Ан Грейси
Щастието на Дейзи (13)

13

Нямам удоволствието да ви разбера.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Цветята продължиха да пристигат и в средата на всяко букетче все така имаше по една маргаритка. През следващите три дни Флин не спря да прави много официални сутрешни посещения. И Дейзи всеки път беше призовавана в салона.

При второто посещение тя стана подозрителна. Не беше възможно нещата да са такива, каквито й се струваха. Той не можеше да й го причини.

В края на третото посещение вече кипеше от безсилна ярост.

Той се преструваше, че я ухажва. И всички, освен нея му вярваха.

Нещата стигнаха дотам, че Федърби и Уилям трябваше да донесат още столове, тъй като в къщата започнаха да идват все повече приятелки на лейди Биатрис, безкрайно въодушевени, защото нещо се случваше.

Наблюдаваха как се държат Флин и Дейзи един с друг като зрители на пиеса. Дейзи нямаше представа на какво се дължи това внимание, защото при наличието на такава публика с Флин можеха да говорят само за най-обикновени неща.

Раздразнението й нарастваше. Нямаше никаква възможност да говори насаме с него, да го попита какви игри играе, да го вземат дяволите! Той обаче сякаш ни най-малко не се смущаваше от вниманието, което ги обкръжаваше, и забавляваше всички присъстващи с интересни случки и разкази за приключенията си. Възрастните дами го обожаваха.

Дейзи искаше да го зашлеви.

Това навярно беше част от някакъв план отново да спечели благоразположението на Федърби. При това бе постигнал целта си. Икономът се отпусна до такава степен, че вече гледаше госта им с великодушно изражение, а лейди Биатрис го озаряваше с усмивка, когато той станеше, за да се сбогува. Но защо трябваше да замесва Дейзи?

Събраните дами едновременно затаиха дъх, когато той хвана ръката на Дейзи и се поклони над нея, и въздъхнаха продължително, щом я пусна.

Дейзи на драго сърце би му издърпала ушите.

В мига, в който той излезе, тя сърдито изтрополи нагоре по стълбите. Нито за миг не бе повярвала, че я ухажва. И когато следващия път го видеше насаме, щеше да му го каже.

Знаеше какво иска той — мила, кротка женичка с благ език, съвършена дама, която да краси дома му, да ражда бебета и да се прави на самото великодушие пред бедните. Да ходи по балове и да танцува с него до зори.

Да, но тя не беше такава и Флин много добре го знаеше. Играеше някаква неясна игра и това не й харесваше, така че можеше да спре да й изпраща цветя и да я гледа така, сякаш беше… сякаш беше сладкиш със сметана, който очакваше да получи заедно с чая си.

Каквото и да бе намислил, тя не беше съгласна.

Имаше други планове за живота си.

Това беше някаква игра. Не беше възможно да е сериозен.

 

 

Най-после, след цели дни благовъзпитано, убийствено скучно поведение, след литри слаб чай и часове на скучен разговор с възрастни дами, които следяха с жаден интерес всяка негова дума и поглед, Федърби му позволи да се качи на горния етаж и да говори с Дейзи насаме.

— Оставете вратата отворена! — провикна се икономът след него, докато Флин се качваше по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Нямаше търпение да я види. Всъщност беше отчаян.

Тя дори не го поздрави.

— Какви игри играеш, Флин?

У нея нямаше и капка от възпитаното лицемерие на висшето общество. Тя минаваше направо към въпроса. О, неговата Дейзи наистина му действаше освежаващо.

— Да играя игри ли? Какво искаш да кажеш? Аз идвам на сут…

— Престани да се шегуваш! Знаеш какво искам да кажа. Ти ми изпращаш цветя… знам, че си ти, затова не си прави труда да отричаш. И всички тия пусти сутрешни посещения… какво означават те?

Той сдържа усмивката си. Тя си търсеше повод за кавга. Но той нямаше нищо против.

— Нещо притеснява ли те, любов моя? Мислех, че обичаш цветята.

— Не ме наричай така! Не съм твоята любов!

— Нещо притеснява ли те, мое малко таралежче?

Дейзи се опита пак да го изгледа страшно, но устните й я издадоха и тя се разсмя. Остави дрехата, която шиеше, и въздъхна.

— Божке, Флин, ти наистина можеш да накараш едно момиче да се пропие!

Какво ще правя с теб?

Той се ухили.

— Сещам се за едно-две неща.

Тя поклати глава.

— Не — отсече и вдигна ръце, сякаш искаше да го отблъсне, макар че той съвсем не беше достатъчно близо, за да я докосне. Засега. — Спри с тези глупости. Вече ти казах, че това трябва да престане.

— Кое трябва да престане?

— Тази… — помъчи се тя да намери думи. — Тази шарада.

Той се намръщи.

— Това не е шарада.

— Говоря за впечатлението, което създаваш у лейди Биа и приятелките й, и у Федърби. Те мислят, че ме ухажваш, Флин.

— Наистина е така.

Тя примигна и поклати глава.

— Престани да се шегуваш! Говоря сериозно.

— Аз също. Искам те, Дейзи.

Тя пребледня. Влажните й блестящи очи се впиха в лицето му, потърсиха истината. Отвори уста и я затвори. Флин просто чакаше.

Настъпи продължителна тишина. Дейзи прехапа долната си устна и цветът бавно се върна на бузите й, когато успя да се овладее. И пак поклати глава.

— Много съм поласкана…

— Поласкана ли? — Флин вече можеше да чуе „но“-то, което щеше да последва. Пусто да остане!

Тя го погледна с присвити очи.

— Да, поласкана. Сега ще ме оставиш ли да довърша?

Това беше неговото момиче — повалиш ли го, то скачаше на крака и на свой ред замахваше.

— Казвай.

— Да. Както казвах, много съм поласкана, че ме искаш… и признавам, че и ти ме привличаш…

— Тогава, щом…

— Ох! Няма ли да ме изслушаш, да те вземат дяволите?

— Продължавай.

Значи не се опитваше да флиртува. Наистина беше сериозна.

— Признавам, че те харесвам и при други обстоятелства може би щях да…

Той се наведе напред, но тя продължи:

— Но няма. Няма да допусна нещата да отидат още по-далеч.

— Защо?

— Не мога да си го позволя.

— Да си го позволиш ли? — намръщи се той.

— Бизнесът ми едва започва. Не мога да си позволя и най-малкия скандал или неприлично поведение. Не съм като тия дами от обществото, в което всеки е готов да не обръща внимание на забежките им, стига да са дискретни. Ако се разчуе, че си имам мъж за леглото, това ще е краят на…

— „Мъж за леглото“ ли? — повтори възмутено Флин. — Аз не съм мъж за леглото! Ти какво си мислиш — че се опитвам първо да те съблазня, а после да те изоставя? Пусто да остане, Дейзи, мислех, че ме познаваш по-добре! Аз не съм от мъжете, които си играят с чувствата на едно невинно момиче!

Тя го погледна остро, отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но после пак я затвори.

Той продължи:

— Искам да се оженя за теб, момиче.

— Да се ожениш за мен? — промълви тя и остана с отворена уста.

Той кимна.

— Ти, аз и един свещеник. Да се оженим.

И зачака.

За една дълга минута тя не отклони поглед от него.

После въздъхна.

— Онзи ден си помислих, че ще кажеш точно това — когато Джейн и Федърби ни хванаха в стаята. Не се тревожи, няма да искам от теб да изпълниш това обещание.

— Няма да искаш от мен да…

— Аз бях виновна, само аз, затова няма нужда да си толкова почтен и…

— Аз не съм почтен! По дяволите, Дейзи, сериозно говоря! Искам да се оженя за теб.

— Не, не искаш.

— Не ми казвай какво искам и какво не искам! — изръмжа той, раздразнен от кроткото й възражение. — Ти не обичаш, когато аз ти говоря така…

— Да, но сега е вярно. Ти просто чувстваш…

— Какво чувствам? — подкани я той след миг. — Хайде, кажи ми какво си мислиш, че чувствам.

— Ти просто чувстваш вина, задето ми вдигна полите.

Той поклати глава.

— Не се чувствам ни най-малко виновен за това. Изпитвам само съжаление, че Джейн се прибра точно тогава и не успяхме да довършим.

— И никога няма да довършим.

Той се усмихна.

— Аз не се отказвам толкова лесно, Дейзи, любима. И когато искам нещо достатъчно силно, обикновено го получавам. А теб те искам, бъди сигурна в това.

Той направи няколко крачки към нея с намерението да я целуне, за да я увери, че е искрен.

Тя се дръпна назад, спъна се в една от котките и едва не падна. Флин се стрелна напред, хвана я за ръката и я задържа.

— Добре ли…

Тя се отърси от ръката му и вдигна котката.

— Това е единствената стая в цялата къща, в която не й позволяваме да влиза, затова постоянно се опитва да се вмъкне вътре. — Притисна котката до гърдите си и я погали. Но това си беше чиста самозащита.

— Не я обвинявам.

Тя изнесе котката навън, затвори вратата, облегна се на нея и го изгледа с тревожно изражение.

— Не знам защо изведнъж ти хрумна тази глупава идея да се ожениш за мен, Флин, но това е лудост. Когато дойде в Лондон, разправяше на цял свят, че искаш да се ожениш за фина, изискана дама, аристократка… А сега правиш предложение на мен? В това няма никакъв смисъл. Защо го правиш, защото лейди Лиз те заряза ли?

— Не ме е зарязала.

— Но всички казват…

— Това е историята, в която вярват всички. Но — и го казвам само на теб и не бива да го повтаряш пред никого, Дейзи — тя не избяга с мъж. Мисля, че си права и тя наистина е дама от „Лан как беше“ — отиде да живее при някаква своя леля в Италия.

Той не откъсваше поглед от лицето й. Сега млъкна, за да й позволи да осмисли чутото.

— Тази история, че е избягала с друг мъж, трябваше да отклони баща й от следите й. Ако аз не се оженех за нея — а вече й бях казал, че няма да го направя, — той смяташе да я омъжи за някакъв страховит, пропаднал старик, за да изплати дълговете си. — Той изсумтя. — Какъв чудесен баща, а?

Големите й пъстри очи го оглеждаха сериозно.

— Значи не си разстроен?

Той поклати глава.

— Аз й помогнах да го организира.

— О! — измърмори Дейзи и се намръщи. — Но това не обяснява защо искаш да се ожениш за такава като мен. Има предостатъчно изискани, неомъжени момичета от аристокрацията.

— Знам. Но си промених решението. Не искам да се оженя за дъщерята на някой големец — искам теб. И преди да кажеш каквото и да било, не искам да се оженя за „някоя като теб“, а за теб. Освен това няма друга като теб. Ти си единствена по рода си, Дейзи Чанс.

Това беше посланието, което се опитваше да й внуши с онези цветя. Но неговото момиче явно не разбираше езика на цветята. Или може би го разбираше и просто не го харесваше. На лицето й все още бе изписано онова смутено, упорито изражение.

— Затова те моля да се омъжиш за мен. Какво ще ми отговориш?

Още преди да си е отворила устата, той разбра, че отговорът няма да му хареса.

Неспокойните й пръсти заизвиваха някакво парче плат.

— Ами, много мило, че го казваш, Флин. Наистина съм поласкана. И съжалявам, но няма да се случи. Аз съм последното момиче, за което би трябвало да се ожениш.

— Защо говориш такива неща? Обясни ми, Дейзи. Искам да разбера.

За един дълъг миг си помисли, че няма да получи отговор. Но накрая Дейзи въздъхна и каза:

— Добре, но няма да ти хареса.

Той сви рамене.

— До момента не си казала нищо, което да ми хареса, така че какво имам да губя?

Дейзи се отпусна на мястото си под прозореца, подви крака под себе си и му посочи един стол, отдалечен от нея почти през половината стая. Той го вдигна и го премести по-близо — толкова близо, че да може да я докосне. Типично в негов стил! Никога не правеше това, за което го молеше.

Защо не можеше просто да приеме отказа й и да я остави на мира? Беше й ужасно трудно да го отблъсне и без той да се съпротивлява.

Тя си пое дълбоко дъх — това, което предстоеше, никак не я радваше.

— Само преди няколко минути ти ме нарече „невинно момиче“. Аз не съм такава. Аз съм копеле, аз съм…

— Знам. Още в деня, в който се запознахме, ми каза, че си незаконородена.

— Остави ме да довърша, Флин — каза тихо тя. Той зачака. — Аз съм копеле, намерено дете — дори родната ми майка не ме е искала. И преди да дойда да заживея тук с лейди Биа и момичетата, не съм водила почтен живот.

— И аз не съм. Някои от нещата, които извърших, когато бях момче и се опитвах да оцелея сам на този свят… — Той сви рамене. — Направила си каквото можеш, за да останеш жива. Аз няма да те съдя, Дейзи.

Добре, значи трябваше да му каже всичко.

— Не съм свършила. Аз не съм девствена.

Настъпи кратка тишина. Флин пак сви рамене.

— И аз не съм.

Тя стисна зъби. Той не я приемаше сериозно.

— Ами, хубаво, но се съмнявам, че си прекарал почти целия си живот в бордей.

Това го стресна.

— Бордей ли?

Тя кимна. Изкушаваше се да спре дотук, да го остави сам да си извади заключения, но гордостта и нещо в начина, по който я гледаше — съчувствено, а не осъдително или с отвращение, — я накара да продължи.

— Не е това, което си мислиш — никога не съм продавала тялото си. Бях прислужница — търках пода, чистех, вършех всякаква работа. Момичетата и клиентите им ме командваха както си поискат. — Тя го остави да възприеме чутото и добави: — Но не съм невинна. И не съм девствена.

— Но… — започна Флин и се намръщи, докато се опитваше да свърже всички късчета.

— Аби, Дамарис и Джейн не са ми сестри. Запознах се с Аби на улицата. — Беше готова да разкаже на Флин и най-ужасните подробности от своя собствен живот, но историите на момичетата бяха само техни и трябваше да останат в тайна от всички, освен от съпрузите им и лейди Биа.

— И чрез Аби си се запознала с Джейн и Дамарис. Разбирам. Какво невероятно съвпадение — да се натъкнеш на своята полусестра просто ей така!

Как си разбрала? Не си приличате.

Тя вдигна глава и го изгледа пронизващо.

— Нали ще запазиш в тайна това, което ще ги кажа?

— Разбира се.

— Ние изобщо не сме полусестри. Аз съм копеле — поне предполагам, че които и да са били майка ми и баща ми не са се оженили. Но със сигурност съм намерено дете. Момичетата изобщо не са ми роднини.

— Никакви?

— Не.

— Тогава как една случайна среща на улицата е довела до… всичко това? — Той разпери ръце, за да покаже голямата къща, в която сега живееше тя.

— Нямах дом. Току-що бях избягала от бордея. Госпожа Би, собственичката, реши да се оттегли и го даде на сина си Морт. Той беше ужасен и мястото… се промени. Вече не бях в безопасност там. — Тя потръпна, когато си спомни как едно от момичетата й каза, че Морт я е обещал на някакъв мъж, който обичал да бие жени и искал да получи сакатата малка прислужничка.

— И Аби?

— Аби ме прибра.

— Прибрала те е? Непозната, която си срещнала на улицата? Тя знаеше ли за бордея?

— Знаеше. Сърцето на Аби е голямо като Хайд Парк. — Дейзи преглътна.

Това не беше всичко, но тя нямаше да му разкаже, че Джейн и Дамарис бяха отвлечени и продадени на Морт. Тя им помогна да избягат и затова Аби я прибра. И я обяви за своя сестра, в добро и зло.

— А после, когато дойдохме тук и заживяхме с лейди Биа, Аби ме взе със себе си.

— А лейди Биатрис?

— Знае всичко за мен. Вече ти казах, аз не лъжа и категорично не бих излъгала една безпомощна старица.

Флин изсумтя.

— Не виждам у нея нищо безпомощно.

— Повярвай ми, тогава беше безпомощна — каза тихо Дейзи и си припомни състоянието, в което намериха възрастната дама. — Беше боледувала дълго.

Освен това бе занемарена и тормозена от ония прасета — прислужниците й.

Но и за това нямаше да спомене, възрастната дама беше горда, а тези мрачни и отчаяни дни отдавна бяха отминали.

— И така, това е то — моето скандално минало. Имах двама любовници преди…

Тя млъкна. Нямаше да бъде умно да нарече Флин свой любовник.

Той веднага се възползва от тази възможност.

— Преди мен. Третият път — късметлийка.

— Ти не си ми любовник, Флин — каза тихо тя.

Той й се усмихна бавно, лениво.

— Не съм съгласен.

Погледът му се спусна към гърдите й. Проклетите й зърна навярно бяха щръкнали в очакване той да ги забележи.

Тя скръсти ръце пред себе си.

— Виж, дори и да забравим всичко това, не мога да се омъжа за теб. Аз не съм дама, не знам как се ръководи къща, не мога да посрещам важни клечки…

— Виждал съм те…

— Виждал си ме да им наливам чай и да говоря с тях — това да. Не да организирам бал, да планирам голяма вечеря или соаре, или венецианска закуска, каквото и да е това. Не разбирам нищо от водене на домакинство. И никога не бих могла да се насиля да се правя на лейди Биатрис пред твоите бедняци.

Той се намръщи.

— Какви бедняци?

— Онези в имението ти.

— А, те ли! — кимна той.

— Разбираш ли, Аби, Джейн и Дамарис могат. Те никога не са били от бедняците.

— Но…

— О, знам, че нямаха нищо и никого и щяха да умрат от глад — всички бяхме така.

Той изненадано изви вежди и тя осъзна, че не му е споменала за тази подробност.

— Казвам ти го на четири очи, затова внимавай да не се раздрънкаш. Тяхната бедност и бездруго беше само по стечение на обстоятелствата. Не е същото като да си роден беден, като мен — наистина да си бедняк, имам предвид.

— Защо? Бедността си е бедност, все едно кой си.

— Не, не е — настоя Дейзи и се опита да измисли как да му го обясни. — За някои хора бедността е… начин на мислене. Ако си мислиш, че си беден, винаги ще си останеш беден и дори да забогатееш, една малка част от теб винаги ще помни, че си бил беден, и все още се чувства бедна отвътре. Аби, Дамарис и Джейн — те са имали изтупани родители и са обеднели по случайност, така че ще им е лесно да се правят на Лейди Щедрост. Макар да мисля, че понякога Джейн все още се чувства бедна отвътре…

Тя поклати глава. Отклоняваше се от темата.

— Но аз никога не бих могла да се правя на Лейди Щедрост, да нося кошници с храна и дрехи на бедните — истинските бедняци, хората като мен, имам предвид. Ще ми се струва нередно. Сякаш се правя на господарка или нещо такова. Мисля, че човек трябва да е роден за тези неща, за да ги прави.

Настъпи продължителна тишина.

— Разбирам — каза Флин най-накрая.

— Значи разбираш моята гледна точка?

Той кимна.

— Да.

— Значи сега разбираш защо не съм подходящото момиче за теб?

— Не.

— Какво? Но нали току-що ти обясних…

— Обясни ми защо не искаш да се правиш на Лейди Щедрост. И че си родена в бедност. Мисля, че в това отношение си подхождаме. И аз бях бедняк — абсолютен, истински бедняк. И у мен я има тази частица. Нещо като глад, който никога не изчезва. Винаги е там и ти напомня. Преследва те.

Тя кимна. Чувството беше точно такова.

— Но за Лейди Щедрост — аз нямам бедни, които да посещаваш и да им носиш кошници с храна. В момента моето „имение“ се състои от няколко стаи под наем в „Сейнт Джеймс“, в които преди живееше Фреди, а единственият друг обитател е личният ми прислужник, Тибинс.

— Но…

— Вярно е, че искам голяма къща — сигурно си ме чувала да говоря за това поне десетина пъти, — но нямам планове да купувам голямо имение в провинцията с арендатори, били те бедни или не. Може да купя къща в провинцията — вероятно близо до Макс, с изглед към морето, — но основният ми дом ще бъде в Лондон.

После добави:

— Разбира се, винаги можеш да носиш кошници с храна на Тибинс, но не знам как той ще…

— Ти ми се смееш!

Той се усмихна.

— Само малко. Ти си измисляш причини, любов моя. Нито едно от тези неща не успя да промени мнението ми ни най-малко. Всичко, което спомена, може да се научи, ако вложиш поне малко усилие. Да ръководиш домакинство със сигурност е много по-лесно от това да управляваш бизнес, а тази перспектива изобщо не те плаши.

Там беше коренът на всичко.

— Да, навярно бих могла… ако искам. — Дейзи си пое дълбоко дъх. — Но работата, Флин, е, че не искам. Не искам да се омъжвам за никого. Не е заради теб. Харесвам те, Флин, много те харесвам, и всъщност…

— Всъщност? — настоя той.

Тя поклати глава.

— Работата е там, че ако исках да се омъжа за някого, навярно щях да избера теб.

— Само навярно ли? — наведе се той към нея, но тя вдигна ръце, за да го отблъсне. Очите му бяха бездънно сини. Тя призова на помощ цялата си сила, за да изрече това, което знаеше, че трябва да каже.

— Вече ти казах: не искам съпруг. Не искам деца. Имам планове за живота си и бракът не влиза в тях. Затова… — Тя преглътна и се насили да изрече останалото. — Благодаря ти за предложението. За мен е голяма чест, че ме помоли, но съжалявам, отговорът е „не“.

Настъпи продължителна тишина. А после Флин дълбоко си пое дъх и се изправи.

— Предполагам, че тогава е по-добре да тръгвам.

— Съжалявам, Флин — каза отново тя. Чувстваше се ужасно. Това беше най-ужасното нещо на света — да чуеш, че някой не те иска. Особено при положение че го искаше. Искаше го отчаяно. Просто не искаше да се омъжва.

Флин се обърна.

— Може да съм загубил първия рунд, но все още не съм готов да се откажа — каза той и я стрелна с бърза усмивка. — Ще се върна. Аз не се отказвам толкова лесно, момиче.

После излезе тихо от стаята й и затвори безшумно вратата след себе си.

Тръгна бавно към долния етаж. Нищо не разбираше.

Той беше изгодна партия. По дяволите, беше дори чудесна партия: здрав, силен, богат, енергичен, всичките му зъби си бяха на мястото, косата — също.

Жените — с изключение на дамите от „Лан как беше там“ — го харесваха и това беше потвърдено от множеството покани, които бе получил. Той обаче не желаеше да ляга в ничие брачно легло — изневярата не му беше по вкуса.

Знаеше, че ще бъде добър и верен съпруг.

С всяка частица от тялото си, с всяка капка от кръвта си усещаше, че Дейзи го харесва толкова много, колкото и той нея.

Защо тогава идеята за брак й се струваше така немислима? Така непоносимо глупава?

Тя му беше изброила цял куп причини, но според него нито една от тях не бе пречка за брака им. Миналото й не го интересуваше, вълнуваше го само бъдещето й — бъдещето й с него.

И така, какво му ставаше на това момиче?

Федърби го чакаше в коридора. Знаеше какви са намеренията на Флин — точно затова му позволи да се срещне с Дейзи насаме. Сега не каза нищо — на един иконом не му беше работа да разпитва, — но леко вдигнатите му вежди бяха красноречиви.

— Тя ми отказа — осведоми го Флин.

Федърби вдигна вежди.

— Помолили сте я да се омъжи за вас, нали, сър? Искам да кажа, тя е разбрала, че това й предлагате?

Флин кимна.

— Разбра. Бях повече от ясен. Нарече го „глупава идея“.

Федърби го изгледа смаян.

— Що за прищявка й е хрумнала пък сега? — измърмори той почти на себе си.

— Не знам — каза Флин. — Но мисля да разбера.

 

 

Дейзи изчака, докато се увери, че Флин наистина си е тръгнал.

Едва тогава избухна в сълзи.

Това, че не беше девствена, не го смути, работата й в бордея — също. Нищо не го накара да трепне.

Но на него му трябваше друг тип жена, която да ръководи дома му и да му роди деца. Сега може и да си мислеше, че иска нея, защото отчаяно копнееше за тялото й… И коя беше глупачката, която го целуна и започна всичко това?

Коя го подтикна? Коя обви безсрамно крака около кръста му и му позволи да прави каквото иска? А тя го искаше много.

Но след като страстта угаснеше, той щеше да започне да се пита защо се е оженил за нея и да я сравнява с истинската дама, която би могъл да вземе на нейно място.

Дейзи знаеше, че тогава ще му се стори незадоволителна.

Тя не беше от жените, родени за брак. Искаше да стане прочута модистка, търсена от богаташите, а не съпруга и майка. Тези неща не бяха за нея. Никога не бе искала деца, никога не беше мечтала за деца, за разлика от Аби и другите две момичета.

Дори лейди Биа смяташе, че животът й е бил помрачен от неспособността да роди дете. Дейзи не мислеше така.

Флин искаше пълна къща с деца.

Тя знаеше, че като му отказва, постъпва така, както е най-добре и за двама им.

Но колко я заболя!

У него имаше доброта, каквато Дейзи не беше виждала у никой мъж досега, особено пък такъв корав, силен и мъжествен. И зашеметяващо красив.

И богат.

И зашеметяващо красив.

Ако се беше родила по-различна… Не, нямаше смисъл да мисли за това. В живота имаше неща, които човек може да получи, и такива, за които е най-добре изобщо да не мисли.

 

 

Малко след това Федърби й донесе поднос с чай. Дейзи, която при почукването му беше сграбчила някаква дреха, за да създаде впечатлението, че работи, я остави с надеждата, че той няма да забележи зачервените й очи.

Или поне няма да й задава въпроси.

Той я погледна веднъж, после тихо се засуети с работата си — започна да нарежда малките сладкиши, каната и чаената чаша. Силен индийски чай, точно както го обичаше Дейзи. Любимите й сладкиши. Без да каже нито дума.

Знаеше. Федърби винаги всичко знаеше.

Той се поклони, излезе и внимателно затвори вратата зад себе си. Като Флин.

„Ще се върна. Аз не се отказвам толкова лесно, момиче.“

В очите й нахлуха още сълзи. Тя примигна и ги прогони. Наля си чай, но докато разбъркваше захарта, установи, че е вперила поглед в бучките захар, струпани в сребърната купичка.

Тя беше като тези бучки захар — корава като камък… докато не ги изпуснеш в чаша горещ чай. Тогава омекваше, разтопяваше се и се разпадаше.

Но понякога оставаше малка корава сърцевина, която отказваше да се разтвори, колкото и да я разбърква човек.

Отсега нататък тя трябваше да бъде като тази малка сърцевина.

В противен случай щеше да загуби себе си.