Ан Грейси
Щастието на Дейзи (21)

21

Не мога да си представя как някой може да бъде обичан наполовина.

Това не е в природата ми.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

Първият ден от лятото започна с прекрасна сутрин и по някакво чудо, като се имаше предвид времето напоследък, остана все така прекрасен.

Пред църквата „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“ започнаха да пристигат карета, от които слизаха изискани джентълмени и подаваха ръка на елегантно облечени жени с красиви шапки. Събра се тълпа от любопитни, обнадеждени зрители. Венчавките на хората от висшето общество винаги бяха хубава гледка. А освен това може би щеше да има шепи пръснати пенита.

Скоро църквата се препълни. Ухаеше на цветя, парфюм, тамян, пчелен восък и препарат за лъскане на месинг. Подът беше нашарен с петна цветна светлина — слънце, пречупено през витражите.

В църквата Флин не спираше да крачи напред-назад пред олтара.

— Защо си нервен? Вече си го преживявал цели три пъти — отбеляза самодоволно развеселен кумът му Макс. — Моята сватба, сватбата на Фреди и, съвсем наскоро, сватбата на Джейн. Би трябвало вече да си свикнал.

— Тогава не беше важно! — тросна се Флин и продължи да крачи. Ами ако Дейзи си беше променила решението? Ако се паникьосаше, ако избягаше?

Фреди се ухили.

— Толкова е приятно да видиш как някой друг се мъчи. Нали, Макс?

Музиката, която свиреше дискретно, спря. Разнесе се силен, решителен акорд, който оповести, че нещо се е променило. Флин рязко се обърна и я видя: неговата невеста, облечена в мек бял облак. Изглеждаше прелестна, толкова дребна, изящна и крехка, така силна, корава, докачлива и съвършена.

Музиката засвири; облегната на ръката на Федърби, Дейзи тръгна по пътеката към него. Леката бръчка между веждите й му подсказа, че е нервна, но в мига, в който го зърна, лицето и грейна в усмивка.

Той примигна. Усмивката на Дейзи озаряваше цялата църква. Сестрите й вървяха след нея, но Флин почти не ги забеляза — имаше очи само за Дейзи.

Тя стигна до него, протегна ръка и той я пое. Това беше единственото, което му се струваше истинско — малката й топла, скъпоценна ръка. Ръката, която му подаваше в брачен съюз.

Замаян, той чу как свещеникът започва церемонията; замаян, повтори клетвите; замаян, сложи пръстена на ръката й.

— Можете да целунете булката.

Целунаха се и Флин отново започна да диша. Беше успял. Беше спечелил дамата на сърцето си. Дейзи Чанс, сега Дейзи Флин. Най-прекрасната дама в Лондон.

Отново се отправиха по пътеката. Църквата беше пълна с благопожелатели, които им махаха, усмихваха се, плачеха. И повечето от тези сълзи бяха заради Дейзи.

Дали виждаше колко я обичат всички? Не по някаква причина, не заради произхода или общественото й положение, а просто защото беше такова безценно, мило момиче.

Дейзи измина обратния път по пътеката като в мъгла. Беше омъжена.

Усещаше ръката на Флин под своята, силна, сигурна и топла. Загуби представа колко хора са се скупчили около нея, познати лица — от литературното общество, от магазина й, приятели на Флин, Макс и Фреди.

Каретата ги очакваше. Тя се сбогува със сестрите си, като ги запрегръща разплакана, сякаш се разделяха завинаги, а не само за няколко седмици на меден месец край морето. Флин искаше да й покаже истинското море, което обичаше, а не вонящата река, и заплашваше да я научи да плува. Нямаше да стане.

Тя се сбогува с Федърби и Уилям, като прегърна и двамата. Най-накрая прегърна лейди Биатрис, възрастната дама, която промени живота й.

— Не разбирам за какво плачеш — измърмори намусено възрастната дама, макар че и нейните очи бяха зачервени. — Намери си чудесен съпруг. Всичките ми момичета се справиха прекрасно в това отношение. Но, Дейзи — наведе се тя напред и продължи така, че да не може да я чуе никой друг, — истината ти казвам: готова съм да заменя всяко украшение, всеки любовник, когото съм имала, и десет години от живота си — двайсет, — ако можех да имам това, което имаш ти. — Тя се усмихна и погали Дейзи по бузата. — Мъж, който те обича такава, каквато си, и бебе.

Флин хвърли на тълпата цели шепи сребърни монети и после потеглиха сред дъжд от розови цветчета, ориз и дрънчене на предметите, които някой — най-вероятно Фреди — се беше опитал да завърже към задната част на каретата.

Щяха да прекарат първата си брачна нощ във великолепен лондонски хотел — „Пътни“, който самият руски цар беше удостоил с присъствието си. Докато каретата елегантно се носеше по улиците, двамата се умълчаха.

— Щастлива ли си? — попита Флин.

Дейзи кимна.

— По-щастлива, отколкото съм вярвала, че е възможно. Толкова те обичам, Флин! — Тя се облегна на него. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне.

— Знам, миличка. И аз те обичам.

След секунда тя попита:

— Е, забеляза ли?

— Какво?

— Какво нося.

Той се ухили.

— Много си красива, както винаги.

Тя завъртя очи.

— Не си забелязал, нали?

— Забелязах. Роклята е много хубава.

Тя протегна крак и подръпна полите си.

Той погледна. Червени обувки с розичка в червено и бяло на носовете.

— Това да не са…?

Тя кимна.

— Обувките, които ти ми подари. Обух ги за сватбата ни. Не са точно сватбени, но ги обух.

— Защо?

— Заради теб. За да не куцам, докато вървя към олтара. — Тя го удари с юмрук по рамото. — За пръв път ги обух, изобщо не куцах, ти ме гледаше през цялото време, а дори не забеляза!

Той я дръпна в скута си.

— Защото, мое малко таралежче, гледах теб — най-красивата булка, която някога е влизала в църква. Изобщо не съм забелязал как вървиш. — И той я целуна страстно. — Удобни ли са?

Тя кимна.

— Прав беше — с тях наистина вървя по-лесно.

— Хубаво. Ще ги сложиш ли пак?

— Може би. По специални поводи.

Той се намръщи.

— За какви специални поводи си мислиш?

Тя задърпа копчетата на жилетката му и неочаквано изпита свян.

— Например, когато танцуваме валс… или нещо такова.

Флин я прегърна силно, прекалено развълнуван, за да проговори. А после отново я целуна, защото това беше съпругата му и той я обичаше.

— Казвал ли съм ти наскоро колко си чудесна? — измърмори той.

— Току-що ме нарече „таралеж“. В Ирландия това е комплимент, нали?

— Да. Най-хубавият комплимент.

Любящата му булка изсумтя. И го целуна.