Ан Грейси
Щастието на Дейзи (20)

20

Не зная нито часа, нито мястото, нито погледа, нито думите, с които е започнало. Толкова отдавна беше. Вече се бях влюбил, преди да осъзная, че съм започнал да се влюбвам.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Дейзи, любов моя, като знам как оная дърта кучка от бордея говори с теб онзи път… нищо чудно, че не искаш да ми повярваш. През целия ти живот те е мачкала, дърпала те е надолу, казвала ти е, че не струваш, че си само за посмешище, опитвала се е да смачка самочувствието ти. Боже мой, скъпа, как си израснала по този начин, а си станала толкова силна, мила и почтена…

Тя издаде лек, приглушен звук на несъгласие.

— Такава си. Ти си като… — Той затърси в ума си някакви думи, които да я накарат да разбере. — Ти си като Дамаска стомана.

— Стомана ли? — погледна го невярващо тя.

— Дамаската стомана е прочута — най-добрата стомана на света. Добре изкована, закалена в огън и после в драконова кръв. Ти си точно такава, заради трудния ти живот. Мечовете от Дамаска стомана са най-добрите в целия свят.

Тя го стрелна с бърз поглед, сякаш се чудеше дали е сериозен.

— Божке, Флин! Май знам кой е драконът, но… Значи мислиш, че съм като тези мечове?

— Такава си — увери я той. — Силна, красива, гъвкава и вълшебно остра. И безкрайно ценна.

Тя изсумтя.

— Аз пък си мислех, че съм ножницата, а ти — мечът.

Ръката й се плъзна към „меча“ му и го погали и той се засмя.

Отново се любиха. Но после, когато останаха да лежат тихо, заслушани в капчуците и дрънченето на колите по калдъръма, Флин си помисли, че още не е успял да я накара да разбере. Че е превърнала темата в шега, защото се чувства неудобно при мисълта, че е добра, прекрасна и достойна за любов.

— Виждам, че ще трябва да обясня откъде ми хрумна тази представа за „най-прекрасната дама“ — или по-скоро откъде си мисля, че ми хрумна, защото един Бог знае откъде ни хрумват някои идеи.

Той я сгуши до себе си.

— Нали ти разказах за майка ми и баща ми в Ирландия и как свърши всичко.

Тя кимна.

— Години наред се опитвах да не мисля за тях, да не си спомням. Беше прекалено болезнено.

Тя го прегърна, легнала на гърдите му, топла и мека. Неговата Дейзи още не му вярваше, че наистина я обича и желае, но беше такава любяща, щедра душа.

— Откакто дойдох в Лондон, започнах да си спомням все повече неща. Можеш ли да повярваш, че всички тези мисли започнаха с една синя кана за чай.

Разказа й за сервиза за чай, който беше видял на онази витрина, и как той беше събудил стар спомен и му бе помогнал да разнищи всичките си представи за лейди Елизабет.

— Разбираш ли, когато я видях за първи път, тя наливаше чай на гостите си и това някак си ме накара да реша, че тя е жената.

Дейзи го погледна странно.

— Значи си щял да се ожениш за нея заради една кана?

Той се засмя.

— Не съвсем. Заради това, което каната символизираше — но тогава изобщо не го разбрах. Преди целувката на едно определено момиче да ми върне здравия разум.

Тя го целуна по гърдите и потърка буза в тях.

— По-късно осъзнах, че не е само това, а неща, които бях забравил, идеи, които някак си се бяха изкривили в съзнанието ми.

Разказа й как си е спомнил думите на баща си от добрите времена, преди злополуката — как повтарял, че се е оженил за най-прекрасната млада дама в три графства.

— А майка ми се смееше, изчервяваше се и казваше: „Само три ли?“ А баща ми я придърпваше в скута си и казваше: „В цялата страна, момиче. Ожених се за най-прекрасното момиче в цяла Ирландия.“ И я целуваше. Тогава още бях момче, но те го казваха често и го запомних. Но след злополуката той никога не я притегли отново в скута си така.

В стаичката се възцари кратка тишина.

— Някак си успях да избутам този спомен настрана. Забравих го, но някаква част от мен не го пускаше да си отиде. И с времето той се втвърди и измени, докато накрая се превърнах в гръмогласен идиот, който твърдеше пред всички, че ще се ожени за най-прекрасната млада дама в цял Лондон — и го вярваше. И мислех, че това означава дъщеря на граф — нещо като символ на всичко, което бях постигнал в живота си.

Той погледна към Дейзи.

— А всъщност това, което наистина исках дълбоко в себе си, беше съпруга като тази, която имаше баща ми — любяща жена с топло сърце, която да споделя леглото и живота ми и заедно да създадем семейство.

В очите на Дейзи заблестяха непролети сълзи.

— Не си давах сметка, че правилната жена е тук, под носа ми, докато не те целунах, Дейзи. А след като го направих… ами… — Той се ухили със съжаление. — Така ми се падаше — намерих моето момиче, а то изобщо не ме искаше. Искаше само от време на време да ме използва като играчка. Това се отрази ужасно на самоуважението ми. Но аз обичам предизвикателствата.

— Никога не си бил играчка — измънка тя, засрамена.

— Нали казваше, че имаш всичко, от което някога си имала нужда — твоето семейство, магазина ти, храна на масата и мъж в леглото ти.

— Нямах предвид който и да било мъж, имах предвид теб.

— И че никога не си искала деца.

Настъпи кратко мълчание.

— Знам. Преди да забременея, дори не помислях за това. А когато се случи, ужасно се уплаших. Още ме е страх. Не знам нищо за бебетата. — Тя сложи закрилнически ръка на корема си. — Но осъзнах, че я искам. Че я обичам.

Флин сложи ръка върху нейната.

— „Нея“ ли?

Тя кимна.

— И искам тя да има всичко, което аз нямах — майка, баща, дом. Може никога да не съм го искала, Флин, но ще бъда възможно най-добрата майка и съпруга.

— Знам, любов моя. Ти никога не правиш нищо половинчато, нали?

— Какъв е смисълът от половинчатите неща? Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш.

— Точно така мисля и аз — съгласи се Флин и я целуна по главата. — Значи смяташ, че е момиче?

— Да, разбира се.

— Може да е момче.

Тя се втренчи в него и в погледа й се появи лека паника.

— Не може да е момче. Не знам нищо за момчетата.

Той се усмихна.

— Аз знам. Не забравяй. Ние сме двама.

Тя го погледна, намръщи се и поклати глава.

— Не, момиче е, знам, че е момиче. С черна къдрава коса и големи сини очи.

— Звучи прекрасно.

— Значи няма да имаш нищо против, ако не е момче? Наследник?

Той поклати глава.

— Каквото и да реши да ни изпрати Господ. Просто искам теб и да имаме семейство. Ти си най-важна.

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Ще се науча да съм по-добра…

Той завъртя очи.

— За бога, жено, няма ли да разбереш? Нищо не искам да научаваш! Искам теб, Дейзи Чанс, точно такава, каквато си — неотстъпчива, трудна, ужасно упорита, ругаеща, удряща, любяща. Такава, каквато си.

Той я погледна сърдито, раздразнен от упорития й отказ да разбере.

— Ти си жената, в която се влюбих. Защо, по дяволите, ще искам да се променяш?

Тя го погледна и се намръщи объркана.

— Мислех, че си амбициозен?

— Такъв съм.

— В такъв случай ще ти трябва жена, която също да е амбициозна.

— Да, и? Ти си амбициозна.

— Е, да, наистина имах амбиции за магазина. Но той вече не е мой, или забрави?

Той се намръщи и я погледна предпазливо.

— Всъщност не. Мой е.

Тя отметна глава назад и го погледна смаяно.

— Твой ли? Как? Да не си разбрал, че…

Той се намръщи. Знаеше, че това няма да й хареса. Но трябваше да го изрече.

— Аз съм твоят партньор в сянка, Дейзи.

Тя примигна и поклати глава.

— Какви ги говориш, Флин? Луиза…

— … е вдовица на един мой стар приятел.

Тя се дръпна назад, надигна се в леглото и го погледна с присвити от гняв очи.

— Каква е?

Той вдигна ръце, за да я умиротвори.

— Не се сърди, миличка. Ти така упорито настояваше, че не искаш да ти бъда партньор, и когато срещнах Луиза съвсем случайно, тя ми каза, че няма определена работа, а животът в обществото й се струва малко скучен след живота, който със съпруга й водиха в Далечния изток. Затова й разказах какво става и й дадох пари, които да инвестира в твоя бизнес.

Възцари се продължителна тишина. Флин виждаше, че Дейзи не е доволна.

Стегна се и зачака удара, но той така и не дойде.

Очите й все още блестяха от гняв, но и от чувството, че е предадена. Тя вдигна брадичка.

— Никога не си вярвал, че ще успея сама, нали?

Той седна в леглото и я стисна за ръцете.

— Съвсем не, миличка. Направих го, защото ти се пребиваше от работа по цял ден, не си позволяваше никакви забавления и изобщо бе започнала да се превръщаш в измършавяла, бледа сянка на момичето, което обичах. — Той вдигна ръце и нежно обхвана лицето й. — Не издържах да те гледам така, момиче, не и когато решението беше толкова просто.

Тя преглътна и отблъсна ръцете му.

— Ти ме излъга, Флин. — Опита се да прикрие болката в гласа си, но тя беше прекалено дълбока.

Той кимна.

— Знам. И се извинявам. Но не съжалявам. Ако трябва, пак ще го направя.

Тя се намръщи и отвори уста да каже нещо, но той я изпревари:

— Трябваше да те излъжа — това беше единственият начин. Защото ти не можеше да се насилиш да ми повярваш.

Настъпи тишина и Флин добави:

— Знам, че нараних чувствата ти, миличка, но помисли си в какво положение щеше да се намираш, ако не те бях излъгал.

Тя се замисли. Сега нямаше да има прекрасния си магазин, нямаше да има това великолепно откриване, нито половин Лондон за клиенти. Нямаше да има цял куп момичета, които да работят за нея и да правят собствения си живот по-добър. Нямаше да има и приятелка като Луиза.

И най-важното от всичко: нямаше да има тези вълшебни, прелестни мигове с Флин тук, в тяхното любовно гнездо на малкия таван. Навярно изобщо нямаше да има Флин. Нито пък бебето.

При тази мисъл гневът й се стопи.

— Бях ужасно упорита, нали?

— Просто не искаше да смесваш работата с приятелството, струва ми се, и това не е толкова лошо. И беше притеснена, че ще стъпча начинанието ти с големите си тромави крака, ще ти казвам какво да правиш и ще си пъхам носа там, където не искаш.

Тя въздъхна.

— Донякъде. Но преди всичко, защото преди теб никога не бях срещала мъж, на когото мога да се доверя. Съжалявам, Флин. Не бях права.

— О, недей да съжаляваш, миличка. Това ми помогна да разбера защо точно ти си идеалната жена за мен.

Тя го погледна и се намръщи озадачено.

— Как така?

— Ти и аз, любима, сме двете части на едно цяло. И двамата сме амбициозни, и двамата не се интересуваме от вида си…

— Ей! Аз много се интересувам от…

— Нямам предвид външния вид, а впечатлението, което оставяме у другите хора. Ако наистина те интересуваше, щеше да положиш повече усилия в ония уроци на лейди Биа по изискано поведение.

Тя кимна унило, признавайки, че е прав.

— А ако се бях оженил за някоя като лейди Елизабет, никога нямаше да мога да говоря за нещата, които ме интересуват — за последните ми начинания или новите делови възможности — на закуска или на вечеря.

— Това би било вулгарно — съгласи се Дейзи, имитирайки лейди Биа.

— Точно така. Ако го правех, тя щеше да бъде неизменно любезна и да търпи вулгарността ми, докато с теб можем да говорим за тези неща часове наред. — Той я привлече към себе си. — Дори когато лежим сгушени в леглото.

— Да, защото бизнесът е интересен.

— Така е. И за теб, и за мен. А ако си мислиш, че говоря глупости, ще ми го кажеш направо, в лицето, вместо да се криеш зад учтиви фрази и да мислиш, че само това, което е на повърхността, има значение. Да се оженя за дъщерята на някой лорд щеше да е най-глупавата възможна постъпка. Щях да се чувствам като външен човек в собствения си дом и още по-лошо — щях да се отегчавам. С теб никога не се отегчавам. С теб ще се любим, ще спорим и пак ще се любим.

Той отново я целуна. Вече започваше да му вярва.

— Е, добре, кого ще вземем да управлява магазина? — попита Дейзи след известно време.

Той я изгледа странно.

— Теб, разбира се.

— Какво? – изгледа го тя, абсолютно смаяна.

— Нали не си мислиш, че ще го запазя за себе си? Какво ще правя аз с магазин за дамски рокли? Ако искаш, ще ти го припиша още сега. Имаш ли перо и хартия? — Той се огледа.

Беше й трудно да възприеме случващото се. Години наред се беше тревожила, че някой мъж ще й отнеме бизнеса — и наистина се беше случило — а сега той й го връщаше като… като загубена носна кърпичка.

— Не се тревожи, това може да почака до сватбата.

— Но аз мислех…

— Вярвам ти, Флин — прекъсна го тя, наведе се и го целуна. — Но не мога да продължа да работя в магазина. Нали не си забравил, че ще бъда омъжена жена? Омъжените жени не работят.

Той я погледна и вдигна вежди.

— Значи искаш да се откажеш от бизнеса, за който работи толкова усилено?

— Разбира се, че не, но си мислех…

— За нищо на света не бих те накарал да се откажеш от мечтата си, миличка. Ако искаш да продължиш да управляваш магазина си, не виждам защо да не го правиш. Имаме достатъчно пари и ще наемем помощнички за бебето. Колкото до това какво ще си помислят хората — не им влиза в работата.

Той я притегли към себе си за дълга, топла прегръдка.

— Слушай… чуваш ли?

Тя се заслуша.

— Нищичко не чувам.

— Чуваш, чуваш — шума на Лондон. Той е там, оживен, зает с работа, с измами, с купуване и продаване, нищо че е тъмно. Този град никога не спи. Светът се променя, миличка, и ние се променяме в крак с времето. Но големците — повечето от тях — не се променят. Знаят, че промяната идва, но не се оглеждат и не се учат — упорстват, затягат строя, затварят се все повече в общността на себеподобните си и се опитват да задържат хора като теб и мен извън нея. А не разбират, че миналото вече няма значение. Няма значение кои са били предците ти, няма значение дали знаеш коя вилица да вземеш и така нататък. Това не се случва само в Лондон, или дори само в кралството — случва се в целия свят. Ти и аз, Дейзи — ние сме граждани на света. Аз имам търговски бизнес, който обхваща целия свят, и…

— Аз никога не съм излизала от Лондон, освен когато ходихме в провинциалните къщи на сестрите ми.

— Ще те заведа във Венеция на меден месец.

Тя поклати глава.

— Не, чух, че този град потъва. Дамарис и Фреди ходиха там само преди няколко месеца.

Той се засмя.

Тя продължи:

— Но да, разбирам какво имаш предвид. И все пак важните клечки още имат голямо влияние.

— Да, но ние имаме много приятели. Няма нужда да се правим на важни клечки — ще бъдем просто такива, каквито сме, и ще знаем, че приятелите ни са истински. И ще се погрижим това бебе — погали корема й — да получи всички възможности, които ние не сме имали. Но да не се мисли за по-добро от другите само защото е родено в охолство.

Тя се обърна към него.

— Мислех си за това… къде ще живеем.

— Където искаш.

Тя сбърчи нос.

— Чакай да чуеш идеята ми. Може и да не ти хареса. — И му я обясни.

Той се засмя.

— Този план ми изглежда чудесен, но не зависи от мен, нали?

 

 

— Това ми изглежда зловещо — отбеляза лейди Биатрис, докато Федърби въвеждаше Дейзи и Флин в салона. — Прилича ми на делегация.

Дейзи преглътна с усилие.

— Трябва да ви питаме нещо и преди да ви кажем какво е, искаме да знаете, че идеята е моя, а не на Флин… Ако искате да знаете кого да обвинявате.

— Разбирам. И какво, ще стърчиш над мен с изражение, сякаш те водят към гилотината, или ще седнеш като цивилизован човек?

Двамата седнаха един до друг на дивана с лице към нея.

— Работата е там, че… — започна Дейзи.

— Покажи ми ръцете си, момиче! — нареди отсечено възрастната дама.

Дейзи и Флин се спогледаха объркано и Дейзи протегна ръце.

Лейди Биатрис им хвърли бърз поглед, изсумтя и насочи лорнета си към Флин.

— Откога сте сгодени? Пуснахме съобщения във вестниците, обявихме имената ви в църквата, а това момиче още не носи годежен пръстен?

Флин примигна и погледна към Дейзи.

— Извинявай — каза той, — изплъзна ми се от ума. Разбира се, ще отида да…

— Не му се е изплъзнало от ума, просто нямаше възможност — прекъсна го Дейзи. — До днес аз отказвах да го видя или да говоря с него.

Лорнетът се плъзна над тях и за един дълъг миг се спря върху ръката на Дейзи, хванала тази на Флин под прикритието на полите й.

— Но сега се виждате и говорите?

— Да, милейди — ухили се Флин и обви ръка около Дейзи, дързък и безцеремонен както винаги.

Дейзи се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

Възрастната дама подсмръкна и се опита да си придаде строг вид.

— Време беше да уредите нещата. Сега ви трябва пръстен.

— Да, госпожо, и аз ще…

— Федърби?

— Милейди — появи се сякаш от нищото Федърби, извади от джоба си една кутийка, поклони се и я връчи на възрастната дама.

Дейзи ахна.

Лейди Биатрис не заговори веднага. Вместо това започна да обръща кутийката между изкривените си стари пръсти.

— Може да не е подходящо, разбира се. Може да предпочетете нещо по-лъскаво, по-модерно.

Дейзи не каза нищо. Флин погледна към нея. Тя беше пребледняла и бе затаила дъх.

— Както иска Дейзи.

Възрастната дама кимна.

— Не знам каква част от нашата история ви е известна, господин Флин. Нашето момиче се отличава с голяма вярност и не обича да клюкарства, но когато се запознахме, аз се намирах в много тежка ситуация. Не искам да навлизам в подробности, но чаках да умра, сама и загубила надежда… Докато моите мили момичета не се появиха в живота ми. Прислужниците ми бяха откраднали всичките скъпоценности, или поне така си мислех. Оказа се, че са били фалшиви — всички, освен пръстените ми, които никога не свалях, така че покойният ми съпруг не можа да се добере до тях. Мислех, че и те са откраднати, но когато се преместихме тук и милите Федърби и Уилям разглобиха леглото ми, ги намериха в тайна дупка в колоната, която бях накарала да издълбаят преди цяла вечност. Навярно съм скрила пръстените там и съм забравила. Разбирате ли, аз бях много болна.

Тя въздъхна, отдадена на спомените.

— Четири пръстена, четири камъка. Дадох на Аби смарагда, на Дамарис сапфира, на Джейн рубина и сега много бих искала моята скъпа Дейзи да приеме диаманта. — Тя протегна кутията към Дейзи.

Дейзи не помръдна.

Флин погледна към нея и видя, че примигва, за да прогони сълзите си.

— Всичките ми момичета са ми безкрайно скъпи, но това тук — както се надявам, че ще оцените, господин Флин — е рядко, безценно и изпълнено със светлина, също като диамант.

Флин стана и взе от ръцете й малката кутийка.

— О, оценявам го, милейди. Тя е тази, която не разбира колко е безценна, но съм си поставил за цел да променя това.

— Добро момче!

Той се върна до дивана, но вместо да седне, падна на коляно, отвори кутийката, извади златен пръстен с най-превъзходния диамант, който беше виждал, и попита:

— Дейзи Чанс, ще приемеш ли този диамантен пръстен, не само като годежен пръстен и залог за любовта ми, а и като спомен за лейди Биатрис, сестрите ти и всички, които те обичат?

Лицето й се разкриви, но тя протегна ръка, разтреперана като листо. Флин сложи пръстена на пръста й и той й пасна идеално.

— Прекрасно, мое мило момче, просто прекрасно! — промълви лейди Биатрис и попи очите си с фина дантелена кърпичка. Зад нея Федърби се извърна и дискретно си издуха носа. Всички чуха как отвън в коридора Уилям направи същото в гръмка поява на чувства.

По лицето на Дейзи се стичаха сълзи. Тя стана, прегърна Флин и забърза към лейди Биатрис, за да прегърне и целуне и нея. После прегърна Федърби.

И накрая се обърна към вратата, откъдето се разнасяха бурни ръкопляскания, които ставаха все по-силни, докато цялата прислуга на лейди Биатрис се стичаше в стаята, за да види големия миг на Дейзи и да я поздрави. Повече от което и да било от другите момичета, тя беше една от тях.

— Шампанско, Федърби — изрече лейди Биатрис с дрезгав глас, когато шумът започна да утихва.

— Веднага, милейди.

Той махна с ръка и тълпата се стопи.

Лейди Биатрис пак си издуха носа.

— Мили боже, емоциите винаги са толкова уморителни! Тази къща ще бъде ужасно тиха без теб, скъпа моя.

Дейзи посегна към ръката на Флин.

— Точно за това дойдохме да говорим.

Възрастната дама махна със смачканата си дантелена кърпичка.

— Давай тогава. Говори.

— Знаете, че не смятах да се омъжвам — започна Дейзи и продължи, преди някой да е успял да я прекъсне: — През цялото време си мислех, че ще живея тук, с вас, до края на живота си.

— Искаш да кажеш, до края на моя живот — поправи я саркастично възрастната дама.

— „До края на моя живот“ — повтори послушно Дейзи, а после разбра какво има предвид лейди Биатрис. — А, да, разбирам. Нямаше да кажа това — исках да съм тактична. Но да, мислех да ви правя компания дотогава, докато ме искате и имате нужда от мен.

— Много благородно от твоя страна, скъпа моя, но аз ни най-малко не ти завиждам за щастието ти.

— Добре, защото и аз не ви завиждам. Но си мислех… Питах се…

— Това, което се опитва да каже Дейзи — намеси се Флин, — е, че би искала да остане да живее тук, с вас. И двамата бихме искали.

— Ще се настаним на втория етаж — уточни Дейзи. — Тоест, ако нямате нищо против.

Възрастната дама застина.

— С мен? Искате да живеете тук, с мен?

— Да, когато се оженим — потвърди Флин.

— Значи сте готови да направите подобно нещо? — попита тя, очевидно трогната. — Да живеете с една възрастна дама?

Той се ухили.

— Вие не сте просто една възрастна дама. Вие сте един неостаряващ, елегантен, лукав малък елф.

Дейзи го изгледа със странен поглед.

— Тя не е никакъв елф, глупчо такъв — каза тя и отново се обърна към лейди Биатрис: — Ако тази идея не ви харесва, тогава, разбира се, няма. Флин казва, че ще купи къща наблизо, за да мога да се отбивам често и изобщо няма да ви липсвам.

— Тази идея да не ми харесва? — повтори възрастната дама.

— Заради бебето — поясни Дейзи. — Чувала съм, че вдигат много шум.

— Да живея с бебе! — Лицето на лейди Биатрис грейна. Тя се обърна към вратата. — Чу ли това, Федърби? В тази къща най-после ще има бебе! — Тя примигна, за да пропъди сълзите си, и почти прошепна: — Цял живот съм искала бебе.

Федърби се усмихна широко.

— Бебе? — Той се обърна към Уилям, който тъкмо внасяше шампанско и чаши. — Ще си имаме бебе, Уилям! Ще живее тук, с нас.

Едрото, грозно боксьорско лице на Уилям грейна в усмивка.

— Поздравления, госпожице Дейзи. Тази къща най-после ще се превърне в истински семеен дом.

Всички започнаха да вдигат наздравици — и петимата, защото Федърби и Уилям бяха с тях от самото начало. Пиха за Дейзи и Флин, за успеха на магазина на Дейзи, за бъдещото бебе и за лейди Биатрис, която, както отбеляза Дейзи, щеше да стане пралеля.

— Пралеля ли? Глупости! — отсече възрастната дама. — Аз ще бъда прекрасна леля.

Дейзи се засмя.

— Вече сте такава!

След като Федърби и Уилям се оттеглиха, възрастната дама стана сериозна.

— Сега, след като ще се ожените, ще променя завещанието си — каза тя. — Мислех да оставя тази къща на Дейзи.

— На мен?

— Една жена трябва да има свой собствен дом. Но сега, когато ти жънеш такива успехи и ще се омъжиш за господин Флин, не се притеснявам дали ще си осигурена — Макс ще се погрижи предбрачните споразумения да те осигурят превъзходно.

— Няма нужда! — изръмжа Флин.

— Знам, скъпо момче, но той обича да се занимава с такива неща, а една жена трябва да се възползва от способностите на племенника си. Но тъй като бъдещето на Дейзи е уредено, ще напиша ново завещание. Когато умра, смятам да оставя тази къща на Федърби и Уилям.

Флин се намръщи. Тези двамата бяха добри прислужници, но…

Дейзи пое ръката му и започна да обяснява, но възрастната дама я прекъсна:

— Федърби и Уилям са част от това голямо приключение, също като моите мили момичета. Потръпвам, като си помисля какво можеше да стане с всички нас, ако в онзи съдбовен първи ден те не бяха дошли с вас. А оттогава насетне Федърби не само се грижи за мен, а направи така, че цял Лондон да ми завижда. Знаете ли, Флин, скъпо момче, че половината аристократи в този град се опитват да ми го отмъкнат, без той дори да ми загатне?

Тя кимна кратко и удовлетворено.

— Тези двама джентълмени се грижеха за мен, когато бях изпаднала в най-тежкото положение в живота си, и нито веднъж не трепнаха пред това, което трябваше да вършат. Грижеха се за мен и моите момичета не просто като предани прислужници, а почти като… като семейство. Но когато умра — вярвам, че дотогава има още много години, — те ще са стари и ще имат нужда от сигурност. Затова, освен че ще им дам пенсия, ще им оставя тази къща. Ти няма да имаш нищо против, нали, Дейзи? Другите момичета вече си имат собствен дом, но ти…

— Аз си имам дом тук, с теб — единственият дом, който съм имала през живота си — и винаги ще имам дом с Флин и нашето бебе, където и да живеем.

Тази идея е прекрасна, лейди Биа! Никога не съм имала баща, но Федърби и Уилям ми бяха като бащи — бяха такива за всички ни. И, разбира се, аз и момичетата винаги ще се грижим за тях, но така е много по-добре — да имат нещо, което са заслужили, а не да разчитат на милостиня.

Тя прегърна възрастната дама.

— Знаете ли колко много ви обичам? Колко много ви обичаме всички? Толкова се радвам, че ще бъдем заедно и моето бебе ще може да израсне край вас. Ще я научите на всички неща, на които научихте мен — и нямам предвид граматиката и поведението. Макар да предполагам, че горкото мъниче ще трябва да научи и това.

Възрастната дама изсумтя.

— Не съм сигурна, че съм те научила на кой знае колко неща.

— На повече неща, отколкото можете да си представите. — Усмивката на Дейзи беше ослепителна и завладя не само възрастната дама, а и Флин. — Вие ще я научите как да бъде истинска дама — великодушна, добра, вярна и любяща в сърцето си. Само това има значение.

— Точно като майка си — каза тихо Флин. — Най-прекрасната дама в Лондон.

— Да му се не види! — измърмори възрастната дама. — Пак ми влезе нещо в окото. Къде са тия пусти кърпички?

Флин й подаде своята.