Ан Грейси
Щастието на Дейзи (1)

1.

Лондон, март 1817 г.

— Мога да направя всичко от нищо, но дори аз не мога да изпреда коприна от слама! — отсече Дейзи Чанс. — Родена съм на улицата, израснах в бордей и имам куц крак. Ни приличам на дама, ни говоря кат’ дама и никога няма да стана дама, тъй че що да…

— Глупости! — прекъсна я лейди Биатрис. — Можеш да направиш всичко, което решиш!

Дейзи завъртя очи.

— Може и тъй да е, но не искам да ставам дама! Искам да съм шивачка, при туй не каква да е. Искам да стана най-търсената модистка в Лондон — да правя мода за всички важни клечки.

Възрастната дама сви рамене.

— Не виждам защо да не можеш да бъдеш и модистка, и дама.

Дейзи я погледна невярващо.

— Хич не разбирате, нали? К’во ще трябва да…

— „Изобщо“ не разбирате. Казва се „изобщо не разбирате“.

Дейзи завъртя очи.

— Работа, това трябва — тежка работа, работа без край. Аз и тъй работя по цял ден, но пак едва смогвам. Нямам време да крача важно-важно и да се правя на дама!

— Ти си дама!

Дейзи изсумтя, но лейди Биатрис продължи:

— Цялата ти природа го показва. Вътрешно ти наистина си дама, Дейзи — предана, любяща, честна, чувствителна към нуждите на другите. Трябва само да те научим да бъдеш дама и външно!

— Много ме е грижа! — отвърна многообещаващата дама. — Освен че нямам време за всичко туй, аз и не искам. И няма смисъл! И да се скъсам от уроци, пак няма да стана дама като Аби, Джейн или Дамарис. Те са родени с фини маниери и мил говор. Аз обаче бях родена на улицата и растях сред грубияни.

— „Израснах“, не „растях“, и „съм родена“, а не „бях“. Но това няма значение…

— Има. Сега имам възможност — благодарение на вас, Аби и момичетата — да достиг… да постигна нещо.

— Да, да станеш дама.

— Не, модистка, с мой си магазин. Искам да обличам изисканите дами, не да се правя на тях кат’ маймуна.

Лейди Биатрис изпъна сковано гръб.

— След като аз ще отговарям за уроците ти, и дума не може да става да се правиш на някого кат’ маймуна. И моля те, недей да използваш такива вулгарни изрази!

— Е, ами аз съм си от вулгарните класи и говоря право куме в очи, но щом това ви се струва прекалено грубо, ще го кажа иначе: аз не съм дама и не обичам да се преструвам.

— И това го казва момиче, което живее в моята къща под фалшиво име — отвърна старата дама с мило и престорено праведно изражение. — И което, предполагам, възнамерява да започне бизнеса си под същото това фалшиво име.

Дейзи зяпна.

— Вие ли го казвате? Вие, която изговорихте повече лъжи за нас от всеки друг? Кой измисли, че има полусестра, и при това копеле, а? Кой заяви, че сме негови племенници, когато изобщо не сме? Кой измисли всички ония глупости за Венеция? Кой…

Тя млъкна. Възрастната дама се подсмихваше. Тя просто се гордееше с лъжите си.

Дейзи продължи с достойнство:

— Дяволски добре… отлично знаете, че се съгласих да взема името Чанс само заради Аби и Джейн — защото бяха в опасност!

Лейди Биатрис сви рамене.

— Така е. И все пак ти продължаваш да се представяш като Дейзи Чанс, вместо като… Как ти е фамилията всъщност?

— Смит. Но това е име, което някой ми е избрал ей тъй, наслуки. Аз съм намерено дете, не познавам ни майка си, ни баща си, тъй че никой не ми знае истинското име.

— Отклоняваш се от темата — отсече лейди Биатрис. — Всички момичета ще се съберат горе утре следобед. Искам и ти да дойдеш.

— Мислех, че бя… са спрели с всичко това, сега, когато сезонът започна.

Възрастната дама махна пренебрежително с ръка.

— Трябва още да ги ошлайфаме. Финото изкуство на общуването с хората — разговори, танци и поведение — не е вродено у всички дами, а Джейн има склонност да подскача като конче, вместо да танцува. Така че ще дойдеш.

Това беше заповед и все пак в гласа на лейди Биатрис прозвуча едва доловима нотка на несигурност.

Дейзи мигновено се възползва от нея.

— Не, имам много работа и нямам време за глупости като държане в обществото.

Уроците за водене на разговор и поведение й се бяха сторили интересни, а и предполагаше, че реверансите може да се отразят добре на бизнеса й, но това й беше достатъчно. Пък и лейди Биа не спираше да настоява, че трябвало да се научи да танцува — нещо, което Дейзи категорично отказваше.

— Един-два часа не са кой знае какво.

— За един час мога да пришия ръкав или да довърша подгъв.

— Пфф! — махна с ръка старата дама, за да покаже, че нито ръкавът, нито подгъвът имат значение. — Искам да дойдеш и ти ще дойдеш.

— Жалко, защото няма.

— Няма да споря с теб, Дейзи. Ти ще научиш това, което аз казвам, че трябва да научиш! Моята племенница няма да напусне тази къща, без да знае всичко необходимо.

Дейзи я изгледа сърдито.

— Аз обаче не съм ви племенница. И двете го знаем.

Възрастната дама съзнаваше, че иска от нея невъзможното. Тогава защо…

Лейди Биатрис отвърна на гневния й поглед и тропна с бастуна си по пода.

— Момичетата, които живеят под моя покрив, ще правят това, което аз им кажа!

— Иначе какво? — попита Дейзи предизвикателно.

Настъпи кратко, напрегнато мълчание. Дейзи попита почти невярващо:

— Заплашвате ли ме? Какво ми казвате — че трябва или да слушам, или да се махам от къщата?

Тишината се проточи. Дейзи усети как стомахът й се свива. О, проклятие! Тази нейна избухливост… Възрастната дама имаше пълното право да я изгони пак на улицата…

Лейди Биатрис се отпусна в креслото си с въздишка.

— О, не ставай смешна, дете! Разбира се, че не казвам нищо подобно. Може и да искам да те удуша — и ще имам всички основания, упорито момиче такова! — но трябва да знаеш, че те обичам като дъщеря. Упорита, вбесяваща дъщеря, която не знае кое е добро за нея, имай го предвид. Но пък това е типично за дъщерите — така поне ми казват жените, които имат дъщери. Очевидно и племенниците създават също толкова проблеми. Някои от тях — уточни тя и стрелна Дейзи с пронизващ поглед.

Дейзи най-накрая можа да си поеме дъх. В очите й запариха сълзи. Тя примигна и ги прогони. Никога не плачеше, но думите на възрастната дама я стъписаха. Знаеше, че старото момиче е привързано към нея — и Дейзи изпитваше същото, — но да чуе от устата й, че я обича… „Като дъщеря…“

Лейди Биатрис продължи:

— Но това не означава, че няма да те заплашвам, тормозя, придумвам, изнудвам и изобщо да настоявам по всякакъв начин да правиш някои неща, които не искаш. — Тя изгледа строго Дейзи. — Защото това е работата на майките и лелите — ако имат капка здрав разум.

Вдигна лорнета си и прикова върху Дейзи ужасяващо уголеменото си око.

— И така, госпожичке, ти ще присъстваш на този урок, дори да трябва да накарам Уилям и Федърби да те занесат там ритаща и пищяща.

Дейзи реши, че няма смисъл да продължава този спор. Двете просто щяха да повтарят едно и също, като двама стари боксьори на ринга, без да постигнат нищо друго, освен да се уморят. И да се огорчат.

— Добре, ще си помисля — отговори тя, както се надяваше, убедително.

Когато дойдеше време за урока, щеше да се заключи в стаята си. Все пак Уилям и Федърби нямаше да разбият вратата.

Възрастната дама великодушно наклони глава.

— Радвам се най-накрая да чуя нещо разумно. Тези уроци са безценни, ще видиш.

— Още мисля, че човек не може да изпреде коприна от…

— Престани да го повтаряш, Дейзи! Ако ти си слама, тогава аз каква съм? Нали съм ти леля!

Устните на Дейзи потрепнаха, докато се бореше с усмивката си.

— Не смей да го казваш, безобразно момиче такова! — предупреди я лейди Биатрис, замери я с ветрилото си и не улучи. А после започна да се смее и в същия миг и Дейзи се разсмя неудържимо.

След няколко минути лейди Биатрис се облегна назад в креслото си и избърса очи с дантелена кърпичка.

— Ти, ужасно, ужасно момиче такова! Отказвам да бъда леля на купчина слама!

— Никой не си избира роднините — подсмихна се Дейзи, вдигна ветрилото, остави го на една странична масичка, обърна се и тръгна към вратата.

— Глупости! Аз постоянно си ги избирам! Съвсем просто е, а и е много по-удовлетворяващо, дори когато се държат невъзможно. — Лейди Биатрис я изгледа замислено. — И така, утре следобед в четири часа, горе.

— Ше видя как върви шиенето.

Може би щеше да успее да свърши малко работа по време на урока.

— „Ще“ видя как върви шиенето — поправи я лейди Биатрис. — Не превръщай Щ-то в Ш.

Дейзи й хвърли отровен поглед.

— Онзи ваш приятел, сър Осуалд Меридю, постоянно прави Щ-тата на Ш.

— Да, но аристократично и със стил.

— Тогава и аз ще правя моите така — ухили се Дейзи.

Лейди Биатрис я замери с кърпичката си.

— Невъзможно момиче! — измърмори тя, но на устните й напираше усмивка.

Дейзи вдигна кърпичката, върна я на собственичката й и си тръгна. Докато затваряше вратата, зад гърба й долетя думата „твърдоглавка“.

 

 

Дейзи затрополи нагоре по стълбището, разтърсена до дън душа. Този неин проклет нрав — та тя на практика предизвика лейди Биа да я изхвърли на улицата и тогава какво щеше да стане с нея? Щеше да се върне пак там, откъдето започна, ето какво. Пак да бъде бездомна, без приятели и без пукната пара.

О, Аби или Дамарис щяха да я приберат — знаеше го. Но никога не беше зависила от нечие милосърдие и не смяташе да започва сега.

Освен това обичаше лейди Биа и не искаше да я разстройва. Дори и възрастната дама да не се откажеше от безумната идея да я превърне в истинска дама.

Проблемът беше, че е ужасно уморена. Всяка сутрин се събуждаше преди зазоряване и прехвърляше в главата си все същите проблеми, сякаш разбиваше масло: работата, която трябваше да свърши, обещанията, които беше дала, парите, с които не разполагаше…

Отдавна се бе отказала от всякакви опити да заспи отново. Вместо това започна да става по тъмно, като бе благодарна, че къщата на лейди Биа е снабдена с тези вълшебни газени лампи.

По-добре да работи, отколкото да се тревожи.

Но ето я сега — избухваше и при най-малката провокация, изпускаше си нервите пред хората, които обичаше най-много.

„Трябва да знаеш, че те обичам като дъщеря…“

В гърлото й заседна буца. Никой никога не я беше обичал като дъщеря.

Никой изобщо не я беше обичал — не и преди да се запознае с Аби, Дамарис и Джейн. Не и истински. О, в миналото беше чувала уверения в любов, но се оказаха фалшиви. Мъжете бяха лъжци и измамници, поне по отношение на момиче, което няма нищо и не може да предложи друго, освен себе си.

Някога си мислеше, че госпожа Би я обича като дъщеря, но когато настъпи мигът… Не, Дейзи си беше научила урока още съвсем млада: в живота разчиташ само на себе си.

Но дори когато положението им стана толкова отчайващо, Аби и Джейн не се разделиха с нея и Дамарис, както би било практично, защото те изобщо не им бяха роднини. Вместо това се зарекоха да се държат една за друга и да бъдат като истински сестри. Дейзи все още не можеше да повярва, че й се е случило такова чудо.

А после се преместиха да живеят у лейди Биатрис — дъщеря на граф, истинска дама със синя кръв, независимо от жалкото й състояние по онова време — и тя ги обяви за свои племенници.

Лейди Биатрис беше най-прекрасното нещо, което им се бе случвало.

И все пак възрастната дама не искаше да се откаже от тази своя приумица. И слепец би видял, че от Дейзи никога няма да излезе изтънчена дама, дори да искаше — а, по дяволите, тя не искаше! Но старото момиче щеше ли да я чуе?

Дейзи не хранеше никакви илюзии по отношение на себе си. Беше улично дете от Източен Лондон, с куц крак и вулгарен език, макар че се опитваше да спре с ругатните и да говори правилно. Но обичаше красивите дрехи и — слава богу! — беше изкусна в ушиването им.

Щеше да се издигне, при това съвсем сама. Щеше да се превърне в Дейзи Чанс, шивачка на важните клечки, със собствено ателие. Това беше нейната мечта и тя жадуваше за нея с такава сила, че почти можеше да усети вкуса й.

Стигна до работната си стая. Когато дойдоха при лейди Биа, това беше спалнята й — за пръв път си имаше собствена стая, — но постепенно дрехите, които шиеше, превзеха цялото пространство. Така се наложи да преместят леглото й в стаята на Джейн и да го заменят с голяма стара маса.

Помещението беше голямо, просторно и в ясен ден бе обляно с естествена светлина — нещо много важно за шивачките. Сега навсякъде бяха закачени дрехи, платове, парчета ширит и дантела.

Дейзи обичаше да влиза в тази стая — нейната разкошна пещера.

Видимото доказателство, че мечтата й се сбъдва. Това имаше значение. Това беше бъдещето й, а не някаква безумна идея да я превърнат в лошо подобие на дама.

Тя вдяна иглата си и взе роклята, по която работеше. Имаше да свърши безброй неща. Сезонът вече бе започнал, но нейната работа само се увеличаваше. Трябваше да довърши още две рокли. За щастие те не бяха такава играчка като роклята, която уши за първия бал на Джейн. А после трябваше да скрои още три утринни рокли — божке, аристократите много обичаха да си ходят на гости! — и едно палто.

Костюмът на пастирка, който Джейн щеше да носи на маскарада следващата седмица, висеше до вратата. Дейзи бе преправила една от старите рокли на лейди Биа и резултатът беше възхитителен. Идеален за костюм, който ще бъде облечен само веднъж. Спести й доста време.

Но… имаше толкова много поръчки, беше обещала на толкова хора.

О, лейди Биа й позволяваше да се възползва от помощта на прислужничките Поли и Джини всеки следобед. А Джейн, Аби и Дамарис правеха всичко по силите си, за да й помогнат да осъществи мечтата си.

Но Аби и Дамарис вече бяха омъжени, а Джейн бе направила дебюта си и бе сгодена, макар и неофициално. Сега трябваше да посещава колкото се може повече светски събития и да утвърди мястото си като член на висшето общество. Всички момичета имаха други отговорности. И точно фактът, че носеха ушитите от нея дрехи на изискани светски събирания, беше причината сега да има толкова много поръчки, затова не се оплакваше.

Шиеше по цял ден… и дори повече. Но пак не стигаше.

Опита се да надуе цените, направи ги абсурдно високи, само и само да поспре хората и да позабави нещата, но това направи някои от дамите още по-твърдо решени да се сдобият с едно от творенията й.

Богаташите бяха луди. Но тази лудост щеше да направи Дейзи богата и известна.

В крайна сметка.

Само да можеше да шие дрехите по-бързо! Но как? И сега едва успяваше — когато можеше, плащаше на Поли и Джини по нещичко в добавка към заплатата, която получаваха от лейди Биа, — но не разполагаше с толкова пари, че да наеме още някого.

Снабдяването с плат не беше проблем — Макс и Фреди, нейните зетьове, притежаваха компания за внос на коприна, — но неща като дантели, модните добавки и фльонгите струваха пари, а търговците не се разделяха със стоките си, ако не им платеше.

А важните клечки може и да бяха богати, но бавеха плащанията си цяла вечност.

Мислите й се въртяха в кръг, прехвърляха едни и същи проблеми в ума й отново и отново и както винаги единственото решение, което й хрумна, беше да работи по-усърдно. И по-дълго. И по-бързо.

Иглата й полетя по плата.

След известно време някой почука на вратата. Дейзи вдигна глава и видя на прага иконома на лейди Биатрис, Федърби.

— Какво? — попита тя и го погледна подозрително. — Ако сте дошли да ме замъкнете някъде…

Той изглеждаше леко скандализиран.

— Нямам намерение да ви влача никъде, госпожице Дейзи. Просто исках да си поговорим. Може ли да вляза?

Тя въздъхна.

— Влезте тогава. И не ме наричайте „госпожице Дейзи“. Не и когато сме сами. За разлика от всички други в тая пуста къща, не съм забравила как се запознахме.

— Не съм забравил — отговори Федърби, без да се смути, и затвори вратата. — Мислех си, че може вие да сте забравили.

Тя се втренчи в него.

— Какви ги приказвате? Разбира се, че помня. — Тя потупа мястото до себе си в знак на покана. — Тогаз живеехме на тавана на оная полусрутена къща, която щеше да бъде съборена, а вие с Уилям живеехте на долния етаж.

Федърби седна и въздъхна при спомена.

— Всички ние вървяхме към гибел.

— Да, но…

— Уилям беше застаряващ боксьор с изтощено здраве, когото смазваха с юмруци срещу няколко шилинга, а аз бях опозорен бивш иконом, изгонен за пиянство без препоръка.

— За пиянство ли? — погледна го Дейзи с изненада. — Но аз не съм ви виждала да близвате и капка.

— Сега не близвам. Но си беше чист късмет… — усмихна се той, — … шанс, ако мога така да се изразя, — че в онзи ден вие и останалите момичета имахте нужда от нашата помощ. И че лейди Биатрис прибра в дома си и нас с Уилям. — Той впери в нея продължителен, нетрепващ поглед. — Сега разполагаме със сигурност — доколкото е възможно за един прислужник с възрастен работодател — и не смятаме да рискуваме мястото си.

Дейзи присви очи.

— Какво се опитвате да ми кажете? Че аз съм заплаха за мястото ви, така ли?

— В никакъв случай — отвърна Федърби, без да се стресне. — Но — и го казвам като ваш стар познат, а не като иконом, или не само като иконом — трябва да направите това, което иска възрастната дама, Дейзи.

— Но това е глупаво…

— Нищо, направете го. За нея е много важно да ви научи на всички неща, които трябва да знае една дама.

Дейзи завъртя очи. Колко пъти още трябваше да го каже?

— Но аз никога няма да…

— Нищо, направете го — повтори Федърби. — Защото я обичате. И защото тя ви обича.

За миг Дейзи не каза нищо. Тази сутрин беше чула доста приказки за обич. Не беше свикнала с такива неща. Не знаеше как да реагира.

Замисли се за думите на Федърби и се намръщи. Наистина обичаше възрастната дама. Но… Тя посочи към купищата дрехи в различни етапи на завършеност.

— Погледнете всичко това, Федърби! Нямам време за губене, нямам кога да се правя на дама без причина.

— Отделете време.

— И кой ще ми свърши работата, а?

Федърби сви рамене.

— Намерете друг начин. Вие сте талантлива, умна и находчива. И сте млада. Бъдещето е ваше, Дейзи. — Той понижи глас, за по-силен ефект. — За разлика от лейди Биатрис. Тя е стара. И каквито и да са причините й, тя иска да постъпите точно така.

— Тя ли ви изпрати? За да ме убедите да…

Федърби изглеждаше леко обиден.

— Не, тя изобщо не знае. Потърсих ви като приятел, не като иконом.

Дейзи му повярва и кимна, умилостивена.

Федърби изчака малко и продължи:

— Лейди Биатрис е причината, поради която никой от нас вече не живее в порутена барака, без да знае дали утре ще има какво да яде. Тя е причината да имате това розово бъдеще, за което работите така усърдно.

Настъпи продължителна пауза.

— Значи казвате, че съм й задължена.

Федърби направи уклончив жест.

— Вие си решавате.

Дейзи въздъхна.

— Знам — каза тя и се поколеба. Пръстът й започна да се плъзга напред-назад по подгъва на полата. — Но се чувствам като глупачка, Федърби, да се уча на реверанси с тоя куц крак, камо ли да се опитвам да танцувам.

— Знам — отговори той внимателно и по обикновено безстрастното му лице премина лека усмивка. — Трябваше да чуете Уилям, когато за пръв път облече ливрея на лакей.

Дейзи вдигна глава.

— Не я ли хареса?

Усмивката на Федърби стана по-широка.

— Мразеше я. Закле се, че няма да обикаля насам-натам, издокаран като коледна гъска.

Дейзи се засмя. Едрият грубоват Уилям не беше от най-изящните лакеи.

— Но после свикна с нея и намери начин да се вживее в ролята си на лакей — завърши Федърби. — Вие също ще намерите начин, Дейзи. Можете да постигнете всичко, стига да решите.

И това доказваше, помисли си Дейзи, че икономът е чул целия й разговор с лейди Биа. Но така или иначе Федърби нямаше навика да говори празни приказки.

— Така ли мислите?

— Знам го със сигурност. Е, утре ще отидете ли на урока?

Дейзи въздъхна.

— Знаете, че ще отида. Накарахте ме да се чувствам ей толкова голяма. — И тя направи жест с палеца и показалеца си.

Федърби й се усмихна одобрително.

— Скъпа моя, никога не си мислете, че съм възнамерявал да ви принизя по някакъв начин. Вие — всички вие, момичетата — имате огромни сърца. — Той се поколеба и добави с леко дрезгав глас: — Лейди Биатрис и сестрите ви не са единствените, които ви обичат, нали знаете. Аз нямам деца…

Дейзи примигна и в гърлото й заседна буца. Федърби беше толкова съвършен иконом, че беше лесно да забрави, че и той е човек с мисли и чувства. Тя отвори уста, за да каже нещо, но той прочисти гърлото си, изправи се и ненадейно се преобрази от добродушния приятел, който й бе отнел дар слово, в изпълнен с достойнство иконом, чието лице не изразяваше никакви чувства.

Той тръгна към вратата.

— Господин Федърби.

Той се спря, погледна към нея и вдигна вежда.

— Харесва ли ви да сте иконом?

Никога не си беше задавала този въпрос — просто бе приемала отговора за даденост. Сега обаче беше любопитна.

За секунда й се стори, че Федърби няма да отговори, но после той попита:

— Помните ли какво заварихме, когато дойдохме при лейди Биатрис?

Ужасната ситуация, в която беше изпаднала, безпорядъкът, мръсотията, хаосът и неудобството?

Дейзи кимна. Помнеше, и още как. Къщата представляваше истинска кочина, а лейди Биатрис бе прикована на легло и безпомощна.

— Сега благодарение на мен това домакинство работи като безупречен часовник — гладко и невидимо. — И Федърби се ухили, наистина се ухили.

— Питате ме дали ми харесва да съм иконом, Дейзи? — Той й направи поклон, който съчетаваше изящество, достойнство и голяма доза триумф.

— Обожавам го! Аз съм за икономската професия това, което сте вие за шивашката — просто най-добрият. Всъщност — макар че не искам да се хваля — редовно ми предлагат големи… да кажем стимули, защото не искам да ги нарека „подкупи“, за да постъпя на работа в домакинството на други дами и господа. — И той сбърчи претенциозно нос.

Очите на Дейзи се разшириха.

— Какво? Искате да кажете, че има хора, които се опитват да ви откраднат от лейди Биа? Нали не се изкушавате?

Федърби се изпъна гордо.

— Нито за секунда. С Уилям никога няма да напуснем лейди Биатрис. Никога! Не и докато дишам.

Дейзи кимна. И тя изпитваше същото към възрастната дама.

— Радвам се, че се разбрахме, госпожице.

Дейзи сви рамене. Щеше да си взима работа на уроците; спокойно можеше да шие, докато слуша.

— Но няма да танцувам! — провикна се тя след него, докато вратата се затваряше. — За нищо на света няма да ме закарате на никаква прокле… ъъъ, пуста танцова площадка!