Направо зловещо. Трептяха храсти, пращяха дървета, нашепваха и се плъзгаха листа. Във, под и зад всичко това се спотайваха какви ли не създания. А луната може и да беше пълна и ярка — голяма, дебела златиста топка високо в небето, — но превръщаше всичко в сенки. Помръдващи, променящи се, зловещи сенки.

Дейзи от все сърце предпочиташе тъмните улички на Лондон.

Зад гърба си чу някакво ужасно тътрене, обърна се, зърна как някакъв висок силует върви в тъмното и едва не си изкара ума.

— Божке, Флин, така ме стреснахте ти и това куче! — Тя забърза напред и го сграбчи за ръката. Проклятие! Не искаше да се държи толкова дружелюбно — беше планирала спокойна, рационална дискусия.

— Да не си си променила мнението за мен, миличка? — попита той и преди Дейзи да успее да изрече нещо, я целуна.

И, проклятие, и тя го целуна в отговор, целуна го така, сякаш нямаше и капка скапана воля! О, колко й бяха липсвали тези целувки, колко й беше липсвал той, а бяха минали само няколко дни! Просто й се струваше, че са били седмици.

Ръката му обхвана гърдата й и чувствителността, която я прониза, я накара да дойде на себе си. Не беше дошла за целувка и гушкане под луната — трябваше да проведат дискусия.

Тя се измъкна от прегръдката му. И незабавно усети как мразът на нощта я обгръща.

— Случило ли се е нещо, Дейзи?

Тя не можеше да види лицето му — беше в сянка.

Пое дълбоко дъх.

— Когато каза, че искаш да се ожениш за мен, сериозен ли беше?

— Да — отвърна той без колебание.

— Още ли искаш?

— Да. Какво означава всичко това, Дейзи? От сватбата на сестра ти насам се държиш като котка с мокри лапи.

— Сигурен ли си? Че искаш да се ожениш за мен, искам да кажа.

Искаше й се да може да види лицето му, да разбере какво мисли, но той беше просто висок черен силует в мрака.

— Да, по дяволите, сигурен съм! Защо?

Тя преглътна.

— Ще имам бебе.

За един дълъг миг той не каза нищо — чуваше се единствено шумът от припкането на някакви създания в храстите или може би от кучето. Затова Дейзи добави, за да му стане ясно:

— Ще имаме бебе.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и се вгледа отчаяно в потъналото му в сянка лице, опитваше се да разгадае изражението му в тъмното.

А после видя проблясване на бели зъби. Разнесе се гръмко: „Ураааа!“ и две силни ръце я стиснаха. Той я завъртя в кръг, започна да я целува и прегръща, толкова щастлив, толкова развълнуван.

Прилоша й. И не от въртенето.

Най-накрая той я пусна и някак си в тъмното успя да намери пейка. Седна, дръпна я на коленете си и я сгуши до гърдите си. Дейзи изпита благодарност за топлината на тялото му. Сега луната осветяваше лицето му и тя се зарадва, защото това означаваше, че нейното е в сянка и той няма да може да види чувствата й.

— Кога ще се роди?

Тя дори не беше пресметнала.

— Не съм сигурна. Мисля, че около Коледа.

— Коледа? Колко хубаво! Коледно бебе.

Той я прегърна, залюля я леко и в продължение на няколко минути не каза нищо. Тя очакваше следващия му въпрос.

Мина доста време, преди да го чуе.

— Как… искам да кажа, аз безкрайно се радвам за бебето, разбира се, ти дори не знаеш как се чувствам в този момент, момичето ми… — но гласът му леко се прекърши, а ръцете му я стиснаха по-силно — … но предполагах, че вземаш някакви мерки, за да предотвратиш…

— Вземах. Но не и… първия път.

— А, значи се е случило на масата, така ли? — Той се наведе и я целуна. — Каква сватба искаш? Бърза и тиха или голяма и шумна?

— Ти как искаш?

— Бих предпочел голяма и шумна, но може би, след като малкото вече е на път… — той леко я погали по корема — … ще бъде по-добре да я направим бърза и шумна. Как мислиш, ще се справиш ли? Знам, че ще искаш да си ушиеш красива рокля.

— Ще се справя.

Дейзи едва не се разплака. Той беше толкова великодушен, така съгласен с всичко, толкова добър, мил и благороден! От реакцията му човек би си помислил, че точно за това е мечтал. И може би наистина беше мечтал — за бебе.

Но за съпруга като Дейзи? Никога.

— Добре ли си, любима? Струваш ми се малко тиха.

— Просто съм уморена — каза тя.

Той се усмихна.

— Това е от бебето.

Изглеждаше толкова доволен, толкова щастлив. Тя усети как по бузата й се изтърколи една сълза и скришом я избърса.

— Мисля, че искам вече да вляза вътре. Студено е. Човек не би помислил, че наближава лято, нали?

— Ще кажем ли вече на хората? — попита той.

Тя поклати глава.

— Още не. Чак когато почне да ми личи. Засега съм казала само на лейди Биа — е, все на някого трябваше да кажа — добави тя, когато видя, че лицето му леко помръква. Усети пробождане на вина. Бащата трябваше да научи пръв.

Той я размърда в прегръдките си, за да види лицето й, и попита тихо:

— Искаш ли тази сватба, Дейзи? — И зачака. — Досега всеки път ми отказваше, затова знам, че се омъжваш за мен само заради бебето. И това не ме притеснява, в случай че се тревожиш. Но ти искаш ли я?

Тя се насили да се усмихне.

— Да, радвам се, Флин, не се тревожи.

— Заради магазина ли е? Защото нали знаеш, че ще ти го върна, още в мига, в който се оженим?

— Не е заради магазина. Просто съм малко уморена и нали разбираш. — Докосна корема си. — Малко ми е лошо.

Това не беше съвсем лъжа. Наистина й беше лошо, но не от бебето. От нея самата.

 

 

— Значи си му казала — отбеляза лейди Биатрис в каретата, в която двете пътуваха обратно към Лондон.

— Да, казах му.

— И какво? Ох! Нищо няма да остане от тия мои пусти кокали! — добави възрастната дама, докато се тресяха по поредните дупки по пътя. Каретата поемаше тресенето много добре, но пътят беше в ужасно състояние. — Тази Джейн и нейното празненство! Представа нямам защо хората искат да живеят в тази ужасна провинция! Е, той какво каза?

— Ще се оженим.

— Чудесно! Кога?

Дейзи сви рамене.

— Предполагам, че скоро. Преди да почне да ми личи.

Възрастната дама изсумтя.

— Ти направо преливаш от ентусиазъм!

Дейзи въздъхна.

Настъпи тишина. Известно време продължиха да се лашкат мълчаливо, а после стигнаха до гладък участък от пътя.

— Не си надникнала в сърцето си, нали?

Дейзи пак сви рамене.

— Защо тогава си толкова мрачна? Ако трябва да седя тук и да ти гледам нещастната физиономия през целия път до Лондон, ще искам да се гръмна, преди да стигнем.

Дейзи въздъхна.

— Той се държа толкова мило, когато му казах! Много се радва за бебето и се преструва на радостен и щастлив заради сватбата.

— Преструва се?

Дейзи вдигна глава.

— Е, той със сигурност е разочарован, нали? Аз по нищо не приличам на съпругата, която искаше, но той се преструва, че е безкрайно доволен. — Почувства как лицето й се разкривява и потисна порива да избухне в сълзи.

Възрастната дама я наблюдаваше с проницателните си стари очи.

— В живота има по-страшни неща от разочарованието.

Дейзи не каза нищо.

— Аз разочаровах съпруга си, като не успях да му родя син — и изобщо дете. — Тя въздъхна. — Разбира се, неговото разочарование изобщо не можеше да се сравнява с моето. Скърбих години наред. — Унесена в мислите си, възрастната дама впери невиждащ поглед в пейзажа, който преминаваше край прозореца, и добави: — Знаеш ли, той никога не ме е обичал.

Дейзи се премести от мястото си срещу посоката на движение и седна до възрастната дама. Пъхна пръсти в кокалестата стара ръка и я стисна.

— Значи е бил глупак.

Лейди Биа беше изпълнена с любов. Колко обич само беше изляла върху тях четирите, без да са й роднини.

Лейди Биа й се усмихна.

— В живота има и по-лоши неща от разочарованието. Но мисля, че не си справедлива към господин Флин. Той винаги ми е правил впечатление на човек, който знае какво точно иска, и очевидно иска теб.

— Но аз не съм дама, а той все повтаряше…

— О, за бога! За всичко е виновна оная дърта вещица, която те е отгледала. Имай малко вяра в себе си, момиче! Или ако не можеш, имай вяра във Флин. Той е от мъжете, на които може да се разчита. Но това всъщност е част от проблема, нали? Ти не обичаш да разчиташ на други хора, права ли съм? И за това пак е виновна онази ужасна жена. Говорила ли си с него за притесненията си?

— Какъв е смисълът? Той само ще излъже, за да пощади чувствата ми.

— И това го казва момиче, което не било уплашено! Питала ли си се на какво се дължи това — защо си мислиш, че те лъже, и защо те е страх да му кажеш как се чувстваш?

Дейзи знаеше защо я лъже — защото беше толкова благороден, свестен, добър и мил. Не беше от мъжете, които нараняват чувствата на жените. Начинът, по който се отнесе с лейди Елизабет, го доказваше. Ако се беше оженил за нея, щеше да се държи по абсолютно същия начин — Дейзи бе сигурна в това. Той никога нямаше да допусне Дейзи да разбере, че го е разочаровала.

Мисълта да живее с това знание до края на живота си беше като нож, забит в гърдите й.

— Не е ли възможно да те обича?

Дейзи поклати глава. Не беше възможно. Никога не й беше казвал подобно нещо, макар че имаше предостатъчно възможности. Насочи се към нея само защото тя беше наблизо — и достъпна, — след като лейди Елизабет го разочарова. И защото си мислеше, че я е съблазнил.

— Възможно ли е ти да го обичаш?

Дейзи прехапа устна. Разбира се, че го обичаше! Как би могла да не го обича? И тъй като го обичаше толкова много, знаеше, че е последната жена на този свят, за която той трябва да се ожени.

Но бебето беше променило всичко.

 

 

Насрочиха сватбата за първи юни — първия ден на лятото. Лейди Биатрис отказа да одобри бърза венчавка със специално разрешение. Не, те щяха да оповестят сватбата предварително, като почтени хора. Никой нямаше да може да обвини племенниците й, че е трябвало да се омъжат спешно… дори и наистина да беше така. А ако след раждането на бебето хората преброяха месеците… Ами, само някой с вулгарен, банален ум би се захванал с подобно нещо, а човек изобщо не трябваше да забелязва подобни личности. Какво ги засягаше?

Във всеки случай първи юни беше най-ранната дата, в която „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“ — енорийската църква на лейди Биатрис — беше свободна за голяма венчавка. Лейди Биатрис и Федърби се бяха впуснали в приготовленията с цялата си енергия. Дейзи трябваше само да измисли моделите на роклите, които щяха да носят тя и момичетата, и да уреди да ги ушият. И на първи юни да се яви в църквата.

Флин трябваше само да се яви в църквата. Откакто се върнаха в Лондон, Дейзи почти не го беше виждала — само в компанията на други хора, при това многобройни. Той идваше в къщата, но нея „я нямаше“. Изпращаше й бележки, но тя връщаше отговор, че е „заета с приготовленията за сватбата“, което беше чудовищна лъжа. Той дори изпращаше бележки в магазина с въпрос за „ръкавици“, но тя му ги връщаше с отговора, че нямат налични.

Не искаше да се изправя пред него. Мисълта за сватбата я караше да се чувства все по-зле и по-зле.

„Знам, че се омъжваш за мен само заради бебето.“

Дейзи не спираше да мисли за това — за онзи разговор на лунна светлина. Наистина щеше да се омъжи за него заради бебето, но това не беше цялата истина.

Не можеше да прогони от ума си мисълта, че според Флин тя смята един магазин за по-важен от него. Че обича магазина си повече от него.

Това не беше вярно. Преди — може би, но в последно време Дейзи мисли много, погледна в сърцето си, както се изрази лейди Биа, и разбра, че това, което желае истински, повече от всичко на света, е Флин да я обича наистина.

Така, както го обичаше тя.

А се страхуваше, че ще го разочарова, ще го подведе. Ще го нарани, както се боеше, че вече е направила.

Тя не беше такава съпруга, каквато той винаги беше искал, но беше умна, трудолюбива и можеше да постигне всяка цел. Щеше да работи, да се учи и да се превърне в най-добрата съпруга за него.

През целия си живот бе принудена да се бори за всяко най-малко нещо и пусто да остане, щеше да се бори и за Флин!

Изпрати бележка на Луиза Фостър. А после състави списък с нещата, които трябваше да направи.

Отне й няколко дни, но когато свърши всичко, което беше намислила, тя изпрати бележка на Флин, че ръкавиците са пристигнали и може да ги вземе в осем часа вечерта на другия ден на обичайния адрес.

И зачака.

 

 

Всичките й служителки си бяха тръгнали. Дъждовните капки ту се удряха в прозореца, ту преставаха. Навън беше сиво и мрачно. Все още нямаше и следа от идващото лято. Дейзи запали свещите в тяхната таванска стаичка и зачака, като си повтаряше наум това, което щеше да му каже.

Изпъна завивките и започна нервно да подрежда стаичката, макар че всичко си беше на мястото.

Най-накрая той дойде. Протегна ръце към нея, но тя се дръпна назад и вдигна ръце, сякаш искаше да го отблъсне.

— Седни, Флин. Трябва да ти кажа нещо.

Той я погледна въпросително, сви рамене и седна на леглото.

Тя пое дълбоко дъх.

— Съжалявам… знам, че навярно мислиш, че съм разрушила живота ти, но…

— Ти не си…

— Остави ме да довърша, моля те. Достатъчно ми е трудно да ти кажа това и без да ме прекъсваш.

— Добре, продължавай. — Той седна пак на леглото, скръсти ръце на гърдите си и зачака, насочвайки към нея цялото внимание на синия си поглед — поглед, който сякаш я приканваше да дойде в леглото. Разбира се, това само направи всичко още по-трудно. Но Дейзи беше твърдо решена да каже речта, която репетираше наум от дни.

— Онази нощ в провинцията ти каза, че знаеш, че се омъжвам за теб само заради бебето… и това е вярно… донякъде. Но искам да знаеш, че ако бях… ако бях различен тип човек, може би някоя като лейди Елизабет, щях да се омъжа за теб на мига, Флин.

Той се намръщи.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че си от дамите от Ланголен, няма да ти повярвам.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Не, имам предвид, че ако бях дама — ако бях дама по рождение, имам предвид, с безупречни маниери и хубав език, вместо да говоря като продавачка на пазара…

— Говориш глупости, момиче.

— Остави ме да ти обясня, може ли? И спри да ме гледаш така — объркваш ме и ме караш да дърдоря. — Допреди малко в главата й всичко звучеше толкова разумно и просто. — Онази вечер ти каза нещо, което ме накара да си помисля, че според теб не се радвам на сватбата, че не искам да се омъжа за теб.

— Ако съм казал подобно…

— Тихо! И се радвам, и не се радвам. Себичната част от мен иска да се омъжи за теб, а онази част, която предпочитам да смятам за благородна — но всъщност е само страхлива и уплашена, — тази част не иска.

— Предпочитам себичната част.

— И мисля, че ти си мислиш, че обичам магазина повече от теб.

Той не каза нищо. И сега Дейзи не знаеше дали мълчи, защото наистина си го мисли, или защото най-накрая е решил да не я прекъсва.

— Затова се отказах от магазина.

— Какво? Отказа…

Тя рязко махна с ръка и той млъкна, а на лицето му се появи някакво особено изражение. Дейзи продължи:

— Ако ще ти ставам съпруга, ще го направя както трябва, отначало докрай. Омъжените жени от висшето общество нямат магазини, освен това не искам да се срамуваш от мен. А това ще се случи, ако в дома ти дойдат гости, които са ми клиенти. Така че той вече е в миналото — магазинът. Надявам се да не си разчитал, че ще го получиш, когато се оженим, защото вече не е мой.

— Кой…

— Луиза, моят партньор в сянка. А сега млъкни — не съм свършила. — Тя си пое дълбоко дъх и изрече това, което през цялото време се страхуваше да каже. — Обичам те, Флин. Наистина те обичам — и не го казвам само за да те зарадвам. Знаеш, че не умея да лъжа.

Погледът му омекна.

— Знам — съгласи се той и протегна ръце към нея.

— И знам, че просто се държиш благородно и… не, не ме докосвай, не съм свършила. Знам, че не съм подходяща за теб, но ти обещавам, Флин, че няма да съжаляваш! Ще направя всичко по силите си, за да стана… да се превърна в съпруга, с която да се гордееш. Ще се науча да се държа като истинска дама — лейди Биатрис ще ми помогне. Ще спра да ругая, ще се науча да говоря правилно и…

— Ще разнасяш кошници с храна на моите бедни?

Тя присви очи.

— Не смей да се шегуваш с това, Патрик Флин! Съвсем сериозна съм!

— Знам, глупаво момиченце такова. — Той се наведе напред, придърпа я в обятията си и се претърколи на леглото заедно с нея.

— Не съм свършила — каза тя.

— Напротив, свърши. Сега е твой ред да ме изслушаш.

Той я целуна.

— Сега готова ли си да слушаш?

— Не съм ти обяс…

Той отново я целуна.

— Не спирай да говориш. Всеки път, когато отвориш уста, аз ще те целувам.

Тя стисна устни и го погледна сърдито. Той не приемаше сериозно нито едно от нещата, които му казваше.

— В цялата тази история бях голям идиот — каза й той. — Първото нещо, което трябваше да ти кажа, а не ти казах, беше, че те обичам, момиче.

Очите й се разшириха.

— Обичам те с цялото си сърце. Ти си моята друга половина, не го ли знаеш?

Той я целуна продължително и властно, с целувка, която беше едновременно декларация и потвърждение, и ако отначало не му повярва, ако си помисли, че го казва само за да бъде мил, думите и имената, с които я наричаше между целувките, прогониха поне част от съмненията.

Скоро и двамата трепереха от жажда, смъкнаха дрехите си и се строполиха обратно на леглото.

Той посегна към нея, но се поколеба.

— Дали е безопасно? Нали бебето няма да пострада?

— Безопасно е — увери го тя, беше питала Аби. И го придърпа към себе си.

Той я люби с тиха енергия, от която очите й се насълзиха, без да спира да нашепва галени имена и да повтаря обяснението си в любов, и това беше тяхната лична клетва. „С моята плът те призовавам…“

Стигнаха до върха заедно. Телата им се движеха в съвършена хармония.

После останаха да лежат безмълвно, сгушени един до друг, заслушани в лекото трополене на дъжда по прозореца над главите им и в капенето на водата в капчуците. Отвъд техния малък рай огромният Лондон продължаваше да шуми, без да обръща внимание на падащата нощ, винаги оживен, вечно променящ се.

Флин я притисна до себе си, така че телата им се допираха плътно, топли и преситени. Той я галеше почти разсеяно. Дейзи се чувстваше обожавана, ценена. И обичана.

Когато й каза, че я обича, тя му повярва — Флин беше обичлив човек, — но въпреки това знаеше, че не е подходяща съпруга за него.

Той може и да се шегуваше, да твърдеше, че не му пречи това, че тя не е истинска дама. Но на нея й пречеше. Той заслужаваше най-доброто и тя се зарече пред себе си, че ще го получи.

Можеше да постигне всяка цел. Щеше да се превърне в съпругата, от която Флин имаше нужда.

— Не е ли странно, любов моя? — промълви той след известно време. — Мисля, че съм те обичал през цялото време, почти от самото начало, но бях толкова решен да…

— Да се ожениш за прекрасна дама.

— Точно така, и не можех да видя това, което е било под носа ми — най-милото, смело, любящо, докачливо, твърдоглаво момиче на света.

Тя сбърчи нос.

— Твърдоглаво ли?

Той изпухтя развеселено и я целуна по носа.

— Точно такава си, мила, но аз обичам дори това.

Настъпи продължителна тишина. Дейзи не беше свикнала да чува някой да казва: „Обичам те“. Не и на нея. Не и в смисъла, който имаше предвид той.

Това я накара да се почувства толкова смирена. Толкова недостойна.

— Ще стана истинска дама, Флин, обещавам ти.

Той нетърпеливо въздъхна, надигна се на лакът и я погледна.

— Още ли мислиш за това? За бога, Дейзи, нали ти казах, че те обичам! Това нищо ли не означава за теб?

— Означава всичко — промълви тя и очите й се наляха със сълзи. — И точно затова…

Той я целуна.

— Пак говориш глупости. Не искам съвършена дама — искам теб.

Погледна я в разширените, изпълнени със съмнение очи и поклати глава.

Тя не му вярваше и той не можеше да я обвинява, не и след като толкова време не беше спрял да дърдори за най-изисканата дама в Лондон. Държа се като пълен глупак — постоянно говореше за съвършени дами, когато идеалната жена е била пред него през цялото време.

Неговата Дейзи не беше от момичетата, които се доверяват лесно, и в това нямаше нищо чудно, като се имаше предвид отношението, което бе получавала от хората цял живот. Доколкото Флин разбираше, всеки, когото беше обичала, я бе предавал — освен сестрите й и лейди Биа, а тя беше с тях само от една година.

Флин разполагаше с цял живот, за да й покаже, че вече ще е различно. Но точно сега трябваше да я накара да разбере.