Ан Грейси
Щастието на Дейзи (18)

18

В ума й цареше пълен хаос.

Миналото, бъдещето, настоящето — всичко беше ужасно.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Беше надула корема.

Вечерята беше свършила, Аби и Дамарис си отидоха у дома, при любящите си съпрузи, а Джейн си легна, за да се опита да поспи — изключено, беше прекалено възбудена — и да сънува или да фантазира за бъдещия си съпруг.

И Дейзи беше превъзбудена, но по съвсем различна причина. Тя се извини, остави Джейн в леглото и отиде в работната си стая. Имаше нужда да остане сама, да помисли.

„Надула съм корема, да го вземат дяволите!“

Това не беше възможно. Тя преброи месеците. Кога за последен път използва платовете за месечно кръвотечение?

Закъсняваше й от седмици. Провери два пъти, за да е сигурна, но проклятие, вече беше пропуснала две кръвотечения. И в последно време гърдите й бяха станали толкова чувствителни. Допреди малко си мислеше, че е от вниманието, което им посвещаваше Флин.

Как се беше случило, по дяволите? Тя толкова внимаваше! Използваше методите, към които момичетата в бордея прибягваха, за да не забременеят.

Всеки път ги използваше… Освен когато…

Проклятие! Масата! Онзи първи път с Флин на масата. Не го беше очаквала, не се беше подготвила. След това започна да се грижи за всичко, но навярно вече е било прекалено късно. След дъжд качулка.

Тя започна да ругае като каруцар.

Дори не бе забелязала, че вече не използва кърпите — беше прекалено заета с магазина и всичко останало, а понякога жените пропускаха кръвотечението си, когато животът им станеше прекалено натоварен и тревожен. Но в нейния случай това не се дължеше нито на въодушевление, нито на тревога. Беше небрежност — чиста, глупава небрежност от нейна страна.

Какво щеше да прави сега, по дяволите?

Едно нещо беше ясно. Нямаше да каже на Флин. Той веднага щеше да я завлече в някоя църква и тя щеше да се окаже омъжена.

Омъжена и надула корема, а Флин щеше да получи магазина й, прекрасния й магазин. А тя трябваше да стане дама — истинска дама с всичко останало, което включваше това, защото Флин го очакваше от съпругата си — да бъде изтънчена, елегантна, изпълнена с достойнство дама.

С други думи, жена, която нямаше нищо общо с Дейзи.

Щеше да е безнадеждна в тази задача, но трябваше да се усмихва, да се държи като дама и да се преструва и пред себе си, и пред всички останали, че не му е съсипала живота.

Не, нямаше да каже на Флин.

Имаше много неща, които една жена можеше да направи, когато се появи нежелано бебе. Да отиде при стариците на задните улички, с техните куки за плетене. Дейзи потръпна. Не, нямаше да отиде там.

Можеше да роди бебето и да го даде на някого, както бе постъпила нейната майка. Не беше задължително да го увива в дрипи и да го оставя край канавката, както бяха оставили нея — или поне така бе чула. Имаше други възможности.

В болницата за подхвърлени деца — „Капитан Корам“ — приемаха бебе, ако майката беше почтена — „морална“. Дейзи не познаваше нито една жена, която да е успяла да остави детето си там.

А дори и да успееха, това не означаваше, че бебето ще е на сигурно място. В „Корам“ вземаха новородени — не по-големи от дванайсет месеца — и ги пращаха на дойки в провинцията. Някои от мъжете, които се навъртаха край бордея, си докарваха странични доходи, като вземаха бебета от „Корам“ — уж за да ги закарат при дойката, — но по пътя някои от тези бебета изчезваха.

Бебетата умираха лесно — това го знаеше всеки.

А дори и да оцелееха, веднъж Дейзи беше видяла някои от изоставените деца от „Корам“ и така и не успя да забрави безупречно измитите им личица и сивите им, спретнати, грозни дрехи, докато вървяха в идеална колона по две към църквата. Нито едно от тези клети мъничета не се усмихваше. Подготвяха ги за мрачен, изпълнен с дълг и дисциплина живот, в който нямаше да има и капка радост.

Тя сложи ръка върху все още плоския си корем.

— Не се тревожи, бебче — прошепна тя, — няма да те пратя там.

Божичко! Какво правеше? Говореше на бебето, сякаш вече беше истински човек? Това бе най-ужасното нещо, което можеше да направи. Момичетата, които го правеха, вече никога не бяха същите, след като дадяха бебето на някого. Търсеха забрава в евтиния джин. Или в опиума.

Тя не беше като тези момичета, не беше! Сега си имаше семейство и магазин. Не беше нито бедна, нито отчаяна, нито без приятели. Всичко с нейното бебе щеше да бъде наред.

Можеше да го роди тайно и да го прати някъде в провинцията, на хубаво и сигурно място. При хора, които да се грижат добре за него. Да го накарат да се почувства желано, че там му е мястото.

Едно бебе трябваше да знае, че е желано. И обичано.

Имаше ли някъде такова място? Как щеше да го намери?

Лейди Биатрис щеше да й помогне.

— Лейди Биа е прекрасна — обърна се Дейзи към корема си. — Ще се погрижи да отидеш в прекрасен дом, където и да е той.

Тя млъкна. Пак го правеше. Трябваше да спре.

Сега щеше да си легне и да се опита да поспи. На сутринта щеше да поговори с лейди Биа… не, това беше сватбеният ден на Джейн. Трябваше да почака. Имаше предостатъчно време. Беше само в първия или втория месец.

Тя погали корема си.

— Мога да почакам. Все пак няма да изчезнеш, нали така?

 

 

Сватбата на Джейн мина идеално. Младоженката, разбира се, изглеждаше зашеметяващо красива и грейнала от щастие. Тя, четирите й шаферки и лейди Биатрис носеха рокли, ушити от Дейзи… грешка, от фирма „Шанс“ — и изглеждаха ослепителни, нищо че го казваше Дейзи. Някои от гостенките също бяха с нейни тоалети.

Да беше майка на булката, нямаше да се гордее толкова.

Тя сложи ръка на корема си. Каква злополучна мисъл!

— Корем ли те боли? — прошепна Флин в ухото й. Той беше шафер.

Изглеждаше ослепително, прекрасно — и по изключение облечен не в пъстро, а в черно, бяло и сребристосиво. Навярно Фреди се беше наложил.

— Не, добре съм — отговори тя, но избегна погледа му.

— Днес те виждам да го правиш вече за трети или четвърти път.

— Не, просто парфюмът на онази жена… Малко ми прилошава от него. — Това беше истина. — Извини ме, Флин. Трябва да тръгвам, да отида…

Тя забързано се отдалечи. Не беше изискано да споменава нужника.

През целия ден се опитваше да избягва Флин. Това беше трудна задача, тъй като и двамата имаха роля в церемонията, но се справи. По-рано той я попита дали се е случило нещо и тя изсъска:

— Забрави ли, че трябва да сме дискретни? — И се отдалечи, като го остави да се мръщи след нея.

Флин сякаш усещаше, че става нещо. Но това беше невъзможно. Той просто се държеше по обичайния начин — грижеше се за нея, държеше се така, сякаш тя бе някаква крехка… дама.

Какво, по дяволите, щеше да прави, когато всички заминеха за провинцията, към новия дом на Джейн? Там щеше да има някакво първомайско тържество. Всички щяха да отидат — цялото семейство. Дори лейди Биатрис се беше съгласила да посети провинцията, която мразеше.

Изглежда, и Флин щеше да дойде. Трудно щеше да го избягва на домашно празненство.

Но по някакъв начин трябваше да се справи, защото беше ужасна лъжкиня и ако той продължеше да я пита какво има, щеше да се раздрънка.

И да разруши живота му. Както и своя.

 

 

Сватбата свърши, Джейн замина на меден месец и в къщата на площад „Бъркли“ стана ужасно тихо. Лейди Биатрис заяви, че е изтощена, и си легна рано. Дейзи не спираше да мисли за проблема си. Може би нямаше да замине за провинцията. Може би щеше да каже на всички, че трябва да остане заради магазина.

Джейн щеше да е много наскърбена, ако Дейзи не отидеше на първото й празненство като младоженка в новия й дом.

Но ако отидеше, присъствието на Флин щеше да представлява проблем. Тя бавно се заизкачва по стълбите към стаята си, без да спира да прехвърля в главата си все същите безполезни мисли. И се спря. Светлина ли виждаше под вратата на лейди Биатрис?

Тя почука леко, в случай че възрастната дама е заспала на запалени лампи.

— Влез — отговори един величествен глас.

Дейзи подаде глава през вратата.

— Будна ли сте?

— Какво има, дете?

Лейди Биатрис седеше в леглото, облегната на цял куп възглавници и облечена с един от нощните жакети на Дейзи — първия, който й беше ушила: розов, с рюшчета, много женствен. Тя потупа леглото в знак на покана.

Дейзи влезе в стаята и седна на леглото.

— Не можете да заспите ли?

— Прекалено много вълнения — потвърди възрастната дама. — Джейн не беше ли красива като картинка? И този неин съпруг, толкова кра… — Млъкна и се намръщи. — Какво има, дете? — попита тя със съвсем друг тон.

Дейзи преплете пръсти и ги стисна. Те трепереха. Някои момичета се озоваваха на улицата, ако забременееха. Собствените им семейства ги прогонваха. Лейди Биа може и да я представяше за своя племенница, но не й беше роднина.

— Казвай какво има, моето момиче.

Дейзи си пое дълбоко дъх.

— Талията ми започна да расте.

Лейди Биатрис погледна към нея и поклати глава.

— Глупости. Изобщо не си дебела.

— Не, талията ми започна да расте. Нали разбирате, аз съм в деликатно положение. — Дейзи не можеше да се насили да каже: „Очаквам щастливо събитие“, защото за нея това беше истинско нещастие. Нито пък можеше да понесе да изрече: „Семейството ни ще се увеличи.“ Тя направи жест с ръце, имитирайки буца над корема си.

Лейди Биатрис се намръщи.

— Мили боже! Имаш предвид, че си бременна? Няма нужда да го усукваш.

Дейзи завъртя очи. Така и нямаше да схване тънкостите на тая работа, да си дама.

— Да. Ами, добре, надула съм проклетия корем!

— Не бъди вулгарна. И какво мисли господин Флин за състоянието ти?

Дейзи ахна.

— Откъде знаете, че е той?

Лейди Биатрис изсумтя, сякаш отговорът беше толкова очевиден, че не си струваше да го облича в думи.

— Е, какво ще правиш?

— Не знам.

Възрастната дама се намръщи.

— Искаш да кажеш, че той не иска да се ожени за теб?

— О, не, иска… щеше да поиска, ако знаеше. Но няма да му казвам.

— Защо? Изпитай го, кажи му за бебето и му дай възможност да постъпи правилно.

Дейзи я изгледа сърдито.

— Той ме моли да се омъжа за него всеки скапан ден от седмици насам.

— Без дори да знае за детето? Браво. Ето го отговора на твоя въпрос. Никой не може да те обвини, че си впримчила горкия човек. Съобщи му добрата новина и веднага ще започнем подготовка за сватбата. Всемогъщи Боже, четири сватби за една година! Ще капна от изтощение! — възкликна тя, безкрайно доволна.

Дейзи не помръдна — продължи да седи на леглото, мълчеше и проследяваше с пръст десена на завивката.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си.

— Казвай, момиче, какъв е проблемът?

— Няма да се омъжа за него — измърмори Дейзи. — Не мога.

Възрастната дама й отправи остър поглед.

— Нали не си омъжена за друг? Защото, ако си…

— Не съм омъжена. Просто… не мога.

— Защо? Какъв е проблемът?

Дейзи сви рамене.

— Този път не можеш просто да свиеш рамене, скъпа моя — каза възрастната дама. — Хайде, обясни на старицата така, че да те разбере! Защо не можеш да се омъжиш за човек, който е красив, богат, лудо влюбен в теб… о, и от когото по една случайност очакваш дете?

— Защото не мога, ето защо.

— Е, това обяснява всичко. — Дръжката на лорнета започна да потропва нетърпеливо.

— Заради магазина ми — каза най-накрая Дейзи. — Толкова дълго мечтах за това — цял живот, още откакто за пръв път хванах иглата и конеца и уших първата си рокля.

Възрастната дама впери пронизващ поглед в нея.

— Това ли е то? Един магазин ти пречи да се омъжиш за най-чудесния мъж, когото съм виждала от доста време?

Дейзи пак сви рамене.

— Това е всичко, за което съм работила, всичко, за което съм мечтала. Но ако се омъжа за него, ще го загубя. Такъв е законът.

— Глупости!

— Вярно е…

— Глупости! Празни приказки! Един магазин е вещ. Нещо, което може да се купи и продаде… или дори да изгори!

Дейзи кръстоса пръсти, за да прогони лошия късмет. Възрастната дама продължи:

— Един магазин не може да говори с теб, да спори, да те утешава или да те окуражава. Един магазин не може да те обича.

Дейзи прехапа устна. Тя нямаше нужда от любов. Беше се справила чудесно и без нея.

— Не можеш да избираш между магазин и човек.

— Мога.

Проблемът беше, че ставаше въпрос за двама души — Флин и бебето.

Възрастната дама сви устни и я изгледа замислено.

— А господин Флин? Нима няма дори да му кажеш за детето?

— Това, което не знае, не може да го нарани — измърмори Дейзи, макар да съзнаваше, че не е истина. Колко часове в живота си беше прекарала, като се питаше за майка си, за баща си, за това какво се е случило? И защо?

Съчиняваше си какви ли не истории, за да си обясни защо е трябвало да я изоставят.

Понякога това, което човек не знаеше, се превръщаше в неизлекувана рана, която тихо забираше.

Настъпи продължителна тишина. Отвън вятърът свиреше край стрехите.

Лейди Биатрис се размърда, придърпа завивките около себе си.

— А бебето?

Устата на Дейзи потрепери.

— Не знам — прошепна тя. — Мислех, че мога да я дам на някого, но…

— О, значи вече е момиче, така ли?

Дейзи кимна. Не можеше да каже как се беше случило, но по някакъв начин за нея бебето се бе превърнало в истински човек — малко момиченце с черна къдрава коса и големи сини очи като татко си. И тя не можеше, просто не можеше да го даде на някого, да го отгледат непознати, които може би нямаше да се грижат добре за него, нямаше да го обичат.

— Мислех си, че може да има някакъв… някакъв начин да я задържим с нас. Тук.

— Моля? Да отгледаш малкото си копеле в моята къща? Да, обществото много ще се зарадва, сигурна съм. Това наистина ще накара всички да се втурнат към магазина ти, не съм ли права?

Дейзи потръпна, когато чу суровата истина, запратена към нея от този суров глас. Тя вдигна глава, наранена. Беше се надявала, че възрастната дама ще й помогне, че някак ще оправи всичко.

Лейди Биатрис сви рамене без капка разкаяние.

— Каква противна дума, нали? Но точно в това ще я превърнеш, ако не се омъжиш за господин Флин — в малко копеле. Знаеш какво е усещането, нали, Дейзи? Да си копеле. Предполагам, че не е много хубаво.

Дейзи нямаше какво да отговори. Дори в най-долните коптори на Лондон копелетата бяха най-големите нищожества.

— Знам, но какво друго мога да направя? — попита тя и лицето й се разкриви от болка.

— О, ела тук, мило момиче. — Лейди Биатрис протегна ръце и Дейзи се хвърли в тях разплакана.

— Мразя това… Аз никога не плача — хлъцна Дейзи след известно време.

— Знам. Аби е същата. Чувала съм, че жените в твоето състояние са по-склонни да избухват в сълзи. Аз няма откъде да знам. — Възрастната дама отметна кичур влажна коса от слепоочието й и й подаде парче дантела.

Дейзи попи очите си.

— По-добре ли се чувстваш? Казват, че хубавият плач бил много полезен. Също толкова полезен, колкото… ами, онова, което се надявам, че си преживяла с господин Флин, макар че това, разбира се, са глупости. Тези, които го казват, очевидно никога не са имали добър мъж в леглото си. Просто няма място за сравнение. Освен това ти съсипва лицето — плачът, имам предвид, не другото.

Дейзи се засмя треперливо. Старото момиче наистина обичаше да шокира хората.

Лейди Биатрис се усмихна и потупа Дейзи по ръката.

— А сега иди си измий лицето и си лягай, млада госпожице, и помисли какво ще правиш.

Дейзи примигна.

— Но аз си мислех… Искам да кажа, вие обичате да казвате на хората какво да правят.

— Така е. Но в този случай ти нямаш нужда от съвет.

— Напротив, имам.

Възрастната дама поклати глава.

— Само ти можеш да вземеш това решение — ти си тази, която ще живее с последствията от него. Ти, бебето и господин Флин. Но най-напред ще трябва да разбереш от какво се страхуваш толкова.

— Да се страхувам ли?

Лейди Биатрис кимна.

— Да, страхуваш се. Дейзи Чанс, моето смело малко момиче, което е готово да се изправи срещу целия свят, което изрита една едра и ужасяващо противна готвачка в деня, в който се запознахме, се страхува.

Дейзи прехапа устна. Искаше да го отрече, но не можеше. Боеше се за бъдещето, страхуваше се за бебето. Но всяко момиче си имаше гордост, затова тя успя да попита с част от обичайната си рязкост:

— И от какво се страхувам тогава?

— Не знам, мило момиче — отговори тихо възрастната дама. — Какъвто и да е коренът на страха ти, той е заровен дълбоко в теб. Погледни в сърцето си, дете, и разбери какво наистина искаш. А после се запитай от какво се боиш толкова. Защото, докато не разбереш какво е — и не се изправиш срещу него, — цял живот ще бягаш и никога няма да разбереш защо.

 

 

Не можеше да реши, не можеше да реши, не можеше да реши. По дяволите, беше невъзможно!

Дейзи се обърна в леглото за стотен път и удари по възглавницата си — също за стотен път. Можеше да обвини леглото — намираха се в провинцията, в новата къща на Джейн, а спането в чуждо легло винаги беше трудно през първите няколко нощи. Само че не беше от леглото.

Нито пък се дължеше на странните, изнервящи звуци, които долитаха отвън. Тези викове, като на човек, когото изтезават, очевидно бяха на лисици. Които се съвкупяваха. Значи и лисиците крещяха. А после совите…

Ненавиждаше провинцията. Беше пълна с буболечки. Слава богу, след няколко дни се връщаха в Лондон. Нямаше търпение. Но не провинцията и лисиците я държаха будна. Мислите й не спираха да се въртят в кръг.

Лейди Биа грешеше. Дейзи не се страхуваше. Беше мислила за това и бе разбрала, че я плаши единствено бъдещето на бебето й. А това беше нещо, за което се страхуваше, не нещо, от което се страхуваше.

Това, което й пречеше да заспи, беше чисто и просто необходимостта да реши какво да прави.

Отговорът изглеждаше очевиден. Щеше да задържи момиченцето си, да го отгледа сама и ако лейди Биатрис не я искаше в къщата си, щеше да се изнесе.

Щеше да намери малка къщичка — може би отначало дори само няколко стаи — и да плаща на някого да се грижи за бебето през деня, докато тя е в магазина.

Можеше да се справи със ситуацията дискретно. Ако успееше, клиентките й нямаше дори да разберат.

Да крие бебето си, сякаш се срамува от него.

Обърна се и отново удари по възглавницата.

Копеле. Толкова грозна дума! Тя цял живот щеше да виси над главата на дъщеря й.

Дейзи се беше примирила с факта, че самата тя е копеле — от самото начало каза на всички, че е „незаконородена“. Но само защото нямаше друг избор — тя наистина беше копеле и се различаваше от сестрите си така, както тебешир от сирене. „Незаконородена“ обясняваше всичко.

Повечето семейства — повечето семейства от висшето общество — имаха по едно-две копелета, които държаха скрити в удобства някъде надалеч.

Неколцина от най-високопоставените аристократи, които не се интересуваха от мнението на другите, признаваха копелетата си; но останалите ги криеха като мръсна малка тайна.

Като Хариет в онази книга, „Ема“ — тя така и не разбра коя е в действителност. Знаеше само, че „някой“ е платил за издръжката и образованието й. Тя беше по-лъскав вариант на Дейзи. Нежелана. Захвърлена, само че не в канавката, а в хубаво аристократично училище.

Дейзи притисна ръце към корема си. Изборът беше съвсем прост: да се омъжи за Флин, да загуби магазина си, да направи детето си законородено… и осигурено за цял живот, защото Флин беше богат. И защото той щеше да обича безумно това момиченце.

Или да роди копеле и да го отгледа като някаква мръсна малка тайна.

Всъщност нямаше никакъв избор.

Защо тогава й беше толкова трудно да вземе решение?

Трябваше да проведе разговор — не, нещо по-сериозно: дискусия с Флин, но това не би трябвало да е прекалено трудно, нали така? Знаеше, че той ще се зарадва — Флин не криеше, че иска деца. А тя харесваше Флин, наистина го харесваше. И той я харесваше. Макар че тя не беше такова момиче, за каквото беше мечтал да се ожени. Всъщност бе точно обратното.

Вече я беше помолил да се омъжи за него поне дузина пъти, макар тя да бе сигурна, че това се дължи просто на благородния му характер. Той все още я смяташе за почтено момиче, дори след като му разказа за бордея и всичко останало. Затова и сега щеше да прояви благородство и да се ожени за нея заради бебето. И да се преструва, че точно това е искал от самото начало.

Защото беше такъв.

Би трябвало да бъде съвсем просто. Но не беше, по дяволите!

Заради магазина ли? Не знаеше. Тя обичаше магазина си, но лейди Биа имаше право: когато ставаше въпрос за избор между това да си бъде сама началник, да има своя хубав магазин и да стане прочута модистка, или да даде на това бебе живота, който то заслужаваше, всъщност не ставаше въпрос за никакъв избор.

Можеше да загуби магазина. Щеше да й бъде тежко, след всичко, което бе сторила, за да го изгради, но все пак си бе доказала, че може да го постигне: да пожъне успех. След като се оженеха, Флин щеше да стане негов собственик.

Дейзи обаче реши да погледне честно на ситуацията. Той може би щеше да й позволи да продължи да се отбива там — ако не можеше да управлява магазина, навярно би могла да измисля моделите на дрехите. Вероятно дори щеше да й върне магазина. Все пак каза, че тя може да му се довери.

Но женените мъже очакваха от съпругите си да си стоят у дома, да ръководят домакинството и да отглеждат децата. Да бъдат съпруги. Дами. Да приемат гости и да организират приеми.

Това нямаше да й хареса особено и отначало нямаше да се справя добре, но предполагаше, че би могла да се научи.

Тя потръпна. След толкова отлагания най-накрая трябваше да се реши.

Трябваше да каже на Флин.

Утре.

 

 

През целия ден отлагаше. Избягваше да остане насаме с него. Ужасяваше се от разговора, който знаеше, че трябва да проведе. Разговора.

И той усещаше, че става нещо. Наблюдаваше я като ястреб. Като сова. Като някоя от ония пусти лисици. И тя беше готова да се разкрещи като тях, макар и не по същата причина.

А сега, за да стане всичко още по-лошо, останалите — младите — излязоха навън… по двойки. Защото, както никога, беше прекрасна топла нощ и грееше пълна луна. Колко романтично!

В трапезарията останаха само старите хора… и Флин и Дейзи.

Той погледна към нея с онзи замислен мрачен поглед, който я караше да потръпне. Ако не трябваше да мисли за бебето, за дискусията, която трябваше да проведат, на мига щеше да излети от трапезарията с него, за да се порадват на лунната светлина. Да се държат като лисици.

Вместо това избегна погледа му.

— Е, добре — обади се лейди Биатрис, — вие двамата ще излизате ли, или ще останете тук?

— Аз оставам. — Дейзи взе тесте карти и започна да ги размесва… непохватно. Ръцете й трепереха. — От провинцията нощем ме побиват тръпки. На някой да му се играе на карти?

Флин й отправи дълъг ироничен поглед и стана.

— Ами значи аз мога да разходя кучето. Хайде, Цезар, Розово цветче или както там се казваш, с теб можем заедно да повием към луната.

И той излезе през френските прозорци. Грозното куче на Джейн доволно се затътри до него.

Лейди Биатрис го проследи с поглед.

— Каква загуба! Да оставиш такъв чудесен мъж да вие към пълната луна — съвсем сам, само с кучето! — обърна се тя към стаята като цяло. После се обърна към Дейзи, вдигна лорнета си и попита тихо: — Още ли не си говорила с него?

Дейзи вдигна рамене.

Възрастната дама изсумтя.

— Значи още те е страх, още бягаш.

Дейзи погледна към нея.

— Не, не ме е страх. Но след като го споменахте, най-добре да го свърша и да се приключва.

Тя затрополи към френските прозорци.

— Ей, Флин, почакай ме!