Ан Грейси
Щастието на Дейзи (2)

2

Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“^[1]

Патрик Флин скочи леко от файтона под наем, нареди на кочияша да изчака и позвъни на вратата на лейди Биатрис на площад „Бъркли“.

— Добро утро, Федърби! — обърна се той към иконома с фамилиарността на стар познат. След пристигането му в Лондон, когато познаваше само Макс, който беше както негов делови партньор, така и племенник на лейди Биатрис, възрастната дама го покани да отседне при тях.

Той прекара първите си няколко седмици в Лондон в тази къща и това му помогна да разбере по каква точно пътека иска да поеме.

— Госпожица Дейзи готова ли е? — попита Флин.

Още беше рано, но предишната вечер й изпрати бележка. Бяха получили вест, че един от корабите му, със специален товар коприни, ще влезе на док тази сутрин. Тъй като Дейзи шиеше рокли за Аби, съпругата на Макс, както и за другите си две сестри, Макс искаше тя да си избере платове, преди да започнат да ги продават.

— Не съвсем, сър, но съм сигурен, че няма да се бави. А дотогава нека взема палтото и шапката ви. Ако желаете да изчакате…

Флин не желаеше да чака, но нямаше избор. Жените винаги закъсняваха.

Икономът взе палтото му и лицето му стана още по-безизразно от обикновено. Тази очевидна демонстрация на потрес накара Флин да се усмихне и да погали жилетката си.

Федърби не одобряваше крещящите му жилетки. И не беше единственият. Когато се нанесе в ергенския апартамент на Фреди, Флин наследи и личния му прислужник, Тибинс. Тибинс откровено и неприкрито презираше тези ярки жилетки и при всяка възможност се опитваше да убеди господаря си да се отърве от тях.

Флин ни най-малко не се вълнуваше от мнението на прислужника си… или на когото и да било. Изобщо не му допадаше сегашната английска мода, която изискваше от мъжа да се облича безцветно като дъждовен уикенд в Уелс — Флин обичаше да има малко цвят.

Навлезе в лондонското общество с намерение да си намери фина, прекрасна дама, за която да се ожени, и по-мъдри хора с по-голям опит в светското общество — е, Фреди, който беше елегантен младок — го бяха убедили да започне да се облича по-традиционно, поне за момента.

Днес дори такъв арбитър в света на модата като Фреди не би могъл да открие никаква слабост в безупречните кожени панталони, в идеално лъснатите черни ботуши, фината ленена риза с висока колосана яка, елегантно завързаното шалче и съвършено скроения тъмносин костюм, ушит специално за него от много търсения Уестън, шивач на изтънчените джентълмени от висшето общество.

Не, Флин щеше съвсем да заприлича на сянка — при това много скучна сянка, по негово мнение, — ако не беше жилетката, която не бе дело на шивач на джентълмени.

Днешната жилетка веднага се набиваше на очи — беше избродирана с ръмжащи черни и жълти китайски тигри на фон от алена и синя коприна.

Очите им представляваха мънички кристали, които просветваха в зелено или червено при всяко негово движение.

Притежаваше цял куп от тези ярки цветни жилетки, ушити предимно от китайски или индийски платове и до една — дело на госпожица Дейзи Чанс. Тя му вземаше скандално висока такса за тази привилегия, и то с дръзка усмивка, която направо признаваше, че това си е пладнешки обир.

— Бихте ли казали на момичето да се размърда, Федърби?

Икономът царствено наклони глава.

— Ще съобщя на младата дама, сър. Сигурен съм, че дотогава лейди Биатрис с удоволствие ще ви приеме. Тя е в предния салон. — И посочи към въпросната стая с властно махване на ръката. — Ще наредя да ви донесат чай.

— О, нямам вре…

Но проклетият иконом изчезна през покритата със зелено сукно врата, която водеше към стаите на прислугата.

Флин въздъхна и се запъти към салона. Вече почти съжаляваше, че се съгласи да вземе Дейзи.

Не че компанията й му беше неприятна — момичето наистина му беше симпатично. Просто… предпочиташе да бъде сам, когато оглежда товара си. Това бе малък интимен ритуал, който изпълняваше всеки път щом някой от корабите му влезеше на док — срещаше се с капитана, преглеждаше митническата декларация, а после спокойно започваше да оглежда различните отделения и вързопи, сандъците, екзотично опакованите предмети и да решава какво ще прави с тях.

Това му напомняше колко далеч е стигнал. Това беше неговото малко, лично… е, добре, неговото малко лично ликуване.

Флин се ухили сам на себе си. И може би невинаги толкова малко.

Търговията му беше в кръвта. Никога не знаеше предварително какво може да донесат капитаните му. О, корабите бяха натоварени с храни, коприни, чай, подправки и какво ли още не, в зависимост от това по кои земи бе търгувал корабът. Флин обаче насърчаваше всичките си капитани да се оглеждат за нещо специално и необичайно.

Богаташите бяха готови да платят щедро за всичко рядко и изключително.

А този кораб беше „Момичето от Дери“, чийто капитан, Макензи, пътуваше заедно със съпругата си Мей Лин. Търговията й беше в кръвта и по двете линии — и по шотландската, и по китайската. Никога не пропускаше да го изненада с някой рядък и красив предмет. Освен за коприните, имаше нюх и за добрия нефрит. Флин колекционираше нефрит.

Все пак, ако трябваше да вземе външен човек със себе си — още повече жена, — Дейзи беше добър избор. Тя имаше набито око за качеството, както и усет към това какво ще грабнат веднага дамите, а съответно и търговците.

Той почука на вратата на салона и влезе.

Вдовстващата лейди Девънам, която предпочиташе да я наричат „лейди Биатрис“, седеше в удобно меко кресло. Полите й бяха подредени около нея като кралска роба. Тя отегчено прелистваше някакъв илюстрован журнал, но когато вдигна глава, лицето й грейна.

— Господин Флин, мое мило момче, влизайте, влизайте! Точно вас исках да видя. Отегчих се до смърт да бъда само сред жени! О, не моите мили момичета — нали ме познавате и знаете, че те никога няма да ми омръзнат, — а гостенките сутрин. И когато преди малко чух звънеца, си помислих, че е някоя от тях, макар че е абсурдно рано за сутрешни посещения и никой, който претендира, че поне малко разбира от обноски, не би направил сутрешно посещение преди пладне. Но, разбира се, когато гостът не е дама, а джентълмен, особено красив като вас, е съвсем различно. Вие винаги сте добре дошъл.

Тя вдигна лорнета си и погледът й се плъзна по Флин, като се задържа върху прилепналите кожени панталони.

— Изглеждате в добра форма, мило момче. Харесват ми тези панталони. Толкова много мъже просто не разполагат с необходимите дадености, за да изпълнят както трябва чифт панталони.

Флин сдържа усмивката си. Чудесно разбираше какво има предвид домакинята му под „необходимите дадености“. Каква възмутително дръзка старица!

Най-накрая тя вдигна поглед към лицето му и се усмихна.

— И така, какво ви води тук? Искате ли чай? Искате, разбира се — просто дръпнете онзи шнур, става ли, и… а, ето ги Уилям и Федърби с чая. Както винаги идвате в най-подходящия момент, Федърби. Седнете, мило мое момче, ето там, за да ви виждам. — И тя любезно му посочи мястото.

Флин седна.

Лакеят, Уилям, остави подноса с чая. Федърби наля, а Уилям нареди на масата фини тортички и бисквити. Федърби подаде чашата на Флин и каза:

— Госпожица Дейзи ви поздравява, сър. В момента се облича и ей сега ще слезе.

Лейди Биатрис вдигна вежди.

— Така ли? Каква промяна! Оказват ви голяма чест, господин Флин. В последно време това невъзможно момиче почти не ни удостоява с компанията си. Не и за обикновени светски събития — изсумтя тя.

— Така ли? И защо?

Лейди Биатрис махна пренебрежително с ръка.

— От чист инат.

Лакеят и икономът се оттеглиха. Лейди Биатрис отпи от чая си, взе си парче бадемова торта с розова глазура и попита:

— А сега, мило мое момче, кажете ми как върви търсенето на съпруга?

— Задоволително, благодаря, милейди.

Той си взе бисквита с джинджифил, помисли си да я натопи в чая, сети се, че в изисканото общество не одобряват тази практика, и я разчупи на две парчета, които прокара с чай. Джинджифилът беше хубав и силен, а чаят — слаб. Той предпочиташе индийски чай, при това колкото се може по-силен. Лейди Биатрис неизменно пиеше китайски.

Тя вдигна лорнета си и попита остро:

— Задоволително ли? Какво означава „задоволително“? Намерихте ли подходяща млада дама, или не? С кого се запознахте? Как върви?

Флин си взе втора бисквита.

— Джинджифиловите бисквити са чудесни, милейди. Поздравления за готвача ви.

Още от самото начало лейди Биатрис се мъчеше да измъкне от него информация за плановете му, както и за всяка млада дама, която би помислил да ухажва. Възрастната дама си умираше да го сватоса — и Флин й беше благодарен, че го запозна с толкова много хора. Но той открай време сам определяше пътя си и предпочиташе да не издава намеренията си, преди да е взел окончателно решение.

Нежеланието му да обсъжда подробно въпроса подлудяваше лейди Биатрис. В интерес на истината на Флин му беше приятно да я измъчва.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Да не би да осъзнахте, че сте се прицелили прекалено високо? Нали ви предупредих! Необразован морски капитан, ирландец, с ниско потекло, при това католик! — Тя поклати глава.

— Това е точно така, милейди, но все пак не смятам, че съм се прицелил прекалено високо — отговори благо Флин. Чувстваше се добре в кожата си и беше наясно колко струва. — А съм и богат — мъж, който сам е натрупал състоянието си, с цяла флотилия и търговска империя, която се простира до четирите краища на света.

Лейди Биатрис се подсмихна пренебрежително.

— Пари, които сте спечелили с търговия.

Флин се ухили, без да се трогва от пренебрежителния й тон.

— Да, милейди, разполагам с купища вулгарни пари и клетата девойка, която се съгласи да се омъжи за мен, ще трябва да ми помага да ги харча. Мисля, че това ще е ужасно бреме за нея.

Изящно начервените устни на лейди Биатрис потрепнаха.

— Несъмнено. Скромността не е сред добродетелите ви, господин Флин.

Флин сви рамене. Открай време не виждаше смисъл да скромничи.

Лейди Биатрис взе един фин сладкиш, издут от сметана, и замислено отхапа от него.

— Знам, че Макс и Фреди са ви запознали с доста възможни кандидатки, както и аз самата. Но сезонът едва започва. Не се обезкуражавайте, скъпо момче, има предостатъчно подходящи момичета…

— О, аз съм хвърлил око на една — каза той непредпазливо.

Всъщност почти се беше спрял на лейди Елизабет Комптън, дъщерята на граф Комптън. Струваше му се, че тя притежава всички качества, които той търсеше у бъдещата си съпруга — беше със синя кръв, хубава, млада, но не прекалено и доколкото виждаше, добра по душа. Беше единствената дъщеря на обеднял граф и баща й деликатно бе подсказал, че не би възразил да приеме за зет едно ирландско парвеню, та макар и католик, стига състоянието му да е достатъчно голямо.

— Така ли? — Лейди Биатрис се наведе напред. Аристократичният й римски нос буквално потрепваше, като муцуна на хрътка, надушила заек.

— Казахте ми, че искате най-прекрасната млада дама в цял Лондон.

Предполагам, че въпросното момиче е дама?

— До върха на пръстите си. Родословното й дърво е дълго колкото ръката ви.

— Коя е тя в такъв случай? Познавам ли я?

Флин поклати глава.

— Още нищо не е решено.

— Аз умея да си държа устата затворена, ако това ви притеснява! — каза остро тя.

— Сигурен съм, госпожо — увери я Флин с тон, който трябваше да я успокои, защото беше настръхнала от обида. — Но съм малко суеверен и не искам да казвам нищо, преди да уредим нещата. Обещавам ви, че вие първа ще научите. Наистина съм ви много благодарен, задето ме представихте.

— Охо! — Лейди Биатрис остави чашата си, вдигна лорнета си и се наведе напред. — Значи аз съм ви запознала с момичето, така ли? Коя е тя тогава? Не е ли…

— Не смятам да говоря за това, милейди — прекъсна я категорично Флин. Беше благодарен на лейди Биатрис и Макс, задето го запознаха с много хора от висшето общество, но нямаше намерение да позволява на възрастната дама да ръководи ухажването му, колкото и добронамерена да беше. Или да издрънка пред някого за плановете му, преди дори да е говорил с момичето.

Тя не му обърна внимание и започна да изрежда имена. Блесналият й поглед, който лорнетът правеше още по-напрегнат, не се откъсваше от него.

— Госпожица Харингтън ли е? Или момичето на Грейнджър, забравих му името — онова хубавото, с ужасната коса? Не? Да не е момичето на Шери — Мариан? Малко престаряла, но още е чудесна партия. Не? Хмм, чакайте да помисля малко. На кого още ви представих?

Флин можеше да се закълне, че не е помръднал и мускул. Тогава откъде, по дяволите, възрастната дама знаеше, че не става въпрос за нито едно от момичетата, които изброи? Фреди твърдеше, че тя била вещица и можела да чете мисли. При скоростта, с която работеше мозъкът й, Флин нямаше избор — трябваше да й отвлече вниманието.

— Може да е дъщеря на херцог — каза той — и това е единственото, което ще кажа по въпроса. Не искам да се разчува. — Той взе трета бисквита с джинджифил и я захапа. Нека възрастната дама се помъчи с тази подвеждаща информация.

— Дъщеря на херцог ли? — сбърчи вежди лейди Биатрис. — Колко дъщери на херцози нямат изгледи да се омъжат добре? Нито една от тези, които познавам, няма да направи дебюта си този сезон. Това момиче вече е направило дебюта си, нали?

— О, да! — увери я Флин, отпи от чая си и по лицето му не трепна нито мускул.

— Единствената херцогска дъщеря, за която се сещам — искам да кажа, единствената неомъжена — е лейди Памела Гъртъл-Бют. Но, разбира се, не е възможно да е тя.

Флин се наведе напред с, както се надяваше, неразгадаемо изражение.

— Защо?

— Пами Гъртъл-Бют? — изсумтя възрастната дама. — Ужасно момиче! Положението й е безнадеждно, и нищо чудно. На нищо не прилича — абсолютна бъчва! — и тези нейни зъби!… При това е ужасно скучна. Говори така, сякаш е единственият човек в стаята, не можеш да я накараш да млъкне — и е толкова шумна! Може да проглуши ушите и на глухите. Като добавим и това, че домашните й любимци са плъхове — знаете ли, веднъж донесе един от тях на бал! Носеше го в чантичката си, но онова ужасно създание се измъкна, разбира се… само да бяхте чули какъв шум се вдигна! Миризмата… — Лейди Биатрис размаха ръка пред носа си. — Не, един мъж трябва да е съвсем отчаян, за да избере Пами Гъртъл-Бют.

— О! — измърмори Флин, отпи от чая си и си придаде покрусено изражение. — Съжалявам, че мислите така.

Възрастната дама настръхна.

— Не е възможно да говорите сериозно! Не и Пами Гъртъл-Бют!

Той сви рамене.

— Тя все пак е дъщеря на херцог.

— Да, но е абсолютно ужасна! Не е възможно да…

— Не искам да го обсъждам — каза кротко Флин.

— Но вие не можете…

— Тези джинджифилови бисквити са възхитителни.

— Има много момичета, чието потекло е почти толкова добро, колкото на Пами Гъртъл-Бют, но са много по-сим…

— Както казах, милейди, сам вземам решенията си.

С изражението на човек, който е приключил разговора, Флин огледа чинията със сладкиши, реши, че четвърта бисквита ще му дойде прекалено, и избра голям сладкиш със сметана, от който капеше сладко.

Вдигна го достатъчно високо, за да отхапе внимателно — отчасти за да не се накапе и отчасти за да прикрие изражението си от възрастната дама.

Операцията беше сложна, но когато свали сладкиша, установи, че лейди Биатрис го изучава през лорнета си със сурово изражение.

— Вашите шеги са безобразни, просто безобразни, господин Флин!

Той дояде сладкиша и избърса ръцете и устата си, изличавайки — така поне се надяваше — и всяка следа от усмивка.

— Щом казвате, милейди.

— Казвам! Почти повярвах на тази страховита история!

— Не е възможно, милейди. Вие сте толкова обиграна.

Тя го прониза с поглед.

— Не се опитвайте да ме ласкаете, негодник такъв! От тази страховита история можеше да получа сърцебиене! Сърцебиене!

Флин се усмихна.

— Сърцебиене ли? Не думайте, ми…

Тя удари с бастуна си по пода.

— Аз съм една крехка старица и не бива да ме лъжат!

— О, вие сте здрава като…

— Ако кажете „бик“, господин Флин, аз ще… ще ви ударя! — И тя многозначително стисна бастуна.

Той се подсмихна.

— Няма нужда от насилие, госпожо. Щях да кажа „силна като… ъъъ… като фея“. Да, точно така, силна като фея — деликатна, елегантна, лукава, неостаряваща мъничка фея.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Вие сте негодник със златен език, както и ужасен вагабонтин, господин Флин!

— Щом казвате, милейди.

— Казвам. Представа нямам защо изобщо си бях въобразила, че ви харесвам. — Тя му отправи продължителен, опасен поглед, който трябваше да изглежда суров.

Флин й се ухили бавно.

— Е, милейди, това несъмнено е било заради моя неустоим ирландски чар.

Устните й потрепнаха, но тя безмилостно ги стисна отново в строго изражение.

— Искате да кажете, неустоимите ви ирландски дрънканици. Нали вие, ирландците, целувате оня пуст камък.

— Защо да се занимавам да целувам камъка от Бларни^[2], когато мога да целувам други, много по-привлекателни неща, милейди?

От устните й изскочи неохотен смях.

— Вие нямате и капчица срам. Нито капчица. — А после изражението й стана лукаво. Тя размаха към него костеливия си пръст. — Имате нужда от урок, господин Флин.

Той изви вежда.

— Така ли?

— Да, и ще го получите утре, точно в четири часа. — Тя посочи с пръст. — На горния етаж. — И го погледна с доволно изражение.

Не беше възможно да има предвид това, което си помисли той.

— Какъв урок? — попита Флин предпазливо.

— Урок по танци, господин Флин. Недейте да спорите. Ще ми се подчините. Какъв безобразен човек сте вие! Длъжник сте ми — така ужасно ме уплашихте!

Тя се надигна от креслото си, като се подпря на бастуна. Флин скочи да й помогне, но тя нетърпеливо отплесна ръцете му.

— Точно в четири, чухте ли?

— Но аз знам да танцувам.

Тя изсумтя презрително.

— Глупости! Прекарали сте почти целия си живот в морето. Знаете ли, в „Олмак“ не танцуват моряшки танци!

Той отвори уста, за да й съобщи, че може и да е моряк, но знае всички изискани танци. В този момент обаче влезе Дейзи, закопчавайки палтото си. Бонето висеше на ръката й.

— Добрутро, Флин. Съжалявам, че ме чакахте.

Лейди Биатрис насочи лорнета си към нея.

— Облечена си за излизане?

Дейзи кимна.

— Тъй е. Ще ходя на едно място с господин Флин.

— Ще ходиш някъде ли? И би ли ми казала къде?

Дейзи просто се ухили и възрастната дама се обърна към Флин:

— Каква чест, господин Флин! Каква чест! В последно време пустото момиче отказва да дойде с мен където и да било! Отказва да прави сутрешни посещения, вири нос и не идва и на най-прекрасните светски събития. Само от време на време благоволява да се разходи в парка с мен и момичетата.

— Ами! Вие и без това почти не вървите. — Дейзи закопча докрай палтото, нахлузи бонето и завърза връзките. — Просто седите в каретата си и качвате хора, за да клюкарствате с тях. Нямам време за такива неща.

Флин я наблюдаваше как завързва бонето си, уж небрежно. Шапчицата застана под ъгъл върху разрошените й кестеняви къдрици, но крайният ефект беше едновременно стилен и подходящ за бледото й, ъгловато и изразително личице. Цялото й облекло беше просто — без воланите и украсите, които харесваха другите жени, — но много спретнато и някак елегантно. Всичко у младата Дейзи излъчваше чистота и стил.

Тя се обърна към Флин и очите й се озариха от очакване.

— Добре, готова съм.

— Господин Флин не си е допил чая — каза рязко лейди Биатрис, нищо че само преди миг беше на път да излезе от салона.

Дейзи го погледна и се намръщи.

— За какво сте дошли, да пиете чай ли? Мислех, че бързате да отидете на доковете.

— На доковете ли? — повтори лейди Биатрис с лек ужас. — Ще ходите на доковете?

— Току-що пристигна един от корабите ми, милейди…

— И ми дава първа да си избера от плячката — оповести ликуващо Дейзи. — Хайде, Флин! Няма време за губене.

 

 

Дейзи излезе навън, като си слагаше ръкавиците. Погледна към оловносивото небе.

— Брррр, и туй ми било пролет? Още е ледено, пусто да остане!

Над студената земя все още се виеха струйки мъгла, стелеше се пелена от ефирни сиви перца. Когато сутринта се събуди и погледна през прозореца, мъглата беше толкова гъста, че сиянието на газените лампи на улицата едва се виждаше.

Флин беше наел карета, която ги чакаше. Конете мятаха глави, пръхтяха и издишаха мъгливи облачета в студения въздух. Не спираха да пристъпват от крак на крак и копитата им трополяха по калдъръма.

Дейзи се качи в каретата, намести се в ъгъла и се ухили на Флин, а каретата се люшна и потегли.

— Благодаря, че ме поканихте, Флин.

Той сви рамене.

— Няма нищо. Благодаря, че не ме накарахте да чакам много дълго.

— Няма… — започна тя и се прозя — … нищо.

Той се усмихна.

— Иска ви се още да бяхте в леглото, а? Надявам се, че не съм попречил на излежаването ви.

— Излежаване ли? — изсумтя подигравателно тя. — От четири съм будна.

— Четири? Четири часът сутринта? Господи, защо?

Тя сви рамене и излъга:

— Най-вече по навик. Става ми скучно по цял ден да се излежавам в леглото.

Той изви вежда по начин, който подсказваше, че не й вярва, затова тя добави:

— Мислех, че точно вие ще разберете, Флин. Изграждам си бизнес и работя постоянно.

— Ясно. Доколкото разбирам, търсенето е голямо.

— Така е. — Тя се усмихна насила. — Едва успявам с поръчките.

Всъщност изобщо не успяваше да се справя с всички тях, но за нищо на света нямаше да го признае пред никого.

— Прекрасно. Ако сте толкова уморена, подремнете. Ще ви събудя, когато пристигнем.

Той изпъна дългите си, обути в ботуши крака, облегна се удобно на кожените възглавнички и се загледа през прозореца на каретата.

Дейзи нямаше никакво намерение да подремва, когато Флин е до нея.

Престори се, че и тя гледа през прозореца, но всъщност го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той беше много привлекателен мъж. Прилепналите панталони му отиваха, краката му бяха дълги и мускулести, а ароматът му беше божествен — чист и мъжествен, за разлика от толкова много изискани джентълмени, които се заливаха с парфюм и миришеха като саксия.

Не, Флин беше изключително мъжествен. Дейзи много го харесваше — още от самото начало, от първия ден, в който влезе наперено в салона на лейди Биа, дързък и самоуверен, сякаш къщата беше негова. Тези негови дръзки сини очи обходиха всички жени в стаята — чиста покана за грях.

Още от самото начало Флин представляваше опасност, увита в оттенъци на мъжка елегантност — той идваше направо от изключително скъпия шивач на Фреди Монктън-Кумс, но не спря да се оплаква, че трябвало да се облича като паунка — не като паун, — в убити цветове. На ухото си носеше златна обеца, като пират. Тя и днес проблясваше на слабата светлина.

Онзи ден Флин флиртува с нея, макар и малко… а тя му отвърна.

Дейзи въздъхна. Навремето щеше да се втурне след него, без да се замисля, но сега бе станала порядъчна жена, така както и Флин беше станал порядъчен мъж.

Той възнамеряваше да се ожени за най-прекрасната млада дама в Лондон, а Дейзи започваше свой собствен бизнес. Те вървяха по различни пътеки и лудуването между чаршафите беше изключено и за единия, и за другия. Жалко!

Освен това Флин й беше приятел — първият мъж, с когото се сприятеляваше истински. Мъжете, които познаваше преди, бяха използвачи — сводници, хищници, крадци и измамници. По един или друг начин всички бяха мошеници.

Флин беше различен и тя нямаше да рискува да развали приятелството им с креватни забавления, колкото и изкушаваща да й се струваше идеята.

Тези неща не траеха дълго… а краят им беше и край на приятелството. Затова се задоволяваше да гледа, без да пипа.

Огледа дългите му мускулести бедра и блесналите ботуши под тях и се усмихна на себе си. За щастие беше толкова приятно да го гледаш!

Каретата се носеше по улиците. Дейзи разбра кога са пристигнали на доковете по миризмата — на влажна, вонлива, лепкава, солена речна кал.

И потръпна.

— Студено ли ви е? — попита Флин.

— Не, просто… тази миризма.

— Аха.

Каретата спря и двамата слязоха. Докато Флин плащаше на кочияша, Дейзи се огледа. Тук мъглата още беше гъста, лежеше над Темза като мрачен мръсен покров. Под нея се долавяше плискането на вода, а над нея — крясъкът на някаква морска птица. Дейзи се уви по-плътно в палтото си.

Край кея стояха на котва пет-шест големи лодки. Мъглата се плъзгаше по корпусите им, а мачтите им се очертаваха, остри и тъмни, на фона на сребристото небе.

— Коя е вашата лодка?

— Кораб — поправи я Флин. — Ето там.

Той посочи един силует далеч пред тях — призрачен кораб, който сякаш се носеше по мъглата. Сложи два пръста до устата си и нададе продължително и сложно изсвирване. От дълбините на мъглата му отговори друго изсвирване.

Дейзи се намръщи.

— Какво прави там? Нали казахте, че е в пристанището.

— Наистина е в пристанището. Аз винаги оглеждам товара, преди корабът да застане на котва.

— Защо? Няма ли да е по-лесно да го направите на сушата?

— Да, но на борда е по-бързо, докато уреждаме свалянето на товара и прехвърлянето му в нашите собствени складове. Предпочитам престоят ми на доковете да бъде възможно най-кратък.

Дейзи разбираше това — самата тя ненавиждаше реката и доковете. Но Флин беше моряк. Предполагаше се, че моряците харесват вонята на морето.

— Защо? — попита тя.

— Крадци — отговори Флин и изсвири повторно, този път по-кратко, преди да се извърне обратно към нея. — Нощем крадците върлуват на банди — някои и денем, неприкрито и нахално. И жестоко. Затова са тези огради и ровове тук — посочи той. — Не че се вижда кой знае какво в мъглата. Има и частни стражи, които патрулират, но когато става въпрос за ценни стоки, предпочитам да използвам моите хора. Миналата седмица една от бандите подпали склад, затова няма да рискувам. Този товар няма да прекара тук и секунда повече от необходимото.

Дейзи кимна. Навсякъде имаше крадци. От друга страна… Тя изгледа недоверчиво широката река. Под заглушаващата покривка от мъгла чуваше как водата се плиска в камъните.

— Е, как ще се качим на борда? Как ще им покажете със свирене къде да спре лодката?

— Кораба — лодка е нещо по-малко. Не, ние ще отидем там с… а, ето, тук е.

Той тръгна към ръба на кея, наведе се и заговори на някого, когото Дейзи не можеше да види.

Тя тръгна след него и погледна надолу. В мъглата се полюшваше малка лодка, в която седеше един мъж.

— Да тръгна с туй малкото нещо? — възкликна тя. — Никога!

— Напълно сигурно е — увери я Флин.

— Не, по дяволите, не е! — извика Дейзи и се отдръпна. Веднъж едва не се удави. Всеки път щом усетеше тази воняща речна миризма, си спомняше паниката, как вълните се плисват над главата й, как поглъща тази отвратително мръсна вода…

Флин се усмихна, сякаш се забавляваше.

— Не се бойте, няма да ви оставя да паднете.

— Няма да имате тази възможност!

— Мислех, че искате да изберете първа от стоките. Ако не искате… — Той сви рамене.

Дейзи си помисли за всички ослепително красиви неща, скрити в голямата лодка. Да избира първа… Преглътна с усилие.

— Добре, но ви предупреждавам, Флин, че ако туй нещо се преобърне…

— Няма, а дори и да се обърне, няма да ви оставя да се удавите. За разлика от повечето моряци, аз плувам като риба, така че сте в абсолютна безопасност с мен.

Флин протегна ръка. С дълбока въздишка и надеждата, че той няма да усети треперенето й, Дейзи я пое. Стори й се топла и силна.

За да се качат в опасната малка лодка, трябваше да слязат по дървена стълбичка, вградена в стената на кея.

— Един джентълмен щеше да ви остави да минете първа — каза Флин.

— Не си го и помисляйте! — отвърна Дейзи, забравяйки за всякаква скромност. — Няма и да стъпя там, ако не сте долу, за да ме хванете, ако падна!

Флин тихо се подсмихна, изчезна зад ръба на кея и с леко тупване се приземи в лодката.

— Ваш ред е, госпожице Дейзи.

Малката лодка не спираше да се люлее. Флин гледаше нагоре към Дейзи така спокоен, сякаш стоеше на твърда земя.

Да изберете първа от стоките… Дейзи пое дълбоко дъх, обърна се с гръб към реката, леко повдигна полите си и заслиза по стълбичката.

Вземаше внимателно стъпало след стъпало, вкопчена в парапета. Мъглата се виеше около нея, вълните се удряха силно в нестабилната лодка и в покритите с мъх камъни на кея. Над главата й речни птици пищяха като изгубени души. Дейзи пое дълбоко дъх, за да се успокои… и мирисът на реката я обгърна.

Тя застина.

— Дейзи? — обади се дълбокият глас на Флин някъде отдалеч.

Дейзи не помръдна — не можеше.

Две силни ръце я сграбчиха за кръста.

— Пуснете се. Държа ви.

Но тя не можеше да се пусне.

Една яка ръка се обви около нея, а другата разтвори замръзналите й пръсти. Туп! — и се приземиха в малката лодка, която се разтресе силно, и Дейзи се вкопчи ужасена във Флин.

— Нищо ви няма, момиче. — Гласът му беше спокоен, дълбок и утешителен. — Просто седнете и не мърдайте. — И той я натисна да седне на една дъсчена пейка.

После каза нещо на лодкаря, развърза някакво въже и отблъсна лодката.

Тя се отдели от кея с плисък и лодкарят започна да гребе.

Флин седна до Дейзи.

— Само след минутка ще сме на кораба.

На пейката беше малко тясно, но бе успокояващо да усеща до себе си силното му тяло. Той беше казал, че може да плува.

Засрамена от глупавата си паника, Дейзи стоеше неподвижна, с изправен гръб и високо вдигната глава. Държеше се здраво, като се надяваше това да не се набива на очи. И трепереше като лист.

Веслата плискаха, лодкарят загребваше в стабилен ритъм.

След минута Флин се обади тихо:

— Съжалявам. Не знаех, че наистина се страхувате от водата.

Унизена от кроткото му съчувствие, Дейзи измърмори:

— Туй не е нищо.

Беше й ужасно неприятно, че е такава страхливка.

А после, защото той явно чакаше и защото се чувстваше толкова глупава, и защото кисело-солената миризма на реката все още я задушаваше, за своя изненада тя измърмори:

— Просто… веднъж едва не се удавих.

— Какво се случи?

— Един мъж ме бутна в реката. Мислеше, че е смешно, глупавото ко… — спомни си, че се опитва да изчисти речника си, и млъкна. — Не мога да плувам. За мой късмет един събирач на изхвърлени вещи ме видя как потъвам. Извади ме с една голяма гадна кука, дето ми скъса роклята. — Лицето й се разкриви в гримаса. — И той помисли, че е смешно — каза, че повечето от тия, дето ги изваждал, били умрели, но аз още съм мърдала. — При този спомен по тялото й премина тръпка.

Флин обви ръка на кръста й.

— Е, добре, с мен сте в пълна безопасност.

Дейзи се опита да не се сгушва в него. При обикновени обстоятелства щеше да го отблъсне — не й трябваха изкушения, — но сега беше прекалено благодарна, че го усеща до себе си, сигурен и солиден. Във всеки случай изкушението бе последното, за което си мислеше — беше прекалено уплашена.

Докато лодката плавно се носеше по реката, силуетът на големия кораб бавно изплува от мъглата. Пътуваха в мълчание. Около тях отекваха звуците на реката, мъглата и липсата на контекст ги правеха зловещи.

Струваше й се, че това пътуване продължава цяла вечност.

До нея Флин изсумтя тихичко, развеселен.

Тя обърна глава и го изгледа подозрително.

— Какво?

— Мисля си, че дори да паднете, няма опасност да се удавите. — И добави: — Дървото не потъва.

— Какво?

— Скована сте като дъска. Ако паднете във водата, едва ли ще потънете.

Тя го изгледа с присвити очи и после го сръга с лакът в ребрата. Силно.

— Ох! — Но той се смееше. — Така е по-добре. Ето че пристигнахме.

Малката лодка меко се удари в корпуса на кораба. Дейзи видя носа му, над който стърчеше изваяното цветно изображение на жена с голи гърди.

С остри букви с позлатени ръбове беше изписано името „Момичето от Дери“.

До корпуса на кораба висеше въжена стълбичка. Дейзи я изгледа подозрително и стомахът й се сви. Преди малко й беше трудно да слезе дори по здраво закрепена дървена стълба. Въжена стълбичка, която щеше да се извива и мята над реката…

— Не мога… — започна тя.

— Ахой, „Момиче от Дери“! — провикна се Флин. — Една дама се качва на борда.

Над борда се появиха две глави. Спусна се въже с брезентова примка.

— Седнете вътре — каза Флин и помогна на Дейзи да стане. — Момчетата ще ви изтеглят. Абсолютно безопасно е — като люлка на панаир. Използваме го за товарене и разтоварване на стоки… както и на дами.

Страхът я стисна за гърлото, но тази сутрин веднъж вече се прояви като страхливка, затова преглътна възраженията си — и страха — и позволи на Флин и на моряка да й помогнат да се намести върху ивицата брезент.

— Готова ли сте?

Тя кимна и стисна въжетата с всички сили. Чувстваше се като абсолютна глупачка!

— Дърпайте, момчета! — провикна се Флин.

Въжетата се опънаха, примката се стегна около задника й и…

— Милостиви Боже!

Ненадейно Дейзи полетя във въздуха, люшна се над водата, краката й увиснаха и полите й се издуха.

— Не мърдайте! — нареди Флин.

Едната й обувка падна.

— Хванах я! — провикна се той.

Дейзи обаче изобщо не мислеше за обувката. Вдигнаха я високо и я преметнаха през палубата — палуба, претъпкана с мъже, които зяпаха елегантната гледка, която се разкриваше пред очите им. Приличаше досущ на пудинг, увиснал в цедка. Почувства, че не й е останала и капка достойнство.