Ан Грейси
Щастието на Дейзи (15)

15

— Идвайте още сега — казваше той, — идвайте, моля ви се, не може да не дойдете — казвам ви, че ще дойдете.

 

Джейн Остин, „Разум и чувства“

В мига, в който усети вкуса му, Дейзи осъзна колко е копняла да го почувства — вкус на нещо горещо, мъжествено, загадъчно и пристрастяващо.

Мечтите й изобщо не можеха да се мерят с действителността.

Господи, как умееше да се целува този човек! Това бавно, преднамерено плъзгане на езика му върху нейния разтопи костите й, открадна дъха от тялото й.

Тя зарови пръсти в гъстата му черна коса, притисна го до себе си, изви устата си под ъгъл, за да го проучи в дълбочина. Той простена и ръцете му я стиснаха по-здраво.

Без да прекъсва целувката, той я вдигна, понесе я към масата и я положи отгоре. Краката на Дейзи се разтвориха и тя ги обви около хълбоците му, привлече го с всичка сила към себе си.

Отдели устни от неговите и задъхана се наклони назад, само колкото да го погледне. Очите му бяха тъмни като безлунна нощ, така тъмносини и все пак някак… пламенни. Тя посегна към копчетата на жилетката му точно когато той посегна към връзките на роклята й.

Ръцете им се сблъскаха и двамата се засмяха, но смехът им замря, когато Дейзи трескаво продължи да разкопчава жилетката му, да развързва елегантно завързаното шалче. Пусна го настрани, посегна към отвора на ризата му, тласкана от отчаяно желание да го почувства, да усети кожата му.

Ризата беше от най-високо качество, но му беше тясна на врата.

Тя прокара ръце по тялото му, наслади се на коравата му сила под гладкия плат. Пръстите й докоснаха малките му мъжки зърна, настръхнали в очакване. Тя наведе глава и засмука едното през ризата.

— Божичко, момиче, ще ме убиеш! — простена той. — Не спирай.

Тя насочи вниманието си към другото зърно, захапа го нежно и се усмихна, когато той отново простена и отметна глава назад. Тя се отдръпна леко и без да се замисля, го стисна с бедра. Все още не беше готова да го пусне.

Той го почувства и й се усмихна бързо.

— Не се тревожи, никъде няма да ходя.

Издърпа ризата през главата си и я хвърли настрани. Тя се понесе към прашния под и веднага беше забравена.

Дейзи не можеше да откъсне поглед от него. Кожата му беше златиста, на широките му гърди тъмнееха тъмни косъмчета. Целият беше изтъкан от корави мускули.

— Божке, Флин, красив си! — Тя проследи с пръст очертанията на гърдите му.

— Мъжете не са красиви — отговори той, но тя виждаше, че е доволен от комплимента.

— Ти си красив. — Тя повдигна дупе, размърда се и започна да се върти, да дърпа полите си.

— Какво правиш? — простена той. Хълбоците му още бяха стиснати между бедрата й. — Боже! Убиваш ме, Дейзи.

— Каквото за мен, това и за теб — измърмори тя.

— Какво… — Думите замряха в гърлото му, когато Дейзи издърпа роклята през главата си и я пусна на масата до себе си. Пламналият му поглед се впи в тялото й.

Ризата й беше от тънка фина батиста, простичка и без никаква украса, но толкова нежна, че прозираше. Отдолу Дейзи не носеше нищо. Зърната на гърдите й със сигурност се виждаха. Усещаше, че са твърди и пулсиращи, жадуващи за допира му.

— Ето това е красиво…

Той се наведе, обгърна гърдата й с дланта си, пое в устата си пулсиращото зърно и го засмука през плата. Сега беше неин ред да се извие и да простене.

Вкопчи се в косата му, започна да целува всяка част от него, която успееше да стигне. Ръцете й го обхождаха, изучаваха го.

После се спуснаха надолу.

— Трябва да…

Думите замряха в гърлото му, когато дланта й се спря върху панталона му и обхвана члена му. Колкото и да беше възбуден, допирът й го възбуди още повече. Тя го потърка с пръсти, изучавайки формата под меката, гъвкава еленска кожа.

— Недей — простена той и се отдръпна. — Ще избухна.

Тя издаде звук, нещо средно между смях и ахване.

— Нали това е идеята?

Не изпитваше и капка колебание. Разкопча панталона му със странно непохватни пръсти. Желаеше го… сега, веднага.

Освободи го. Ама че голям беше нейният Флин! Ръката й се сключи около възбудения му член.

От гърлото му се изтръгна някакъв дрезгав звук и тя погледна към лицето му.

Усещаше напрежението в тялото му — той се мъчеше да се овладее. Погали члена му леко, почти недоловимо, като пух, и той се възбуди още повече. Беше едновременно корав и мек — кожата му беше по-мека и от най-фината еленова кожа, а членът бе корав и горещ. Тя отново го погали, този път по-силно, и видя как очите му потъмняват, усети как напрежението му нараства.

Напрежението и на двамата.

Смътно осъзна, че той се държи като джентълмен — оставя я тя да контролира докъде и колко бързо ще стигнат. Цялото му тяло трепереше от усилието да се владее.

— Ти си този, който ме убива, Флин — прошепна тя до горещата кожа на гърдите му, защото как би могла да не обича мъж като него? И все пак не можеше да си го позволи. Можеха да имат единствено това. Нищо друго.

Стига толкова чакане! Той беше напрегнат като тетива на лък, а тя — влажна и пулсираща от болезнено желание. Бедрата й трепереха от жажда. Потъваше в тъмните му като море очи.

Намести го, усети горещия тъп връх, който побутна входа към тялото й.

Не му трябваха повече подканяния. Той нахлу в нея с един-единствен тласък, който предизвика вълшебна тръпка в тялото й. Тя изви гръб и бедра, за да го приеме.

Той започна да се движи. Тласък, отдръпване… пак и пак… Тялото й го посрещна, горещо и стегнато, стисна го като ръкавица и усещането беше за нещо толкова правилно, толкова хубаво. Тръпките разтърсваха тялото й една след друга, докато извиваше гръб и се стягаше около него.

Пръстите му я докоснаха там, където се съединяваха, и тя изкрещя и го захапа за рамото. И се разпадна на хиляди парчета. Смътно осъзна, че той е стигнал до върха, докато се носеше далеч, далеч върху горещите вълни на екстаза… и забравата.

 

 

Дейзи се отпусна напряко на масата, положила едната си ръка под главата, а другата — върху голите гърди на Флин. Той лежеше проснат до нея.

Тя се изпъна и потръпна.

— Ох! Трябва да спрем да се любим върху маси.

Той се претърколи настрана и прокара пръст по голото й бедро.

— Масите си имат своите предимства — най-вече това, че са удобни за действие, — но имаш право. Отсега нататък ще се любим в нашето легло. Там ще ни е и приятно, и удобно.

Тя седна и погледна към него.

— „Нашето легло“ ли? Нямаме „наше легло“.

— Искам да кажа, когато се оженим.

Тя въздъхна.

— Ние няма да се оженим, Флин.

Той седна и се намръщи.

— Да, по дяволите, ще се оженим.

— Не, няма.

Той я погледна сърдито и объркано.

— Тогава какво, по дяволите, означава всичко това? — Посочи към масата и разпилените им дрехи.

— Не и брак, бъди сигурен!

Тя скочи от масата, оправи си ризата и си взе роклята.

Той я сграбчи и я обърна към себе си.

— Каза, че ме желаеш — „желаеш ме отчаяно“. На какво си играеш, да те вземат дяволите — правиш се ту на студена, ту на пламенна?

Тя отблъсна ръцете му и започна да се облича.

— Наистина те искам, голям ирландски нахалник такъв! Не ти ли го доказах току-що?

— Е, тогава…

— Просто не искам да се омъжвам. Сега по-малко от всякога. — Тя вдигна ризата му от пода, изтърси я и му я подаде. — Облечи си ризата. Разсейваш ме.

Той не й обърна внимание.

— Защо сега по-малко от всякога?

— Защото сега мога да загубя много повече. — Тя посочи към помещението около тях.

— За какво говориш, по дяволите? Какво можеш да загубиш? Ако се омъжиш за мен, ще станеш богата жена.

Тя поклати глава.

— Не. Ако се омъжа за теб, всичко, което притежавам, ще стане твое. Такъв е законът.

— И какво от това? Какво значение има?

Дейзи го изгледа раздразнено. Той наистина ли не разбираше? Едно от момичетата в бордея беше родено в богато семейство. После се омъжило за някакъв хубавец, но се оказало, че той искал само парите й. Беше продал дома й, беше взел парите за себе си и я беше изгонил без пукната пара.

Тя не можа да направи нищо, за да му попречи. Такъв беше законът: в мига, в който една жена се омъжеше, съпругът й получаваше всичко. Тя дори бе ходила при съдията. Той зацъкал с език и проявил голямо съчувствие, но й казал, че такъв е законът и той не може да направи нищо.

Ето как горкото момиче се видя принудено да си заработва прехраната по гръб в бордея — защото се беше омъжило.

Дейзи подозираше, че точно това е причината госпожа Фостър да не си търси втори съпруг. Защо й е да се омъжва повторно, когато животът като богата вдовица й предлага далеч по-голяма сигурност?

Погледна към Флин, който най-накрая си беше облякъл ризата, беше си закопчал панталона и вече съвсем не я разсейваше толкова.

— Ами ако ситуацията беше обратната? — попита тя. — Ако всичко, което притежаваш — всичките ти кораби и всичко останало — премине в мои ръце? Без дори да имаш право да се намесиш в начина, по който го управлявам, не и законно? Щеше ли да се ожениш за мен при тези обстоятелства?

Той се поколеба.

— Виждаш ли? — попита тихо тя. — Точно така се чувствам и аз.

— Пак щях да се оженя за теб — заяви Флин.

Тя се засмя.

— Нямаше.

— Щях. Щях да ти се доверя, че ще постъпиш правилно и ще ми върнеш моята компания. Не става въпрос за законови права, Дейзи, любов моя — става дума за доверие.

Тя прехапа устна.

— Е, добре, значи проблемът си е мой. Не знам дали мога.

Ръцете, които завързваха шалчето на врата му, замръзнаха. И без това завързването никак не му се удаваше.

— Значи ми нямаш доверие?

— Хайде, дай на мен.

Тя го бутна да седне на масата, развърза шалчето, изпъна го и започна да го прокарва по сгънатото си коляно, — за да изглади най-големите гънки.

Той я наблюдаваше мълчаливо. Не откъсваше поглед от нея. Тя застана между разкрачените му бедра и прокара тънката ивица муселин около врата му, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Усещаше аромата на тялото му, съблазнителен и мъжествен, усещаше топлината на силните му бедра. Лекото триене на челюстта му, потъмняла от едва наболи косъмчета.

Усещането на тези косъмчета по кожата й беше великолепно.

Беше готова да го повали по гръб и пак да се люби с него.

Но това нямаше да разреши нищо. Вероятно само щеше да го направи още по-лошо. Сега у него имаше скованост, която не идваше от възбудата и се дължеше изцяло на обида. Стигаха му толкова удари по гордостта за един ден.

Тя подпъхна крайчетата на шалчето и се отдръпна.

— Свърши ли?

Тя кимна.

— Не е идеално, но ще свърши работа.

— Благодаря. Сега щеше да ми обясниш защо ми нямаш доверие.

— Ами, всъщност бих могла да ти имам.

Частица от сковаността му изчезна. Но той забеляза изражението й и се намръщи.

— Но?

Тя вдигна рамене.

— Просто съм глупачка. Прекалено лесно се доверявам. На два пъти ме лъгаха и загубих всичко заради хора, на които се доверих. — Тя поклати глава. — Когато става въпрос за доверие, нямам грам преценка. Не и когато съм… не и когато са замесени чувства.

— Чувства, така ли? — попита той и се премести по-близо.

Тя отстъпи назад.

— Да, чувства. Няма да кажа нищо повече, затова не ме притискай. И така ми е ужасно трудно.

— Със сигурност е трудно — измърмори той и погледна надолу.

Тя проследи погледа му към отвора на панталона и се засмя.

— Бърз си, а? Но според мен идеята не е добра. Само ще започнеш пак да мислиш за брак.

Той я привлече към себе си за бърза, страстна целувка.

— Разчитай на това, миличка. Но не днес. По едно предложение на ден, нали помниш? А за днес приключихме.

И понеже този човек умееше да се целува приказно, а тя вече беше наполовина разтопена и възбудена — и защото беше жена със слаба воля и в тялото й нямаше нито една кост, която би му оказала съпротива, — Дейзи се претърколи обратно на масата с него и двамата се любиха сякаш за последно.

Защото, ако нещата продължаха така, можеше наистина да е за последно.

Ако той продължеше така, може би щеше да бъде принудена да прекрати изцяло срещите си с него. Това щеше да я убие, а тя не виждаше решение на проблема.

Той искаше брак, а тя не искаше. Край на историята.

 

 

Продължиха да лежат на масата, отпуснати и задоволени. Флин се размърда пръв. Масата беше твърда и неудобна. Той оправи дрехите си, взе Дейзи в прегръдките си и я занесе до онова място на покрива, от което се виждаше целият град. Притисна я до гърдите си и продължиха да седят мълчаливо, загледани в огромния пулсиращ град.

Под тях трополяха каруци, един продавач на пайове хвалеше шумно стоката си, крещяха улични хлапета, лаеше куче. Звуците се носеха нагоре и сякаш идваха от километри.

Струваше й се, че седят на покрива на света.

— Тези двама души, които са предали така ужасно доверието ти — проговори след известно време Флин. — Кои бяха те? Мъже ли?

Дейзи поклати глава.

— Само единият беше мъж, но не съм сигурна, че мога да го нарека така. Всъщност беше червей. Арчи Бел, така се казваше. — Тя помълча известно време, замислена, преди да продължи: — Бях на шестнайсет и тъкмо ми беше дошло времето да си загубя ума по някого. Оная свиня ми разби сърцето и ограби и последното ми пени. — Тя въздъхна. — Нямах почти нищо, но той ми взе всичките спестявания, всичко, което събирах още от дете, всяко пени, което бях спечелила през живота си. И не само парите — взе ми и безценните парчета плат и украси. Някои от тях дори не струваха нищо, но за мен бяха безценни.

Вятърът набираше сила. Флин промени позата си и загърна Дейзи с палтото си.

— Няколко украшения, брошка, която ми подари едно от момичетата, когато напусна бордея, за да се омъжи — някои от тях се омъжваха, нали разбираш. И сребърно копче, което бе паднало от палтото на един от джентълмените. Предложих му да го зашия, но той ми каза да го задържа и че ще си купи ново палто. — Тя погледна към Флин. — Кой си купува ново палто, вместо да зашие едно копче? Но това са те, големците.

— Как е намерил нещата ти — този Арчи, имам предвид?

— Не знам. Бях ги скрила под една дъска на пода в малката таванска стая, в която живеехме с една от другите прислужнички. Не знам как го е намерил — не го бях показвала на никого, на никоя жива душа, — но в деня, в който той изчезна, и нещата ми изчезнаха с него. Не остана нищо, нищичко.

— Преди това скарахте ли се?

— Не, той просто… изчезна. Бях такава глупачка! Млада и влюбена. — Тя изсумтя. — Оказа се, че имал жена — или две жени — и деца от още три момичета. Голям чаровник беше този Арчи. Абсолютен измамник, отвратителен негодник.

— Какво се случи с него?

Тя сви рамене.

— Не знам. Надявам се да е свършил зле.

Той я привлече към себе си.

— Кой беше другият? Другият човек, който е злоупотребил с доверието ти. И той ли ти беше любовник?

Тя въздъхна горчиво.

— Този път не беше мъж. Но беше също толкова долно същество.

— Значи жена? Коя?

Тя поклати глава.

— Вече няма значение. Много вода изтече оттогава.

За Флин обаче имаше значение. Щом искаше да промени мнението на това свое упорито момиче и да го убеди да се омъжи за него, трябваше да разбере защо е неспособно да му се довери.

Точно сега обаче Дейзи помръдваше в ръцете му, протягаше се и мърмореше, че трябвало да се връща на работа. Щеше да го отложи за друг ден. Днес вече беше постигнал напредък.

Когато тази сутрин отиде при нея, искаше единствено да я заведе на разходка с файтон. А сега се бяха любили — два пъти. Тя беше костелив орех, о, да, но беше сладка, чиста, добра и любяща и той я искаше повече от всякога.

Флин беше човек, който разбираше предимствата на продължителната игра, а освен това обичаше предизвикателствата.

 

 

За Дейзи следващите няколко седмици преминаха в трескава дейност. Тя заведе момичетата и лейди Биа да огледат магазина й, както и госпожа Фостър — нейния партньор в сянка. Всички си прекараха чудесно и много се забавляваха да дават предложения, особено за обзавеждането на предното помещение.

В крайна сметка се спряха на светлозелено и кремаво, както и розово тук-там — кремави тапети с щампована украса, оттенъци на зелено за пердетата и мебелите и розово на няколко места, включително розови щори, за които Дейзи твърдеше, че ще направят светлината по-благосклонна към клиентките.

Отначало госпожа Фостър не беше сигурна дали да дава предложения.

— Аз съм само партньор в сянка, Дейзи, скъпа. — Двете вече бяха минали на малко име. — Не мисля, че трябва…

Дейзи се ухили.

— Нямам нищо против. Ще ви кажа, ако станете прекалено властна — увери я тя и стана малко по-сериозна. — Все пак парите, които харча, са ваши и за пръв път правя нещо подобно. От толкова отдавна си мечтая за това, но винаги съм си мислила, че първият ми магазин ще бъде барака на „Петикоут“ или на някой пазар — не нещо толкова лъскаво.

Луиза Фостър също беше малко лъскава, но освен това беше учудващо практична и Дейзи се чувстваше по-спокойна сега, когато имаше с кого да се съветва.

Флин също беше много услужлив и заинтересуван, но Дейзи малко се притесняваше да го помоли за съвет — той имаше навика да иззема командването.

Макар че… Помисли си за онзи пръв път на тавана, когато се любиха на масата. Тогава той не иззе командването. Сдържа се, остави я тя да води — и при това не му беше лесно. Тя почувства колко напрегнат и изопнат е от усилието да се сдържа, да изчака, докато е готова. Малко мъже биха го направили.

Втория път я облада бързо, енергично и не толкова внимателно. Тогава си позволи да загуби самоконтрол и стана малко груб, малко див, но не и необуздан. Дръзко пиратско обладаване, което я тласна към върха много, много пъти. И тя се наслади на всяка една секунда и тялото й не спря да потръпва и да мърка отвътре цяла вечност.

Не знаеше, че любовният акт може да бъде такъв. Толкова великолепен.

Тя беше на двайсет и две — три или там някъде — жена с опит, която мислеше, че знае всичко за мачкането на чаршафите. Флин обаче й показа, че нищо не знае.

Беше запозната с техниките и позите — момичетата в бордея на госпожа Би бяха откровени за тази част от занаята си. Но ставаше въпрос единствено за удоволствието на мъжете, а не за тяхното. Жените трябваше сами да се задоволяват — така казваха момичетата, — защото мъжете нямаше да си направят труда.

Флин се погрижи за нейното удоволствие от първия до последния път.

Мъжете като него бяха голяма рядкост.

Начинът, по който й достави удоволствие — първия път бавно и внимателно, сякаш беше нещо скъпоценно, а втория като я облада с такава жажда и сила… можеше да я обладае както си поиска, и това щеше да й хареса. Лошото беше, че това събуждаше у нея чувства — чувства, които не желаеше да изпитва.

Флин щеше да й разбие сърцето.

Когато най-накрая проумееше, че Дейзи няма да се омъжи за него, когато спреше да се опитва да я спечели и се оженеше за възпитаната, кротка аристократка, която винаги е искал, Дейзи щеше да умре.

Щеше да оцелее, каза си тя. Животът беше изпълнен с върхове и спадове и тя бе научила едно: винаги оцеляваше.

Сега прекарваше повечето дни в магазина: надзираваше работниците — Бартлет, Бог да го благослови, се беше договорил с агента за цялостен ремонт, — разговаряше с жени, които умееха да шият и бродират, купуваше инструменти и платове и изобщо подготвяше нещата за започване.

Най-напред се зае с горните етажи — най-важното бе да ги направи подходящи за работа за служителките си. Стените бяха изтъркани, измазани и боядисани, а дъските на пода — полирани, докато станаха гладки като коприна. Нямаше намерение да търпи никакви трески или гвоздеи, на които можеха да закачат безценните й платове. Масите и пейките също бяха почистени и полирани повторно.

После идваше таванът. Масата, на която се бяха любили с Флин — два пъти, — беше прекалено голяма и не можеха да я свалят долу. Навярно я бяха сглобили на място. Дейзи реши да превърне таванската стая в свое собствено помещение и да използва масата за планове и скици. Таванът беше светъл и проветрив и тя обожаваше гледката от покрива.

Раздели помещението на две стаи, едната от които беше три пъти по-голяма от другата. Покри стените на голямата с лавици и шкафове за платове. В малката се намираше вратата към балкона на покрива. Боядиса и мебелира целия таван и инсталира френска емайлирана печка, за да й е топло през зимата.

Тези печки бяха предложение на Луиза Фостър — те бяха чисти и отделението с огъня беше плътно затворено, така че нямаше опасност да се разлетят искри, да изпаднат горещи въглени или да се измъкне пушек. Най-хубавото беше вълшебната топлина, която излъчваха — така каза Луиза, според която английските къщи бяха ужасно студени.

Дейзи реши да й се довери и сложи по една печка на всеки етаж. Жените не можеха да шият със студени пръсти. Освен това печките бяха не само полезни, а елегантни, необикновени и френски. Важните клечки обичаха такива неща, особено французите.

Когато дойде ред да обзаведат приземния етаж, напъпващият бизнес на Дейзи вече беше в действие. За нея работеха половин дузина жени, поръчките, заради които не си доспиваше, бяха довършени, и вече идваха нови.

След като работата на приземния етаж започна, лейди Биатрис започна да ги посещава на всеки няколко дни. След първия път накара да й свалят един стол от горния етаж и се разположи величествено като на трон, без да обръща внимание на каквито и да било намеци, че се пречка. Федърби стоеше до нея, в случай че й потрябва нещо. Уилям беше в Уелс.

Тя наблюдаваше работниците като ястреб, вдигаше лорнета си и сочеше с бастуна си от абаносово дърво някоя мъничка част, която бяха пропуснали.

Край нея едрите грубовати работници на Дейзи бяха много внимателни и се опитваха да не ругаят.

— Малко се чувствам така, все едно кралицата ме гледа, докато работя — каза един от тях на Дейзи.

— Защо продължавате да идвате? — попита Дейзи възрастната дама. — Нали казвате, че е вулгарно човек да говори за бизнес.

— Така е. На масата за вечеря, както и на други светски събирания, човек не бива да проявява вулгарен интерес към парите и печеленето им. Една дама не бива дори да забелязва, че съществува такова нещо като пари. Това са мъжки работи.

— Майната им на тия глупости! — отсече Дейзи. — Да, знам, че трябва да спра да ругая, но сега сме само двете. Щом е толкова вулгарно, пусто да остане, как така започнахте да идвате тук през ден? Мислех, че тези неща изобщо не ви интересуват, с всичкия този прах, шум и големи едри мъже, които трополят наоколо.

— Наистина не ме интересуват, мило мое момиче, но това ми помага да не мисля за глупостите на Джейн.

Джейн беше повлякла Уилям и Поли да скитосват из Уелс. Да гонят вятъра, предполагаше Дейзи.

— Освен това — добави възрастната дама — ми е приятно да гледам как мъжете полагат изтощителни усилия, за да остане доволна една жена. Струва ми се ободряващо. Много… — вдигна тя лорнета си и изгледа един млад работник, който бе проявил нахалството да си свали ризата и сега работеше по мрежест потник. Мускулите му блестяха от пот. — … Стимулиращо.

Дамите от литературното общество също бяха любопитни за новото начинание на Дейзи. През почивките между четенията не спираха да разпитват нея и Луиза. Никога не бяха познавали някой, който да притежава магазин, макар че постоянно ходеха по магазини.

Магазинерите не им бяха на нивото и те не се бяха замисляли за тях. Някои от дамите се отнасяха с презрение, но те още от самото начало не одобряваха факта, че лейди Биатрис включва Дейзи във всичките си дейности. Във всяко семейство си имаше копелета, разбира се — мъжете си бяха мъже, — но нямаше нужда човек да признава съществуването им, камо ли да ги включва в светски събития.

— Това са пълни глупости — отсече тогава лейди Биатрис и Дейзи беше съгласна.

Но повечето от дамите — и преди всичко приятелките на лейди Биатрис — се вълнуваха и проявяваха почти майчинска загриженост към заниманията на Дейзи. По някакъв начин въпреки ниското си потекло, простонародния акцент и неприличните думи, които от време на време се изплъзваха от устата й, Дейзи се беше превърнала в тяхна любимка.

Освен това бяха запленени от участието на Луиза като партньор в сянка.

Личеше си, че и на тях би им харесало да направят подобно нещо — лъскавите дами никога нямаха достатъчно занимания и винаги жадуваха за някаква новост. А за момента тази новост беше магазинът на Дейзи.

Това ниво на интерес нямаше да продължи дълго и Дейзи беше твърдо решена да се възползва докрай от него.

— Ще бъде ли вулгарно да организирам малко събиране тук, в магазина, в деня, в който го открия? — обърна се тя към лейди Биа един ден след вечеря.

Лейди Биатрис се замисли.

— Зависи какво смяташ да правиш. Колко вулгарно?

— Искам да поканя хора в магазина, да им дам вино и малки сладкишчета. И да накарам Аби и момичетата да се издокарат, да облекат дрехи, които аз съм ушила, и да ги демонстрират.

Лейди Биатрис стисна устни.

— Моите момичета да се издокарват? Не мисля…

— Събиране само за жени — прекъсна я бързо Дейзи, защото знаеше, че на възрастната дама не й допада мисълта за мъже, които ще се взират в момичетата. — И само хора, които познаваме. Също като литературното общество, но с дрехи вместо книги.

— Без мъже?

— Да. Само за жени, при това с предварителни покани. — Нещо специално и различно. Ако поканените дами изобщо решаха да дойдат.

— Хмм — измърмори възрастната дама и замислено размаха лорнета си. — Нека помисля.

 

 

— Как ще наречеш магазина? — попита госпожа Фостър.

Трите с Аби и Дамарис стояха пред току-що обновената сграда и оглеждаха витрината. Понастоящем изложеното там беше елегантно и дискретно — прекалено дискретно според Дейзи. Просто една дълга бяла сатенена ръкавица и копринен плат, преметнат върху елегантна поставка от черно ковано желязо. Дамарис обаче много ги хареса. Магазинът щеше да отвори следващата седмица.

— Още не съм сигурна — отговори Дейзи. През последните няколко седмици името на магазина беше постоянна тема на разговор. — Мислех си просто за „Дейзи Чанс, Дамска мода“. Лейди Биа смята, че трябва да е „Госпожица Чанс, Модистка на мантуа“ — само че шивачките на мантуа правят дворцови рокли, а аз не, затова не ми харесва. — Според Дейзи роклите мантуа бяха старомодни.

— Какво ще кажеш за нещо френско? — предложи госпожа Фостър.

— „Маргьорит“ означава „маргаритка“. Френският вариант на „Дейзи“ — обади се Аби.

— Много е хубаво — съгласи се Дамарис. — И можеш да сложиш маргаритка — ето така. — Тя извади малък бележник и молив — никога не излизаше без тях, — нарисува нещо и го подаде на Дейзи.

Дейзи се възхити на скицата — проста стилизирана маргаритка, елегантна и стилна.

— Прекрасна е, Дамарис! Толкова си умна! Как успя да накараш нещо да оживее само с няколко бързи щрихи… Но няма да му дам френско име. Знам, че модата е такава, но аз не съм французойка и няма да се преструвам на такава.

— И те не… — започна госпожа Фостър.

Дейзи я прекъсна. Вече беше провела този разговор с лейди Биатрис, която също предпочиташе френско име.

— Знам, че много шивачки се преструват на французойки, но според мен това само ги кара да изглеждат глупаво. Всички знаят, че си измислят, а хората вирят нос, когато се преструваш на такъв, какъвто не си. Нямам нищо против да говоря по-правилно, но да ме вземат дяво… пусто да остане, ако започна да говоря с френски или префърцунен акцент. — Тя погледна към Аби. — Като оная госпожа Пилбърн-Смит, която се облича красиво и се държи като дама, и казва неща като: „Колко мило и прелестно и колко ужасно вулгарно…“, като се опитва да звучи като някоя от важните клечки, само че не е такава и истинските важни клечки й се смеят зад гърба. Това съм го виждала, Аби, ти също.

Аби кимна.

— Знам.

— Не ме е грижа дали харесват акцента ми или името ми — продължи Дейзи. — Дрехите ми са прекрасни! Аз карам жените да се чувстват като ясени и ако искат това, те ще дойдат при мен, а не при измислена французойка или някоя, която говори префърцунено като дама, но не е.

Останалите се засмяха.

— Точно така — съгласи се Аби. — Но все пак ти трябва име за магазина.

— Какво ще кажете да го наречем просто „Шанс“ и да нарисуваме една маргаритка до него? — предложи Дамарис, направи още една бърза скица и им я показа.

— Харесва ми — каза след миг госпожа Фостър. — Елегантно, дискретно и малко загадъчно.

Аби се усмихна.

— Шанс за всяка жена, която влезе да пазарува тук, да стане красива — каза тя, намеквайки за начина, по който преди време бе избрала „Чанс“ за тяхно фамилно име.

Дейзи се замисли и кимна.

— И на мен ми харесва. Значи, „Шанс“. С маргаритката на Дамарис. Със златни букви — ето тук — посочи тя. — Идеално.