Ан Грейси
Щастието на Дейзи (3)

3

Близостта не се определя от времето или от възможността да опознаеш някого — единствено предразположението има значение. За да се опознаят, на някои не биха им стигнали и седем години, а за други седем дни са повече от достатъчно.

Джейн Остин, „Разум и чувства“^[1]

Флин пъхна обувката на Дейзи в джоба на палтото си и бързо се качи по въжената стълбичка. Капитан Макензи го очакваше заедно с, както му се стори, целия екипаж, строен на палубата.

Госпожа Макензи — Мей Лин — също беше тук и говореше с Дейзи, която изтърсваше полите си, оправяше бонето си и се опитваше да си придаде вид на човек, който постоянно пътува в товароподемна примка. Флин потисна усмивката си. Наистина беше смела.

— Капитан Флин, добре дошли на борда — поздрави го Макензи и отдаде чест — навик от кралския флот, в който беше служил много години.

Моряците, строени на палубата, последваха примера му. Корабът може и да беше частен търговски съд, но Макензи го управляваше с военна ефективност.

При тази гледка Флин изпита прилив на гордост. Това беше неговият кораб — един от многото, които притежаваше. Той кимна на екипажа и Макензи освободи моряците да си гледат работата.

— Макензи, Мей Лин. Изглеждате ослепителна както винаги, Мей Лин.

Сега Флин се обърна към Дейзи, на пръста му висеше малка червена обувка, украсена с дръзка розичка в червено и бяло.

— Да ви помогна ли да я обуете? — ухили се той.

Дейзи я грабна, изчерви се и я обу, докато Флин се покланяше над облечената в ръкавица ръка на Мей Лин.

— Това е госпожица Дейзи Чанс, балдъзата на Макс — представи я Флин, когато Дейзи се изправи.

Любезните усмивки на Макензи и Мей Лин незабавно станаха по-сърдечни.

— Балдъзата на Макс! — възкликна Мей Лин, видимо зарадвана. — Наистина чухме, че се е оженил.

— Като се замисля, тя е балдъза и на нашия партньор в сянка, Еди-Кой си — добави Флин и погледна Дейзи уж извинително. — Разбира се, имам предвид почитаемия Фредерик Монктън-Кумс.

— Добре дошла на борда на „Момичето от Дери“, госпожице Чанс — приветства я Макензи.

— Много се радвам да се запознаем — добави сърдечно Мей Лин. — Не можете да си представите колко ми е приятно да видя друга жена след месеци в морето само сред мъже.

— Госпожица Чанс проявява интерес към някои от стоките ни — каза Флин. — Тя е шивачка.

— О! — възкликна Мей Лин и погледна с интерес роклята на Дейзи. — Вие ли я ушихте?

Дейзи кимна.

— И роклята, и палтото — потвърди тя, неспособна да прикрие гордостта в гласа си.

— Прекрасни са. Толкова елегантни! — Мей Лин се засмя със съжаление.

— Мен никак не ме бива с иглата, освен когато закърпвам някое срязване или рана. Но колко съм невъзпитана — елате в каютата ми, ще пием чай.

— Не сме дошли на светска визита, Мей Лин… — започна Флин.

— Бих пийнала чай — отсече твърдо Дейзи. — С най-голямо удоволствие, госпожо Макензи.

Флин потисна усмивката си. Дейзи идеално имитираше лейди Биатрис, само че с кокни акцент.

Двете дами се хванаха за ръце и се отправиха към каютата на капитана.

Макензи погледна извинително към Флин.

— Простете, сър, но Мей Лин жадува за женска компания. Цели шест месеца беше единствената жена на борда…

Флин поклати глава.

— Няма значение.

Притесняваше се за времето на Дейзи, не за своето. Напоследък нямаше почти никакви занимания.

Макензи попита:

— Искате ли да направим огледа, докато дамите са заети с онова, което дамите правят над чаша чай и бисквити? Ако ми кажете от какво се интересува госпожица Чанс, ще накарам момчетата да го извадят. Несъмнено и Мей Лин ще иска да ви покаже някои неща.

— На това разчитам — увери го Флин и слязоха в трюма.

 

 

След час Флин беше приключил с преглеждането на сметките, както и с огледа на стоките. За пореден път резултатът беше чудесен. Приходите от товара щяха да са солидни. Нямаше как да се предскаже колко точно ще са големи, преди да продадат стоките, но Флин беше много доволен.

— Е, дали да не отидем при дамите? — попита Макензи. — И ще кажа на момчетата какво да качат горе за госпожица Чанс. Съгласен ли сте?

— По-добре да изчакаме и да я оставим тя сама да им каже — отговори Флин.

Но когато се приближиха до каютата, видяха, че процесът вече е започнал. Голямата маса в средата на помещението, която можеше да побере десетина души, но обикновено беше покрита със сухопътни и морски карти, бе отрупана с купища яркоцветен платове и бродерии. Двете жени приказваха, без да си поемат дъх. Наблизо стояха няколко моряци с примирени изражения и пълни с платове ръце. Когато видяха Флин и капитана, изпънаха гръб.

Дамите само погледнаха към мъжете, преди да се върнат към огледа на платовете. Мей Лин вдигна към Дейзи един зелен муселин, бродиран с блестяща сребърна коприна.

Дейзи приличаше на жена, която смята, че си губи времето на този кораб, защото не вижда нищо интересно. Тя опипа финия плат, преметна го първо насам, после натам с измъчено изражение, въздъхна и махна с ръка, за да покаже, че муселинът трябва да отиде при купчината на масата.

— Сигурно ще свърши работа. Сигурна ли сте, че нямате нищо по-хубаво, Мей Лин?

Мей Лин се обърна и понечи да каже на един от моряците да им даде синята коприна и в този миг Флин видя как на лицето на Дейзи се изписа радост, докато пръстите й скришом галеха зеления муселин. После се извърна, готова да се отегчи от безличната синя коприна.

Мей Лин драматично разгърна първите няколко метра блестяща коприна пред очите на Дейзи и каза:

— Никъде няма да намерите по-прекрасна — виждате ли как от този ъгъл цветът е чисто тюркоазено, но когато го помръднете, в гънките просветва бледо злато? От това ще се получи приказна бална рокля, не сте ли съгласна?

Очите на Дейзи просветнаха, но тя успя да въздъхне с изражение на човек, който е виждал всичко.

— Но вие може би нямате опит с истинското ориенталско качество — нали сте англичанка — продължи Мей Лин със сладък глас.

— Мей Лин, не бива… — започна Макензи, но Флин го докосна по ръката и поклати глава.

— Оставете ги — измърмори той.

— Но, Мей Лин…

— … май току-що си намери майстора. Искате ли да излезем навън и да попушим малко?

Докато двамата мъже излизаха от каютата, Дейзи каза:

— Предполагам, че все пак тези неща може да ми влязат в употреба.

Флин се усмихна. Пазарлъкът беше започнал.

Докато двамата мъже, облегнати на парапета, кротко пушеха от подбраните пури на Макензи, от каютата се носеха звуци, наподобяващи истинска битка.

— Цяла гвинея за един метър от това? За глупачка ли ме смятате, Мей Лин?

— Какво невежество! Нищо не разбирате от качествена коприна…

Макензи изглеждаше ужасен, но Флин само се подсмихна.

— Те са сродни души, Макензи, помнете ми думата!

 

 

Най-накрая дойде време да си тръгват. Двама моряци взеха големия вързоп с платове и внимателно го спуснаха в малката лодка под тревожния поглед на Дейзи. Тя, изглежда, се тревожеше за платовете много повече, отколкото за себе си, и остави да я свалят с примката и да я закарат обратно на брега, без да вдига почти никакъв шум, макар че седеше скована както преди. Този път обаче стискаше не ръба на лодката, а въжето на вързопа.

Флин се зачуди кое ли би очаквала от него да спаси най-напред, в случай че лодката се преобърне — нея или безценния й вързоп. Отвори уста да й го каже, но видя мрачното й изражение и размисли. Тя не беше в настроение за шеги.

След като се озова на сушата обаче, Дейзи се обърна към него с блеснали от въодушевление очи.

— Много ви благодаря, Флин! — възкликна тя най-пламенно, докато той носеше огромния вързоп към чакащата карета. — Не съм си и представяла, че може да има такива великолепни платове. Никога не съм виждала платове с два цвята в зависимост от ъгъла. А някои от тези бродерии… щяха да ми отнемат месеци… и са толкова красиви!

— Значи сте доволна от придобивките си? — попита Флин, докато товареше безценния вързоп в каретата и протягаше ръка, за да й помогне да се качи по стъпалата.

— И още как! — отвърна пламенно тя.

Както обикновено се престори, че не забелязва ръката му, и се качи сама. Той не знаеше дали просто не обича да я докосват, или не иска да приеме помощта му, защото не й харесва никой да намеква, че заради куция си крак не може да се справи сама.

— Тази Мей Лин е много мила, не мислите ли?

— Като ви слушах как се пазарите, останах с впечатлението, че сте смъртни врагове — отговори сухо Флин.

Дейзи се засмя.

— Чухте ли какво ми каза? Изглеждаше съвсем отвратена. Каза, че съм невежа, неизискана и съм се държала кат’ човек, който изобщо не може да оцени коприната, която ми показва — бях вирнала нос кат’ лейди Биатрис! — О, да, Мей Лин се пазари като продавачка на риба. — Дейзи се ухили на Флин.

— Но и аз мога!

Той се подсмихна.

— Казах на Макензи, че сте сродни души.

— Да, харесах я. При следващото плаване ще ми потърси още платове. И копчета, и гарнитури. Побъбрихме си хубаво. Аз ще й ушия рокля и палто, а тя мисли, че може да ми намери специални бродерии.

Но докато каретата трополеше по оживените лондонски улици, прекрасното настроение на Дейзи изведнъж помръкна. Тя се загледа през прозореца и замислено задъвка долната си устна. Колкото повече се приближаваха до площад „Бъркли“, толкова по-притеснено ставаше изражението й.

— Нещо притеснява ли ви, Дейзи? — попита Флин след известно време.

Зачуди се дали изобщо го е чула, но след няколко секунди тя го погледна виновно.

— Май се поувлякох.

— Какво искате да кажете?

— Така се развълнувах, като видях всички тез прекрасни платове!

Съвсем се забравих.

— Не разбирам.

— Не мога да си ги позволя, Флин. Мога да си позволя може би около четвърт от нещата, които взех, а може би дори и по-малко. — Тя кимна към вързопа на отсрещната седалка.

— Да си ги позволите ли? — попита Флин, изненадан. — Но вие не трябва да плащате нищо. Всичко е уредено.

Тя се скова.

— Как тъй уредено? Не искам милостиня, тъй да знаете, аз не…

— Успокойте се, това не е никаква милостиня. Макс не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

— Че всичко е платено… не, не ми се нахвърляйте! — продължи той, когато тя отвори уста да възрази. — Просто ме оставете да довърша и ако не ви хареса това, което чуете, обърнете се към Аби и Дамарис.

— Аби и Дамарис ли? Те какво общо имат?

Той сви рамене.

— Вие шиете дрехи за тях и Джейн, нали така? Предполагам, искат да се уверят, че разполагате с подходящи платове… И преди пак да ми скочите, ще ви кажа, че и на тях това няма да им струва нищо, нито пък на мен. Всичко е платено от дела на Макс и Фреди.

Тя го гледаше гневно, все още неубедена.

— Значи вие няма да плащате вместо мен?

— Нито пени. Питайте ги, ако не ми вярвате. Аз нямам нищо общо — само ви заведох на кораба. Снощи с Макс уредихме всичко, когато чухме, че са видели „Момичето от Дери“. Мей Лин е прочута със способността си да намира изключителни неща.

Дейзи не изглеждаше доволна — гордостта беше нещо странно и непредвидимо, — но Флин видя, че прехвърля идеята в главата си. И тогава тя се сети за още нещо.

— А целия този пазарлък с Мей Лин?

— Нали ви хареса? На нея също.

— Но аз смъкнах цените, които ми предложи, толкова много… Божичко, тя ще си помисли, че съм абсолютна скръндза!

Флин можа единствено да я изгледа смаяно. По дяволите, кой можеше да разбере жените? Първо тържествуваше, че е надхитрила Мей Лин в пазарлъка, а сега се чувстваше виновна заради същия този пазарлък? Той избухна в смях.

Дейзи го изгледа намръщено.

— Кое е толкоз смешно, пусто да остане?

Флин обаче беше прекалено благоразумен, за да обясни. Вместо това се загледа през прозореца, проследяваше с поглед сградите, които се нижеха край тях, и смени темата.

— Денят обещава да бъде прекрасен, след като се вдигна мъглата. Днес следобед ще ходите на разходка в парка, нали?

— Не.

— Дори за да видите какво носят изисканите дами?

Тя поклати глава.

— Нямам време за губене. Имам много работа. Пък и съм виждала всички моди, които ми трябват. Аз сама измислям стиловете си.

Настъпи кратка тишина. Дори на слабата светлина в каретата Флин виждаше колко бледа и уморена изглежда Дейзи, след като бе преминало въодушевлението й. И преди го забеляза, но реши, че е от страха й във водата. Под очите й тъмнееха сенки.

— Лейди Биа каза, че вече изобщо не излизате с нея и момичетата.

— Така е. Не си търся съпруг. Не мога да губя време с такива неща.

Той вдигна вежди.

— Не се интересувате от брак?

— Не.

— Изобщо?

— Не.

— Защо? — Според опита му всяко момиче искаше да се омъжи.

— Божке, Флин, недейте да започвате и вие!

Той се намръщи.

— Какво да не започвам?

— Лейди Биа постоянно ме тормози. Иска да ме превърне в изискана дама. — Тя изсумтя.

Флин не виждаше какъв е проблемът. Ако се омъжеше, Дейзи нямаше да изглежда толкова изтощена и нямаше да се съсипва от работа, за да шие тоалети на дамите от висшето общество. Нито пък да става в четири часа сутринта.

— Не искате ли да имате деца?

Това беше основната причина, поради която Флин беше решен да се ожени: повече от всичко искаше да има деца. Отново да има семейство.

— Не — ухили му се дръзко тя. — Странна съм, нали?

Флин не беше сигурен какво да отговори, но тя продължи безгрижно:

— Никога не съм се занимавала с деца, а бебетата ме плашат до смърт.

Все пищят, повръщат или се напикават… и дори по-лошо! Пък и са толкоз мънички, така крехки… Прекалено лесно умират. — Тя направи гримаса. — Тъй че не, не искам деца.

Каретата продължаваше да трополи по калдъръма. Флин се замисли над думите й. Никога не беше срещал жена, която да не иска деца — или поне да не се преструва, че иска. Запита се дали това не е свързано с факта, че Дейзи е незаконородена. Тя не криеше това.

— Но сестрите ви ще имат деца.

— Това е друго. Тогаз ще съм просто леля. Лелите могат да идват и да си отиват. Не са отговорни за децата, не са вързани с тях до края на живота си.

— Няма ли да се разтревожите, когато Аби или Дамарис заченат?

— Ни най-малко — усмихна се нежно тя. — Аби е родена за майка. За нея децата ще са небесен дар. Тя ще бъде чудесна майка. Дамарис също. Както и Джейн, когато й дойде времето. Но аз не.

Той се замисли за миг.

— А какво е за вас небесен дар?

— За мен ли? — Дейзи замълча и го погледна внимателно.

— Продължавайте. — Флин изпитваше любопитство. Никога не беше срещал жена като нея.

— Да си имам мое ателие — аз да съм му собственичка — в най-добрата част на града. — Тя отново го стрелна с поглед и насърчена от интереса му, продължи забързано: — Искам да е елегантно и модно, с голям еркерен прозорец, много светлина и кадифени завеси, и меки килими, за да не се чуват стъпки. А вътре ще имам великолепни, големи огледала с позлатени рамки, за да могат хората да се оглеждат в красивите си дрехи — моите красиви дрехи, дето аз замислям и шия. И това ще са дами, истински важни клечки, които ще купуват…

Каретата мина през дупка, разтресе се и Дейзи се хвана за седалката, за да запази равновесие. Погледна към Флин, донякъде засрамена.

— Сигурно си мислите, че е глупаво…

— Не — каза тихо той. — Мисля, че тази мечта е прекрасна. Някой ден ще ви разкажа една история за момче, което стоеше босо на доковете на Дъблин, взираше се в морето и мечтаеше да има свой кораб. — Усмихна й се накриво. — Бих казал, че това е повече от глупаво, защото по онова време дори не можех да си купя храна, но… — Той погледна през прозореца, защото каретата спря. — Ето че сте у дома, така че ще оставим тази история за друг ден.

Понечи да й помогне да слезе, но тя отново не прие помощта му. Той подаде големия вързоп на Уилям, който се появи в мига, в който каретата спря.

Дейзи забърза по стъпалата и Флин я проследи с поглед. Знаеше, че шие дрехи за другите момичета, знаеше, че много иска да натрупа състояние, но до тази сутрин не беше осъзнавал съвсем колко голяма е амбицията й.

Нейно собствено ателие, в най-добрата част на града.

Сега се радваше, че я заведе на кораба, за да си избере първа от стоките.

Никога не би казал на някого за малкия си ритуал, но ако някога решеше да го стори, му се струваше, че това момиче с нежния си глас, грубия акцент и замечтания поглед може да го разбере…

Дейзи знаеше какво е да стоиш в канавката и да гледаш към звездите.

Флин се качи във файтона и даде на кочияша адреса на граф Комптън.

Беше време да направи сутрешно посещение на лейди Елизабет Комптън.

Строго погледнато, отиваше на посещение при граф Комптън — неженените джентълмени не правеха сутрешни посещения на неомъжени дами, — но при последните две визити след няколкоминутен разговор в библиотеката на несъществени теми, лорд Комптън го водеше в салона, където дъщеря му и нейната компаньонка приемаха гости. След още няколко минути разговор лорд Комптън се извиняваше и излизаше.

Това положение напълно устройваше Флин. Не му предоставяше никаква възможност за неформален разговор, но беше приятно, а освен това имаше възможност да види как се държи лейди Елизабет в компания.

Днес завари там трима джентълмени — двама сравнително млади и един възрастен — и половин дузина дами — майки и техните дъщери за омъжване, досети се Флин, след като лорд Комптън ги запозна.

Лейди Елизабет го поздрави с хладно спокойствие — съвсем приветливо, разбира се, но резервирано — и го покани да седне. Никога не показваше никакви чувства, но винаги проявяваше към него съвършена, безупречна учтивост. Тя беше съвършената дама. Днес бе облечена в бледожълто.

Светлата й гладка коса бе прибрана в елегантен кок. Не беше красива, но когато се усмихнеше, изглеждаше доста хубава.

Само че не се усмихваше често. Клетото момиче се намираше в трудна ситуация. Опитваше се да изглежда богато и безгрижно, когато Флин, а навярно и всички останали, знаеха, че лорд Комптън е затънал в дългове.

Несъмнено, след като разбереше, че Флин ще уреди тези дългове, лейди Елизабет щеше да започне да се усмихва повече.

Както се надяваше, той пристигна точно навреме за чая. Облегна се назад в стола си и със задоволство загледа как лейди Елизабет налива чай в изящни порцеланови чашки и нарежда на лакея да разнесе малки сладкиши и бисквити.

Когато за пръв път дойде в дома й, тя сервираше чай на гостите си и докато я наблюдаваше как пълни чашките и ги раздава, остана поразен от елегантността й, от тихата компетентност, с която ръководеше масата за чай и се грижеше всеки гост да получи точно това, което иска.

В начина, по който го правеше, имаше нещо, което му се струваше правилно. Спомни си как тогава си помисли, че това може да е поличба.

Отпи от чая си — китайски, при това слаб като котешка пик… като вода — и задъвка една бисквита. Малко от дамите го заговориха открито, но той забеляза, че привлича предостатъчно бързи погледи — някои одобрителни, други любопитни, а трети откровено неодобрителни.

Двамата млади джентълмени го изгледаха със зле прикрита враждебност, а възрастният — с цинично, проницателно изражение. Флин се досети, че това сигурно е някакъв чичо или братовчед. Вероятно знаеше точно какво става.

Мнението на тези хора ни най-малко не вълнуваше Флин. Те говореха за последната опера. Той не я беше гледал. Говореха за някаква поема от някой си Байрон. Не я беше чел.

Беше отегчен. Тези хора от висшето общество се смятаха за толкова изискани, но той не вярваше някой от тях да е напускал Англия. Това, разбира се, нямаше значение. Нямаше да се жени за тях. Допи си чая.

След учтив интервал от време се наведе напред и покани лейди Елизабет на разходка с файтон в парка на следващия ден. Тя прие. Той стана, сбогува се и разговорът замря.

В преддверието Флин се спря, за да поеме от един лакей шапката и палтото си, и чу оживените предположения след излизането му.

Усмихна се. Важните клечки живееха заради клюките. Тази покана за разходка току-що бе потвърдила, че той сериозно се интересува от лейди Елизабет. Почти чуваше какво си мислят, макар да не го казваха на глас пред нея: накъде отива този свят, след като едно ирландско парвеню без потекло може открито да ухажва дъщерята на един английски граф?

Лорд Комптън бе намекнал, че лейди Елизабет с готовност ще приеме ухажването му, и това му беше достатъчно.

Още няколко такива сутрешни посещения, още няколко разходки в парка, още няколко бала и приема, и каквото там друго се смяташе за подходящ начин да ухажваш една дама, и щеше да й направи предложение.

 

 

Същата вечер Флин се присъедини към Макс и Фреди за вечеря в техния клуб — „Уайтс“, на улица „Сейнт Джеймс“. Дамите — всички, освен Дейзи — бяха отишли на някаква музикална вечеринка; мъжете се бяха измъкнали от нея, като се извиниха с работа.

Флин беше гост, а не член на клуба. И Макс, и Фреди бяха готови да го предложат за член, но той нямаше намерение да се занимава с това, поне засега. На този етап най-вероятно щяха да отхвърлят кандидатурата му.

Една черна топка сред всички бели на тайното гласуване, и щяха да му откажат.

Флин беше прекалено обигран, за да допусне такова нещо.

Възнамеряваше да започне отдалеч — да идва в клуба като гост на Макс или на Фреди и да даде възможност на останалите членове постепенно да опознаят ирландския новобогаташ. А когато настъпеше моментът, щеше да помоли граф Комптън да го предложи. Дотогава вече щеше да му е станал зет, ако всичко вървеше по план.

Един сервитьор се приближи и взе поръчката им и разговорът се насочи към последната доставка. Прехвърлянето на стоките от кораба в техния склад беше завършено и според Макс деловият им представител, Бартлет, бил възхитен от потенциалните печалби. Бартлет бе младши партньор в компанията.

Поръчката им пристигна — печено говеждо и йоркширски пудинг за Макс, пудинг с бифтек и бъбреци за Флин и дувърски морски език и картофени кюфтета за Фреди. На разговора беше сложен край и мъжете се заеха с вечерята с цялата сериозност, която тя заслужаваше. Последва пудинг, а после им донесоха бренди.

— И така, Флин, как върви търсенето на съпруга? — попита Макс, когато сервитьорът си тръгна. — Вече хареса ли си някоя?

Флин се поколеба. Беше малко суеверен и не искаше да разказва за сделка, преди да е финализирана.

— Може и да съм намерил — отговори предпазливо той. — След две седмици ще знам повече.

— След две седмици?

— Получих покана да посетя дома й в провинцията — отговори той нарочно неясно.

— И къде по-конкретно е това?

— В Кент.

Фреди и Макс се спогледаха.

— Ха! Лизи Комптън — нали ти казах, Макс! — възкликна триумфално Фреди. — Заложих двайсет и пет лири — обърна се той към Флин. — Сега ми се иска да бях заложил петстотин.

— Проклятие! Вие сте се обзаложили?

— Защо не? — попита Фреди и добави сериозно: — Не е обществено достояние. Не е записан в клубната книга с облози или нещо такова. Просто един малък таен облог между приятели.

Флин поклати глава. Двайсет и пет лири не бяха малък облог, но все пак бяха по-добре от петстотин.

— Е, в такъв случай ще съм ви благодарен, ако си мълчите. Не искам никой да научава — дори съпругите ви, — преди да се реши всичко.

Той се обърна към Фреди:

— Как разбра, по дяволите?

— Не беше трудно, като ти знам изискванията. А като каза Кент, това реши въпроса.

— Защо? В Кент има много подходящи партии.

Фреди изсумтя.

— Забравяш, че до неотдавна познавах всички пасти на брачния пазар. Знам кои са, откъде са и какво искат. — Забеляза изражението на Флин и припряно добави: — Не казвам, че Лизи Комптън е точно паста. Сигурен съм, че е много мило момиче. Хубава е, но е ужасно… ъъъ, възхитително стремяща се към брак. Точно както искаш ти, нали Флин, скъпи приятелю, така че ето — всичко се нарежда идеално. — Той отпи голяма глътка бренди.

Макс се наведе напред и каза тихо:

— Сигурно знаеш, че Комптън е затънал до шия. Ще разчита на теб да го спасиш от дълговете.

Флин кимна.

— Не съм очаквал дъщерята на един граф да ми излезе евтино.

Навярно знаеше за дълговете на графа повече от всеки друг — нали беше проучил цялостно положението му, преди да направи първия ход.

Това беше още една причина, поради която не желаеше да разисква брака си, докато всичко не бъде уредено. Трябваше да уточнят финансовите подробности, преди с лорд Комптън да сключат окончателно споразумение. И да ухажва момичето, разбира се.

Макс се понамръщи и отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но я затвори.

Флин отпи от коняка си. Значи Макс не одобряваше? Нищо. За Макс нещата стояха различно: и той се занимаваше с търговия, но тъй като беше лорд, положението му в обществото беше осигурено. Макс можеше да си позволи да се ожени по любов — и го беше сторил.

За човек като Флин бракът — особено брак с момиче от висшето общество — беше въпрос на бизнес. Съкрушителните дългове на графа бяха причината — единствената причина, — поради която щеше да го приеме за зет.

Флин беше направил изчисленията и бе решил, че може да си позволи тези разходи — ако всичко вървеше по план. Значи трябваше само да предложи на момичето. И тя да приеме. Бащата не му бе дал никаква причина да се усъмни в това. „Лизи знае дълга си“, беше му казал той.

Мисълта, че го смятат за дълг, не му беше приятна, но той бе практичен човек и лейди Елизабет Комптън отговаряше идеално на целите му. Не му трябваха нежни чувства.

А и все пак това беше гледната точка на баща й. Флин още не знаеше какво смята по въпроса самата лейди Елизабет.

Беше оптимистично настроен: никога не се бе сблъсквал с проблеми на дамския фронт.