Ан Грейси
Щастието на Дейзи (8)

8

Светът е разделен между слабите и силните по дух — между тези, които могат да действат, и онези, които не могат, и е неотменим дълг на способните да не оставят нито една възможност да бъдат полезни да им се изплъзне.

Джейн Остин, „Сандитън и други разкази“

Пътят до Комптън Хаус не беше дълъг — всички големци живееха близо един до друг, — но Флин не бързаше да стигне дотам. Не се чувстваше отговорен пред лейди Елизабет и нямаше търпение да се върне при Дейзи и да изследва по-подробно реакцията си на тази целувка… Всъщност тяхната обща реакция, ако изобщо имаше някаква способност за преценка.

Но разговорът му с лейди Биатрис за лорд Фленсбъри го беше обезпокоил. Когато й зададе въпроса, възрастната дама незабавно схвана какво означава той.

— Значи Фленсбъри е алтернативният избор на Комптън, така ли? Горката малка Лизи!

— Защо? Какво не му е наред?

— На пръв поглед нищо. Родът на Фленсбъри е стар, аристократичен и с чудесни роднински връзки. Освен това е богат. — Тя направи пауза. — Но Фленсбъри е много стар — най-малко на осемдесет. Погребал е три съпруги — поне аз знам за толкова, — без никоя от тях да му роди син. Според слуховете си търси четвърта — момиче, което да е достатъчно младо за заплождане. Твърдо е решен титлата и имотите му да не отидат при братовчед му, когото мрази.

Осемдесет? Лейди Елизабет беше само на двайсет и две. Да не говорим, че можеше да е и… дама от Ланголен. Проклятие, това си беше чисто изнасилване!

Навярно беше издал някакъв звук, защото възрастната дама кимна утвърдително.

— Точно така. Пък и Фленсбъри е от мъжете, които не искам моите момичета дори да познават, камо ли да се омъжат за тях, дори да беше с петдесет години по-млад.

Тя изви презрително долната си устна и добави:

— Противни навици. Никой не знае от какво са умрели първите три съпруги, но несъмнено сега са по-щастливи.

Тя наклони глава и отправи проницателен поглед към Флин.

— Вие със сигурност няма да се ожените за Лизи Комптън, нали?

— Няма. Не си подхождаме.

— Следователно баща й ще я притисне да приеме Фленсбъри. Клетото момиче!

Това беше последното, което искаше да чуе Флин. Едно бе момичето да не иска да се омъжва, но съвсем друго да го принудят да вземе осемдесетгодишен старец… с противни навици!

Флин изруга и ритна едно камъче по улицата. Сега му се искаше изобщо да не беше чувал за Фленсбъри и да не беше питал лейди Биа за него. Това не го засягаше.

Фленсбъри изглеждаше ужасно неприятен, дори отблъскващ, но това не беше проблем на Флин. Всякакви уговорки, свързани с лорд Фленсбъри, си бяха работа на лейди Елизабет и нейния баща. Тя беше пълнолетна. Никой не можеше да я накара насила да се омъжи.

Само че тя нямаше никакви пари, а баща й не беше осигурил по никакъв начин бъдещето й, така че ако не се омъжеше…

Флин изрита още един камък с всички сили. Това не беше негова отговорност. Тя не беше негова отговорност. Може и да беше събудил известни очаквания, но и тя не го искаше — снощната целувка го доказа. Освен това не беше обещавал нищо.

Нейното бъдеще не го засягаше. Никак.

Той стигна до дома на семейство Комптън и позвъни на вратата. Щеше да говори насаме с лейди Елизабет, да й съобщи за решението си, да изясни нещата с баща й и най-накрая да се махне оттук.

Икономът го въведе в салона на лейди Елизабет. Тя тъкмо наливаше чай на неколцина гости. Флин спря на вратата, загледа се в грациозните й движения и нещо ненадейно си дойде на мястото.

Онова усещане, което изпита, когато за пръв път я видя в дома й. Това не беше някакъв мистериозен инстинкт, който му подсказваше, че лейди Елизабет е идеалното момиче за него. Беше породено от чайника — ехо от спомена за майка му и за масата с чай, нещо, което му напомняше за дом, семейство и сигурност, преди холерата да помете всичко.

Символът на семейството, който пазеше в ума си, без да го осъзнава, още от малко момче. И последната тънка нишка, която го свързваше с лейди Елизабет, се скъса.

Той седна и прие чаша чай. Щеше да изчака другите гости да си тръгнат и да говори с нея насаме. Като се имаше предвид начинът, по който реагира на целувката му, тя навярно щеше да изпита облекчение.

Помисли си за Фленсбъри и изруга наум.

Това не беше негов проблем.

 

 

— Моля ви! Много съжалявам, че снощи се държах толкова глупаво. Може ли да опитаме пак?

Двамата седяха в градината на ниска пейка близо до храст занемарени рози.

Очите на лейди Елизабет блестяха от напиращи сълзи. Устата й трепереше.

— Обещавам ви, че ще се справя по-добре. Ако просто ми дадете още една възможност…

Флин въздъхна. Това нямаше да промени нищо. Сега нямаше никакво желание да се ожени за нея — абсолютно никакво, — но като я гледаше как се опитва да си придаде изражение на жадна готовност… се почувства като абсолютен грубиян.

Изобщо не биваше да идва. Трябваше да стои настрана, да остави лейди Елизабет и баща й сами да си извадят заключенията. Но така би постъпил само някой страхливец. Той бе дал повод за очаквания, при това не само у момичето и бащата. Отлично знаеше, че цялото общество говори и прави предположения. Затова трябваше да се изправи пред лейди Елизабет като мъж.

— Моля ви, ако може просто да опитаме да се целунем пак, обещавам, че няма да…

— Не, момиче. — Той успокоително сложи ръка върху нейната и преди да успее да се овладее, тя се отдръпна едва забележимо.

Осъзнавайки какво е направила, се наведе към него и се усмихна насила.

— Съжалявам, стреснахте ме.

Но не беше това. Бяха ръцете му. „Ръкавиците ви, господин Флин.“ Или може би се дължеше на простия факт, че е мъж.

— О, момиче, не виждате ли? Вие изобщо не искате аз да ви докосвам — каза той внимателно. — Между мъж и жена, които ще се оженят, трябва да съществува привличане. Трябва да искате да ви докосвам.

Тя прехапа долната си устна.

— Мога да опитам…

Той поклати глава.

— Няма смисъл. Този брак не е правилен нито за вас, нито за мен.

— Но ако вие не се ожените за мен, тогава трябва да се омъжа за… — Тя потръпна. — За лорд Фленсбъри. А това ще е дори по-лошо… О, съжалявам! Не исках да кажа…

— Защо трябва да се омъжите за Фленсбъри? — попита Флин направо. — Не разбирам.

Тя го погледна така, сякаш си имаше работа с малоумен.

— Заради дълговете на татко, разбира се. Скоро ще бъде разорен.

— Знам. Друго не разбирам: защо вашето щастие трябва да бъде пожертвано заради дълговете на баща ви.

— Той ми е баща. Това е мой дълг.

Флин изсумтя.

— Негов дълг като родител е да се грижи за вас, да ви осигурява, а не да ви продава на този, който предложи най-много, като някаква крава за разплод.

Една голяма сълза капна от окото й и се изтърколи по бузата й. Флин я гледаше безпомощно и вече съжаляваше за бруталната си откровеност. Мразеше да гледа разплакани жени. Но беше време лейди Елизабет да приеме истината.

Опита друг подход.

— Какво прави баща ви, за да разреши проблема с дълговете си?

— Аз… аз не знам.

— Е, аз знам и отговорът е „нищо“. Нищо! Нито е намалил харчовете си, нито е променил разточителния си начин на живот. Дори не търси начин да спечели пари. Още по-лошо: той продължава да играе комар и харчи цяло състояние за… за други неща — завърши той смутено. Не можеше да спомене за любовниците на лорд Комптън пред фино възпитаната му, непорочна дъщеря.

— Знам — промълви тя. — За любовниците.

Значи знаеше.

— Тогава защо, за бога, си мислите, че сте длъжна заради него да се омъжите за човек, който не ви допада?

Тя промълви с примирен глас:

— Какво друго мога да сторя? Трябва да се омъжа, а няма някой друг, за когото да искам…

— Нямате ли някого — някой приятел или роднина, при когото можете да живеете?

Тя извади една кърпичка и внимателно попи очите си.

— Леля ми е готова да ме приеме — сестрата на майка ми. С татко никога не са се спогаждали.

Сгъна кърпичката и го погледна безпомощно, сякаш това решаваше въпроса.

— Тогава защо не отидете при нея?

— Не мога. Тя живее в Италия. Избягала с един художник — той бил италианец и го наели да нарисува годежния й портрет, но вместо това тя избягала с него и семейството й се отказало от нея. — Докато обясняваше, ръцете й не спираха да шават неспокойно, да сгъват и разгъват кърпичката, сякаш беше безкрайно важно всяка гънка да стане идеална. — С мама продължили тайно да поддържат връзка и след като мама умря, тя няколко пъти ми писа и ме кани на гости. Разбира се, татко не искаше и да чуе.

Това беше идеалното решение — да я махне от страната, да я махне и от съвестта си.

— Тогава отидете при леля си.

— Как? Нямам никакви пари.

— Аз ще ви дам пари.

— Не! — възкликна тя и го погледна потресена. — Не мога да приема.

— Защо, по дяволи… защо, за бога?

Тя го погледна спокойно.

— Колкото и странно да изглежда, господин Флин, все пак ми е останала малко гордост. Тъй като няма да се омъжа за вас, не мога да приема парите ви.

— Вземете ги назаем тогава.

— Не. Това е абсолютно невъзможно — отвърна тя непоколебимо.

Флин я погледна с раздразнение… и с малко неохотно възхищение.

Естествено изкривената й логика беше налудничава, но той виждаше, че е водена от това, което смяташе за почтеност. А той за нищо на света не искаше да я лиши от гордостта й. Лейди Елизабет и без това нямаше почти нищо друго.

Тя продължи с достойнство:

— Много мило от ваша страна, че се притеснявате, господин Флин, но това не е ваш проблем. Аз не съм ваш проблем.

Точно това си мислеше и той през цялото време, но когато го чу от нейната уста, прозвуча още по-неубедително. Тя може и да го вярваше; може дори и той да го вярваше, но истината беше, че не може да я остави в тази каша. Вярно, не той я беше забъркал, но бе допринесъл.

— Имам флотилия кораби. Мога да уредя пътуването ви…

— Благодаря ви, но няма нужда. Въпросът е приключен. Не биваше да съм нетактична и да ви забърквам в личните си проблеми. — Тя стана и протегна ръка. — Довиждане, господин Флин. Благодаря ви, че проявихте такава честност. Беше истинско удоволствие да ви познавам.

Флин се поклони над ръката й.

— За мен беше удоволствие и привилегия да ви познавам, лейди Елизабет.

Сега, след спокойния, достоен начин, по който отхвърли помощта му, му харесваше много повече, отколкото при предишните им срещи.

Не че си беше променил мнението. Радваше се, че се е отървал.

Тя обаче не се беше отървала и това бе проблемът.

 

 

— Дейзи, Дейзи!

Нечии нежни ръце я хванаха за рамото и я разтърсиха.

— Как… — Дейзи се стресна и се събуди. Пулсът й препускаше. Измина един миг, преди да осъзнае къде се намира — в леглото си. Сама. Посред нощ. Над нея се наведе една бледа фигура. — Джейн?

— Нали не си болна, Дейзи?

Дейзи примигна в мрака.

— Не.

Нощницата й се бе набрала високо над кръста. Беше й горещо и цялата бе потна… а нощта беше много студена.

— О, сигурно пак си сънувала кошмар. Мяташе крака и не спираше да стенеш така уплашено, че се притесних.

Дейзи почувства как лицето й пламва. Слава богу, че беше тъмно и Джейн не можеше да я види! Мятала крака? Не спирала да стене? Не е било от страх.

Тя си забрани да мисли за усещанията — толкова истински, че все още можеше да ги почувства — за големи, загрубели ръце, които я галеха, измъчваха я, възбуждаха я, караха я да забрави всичко… Опита се да дръпне нощницата си надолу.

Усети болка. Болезнена чувствителност. Влага.

Джейн седна на леглото й.

— Притеснява ли те нещо, мила Дейзи? Обикновено аз сънувам кошмари, а не ти.

— Няма нищо — измърмори Дейзи. — Не се тревожи. Сигурно е от лучената супа снощи. Лягай си, Джейн.

Джейн се поколеба.

— Сигурна ли си? Защото за втора поредна вечер сънуваш същия сън, така че не може да е от лучената супа. Ако искаш да поговорим за…

— Сигурна съм. Наистина няма за какво да говорим.

— Заради бизнеса ли е? Защото ако е така…

— Не е. Няма нищо, само някакъв глупав сън. А сега си лягай, че ще настинеш.

Джейн неохотно се върна в леглото си. Дейзи набра завивките около себе си и се престори, че спи, чак докато Джейн наистина заспа.

Точно така, „някакъв глупав сън“. Да го вземат дяволите този Флин! В последно време спеше по-лошо от всякога и сега тревогите за бизнеса й не бяха единственото, което я караше да се мята в леглото. „Мяташе крака и не спираше да стенеш.“

Той я беше развълнувал с тази пуста целувка. Вече втори път се будеше разгорещена и тревожна, с набрана нощница и оплетени завивки. Гореща, влажна и… обзета от жажда.

Тази едничка целувка й беше оказала неочаквано въздействие. Беше й дала да опита вкуса на забраненото. Беше превърнала чувствата й към Флин от безобидна тайна фантазия в…

Не! Нямаше да мисли за това.

От целувката бяха изминали цели два дни, а тя не беше видяла и следа от него… освен в сънищата си. Ако проявяваше интерес, ако тази целувка му беше повлияла поне наполовина колкото на нея…

Но според думите на останалите, той все още посещаваше лейди Елизабет.

Жена, която се целуваше като риба, но беше дама. Хубава, изящна дама, която несъмнено танцуваше леко като фея, а не като куцаща грубиянка от най-бедните квартали, която ругае като войник.

Това, разбира се, не я интересуваше. Дейзи не искаше никого. Трябваше да изгради бизнеса си.

Тя погледна дали Джейн спи дълбоко, измъкна се от леглото и започна да се облича в тъмното. Не беше много по-рано от обичайния й час за ставане, така че можеше да се залавя за работа.

Може би ако се държеше така, сякаш целувката не й е оказала никакво въздействие, тези… чувства щяха да отшумят. Този метод помагаше при повечето неща. Много я биваше да не иска това, което не може да има, а едно нещо й бе пределно ясно: както и да го погледнеше, не можеше — и нямаше — да има Флин.

 

 

— Не разбирам защо поискахте да отидем в парка — каза лейди Елизабет. — Разбира се, това е много приятно, но… — Тя го стрелна с предпазлив поглед. — Нали не сте си променили мнението? За…

— Не — увери я Флин. — Но нямате нищо против засега баща ви да не разбира, нали?

— О, не! Всъщност, докато татко си мисли, че продължавате да ме ухажвате…

— Точно така — потвърди Флин и я потупа по ръката. Днес не беше забравил да си сложи ръкавици.

Продължиха да вървят, покланяха се на някои хора, спираха да побъбрят с други. Разбира се, лейди Елизабет познаваше всички.

Флин забеляза, че при приближаването им много хора се споглеждат мълчаливо. Проклети да са, щяха да останат възхитени, когато се разчуеше!

Не че изобщо го вълнуваше какво ще си помислят за него.

Продължи да върви и да следи как хората от висшето общество излагат стоката си на показ в парка — дрехите си, начина си на живот, достъпността на едни и неомъжените дъщери на други.

Погледна към жената, която го държеше под ръка. Сега й беше толкова приятно с него, защото той вече нямаше очаквания към нея. Беше се спасил на косъм — само защото наруши правилата на учтивостта, като я измъкна навън, за да си открадне една-две целувки. Иначе изобщо нямаше да разбере, не и преди да се окаже обременен със съпруга, която не може да понася докосването му.

Мисълта пак да се заеме с търсене на съпруга от благородно потекло развали настроението му. Спряха се да побъбрят малко с някакъв познат на лейди Елизабет, след което продължиха напред.

Всички тези хора се познаваха на практика от раждането си — или бяха роднини, или семействата им се познаваха от поколения, или мъжете бяха посещавали едно и също училище с пансион — и образуваха тясна затворена група.

И всички те повече или по-малко си сътрудничеха в задачата да държат чуждите хора настрана. Чуждите хора като него.

О, Флин можеше да си купи пропуск и да се ожени за една от тях. Но винаги щеше да си остане чужд човек.

Доскоро това не го притесняваше — всъщност и сега не го притесняваше. Беше прекарал почти целия си живот като чужд човек. Имаше приятели като Макс и Аш, а сега и Фреди — истински приятели, не просто делови партньори. Приятели и равни. Беше станал приятел с Макс години преди да разбере, че той е лорд.

В истинския свят това нямаше значение. Там преценяваха човека по характера му, а не по роднините му.

Той наблюдаваше ярко облечената аристократична тълпа. Всички пристъпваха наперено, кланяха се и крачеха напред, гледаха и даваха възможност да бъдат гледани. Английското висше общество беше като птича клетка — голяма, удобна, елегантна птича клетка с невидими решетки. Хората вътре познаваха неписаните правила, а тези отвън можеха да влязат само с разрешение.

Проблемът беше, че сега Флин знаеше за тези неписани правила много повече, отколкото когато се зае да си търси аристократична съпруга. И те не му харесваха.

Той продължи да върви напред. Слушаше разсеяно скучните, предвидими приказки на лейди Елизабет и когато трябваше, отговаряше. Киселата прислужница, Мюър, мрачно вървеше след тях и стрелкаше Флин със злобен поглед.

Когато пристигна в Лондон, той си представяше, че изисканите дами са деликатни, невинни създания, благи и нежни, и в постоянна нужда от закрила.

Някак имаше нужда от това. Сега можеше да си позволи да закриля и издържа съпруга и деца, за разлика от преди… когато не успя да помогне на семейството си.

Той прогони тази болезнена мисъл от ума си. Миналото си беше минало.

Вече нищо не можеше да направи. Сега важно бе бъдещето и то зависеше от него — дотолкова, доколкото човек може да оформи бъдещето си. При това не само неговото бъдеще. Щеше да предпази лейди Елизабет, като не се ожени за нея. Каква ирония!

Той огледа върволицата елегантни карети, които бавно обикаляха парка.

Лейди Биатрис все още не се виждаше никаква. Флин се надяваше да не е забравила за малкото им споразумение от предишния ден. Ако беше, разходката с лейди Елизабет и прислужницата й щеше да се окаже безсмислена и тази проклета история щеше да продължи още поне един ден.

Файтонът на лейди Биатрис се приближи към тях. Най-накрая! В мига, в който го зърна, възрастната дама смушка кочияша с бастуна си и файтонът бавно спря. Тя махна повелително на Флин да се приближи.

Той поведе лейди Елизабет през тълпата от елегантно облечени дами и господа, които се разхождаха изискано.

Възрастната дама ги поздрави с ентусиазъм.

— Как сте, мили мои? Какъв прекрасен ден — почти съм готова да повярвам, че пролетта наистина ще се задържи! Флин, мило мое момче, тези ботуши много ми харесват. Лейди Елизабет, вие успяхте да грабнете най-хубавия мъж в този парк, затова се боя, че ще трябва да ви накажа!

По бузите на лейди Елизабет пропълзя деликатна руменина.

— Да ме накажете ли, лейди Девънам? — Тя винаги педантично използваше правилното обръщение към лейди Биатрис.

— Току-що свалих две от моите момичета, за да се поразтъпчат… — Тя махна с ръка, без да сочи конкретно към никого, и Флин видя, че Джейн и Аби вървят, хванати за ръка, на известно разстояние от тях. — И някой трябва да ми прави компания.

Възрастната дама потупа подканващо седалката до себе си.

— Флин, помогнете на лейди Елизабет да се качи.

— Благодаря, много сте мила. — Лейди Елизабет погледна назад към прислужницата си. — А Мюър?

— Не, не, прислужницата ви ще остане тук да прави компания на господин Флин. Не можем да оставим горкия човек безпомощен и сам-самичък, нали така? А сега се качвайте, скъпа моя, бавите движението.

Флин помогна на лейди Елизабет да се качи, като прикриваше усмивката си. Възрастната дама беше опитен манипулатор.

Каретата потегли и той се обърна към Мюър:

— Искате ли да седнем ей там, докато чакаме господарката ви да се върне?

Мюър го измери с поглед, в който се четеше дълбока подозрителност, но се съгласи да го придружи до пейка, която бе малко по-отдалечена от маршрута на изисканата тълпа.

— Вие сте много предана на господарката си, нали, Мюър? — попита той, когато седнаха.

— Да — потвърди тя и го изгледа презрително. — Затова не очаквайте от мен да клюкарствам по…

— За нищо на света. Макар че — добави той предразполагащо — бих искал да науча повече за леля й. Тази, която живее в Италия.

Прислужницата изсумтя.

— Защо искате да знаете за нея?

Флин я озари с най-чаровната си усмивка.

— Опитвам се да разбера дали лелята на лейди Елизабет в Италия е човек, към когото тя може да се обърне.

Очите й се превърнаха в ледени късчета.

— И защо искате да знаете?

— Защото, упорита жено, искам да помогна на момичето.

— И защо…

— Защото, както несъмнено знаете, ако се радвате на доверието на господарката си, аз няма да й направя предложение. А по нейните думи това означава, че баща й ще я принуди да се омъжи за лорд Фленсбъри. И преди да ме попитате това какво ме интересува, ви отговарям: не знам, но ме интересува. И така, тази леля в Италия ще я прибере ли, или не?

Настъпи продължителна пауза. Мюър мислеше.

— Ще я прибере — отговори тя най-после. — Без да се замисля. Но няма никаква възможност да…

— О, вижте, госпожице Мюър! — възкликна Флин. — Изтървахте си кесията.

Мюър погледна към дебелата кафява кесия, която ненадейно се беше появила в краката й.

— Не е моя.

— Напротив, ваша е — настоя Флин. — Току-що я изпуснахте.

— Не съм. Никога не съм виждала тази…

Флин вдигна кесията и я напъха в ръцете й.

— Нали не искате да я загубите? Това е кесията с малкото състояние, което наследихте от наскоро починалия си братовчед.

Мюър го зяпна, без да казва нищо.

— Или пък пари, които сте спечелили от лотарията.

— Но аз никога не участвам в ло…

— Мен не ме интересува откъде сте ги взели — вие сте тази, която трябва да убеди господарката си. Но с петстотин лири ще можете да си осигурите удобно пътуване до Италия и да се издържате известно време там, ако лелята не си промени намерението.

— Петстотин ли… — Пръстите на Мюър непохватно задърпаха връвта на кесията. Тя надникна вътре и устните й се раздвижиха безмълвно, докато броеше банкнотите вътре. Преброи ги два пъти, после го погледна смаяна. — Но вие защо…

— Нали ви казах — не искам нейното нещастие да ми тежи на съвестта, а тя е прекалено горда, за да приеме помощ от мен. Мислите ли, че ще успеете да я убедите?

Мюър дълго не отговори. Той не можеше да види изражението й, защото беше вперила поглед надолу, в кесията, която стискаше здраво до гърдите си.

Най-накрая жената промълви тихо:

— И ще ми се доверите, че наистина ще използвам тези пари… за нея? Ами ако сега се съглася, а после избягам с парите и оставя лейди Елизабет на съдбата й? Петстотин лири… за такива като мен това е цяло състояние.

— Знам. — Флин напълно осъзнаваше изкушението. Личната прислужница на една дама печелеше може би петнайсет лири годишно, а той беше сигурен, че лорд Комптън не плаща на Мюър толкова много. — Разчитам на инстинкта си.

— И какво ви говори вашият инстинкт за мен? — попита тя с тих глас.

— Че обичате господарката си и сте готова на всичко, за да й помогнете.

Пръстите й стиснаха кесията. Тя изсумтя, но не както обикновено. Флин осъзна, че плаче. Извади кърпата си и й я подаде.

— Благодаря ви, сър. О, благодаря ви! — прошепна тя.

— Няма нужда да го споменавате на никого — каза рязко той. Не обичаше да гледа плачещи жени. — Не ме интересува каква история ще измислите за пред господарката си. Просто я изведете от страната, далеч от това жалко подобие на баща.

— Ще го сторя, сър. О, обещавам ви, ще го сторя! — зарече се Мюър. — И много ви благодаря! Благодаря ви, толкова ви…

— Ето го файтона на лейди Биатрис. Сега приберете тази кесия на сигурно място и вървете при господарката си.

И Флин стана от пейката, изпълнен с облекчение, задето най-после успя да сложи край.