Ан Грейси
Щастието на Дейзи (5)

5

Който е готов да танцува, той е узрял и да се влюби.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

В четири часа без пет минута Федърби почука на вратата на работната стая на Дейзи.

— Госпожице Дейзи, вече е почти време за урока на лейди Биатрис.

Дейзи се намръщи, но остави настрана ръкава, който шиеше.

— Ще отида, но няма да танцувам, пусто да остане!

Федърби не каза нищо. Просто й задържа вратата с безизразно лице.

Дейзи взе една рокля, чийто подгъв беше забоден с карфици, но още не беше зашит. Федърби огледа дрехата, но не каза нищо. Умееше да кара нещата да се случват само като… имаше очаквания.

— Мразя танците! — заяви Дейзи, сякаш й беше възразил. — Не умея да танцувам.

Тя затрополи нагоре към стаята, разчистена за уроците им, влезе и закова на място. Килимът беше навит, всички излишни мебели — изнесени. Бяха останали само пианото и няколко стола, наредени покрай едната стена, но не това я накара да се сепне.

Освен лейди Биатрис, Джейн, Аби и Дамарис, възрастния французин мосю Лефарж, който им преподаваше различните танцови стъпки, и братовчедка му мадам Бертран, която свиреше на пианото, в стаята имаше четирима господа един непознат, Макс, Фреди и господин Флин.

Четирима.

— Какво, по…

— На момичетата им трябва още практика с истински партньори — заяви лейди Биатрис. — Затова мосю Лефарж доведе един свой братовчед, за да танцува с Джейн, а аз поканих Макс и Фреди. И, разбира се, господин Флин също се нуждае от уроци, след като е прекарал целия си живот в морето.

— Не е точно така — започна Флин. — И всъщност ви казах, че мога…

Но възрастната дама не му обърна внимание.

— Аби и Дамарис ще танцуват със съпрузите си, колкото и да е старомодно, а Джейн ще танцува с…

— Флин — прекъсна я Дейзи и седна с шева си край прозореца.

— Глупости! Джейн ходи по балове и целият свят я гледа. Трябва й допълнителна практика с партньор, който знае какво прави. Братовчедът на мосю Лефарж е специалист, а господин Флин — начинаещ.

— Всъщност не съм… — започна Флин.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си и го изгледа с блеснали очи.

— Сигурна съм, че танцувате чудесно моряшките танци, господин Флин, и някой ден трябва да ни покажете — но не днес.

Макс и Фреди се помъчиха не особено успешно да потиснат смеха си.

Лейди Биатрис ги измери с онзи смразяващ поглед, който превръщаше големи мъже отново в ученици, и продължи:

— Джейн има нужда от специалист, който да й помогне да усъвършенства стъпките си, затова ще танцува с братовчеда на мосю Лефарж. А ти, Дейзи, ще танцуваш с господин Флин.

Дейзи вдигна глава.

— Кой, аз ли? Но…

— Но какво? — попита кротко лейди Биатрис. — Това не е ли урок по танци? Ти не дойде ли по свое желание? — И възрастната дама насочи лорнета си към нея.

Федърби, който още не се беше оттеглил, изгледа Дейзи.

Многозначително.

Тя го изгледа ядосано. Всички се бяха съюзили срещу нея. Погледна към Флин, който се бе посветил на задачата да изтърси от ръкава на жакета си едно пухче. Невидимо пухче. Какъв страхливец и предател!

— Ще бъде забавно, Дейзи — започна да я придумва Джейн.

— Може да установиш, че ти харесва — добави Дамарис съчувствено.

Предадена от всички, Дейзи погледна към Аби, но тя не каза нищо.

Знаеше какво мисли Дейзи за танцуването, знаеше какво мисли и за глупавия си крак. Дейзи преглътна с усилие.

Флин прекоси с широка крачка стаята към нея и вдигна ръка.

— Хайде, момиче, няма какво друго да направите, освен да отстъпите елегантно.

Елегантно ли? Колко смешно! Когато излезеше на танцовата площадка, у нея нямаше да има нищо елегантно. И да танцува точно с Флин! Да се изложи точно с него! Тя не помръдна.

— Ако ми откажете, възрастната дама ще ме накара да танцувам с дребния стар французин. Той носи руж! — добави Флин с комично изражение. — Няма да ми го причините, нали, Дейзи? Не и след като положих толкова усилия, за да можете да избирате първа от онези прекрасни платове.

В бездънно сините му очи проблесна смях. Дейзи виждаше, че няма да се откаже. Той дори не подозираше какво я мъчи.

— О, добре, но това е изнудване!

Не беше. Той просто бе ужасно неустоим, да го вземат дяволите!

Намръщена, тя запрати роклята, която шиеше, на пода зад гърба си и навъсено изтрополи на танцовата площадка.

— Много съм поласкан, госпожице Чанс, че приемате поканата ми така благосклонно — измърмори Флин. В сините му очи танцуваше смях. Този предател се забавляваше.

— Престанете, Флин! Не съм молила за това.

— И аз не съм — каза той. — Мислех, че са принудили само мен.

— Принудили ли?

Той сви рамене.

— В английския флот има два вида моряци — доброволци и принудени насила. Един принуден човек може да се съпротивлява до безкрай и да бъде нещастен, а може и да се опита да извлече най-доброто от ситуацията. Сигурно виждате какво съм избрал аз. — Той протегна ръка.

Дейзи въздъхна. Проклет да е! Той имаше право. Вдигането на шум не помагаше на никого. Поне на нея — със сигурност. Най-добре да започва с ужасния танц и да свърши възможно най-бързо. И да се надява, че Флин ще внимава за собствените си стъпки и няма да забележи как тя обърква всичко.

— Ще започнем с валса — обяви мосю Лефарж. Сбръчканият възрастен французин се обличаше по начин, напомнящ за миналия век, чак до пудрата и ружа. — Първо господата се покланят, ето така — и той демонстрира, — а дамите правят реверанс, ето така. — Отново демонстрира и въпреки тесните панталони от атлаз, реверансът му беше безупречен. — Господата слагат ръцете си ето така и ето така. — Показа и провери дали всички са заели правилната поза. — Сега си ти, Клотилд, но бавно, s’il vous plait^[1].

Мадам Бертран изсвири един акорд. Дейзи си пое дълбоко дъх и се приготви да се изложи. Танцът започна.

— Едно-две-три, едно-две-три — заповтаря французинът.

Дейзи чуваше звука на неравните си стъпки, непоносимо висок върху дървения под. Троп-троп-троп, троп-троп-троп. Навярно го чуваха и всички останали. Беше унизително.

Едрата топла ръка на Флин обгръщаше кръста й и това я разсейваше ужасно много. Той се опита да я завърти.

— Ох! Не ме дърпайте!

— Не ви дърпам. Водя. Мъжете трябва да водят.

Дейзи изсумтя. Усещаше аромата на сапуна му за бръснене, както и свежия мирис на добре изпрана риза.

И на самия Флин. Той винаги ухаеше приятно. Дланите й се потяха.

Искаше да издърпа ръката си от неговата и да я избърше, но нямаше начин.

Той пристъпи напред и тя залитна назад.

— Сега ме бутате — каза тя.

— Не, вие се съпротивлявате.

Всичко това сякаш му се струваше безкрайно смешно. Нейното раздразнение обаче нарастваше.

— Мадмоазел, трябва да оставите господина да води.

Дейзи се намръщи.

— Стига толкова! Не мога да танцувам, пусто да остане, и ми се иска да…

— Престанете да се съпротивлявате, момиче — обърна се Флин към нея. — Просто си затворете устата и ме оставете да водя.

Дейзи искаше да го изрита, но лейди Биатрис ги наблюдаваше зорко като ястреб.

Опита се да си припомни стъпките. Загледа се в жилетката му — алени, зелени и златни китайски дракони на черен фон. Тя беше ушила тази жилетка. Спомняше си всеки бод.

— Едно-две-три, едно-две-три… — продължаваше напевно французинът.

Братовчед му елегантно въртеше Джейн из стаята и тя се носеше като изящна фея. Фина, прелестна изящна фея.

Дейзи приличаше по-скоро на сърдит трол.

— Мразя това! — измърмори тя. Троп-троп-троп, троп-троп-троп.

— Така ли? А на мен ми е толкова приятно — измърмори Флин, пребори съпротивата й и я завъртя. — Разбира се, имам най-чаровната и сговорчива партньорка на света…

Тя го погледна подозрително.

Той я погледна засмяно.

— Не знаех, че валсът и борбата толкова много си приличали.

Тя се опита да го изгледа ядосано, но не можа да сдържи смеха си.

— Боже! — възкликна удивен Флин. — Това смях ли беше?

— Ако не внимавате, ще ви изритам! — Но устните й продължаваха да се усмихват.

Той се подсмихна.

— Ако се отпуснете и ме оставите да водя, може дори да ви хареса.

Тя изсумтя.

— Никакъв шанс.

— Шанс ли? Да, вие сте Чанс и ако само ме оставите да водя…

След още няколко боричкания, завършили с победоносни завъртания, той спря. Танцът ли беше свършил? Слава богу.

Дейзи се опита да издърпа ръката си, но Флин не я пусна.

— Мадам Бертран! — провикна се той. — Encore une fois, mais plus vite, s’il vous plait.

— Какво казахте? — попита Дейзи, но музиката започна пак.

— Елате — подкани я Флин и я стисна много по-здраво, отколкото им беше показал мосю Лефарж. После започна бързо да я върти из стаята.

Сега музиката беше два пъти по-бърза от преди.

— Какво, по дяволите… — започна Дейзи и млъкна, погълната от усилието да не загуби ритъма. Спъна се и едва не падна. Вкопчи се силно в него. Той дори не забеляза — просто продължи да я върти в кръг. Тя забрави за стъпките. Можеше единствено да се опитва да се задържи на краката си. Ако той я пуснеше, щеше да падне право по очи, сигурна беше.

Или по задник.

— Копеле такова! Пус… о, проклятие! — измърмори тя, когато пак се спъна.

Той се ухили, без да спира да танцува.

В мига, в който този проклет танц свършеше, Дейзи щеше да го убие. Тя се вкопчи в него с всички сили, сигурна, че всеки момент ще се спъне, ще се просне на пода и ще се изложи пред всички.

Но по някаква причина това не се случи.

Обвил здраво едрата си топла ръка около кръста й и поел в другата си ръка нейната, Флин я задържа здраво въпреки неравномерните й стъпки.

Беше силен. Едрото му тяло беше котвата, около която се въртеше Дейзи.

Постепенно осъзна, че в никакъв случай няма да падне. Можеше да залитне, можеше да се спъне, но Флин нямаше да я остави да падне.

Тази мисъл я накара да се поотпусне. Ненадейно започна да разбира ритъма на музиката. Забрави за куция си крак, за неравните си стъпки и за троп-троп-троп, и за всичко друго, което трябваше да прави — просто го остави да я върти в кръг пак и пак. И пак.

Господи! Това значи било да танцуваш! Тя на практика летеше.

— Така е по-добре — прошепна той. — Виждате ли? Когато спрете да се съпротивлявате, когато забравите, че куцате…

Тя се спъна.

— Съжалявам, не биваше да…

— Млъкнете! Просто млъкнете! — изсъска Дейзи яростно. Но стъпките й пак се превърнаха в троп-троп-троп.

Завършиха танца, без да казват нищо. Мадам Бертран изсвири последния акорд и Флин най-накрая пусна Дейзи. Тя отстъпи назад, задъхана, и направи нещо, което не й се беше случвало от дете: избърса лепкавите си длани в полата си.

Флин погледна към нея, смаян.

— Дейзи…

Тя отказа да го погледне в очите.

— Поклонете се на партньорите си — нареди мосю Лефарж.

Флин се поклони и каза с тих глас, който само тя можеше да чуе:

— Не исках да… Просто… когато спряхте да мислите за себе си и да се притеснявате, започнахте да танцувате леко като фея…

Но Дейзи не искаше да слуша такива глупости. Знаеше, че не е вярно.

Направи му реверанс, измърмори, че му благодари, и се отправи обратно към мястото си. Цялата стая можеше да чуе неравното й трополене по дървения под.

Тя хвърли бърз поглед към останалите. Джейн каза нещо на лейди Биатрис и излезе забързано — несъмнено за да се погрижи за онова пусто куче, което беше прибрала. Дамарис и Фреди се смееха за нещо. Макс и Аби все още стояха прегърнати и си говореха тихо.

Единствено Флин гледаше към нея с леко сбърчено чело.

Дейзи знаеше, че лицето й пламти. Но това не я интересуваше. Беше се изложила абсолютно и непоправимо. Искаше й се да избухне в плач, но тя никога не плачеше. Никога.

Взе сгънатата рокля, която шиеше, погледна към лейди Биатрис и повиши глас:

— Свърших с пустия урок. Надявам се, че сте доволна. Сега имам работа.

Излезе, без дори да затръшне вратата, и забърза по стълбите към работната си стая, където отново можеше да бъде самата себе си: Дейзи, която знае в какво я бива и къде й е мястото — в нейната собствена малка империя.

Не на някоя проклета танцова площадка.

 

 

След урока по танци Макс покани Флин да се присъедини към него и Фреди за едно питие — момичетата смятаха да пият следобеден чай с лейди Биатрис и бяха споменали нещо за рокли. Или костюми. Флин с удоволствие прие.

Излезе преди тях и тъкмо слизаше по стълбите, когато видя Джейн да бърза нагоре, без да спира да се оглежда неспокойно.

— Госпожице Джейн — каза той възпитано и понечи да й отстъпи път.

Тя припряно скри нещо зад гърба си, но Флин все пак успя да зърне малка обувка от червена кожа с розичка в червено и бяло на носа.

— Носите на госпожица Дейзи пантофките й, така ли?

— По-тихо! — възкликна тя и се огледа виновно, за да види дали някой ги е чул. — Тя нали не идва след вас?

— Не, изфуча по стълбите преди мен — увери я той. — Сигурно вече е в работната си стая. Защо, какъв е проблемът?

Джейн му показа обувките и промълви с трагичен глас:

— Кучето ми.

Само на едната обувка все още имаше розичка… на косъм. Висеше буквално на една нишка. Другата беше сдъвкана, раздърпана и абсолютно съсипана.

— Дейзи ще ме убие. Или още по-лошо, ще убие кучето ми. Но тя сама си е виновна! Не е трябвало да ги оставя на открито и да го изкушава с кожени пантофки! Още не е свикнало да живее с хора.

От коридора над главите им се разнесоха гласове и Джейн се огледа трескаво, сякаш търсеше къде да скрие съсипаните пантофки.

— Хайде, дайте ми ги — каза Флин.

Джейн му ги тикна в ръцете, а той пъхна по една пантофка в двата джоба на жакета си точно когато Макс и Фреди се появиха на площадката.

Джейн измърмори благодарност и забърза нагоре. Флин сдържа усмивката си. Очевидно от него се очакваше да се отърве от веществените доказателства.

 

 

Денят беше ясен и хладен и тримата мъже отидоха пеша до дома на Макс, който се намираше зад ъгъла. Макс ги заведе в библиотеката и те се настаниха в удобни меки кресла.

Домакинът им наля по едно питие.

— Не очаквах да те видя на уроци по танци, Флин.

— Е, очевидно имам нужда — всички знаят, че моряците умеят да танцуват само моряшки танци. — Той се наведе напред и добави с поверителен тон: — И знаете ли, че в „Олмак“ изобщо не свирят такива танци? Никога не съм бил толкова стъписан.

Другите двама се разсмяха.

— И така, значи не си й казал за всички балове, приеми и увеселения, на които си танцувал в разните посолства и големи къщи в най-далечните краища на империята?

— Тя не ми даде възможност.

— Е, как ти изви ръцете? — полюбопитства Фреди.

Флин се ухили.

— Да оставим моряшките танци настрана. Това си беше чисто наказание.

— И той им разказа историята.

— Пами Гъртъл-Бют! — потръпна Фреди. — Ужасна жена! Тя дори не е паста, тя е… застоял комат от Бат. Който само говори. И говори. И не млъква… само глупости, при това с цяло гърло. Веднъж прекарах цели две седмици в нейната компания на едно увеселение в провинцията. Заваля сняг… не можех да избягам. Освен това гледа плъхове и ги оставя да пълзят по тялото й. — Той отново потръпна и пресуши чашата си. — Никога няма да го забравя.

Макс се подсмихна.

— И леля Биа повярва на тази история?

— За цели пет минути — потвърди Флин. — Беше абсолютно ужасена. Каза, че едва не получила сърцебиене.

— Така ти се пада — отсъди Фреди. — Пами Гъртъл-Бют! Всеки би получил сърцебиене!

Макс каза:

— Предполагам, че леля Биа е искала да намери партньор за Дейзи. Аби казва, че е твърдо решена да накара Дейзи да посещава уроците заедно с всички останали, колкото и да протестира.

Флин си помисли за протестите на Дейзи. Стори му се, че разбира на какво се дължи поне част от неохотата й.

— Някой от вас знае ли какво й е на стъпалото?

Фреди поклати глава.

— Нямам представа.

— Проблемът е с крака, а не със стъпалото — каза Макс. — Не съм сигурен какво се е случило — може би някаква злополука като дете, — но мисля, че единият й крак е по-къс от другия.

Флин си помисли за начина, по който се движеше Дейзи, и кимна. Звучеше логично.

 

 

Няколко часа по-късно Флин напусна дома на Макс. Облече си палтото и напипа обувките в двата джоба. Трябваше да ги изхвърли — никой не можеше да ги използва. Огледа ги и забеляза колко са надъвкани. Е, може би някое животно би могло.

Забеляза, че са били хубави. Хрумна му една идея. Поколеба се.

Защо не, по дяволите?

И така, на път към къщи той се отби в малка обущарница на една задна уличка, за която беше чувал. Даде на обущаря съсипаните обувки на Дейзи и обясни какво иска.

— Ще се справите ли?

Човекът го увери, че ще успее, и Флин си продължи по пътя.

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш на маскения бал, Дейзи? — попита Джейн. — Лейди Биатрис ти осигури покана. Ще бъде толкова забавно ще има толкова прекрасни костюми!

— Не, миличка, благодаря ти. Тези неща не са в моя стил.

Дейзи имаше прекалено много работа, за да хукне по балове. Тя оправи синята атлазена панделка на костюма на Джейн — на пастирка. „Оказа се чудесен“ — помисли си тя. Джейн по нищо не приличаше на пастирките, които беше виждала Дейзи — не че в Лондон беше виждала кой знае колко, — но изглеждаше хубава като картинка, което бе най-важното.

— Упорито момиче такова! Ще ти се отрази добре да излезеш от онази тясна стаичка и да започнеш да се срещаш с хора! — отсече лейди Биатрис.

— Не мога — възрази Дейзи. — Нямам костюм.

— Сложи си домино — предложи лейди Биатрис, великолепна в ролята на Добрата кралица Бес, с брокатена рокля в пурпурно и златно и златна яка.

— Няма нужда да оставаш дълго — продължи Джейн с убедителен тон. — Балът ще се състои съвсем наблизо. Можеш да дойдеш за малко, а после да се прибереш.

— Вижте, спрете да се притеснявате за мен, тръгвайте и се забавлявайте — подкани ги Дейзи. Беше се уморила да спори. — Не съм в настроение за увеселения. Имам малко работа, а после ще си легна рано.

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Сигурно са Аби и Макс — каза тя. — Не бива да ги карате да чакат.

— Упорито момиче такова! — измърмори лейди Биатрис и я целуна по бузата. — Гледай да се наспиш добре — започваш да изглеждаш ужасяващо бледа и изпита!

— Ще се наспя — излъга Дейзи, прегърна Джейн, слезе след тях по стълбите и им помаха, когато се качиха в каретата.

— Това не е ли лудост, Федърби? — попита тя, докато той затваряше вратата след тях. — Да ходят с карета, когато трябва да отидат само зад ъгъла?

Той я погледна и се престори на стъписан.

— Добрата кралица Бес? Да върви пеш? Немислимо!

Дейзи се засмя.

— Искате да кажете, лейди Биа? Да върви пеш? Немислимо! Не и когато има карета на разположение.

Тя забърза нагоре по стълбите и се върна в работната си стая.

Беше почти готова с роклите на Джейн — до момента, — а лейди Гелбърт и възрастната госпожа Хартли-Пийкок от известно време нервничеха, че си искат нощниците и пеньоарите. Двете възрастни дами така отчаяно копнееха за тях, че дори бяха предложили на Дейзи да й платят двойно — в брой! — след като тя вече им беше назовала безумна цена.

В брой. Тази вечер щеше да работи по тези поръчки.

Колкото и да беше уморена, Дейзи се ухили, докато вземаше първото от полуготовите творения от коприна и дантели — розова коприна и кремави дантели. Вдяна иглата и се зае за работа.

Кой би помислил, че нощницата и пеньоарът, които беше ушила за лейди Биа преди време, ще й донесат цял куп поръчки от богати възрастни дами от цялото висше общество?

И кой би повярвал, че такива дрехи, каквито Дейзи шиеше за момичетата от бордея, ще станат толкова търсени от уважавани възрастни дами? Но колкото по-неприлични бяха, толкова повече ги харесваха старите момичета. Напоследък Дейзи шиеше тези рокли от истинска френска дантела и истинска коприна — при това нови, а не парчета, отрязани от стари рокли. Трябваше да признае, че усещането на коприната върху кожата й е прекрасно.

Но всички тези години, през които режеше стари рокли на парчета, за да вземе плата, я бяха научили как се правят дрехи — как се режат и оформят. Отначало използваше парчетата като кройки, но скоро се научи да ги намества и приспособява.

В главата й открай време се въртяха безброй идеи за дрехи.

И сега знаеше как да направи така, че да изглеждат точно както си представяше. Беше й приятно, че може да накара едно пухкаво момиче да изглежда стройно или да придаде на мършаво момиче известна закръгленост. Имаше и усет за цветовете — цветът можеше да накара една жена да изглежда болнава или преливаща от жизненост, да направи очите й безжизнени или искрящи. Дрехите не спираха да я запленяват.

Пристигаха все повече и повече поръчки. Дейзи си беше мечтала точно за това. Защо да си губи времето с балове, вместо да довърши нещо — нещо, за което щеше да получи пари?

Освен това защо да ходи на бал и да гледа как Флин се върти из залата с изящната лейди Елизабет?

 

 

Балната зала беше препълнена, както обикновено при най-успешните светски събития. Флин разбута с рамене пъстроцветната тълпа и се пъхна между една русалка и някакъв крилат мъж, загърнат в чаршаф, с венец от листа и нищо друго. Предположи, че е гръцки или римски бог.

Зърна Дамарис и Фреди, и двамата облечени с китайски одежди. Фреди имаше дълги мустаци като на мандарин, които висяха от брадичката му.

— На лицето ти се е закачило някакво водорасло — отбеляза Флин и посегна към него.

— Не ме докосвай, дивак такъв!

Фреди отстъпи назад и го огледа от глава до пети.

— Пусто да остане, Флин, забравил си да си облечеш костюм. — Обърна се към Дамарис: — Носи абсолютно същите дрехи, както когато се запознахме.

Флин се ухили. Фреди чудесно знаеше, че е поръчал това одеяние специално за бала.

— По-добре, отколкото да навлека пеньоара на жена си.

— Престанете и двамата! — засмя се Дамарис. — Господин Флин, изглеждате прекрасно — ослепителен, страховит пират!

Флин се опита да си придаде скромен вид, но трябваше да признае, че е много доволен от костюма си. Носеше тесни червени панталони, блестящи черни ботуши до бедрото, жилетката си с дракони, бяла риза с пенеста дантела и жакет от пурпурен и златен брокат. На главата си беше увил черен шал с бял череп и кръстосани кости, а маската му беше назъбена ивица от черно кадифе с две зловещи дупки за очите. На ухото му блестеше най-огромната и най-лъскавата от всичките му златни обеци.

Като последен акцент бе затъкнал в черния си кожен колан къса закривена сабя.

— А вие изглеждате прекрасно, Дамарис. Прекалено сте хубава, за да сте омъжена за този неугледен тип.

Бродираният китайски костюм на Дамарис придаваше съвършенство на стройната й и елегантна фигура.

— Малко уважение, пирате — аз съм мандарин и съм страшно важен.

Мога да заповядам да ти отсекат главата — щракна с пръсти Фреди — ей така! Сигурен съм, че тогава ще изглеждаш по-добре.

В този момент към тях се присъединиха Аби и Макс, Джейн и лейди Биатрис. Всички си размениха поздрави и лейди Биатрис огледа Флин с неприкрито одобрение.

— Точно такъв мъж очаквах да видя, когато Макс за първи път ми спомена за своя приятел капитан Флин — наперен, с пъстро облекло и излъчване на пират. Изглеждате прекрасно. Много мъжествен. — Тя погледна към сабята му — или поне Флин се надяваше да е към сабята му. — Надявам се, че не е истинска. Нали не искате да нарежете роклите на дамите на парцали?

— Тя е от картон, боядисан в сребристо, милейди — увери я Флин. — Взех я от една театрална трупа.

— Хубаво. — Тя отново го огледа от глава до пети. — Тази жилетка я е ушила Дейзи, нали? — Смушка го в гърдите с дръжката на лорнета си.

Флин кимна.

— Момичето трябваше да е тук и да я види в целия й блясък.

— Не е ли тук? — попита Дамарис и се огледа. — Мислех, че сте й уредили покана.

— Казва, че щяла да си легне рано, но аз знам, че няма. — Възрастната дама изсумтя. — Това упорито създанийце си остана вкъщи, за да работи. Наистина е започнала да се превръща в отшелник. Е, добре, деца, тръгвайте, танците ще започнат всеки момент. Тръгвайте и си намерете партньори.